Емил Зола
Земя (5)

5.

Още в седем часа вечерта Фуанови, Бюто и Жан отидоха в обора при двете крави, които Роз щеше да продаде. Животните, завързани в дъното пред яслите, затопляха помещението със силното изпарение на телата си и на сламената им постелка; а кухнята, след като изгоряха трите тънки главни по време на вечерята, беше вече ледена поради преждевременното застудяване през ноември. Затова зимно време седенките ставаха тук, върху утъпканата земя, хем топло, хем удобно, без специални приготовления, пренасяше се само една масичка и двайсетина стари стола. Съседите носеха поред свещи; по голите стени, почернели от прах, уголемените сенки танцуваха чак горе до паяжините по гредите; а в гърбовете на хората биеше топлото дихание на кравите, които си лежаха и преживяха.

Крантата пристигна първа с плетивото си. Тя никога не носеше свещи, злоупотребяваше с напредналата си възраст и така беше наплашила всички, че братът не искаше да й напомня за обичаите. Веднага зае най-хубавото място, притегли свещника по-близо до себе си, защото очите й бяха отслабнали. Остави насреща си бастуна, с който никога не се разделяше. Бляскави снежинки се топяха по космите, щръкнали по оголялата й птича глава.

— Вали ли? — попита Роз.

— Вали — отвърна тя лаконично.

После хвърли пронизващ поглед към Жан и Бюто и започна да плете, стиснала тънките си устни, скъпи на думи.

След нея дойдоха и другите: най-напред Фани, придружена от сина си Ненес — Делом никога не ходеше на седенките, а веднага подир тях Лиз и Франсоаз изтърсиха, смеейки се, снега от себе си. Лиз се позачерви от погледа на Бюто. Той я гледаше спокойно.

— Добре ли си, Лиз, откакто не сме се виждали?

— Не съм зле, благодаря.

— Много хубаво!

В това време Палмир се бе вмъкнала през открехнатата врата; тя се сви, настани се колкото може по-далече от баба си, страшната Кранта, но изведнъж някакъв шум я накара да се надигне. Чуваха се гневни пелтечения, стенания, смехове и дюдюкане.

— Ах, тия проклети хлапетии пак са го наобиколили! — извика тя.

Скочи и отвори вратата; после изведнъж смело, с ръмжене на лъвица, отърва брат си Иларион от подигравките на Бъзлата, Делфин и Ненес, гракнали вкупом по недъгавия. Иларион влезе задъхан и объркан, клатушкаше се насам-натам с кривите си крака. От заешката му уста се стичаха лиги, пелтечеше, без да може да обясни разбираемо какво се бе случило; въпреки че бе на двадесет и четири години, имаше вид на грохнал, животински грозен изрод. Беше озлобен и побеснял, задето не е могъл да пипне и да напердаши преследващите го хлапета. Този път пак бе попаднал под залп от снежни топки.

— Ами лъжец с лъжец! — каза Бъзлата с много невинен тон. — Ухапа ми палеца, ето вижте!

Иларион се мъчеше да каже нещо и изведнъж се задави; Палмир го успокояваше, бършеше лицето му с кърпичката си и повтаряше „миличкия ми“.

— Е хайде, стига толкова! — каза най-сетне Фуан. — Трябваше да му забраниш да върви след теб. Накарай го поне да седне и да се успокои… А пък вие, дечурлига, млъкнете! Ще ви хвана за ушите и ще ви пратя при родителите ви.

Но тъй като недъгавият продължаваше да пелтечи и да се мъчи да докаже, че не е виновен, Крантата с искрящи очи грабна бастуна си и така силно го стовари върху масата, че всички подскочиха. Палмир и Иларион се смалиха от ужас и повече не помръднаха.

И седянката започна. Около единствената свещ жените плетяха, предяха, всяка довършваше нещо, без дори да го поглежда. Зад тях мъжете пушеха бавно и от време на време разменяха по някоя дума, а в един ъгъл децата се блъскаха и щипеха, заливайки се в смях.

Понякога се разказваха приказки; например за черното прасе, което пазело съкровище, чийто червен ключ държало в устата си, или пък за Орлеанския звяр с човешко лице, с криле на прилеп, с коса до земята, с два рога и две опашки — с едната да хваща, с другата да убива; същото това чудовище изяло един пътник от Руан, само шапката и ботушите му останали. Друг път се впускаха в безкрайни вълчи истории — как кръвожадните вълци в продължение на векове са опустошавали равнината Бос. Навремето, когато сегашната гола Бос била зелена, с няколко пояса гори, многобройни глутници, подгонени от глада през зимата, нападали стадата. Изяждали жени и деца. Тукашните стари хора си спомнят, че когато паднели големите снегове, вълците влизали в селищата; в Клоа ги чували да вият на площад Сен Жорж; в Рон виели пред не добре затворените врати на оборите и кошарите. После се редяха обичайните разкази за воденичаря, нападнат от пет големи вълка, които прогонил със запалена клечка кибрит; за момиченцето, подир което една вълчица галопирала цели две левги и го изяла точно пред прага на къщата му, където то паднало; какви ли не легенди за привидения, за хора, преобразени в зверове, скачащи върху раменете на закъснели пътници и принуждаващи ги да тичат, докато издъхнат.

На тия седенки кръвта на момичетата, събрани край слабата светлина на свещта, се смразяваше, особено от разказите за злодействата на разбойниците от прочутата банда на „огнярите“ в Оржер, от която всичко живо треперело цели шестдесет години; и затова, когато си тръгваха изплашени, момичетата бързаха да се приберат, тревожно вперили в мрака очи. По пътищата кръстосвали стотици просяци, дезертьори, фалшиви амбулантни търговци, мъже, деца и жени, които изкарвали прехраната си с убийства и грабежи. Разбойниците водели началото си от добре въоръжените и дисциплинирани банди, използували вълненията по време на Революцията; като правило те обсаждали уединените къщи, влизали „с взлом“. Мръквало ли се, те излизали като вълци от гората Дурдан, от гъсталаците на Кани, от невидимите свърталища, където се криели. И заедно с мрака над фермите на Бос, на Естамп, на Шатодюн, на Шартр, на Орлеан се спускал и ужасът. Сред техните легендарни жестокости, извършвани най-често в Рон, било ограбването на фермата Милоар, намираща се само на няколко левги от общината Оржер. Красавецът Франсоа, прочутият главатар на бандата, наследникът на Бодливия цвят, я нападнал една нощ заедно с Червения Око, негов помощник, Големия дракон, Бретон, Сухото дупе, Лонжюмо, Отрязания палец и още петдесетина други, всички с боядисани в черно лица. Най-напред те с щикове набутали в мазето хората от фермата — прислужничките, каруцарите, овчаря; после започнали да „загряват“ фермера бай Фусе — само него били задържали при себе си. След като провесили краката му над жаравата на огнището, подпалили брадата и всички окосмени части по тялото с горящи наръчи слама; после се захванали с краката му — остъргали ги с нож, за да може пламъкът да ги обгори по-добре. Най-сетне старецът се решил да каже къде са парите му и те го оставили, като отнесли грамадна плячка. Фусе намерил сили да се довлече до най-близката къща и след няколко дни умрял. Разказът неизменно завършваше с процеса в Шартр и екзекуцията на бандата на „огнярите“, предадена от кьоравия Жуи. Чудовищно голям процес, продължил осемнадесет месеца, през които шестдесет и четирима души от обвиняемите умрели в затвора от чума, избухнала поради тяхната нечистоплътност; процесът, обхванал сто и петдесет обвиняеми, от които тридесет и трима задочно, поставил на съдебните заседатели седем хиляди и осемстотин въпроса и завършил с двадесет и три смъртни присъди. В нощта на екзекуциите палачите от Шартр и Дрю се сбили край окървавения ешафод, разделяйки си дрипите на обезглавените.

По повод на едно убийство, извършено близо до Жанвил, Фуан разказа още веднъж за ужасите във фермата Милоар; беше стигнал до жалбите, отправяни от затвора лично от Червения Оно, когато жените настръхнаха от някаква страшна шумотевица откъм пътя — стъпки, удари и псувни. Заослушваха се пребледнели и с ужас очакваха да нахълта с „щурм“ орда мъже с черни лица. Бюто храбро отвори вратата.

— Кой е там?

Показаха се Бекю и Исус Христос, които, след като се скарали с Макерон, задигнали картите и една свещ, за да си довършат играта някъде другаде, и напуснали кръчмата. Бяха толкова пияни, че скованите от страх хора започнаха да се смеят.

— Влезте, щом сте дошли, но се дръжте прилично — каза Роз, като се усмихна на своя голям нехранимайко. — Децата ви са тук, тъкмо ще си ги приберете.

Исус Христос и Бекю седнаха на земята близо до кравите, поставиха свещта помежду си и продължиха — коз, коз, и коз! Сега разговорът се промени, заговориха за момчетата от този край, които трябваше да теглят жребий за военната служба — Виктор Ланген и трима други. Жените бяха станали сериозни, мъка се усещаше в думите им.

— Не е лесно — подхвана Роз. — За никого не е лесно.

— Ах тази война — прошепна Фуан, — колко зло ни носи! Смърт за земеделието… Заминат ли момчетата, най-работливите ръце ще изчезнат и веднага ще се отрази на работата; а като се върнат, о, дявол да го вземе! Няма вече да са същите, ще са намразили ралото… Холера по-добре, отколкото война!

Фани престана да плете.

— Аз — заяви тя — хич не искам Ненес да ходи войник… Господин Байаш ни обясни един номер — прилича на лотария; събират се неколцина, всеки внася по една определена сума и с тези пари откупват момчетата, дето по жребий ще отиват войници.

— Пари трябват за тая работа — отсече рязко Крантата.

Заговори Бекю, доловил между две взятки за какво става дума:

— Войната ли? Дявол да я вземе! Ама нали тя прави мъжете!… Не си ли бил войник, нищо не знаеш. То е най-важното, стрелбата… Нали? Там, при негрите…

И той намигна с лявото око, а Исус Христос се закиска, давайки си вид, че добре го разбира. И двамата бяха участвували в африканските походи — полският пазач още в началото, при завоюването на колониите, а другият по-късно, по време на последните бунтове. Но въпреки че бяха служили в различни етапи, те имаха общи спомени — броеници от отрязани уши на бедуини, туземци, намазани със зехтин, връзвани зад оградите и захвърляни в трапищата. Исус Христос обичаше да разказва най-вече следната история, която караше селяните да друсат кореми от смях: на една едра като кобила и жълта като лимон жена тикнали лула в задника и така я накарали да тича гола.

— Дявол да ви вземе! — подхвана пак Бекю, като се обърна към Фани. — Значи вие искате Ненес да остане като момиче?… Ще видите как аз ще вкарам Делфен в полка!

Децата бяха престанали да играят, Делфен вдигна валчестата си яка глава, вече с нюх към земята.

— Не! — заяви той твърдо и вироглаво.

— А? Какво има? Искам да те направя храбрец, лош французино!

— Не ща да ходя, искам да си остана у дома.

Полският пазач вдигна ръка, но Бюто го спря:

— Я остави детето на мира!… То има право. Не са преритали за него, я? Има и други… Да не би човек да идва на бял свят, за да зареже родния си край и сам да върви да му чупят главата заради разни ми ти истории, дето хич не го интересуват? Аз не съм напускал страната и не се чувствувам по-зле от някои други.

Наистина той бе изтеглил щастлив номер, не ходѝ войник, беше си останал истински привързан към земята земеделец, познаващ само Орлеан и Шартр, не знаеше какво има отвъд хоризонта, ограждащ Бос. И като че с ограничената и вкоренена упоритост на дърветата се гордееше, че така се е сраснал със своята земя. Беше станал прав, жените го гледаха.

— Когато се върнат от войниклъка, са все едни такива мършави! — осмели се да пошепне Лиз.

— А вие, Капорал — запита старата Роз, — далече ли сте били?

— Да, доста далече, може да се каже… Но все пак не чак до Крим. Изпратиха ме, когато вече бяха превзели Севастопол… Ама по-късно, в Италия…

— А какво е това Италия?

Въпросът като че ли го изненада. Той се подвоуми, прерови спомените си.

— Ами че Италия е като нашата страна. Има нивя, има горя и реки. Навред е все едно и също.

— Значи вие сте воювали?

— О, да! Воювал съм, разбира се!

Той отново засмука лулата си, не бързаше да говори; а Франсоаз, вдигнала очи и отворила уста, очакваше да чуе някаква история. Впрочем всички се интересуваха, дори Крантата отново стовари бастуна си по масата, та накара ръмжащия Иларион да млъкне; Бъзлата бе измислила нова игричка — боцкаше го скрито с игла по ръката.

— При Солферино беше много горещо, а отгоре на всичко валеше, и то как валеше!… Бях станал вир-вода, стичаше се по гърба ми и изтичаше в обувките… Няма лъжа, бяхме измокрени до кости.

Продължаваха да чакат, но той не добави нищо повече, това бяха спомените му от битката. След малко подхвана въздържано:

— Така си е! Войната не е чак толкова трудна, колкото си я мислим… По жребий ти се падне, прав ли съм? И си длъжен да изпълниш дълга. Аз напуснах военната служба, защото предпочитам да се занимавам с нещо друго. Обаче тя може и да е добра за някой, дето му е дошло до гуша от професията му и не може да търпи неприятелят да пакости във Франция.

— Мръсна работа си е! — заключи дядо Фуан. — Човек трябва да брани имота си и нищо повече.

Отново зацари тишина. Беше станало доста горещо, разнасяше се влажна и жива топлина, наситена с острата миризма на сламената подложка. Една от кравите, вдигнала се на крака, сереше; чуваше се мекият и ритмичен шум от падащите изпражнения… От тъмните греди на тавана меланхолично цвърчеше щурец; по стените сякаш пълзяха гигантски паяци — отражения на бързите женски пръсти, които чевръсто плетяха в това тъмно помещение.

Палмир, взела щипките да изравни фитила, го изряза толкова ниско, че свещта угасна. Някои викнаха в знак на протест, момичетата се закискаха, децата боцкаха Иларион с игла по задника; и шумотевицата щеше още повече да се увеличи, ако със свещта на Исус Христос и на Бекю, които дремеха над картите си, не бяха запалили другата, макар фитилът й да беше широк и удължен като червена гъба. Смутена от своята непохватност, Палмир трепереше като дете, което се страхува, че ще го нашибат с камшик.

— А сега да видим кой ще ни прочете ей това, за да завършим седянката? — каза Фуан. — Капорал, вие навярно много хубаво четете напечатано.

Той беше отишъл за малката омазнена книга, едно от ония пропагандни издания на бонапартистите, с които Империята бе наводнила селата. Книжката с тъжното заглавие „Нещастията и триумфът на Добряка Жак“ бе стигнала дотук от сергията на амбулантен търговец и съдържаше страшни нападки срещу бившия режим, описвайки драматичната история на селянина преди и след Революцията.

Жан я взе и веднага, без да го молят, зачете с монотонен и заекващ глас като ученик, който не държи сметка за точките и запетаите. Слушаха го благоговейно.

Отначало се разказваше за свободните гали, поробени от римляните, после завладени от франките, които, установявайки феодализма, ги превърнали от роби в закрепостени селяни. И се започнало дългото мъченичество, патилата на Жак Добряка, експлоатиран и измъчван земеделски труженик. Докато населението в градовете се бунтувало, създавало си общини и си извоювало граждански права, селянинът бил изолиран, лишен от всичко, дори и от правото да разполага със себе си, и чак много по-късно успял да отхвърли игото, със собствените си пари да откупи свободата и да се почувствува човек; но каква ти свобода — собствеността била обременена, здраво притисната от кръвен данък и други тегоби, непрекъснато оспорвана и с толкова задължения, че спокойно можел да си пукне от глад! Следваше страшно изброяване на задълженията, които измъчвали нещастниците. Никой не бил в състояние да състави пълен и точен списък — толкова много се били увеличили и едновременно с това преплели правата на краля, на епископа и на сеньора. Три хищника разкъсвали едно и също тяло: за краля — данъци, за епископа — десятък, а сеньорът имал право на всичко, заграбвал каквото си поиска. Нищо не принадлежало на селянина — нито земята, нито водата, нито огънят, нито дори въздухът, който дишал. Той трябвало да плаща, да плаща и да плаща — за живота си, за смъртта си, за договорите си, за добитъка си, за търговията, за удоволствията. Плащал, за да използува дъждовната вода, събрана в ямите, плащал заради праха, който овцете му вдигали по пътищата лете по големите засушавания. Не можел ли някой да плати, давал тялото си и времето си и го използували както си искат — задължавали го да работи ангария: да оре, да жъне, да коси, да обработва лозята, да чисти рововете на замъка, да строи и да поддържа пътищата. Пък и данъци в натура имало за какво ли не — за мелницата, за пещта, за пресата, така че му оставала само четвърт от реколтата; а имало и данък в пари за охраната и нощната стража, останал в сила дори след премахване крепостните стени на замъците; ами данъкът за наемане и настаняване в жилище; премине ли отнякъде кралят или сеньорът, колибите оголявали, задигали им сламениците и завивките, пропъждали живеещите в тях и само ако някой се поопънел, разбивали врати и прозорци. Но най-отвратителен и омразен бил данъкът върху солта, за който и досега с негодувание си спомнят по селата; обложените семейства е трябвало задължително да купуват определено количество сол от кралските складове — това несправедливо ограбване, тази тирания разбунтувала и окървавила Франция.

— Моят баща — прекъсна четенето Фуан — е плащал солта по осемнадесет су ливрата… Тежки времена бяха тогава!

Исус Христос се усмихна под мустак. Искаше да се наблегне върху сексуалните права, за които в малката книга се правеше само скромен намек.

— Ами за правото върху първата брачна нощ какво ще кажете?… Ама работа! Сеньорът се завирал в леглото на булката в първата нощ и…

Накараха го да млъкне, защото момичетата, дори Лиз с издутия корем, бяха пламнали; Бъзлата и двамата хлапаци обаче, навели ниско глави, запушваха устни с юмруци, та да не избухнат в смях. Зяпнал, Иларион не изпускаше нито дума, сякаш разбираше за какво се говори.

Жан продължи. Беше стигнал до правосъдието, до тристепенното правосъдие — на краля, на епископа и на сеньора, които съсипвали бедния народ, изнемогващ над обработваемата земя. Имало обичайно право, имало и писани закони, а на всичко отгоре и прищевките — правото на по-силния. Никакви гаранции, никаква жалба до по-горна инстанция. Мечът бил всемогъщ. Дори през следващите векове, когато чувството за справедливост се надигнало, налозите били откупени, а правосъдието — продадено. Станало още по-лошо със събирането на войници за армията — кръвният данък сума време тегнел над младежите от селата; те забягвали в горите, оттам ги връщали оковани във вериги, като ги биели с прикладите на пушките и ги зачислявали, сякаш ги изпращали в каторга. За тях офицерските чинове били забранени. Един младши офицер от благороден произход се разпореждал с войници от полка като със своя стока, която бил купил, и можел да разпродава низшите чинове чрез наддаване, а войнишката маса била изпращана като стадо за избиване. Най-после идвали правата за лов, премахнатите вече права за избиване на гълъби и зайци, за които селяните си спомнят с ужас. Ловът бил наследствено пристрастие, древна привилегия на феодалите, сеньорите имали право да ловуват навред и наказвали със смърт всеки нещастник, осмелил се да ловува в именията им; животното е свободно, птицата е свободна, но са ограничени под необятното небе само за удоволствието на едни; за развъдници се смятали всички ниви и дивечът можел да ги опустоши — на собствениците било забранено да убият дори врабче.

— Разбира се — прошепна Бекю, който беше на мнение, че по бракониерите трябва да се стреля като по зайците.

Обаче Исус Христос, наострил уши по въпроса за лова, подсвирна присмехулно. Дивечът според него принадлежеше на този, който знае как да го убие.

— О, боже господи! — Възкликна непринудено с дълбока въздишка Роз.

Всички се бяха натъжили, прочетеното все повече ги потискаше, тази някогашна история им причиняваше мъка. Невинаги разбираха всичко и поради това безпокойството им се удвояваше. Щом като някога е било така, нищо чудно положението пак да се повтори.

— Хайде, бедний Жак Добряка — продължаваше по ученически да се запъва Жан, — дай потта си, дай кръвта си, защото още не е настъпил краят на твоите страдания.

Голготата на селянина продължаваше наистина. От какво ли не беше страдал той — от хората, от стихиите и от самия себе си. При феодализма, когато благородниците тръгвали на грабеж, бил преследван, гонен като дивеч и отнасян заедно с плячката. Всяка война между двама сеньори, ако не го унищожавала, го съсипвала: изгаряли колибата му, опустошавали нивата му. По-късно големите войни станали най-страшният бич, който опожарявал и цели села. Различни банди авантюристи за пари — веднъж с Франция, друг път срещу нея — са белязали пътя си с меч и огън, оставили са подир себе си гола земя. Ако градовете са издържали, благодарение на крепостните си стени, в тези безумни войни, бушували век след век, селата били помитани. През кървавите векове, вековете, когато нашите равнини — тогавашните области, не са преставали да вият от болки: жените бивали изнасилвани, децата — избивани, а мъжете — обесвани. А после, при примирието, бирниците на краля продължавали да измъчват бедния народ; защото не толкова многото и тежки данъци са били страшни, колкото своенравието и грубостите при събирането им; налозите и данъкът върху солта са били продавани на предприемачи и те си ги определяли както им хрумне, съвсем несправедливо, а селяните ги заплащали на въоръжените групи, които ги събирали като военни контрибуции; почти нищо обаче от тези пари не постъпвало в държавната хазна — докато стигнели дотам, всяка грабителска ръка, през които минавали, заграбвала колкото може. Освен това и гладът си казвал думата. Глупавата тирании на законите сковавала търговията, спирала свободната продажба на зърнени храни, причинявала на всеки десет години страшни кризи или поради горещите сушави години, или поради продължителни дъждове, които сякаш били божии наказания. Всеки порой, изпълнил реките, всяка пролет без дъждове, дори всеки облак или излишен слънчев лъч се отразявали на реколтите, засягали хиляди; камшикът на глада, внезапните поскъпвания на всичко и ужасната мизерия карали хората да пасат трева като животните. И след войните, и след кризите неизбежно избухвали епидемии и унищожавали пощадените от меча и глада. Тези епидемии непрекъснато се повтаряли поради невежеството и мръсотията; черната чума, голямата смърт с гигантския скелет, господствувала в онези времена, покосявала нещастния и беден селски народ.

Затова, когато положението ставало нетърпимо, Жак Добряка се бунтувал. Векове бил наследявал страх и примирение, раменете му били загрубели от бой, сърцето толкова потиснато, че не чувствувал колко бил унизен. Можел дълго да търпи побоите, да гладува, без ропот да остави всичко да му вземат, неосъзнат, смътно усещал някои неща, без да може да ги проумее; но това продължило до една несправедливост, до едно страдание, което го накарало изведнъж да скочи и да захапе шията на господарите си като домашно животно, побесняло от много бой. Ожесточението избухва — когато няма друг изход освен да се бият или умрат, жаковщината въоръжава селяните със собствените им вили и коси. Така са постъпили християните багоди, банди от галски селяни, пастирите по време на кръстоносните походи, а по-късно кроканите^[1] и „босоногите“, опълчили се срещу благородниците и кралските войници. След четиристотин години викът от болка и гняв на хората като Жак Добряка, преминавайки пак през опустошените нивя, ще накара господарите да се разтреперят в замъците си. Пак дошло време да избухнат и потърсят правата си хората, съставляващи болшинството от народа. Препуснало в галоп древното видение, грамадата полуголи дяволи в дрипи, побеснели от нищетата като зверове, захванали да рушат и да изтребват така, както тях са ги унищожавали и на свой ред да изнасилват жените на другите.

— Успокой гнева си ти, човече, рожба на нивята — продължаваше Жан спокойно и прилежно, — защото скоро часовникът на историята ще удари часа на твоя триумф.

Бюто пренебрежително вдигна рамене: голяма работа да се бунтуваш! Ами, та после жандармите да те приберат! Впрочем докато малката книжка разказваше за бунтовете на техните прадеди, всички слушаха с наведени очи и от предпазливост не издаваха настроението си с никакъв жест, макар че бяха все свои хора… За тези работи не трябваше да се говори на висок глас, по-добре да не се знае какво мислят те по въпроса. Исус Христос реши да прекъсне четенето, за да изкрещи, че при следващата война ще извие врата на мнозина, а Бекю заяви рязко, че всички републиканци били свине; и трябваше Фуан да ги накара да млъкнат с тържествеността и тъжната сериозност на стар човек, който много знае, но който не иска нищо да каже. Докато другите жени си даваха вид, че повече се интересуват от плетивата си, Крантата подхвърли следната мъдрост: „Имаш ли си нещо, пази си го!“, сякаш думите й не се отнасяха за прочетеното. Само Франсоаз, изпуснала ръкоделието си върху коленете, гледаше Капорал учудена, че може да чете безпогрешно и толкова дълго.

— О, боже мой! О, боже мой! — повтори Роз с дълбока въздишка.

Но тонът на книгата се промени, стана лиричен, и имаше пасажи, които прославяха Революцията. Именно тук, през събитията от 1789 година, тържествуваше Жак Добряка. След завземането на Бастилията, докато селяните палели замъците, нощта на 4 август узаконила вековните завоевания, признавайки свободата на човека и равенството на гражданите. „За една нощ орачът станал равен на сеньора, който по силата на някакъв пергамент пиеше потта му и изяждаше плодовете на неговия денонощен труд.“ Премахнали се крепостничеството, всички привилегии на благородниците, църковното и феодалното правосъдие, въвеждало се откупването на бившата собственост с пари, равенство в облагането с данъци; всички граждани добили право да заемат държавни и военни служби. И списъкът продължаваше, неправдите в живота като че изчезваха една след друга, започваше възпяването на нова златна епоха за орача, когото ласкаеха в цяла страница — наричаха го краля и хранителя на света. Той тежеше сега и трябваше да се коленичи пред святото рало. После ужасите на 1793 година бяха заклеймени с огнени изрази и книгата започваше прекалено да възхвалява Наполеон, детето на Революцията, който бил успял да я измъкне от коловозите на произвола, за да изгради щастието по селата.

— Истина е! — подхвърли Бекю, когато Жан обръщаше последната страница.

— Да, истина е — каза дядо Фуан. — Имало е и добри времена през моята младост… Аз, който ви говоря, веднъж в Шартр видях Наполеон. Бях на двадесет години… Тогава бяхме свободни, имахме си земя, струваше ни се толкова хубаво! Спомням си как един ден баща ми каза, че посявал грошове, а жънел наполеони… После дойдоха Луи XVIII, Шарл X, Луи-Филип… Беше поносимо, имаше какво да се яде, не можехме да се оплачем… И ето ти днес Наполеон III. Не беше толкова зле до миналата година… Само че…

Искаше да премълчи заключението си, но се изтърва неволно:

— Само че каква полза от тяхната свобода и тяхното равенство за нас, за Роз и за мене?… Нима сме надебелели, след като сме се трепали в продължение на петдесет години?

И така с малко думи, изречени бавно и мъчително, той без да иска обобщи: дълго време земята била обработвана за феодала от голия и бит с тояга роб, който нищо не притежавал, дори с кожата си не е можел да разполага; оплодотворената от неговия труд земя, дето той от непрекъснатата близост страстно обиквал и я обичал така, както се обича чужда жена, за която се грижиш и прегръщаш, но не можеш да обладаеш; и след векове на такава мъка и сластолюбие най-сетне той получава, завладява земята и тя става всичко за него — и наслада, и единствен извор на живота му. Та това вековно желание, тази собственост, която непрекъснато му е убягвала, обяснява любовта му към нивата, страстта му към земята, към натрупването на земя, към по-тлъстата буца пръст, стисната в шепата му, за да почувствува тежестта й. А колко е равнодушна и неблагодарна същата земя. Колкото и да я ласкаеш, тя не се разпалва, не ражда зърно повече. При много силните дъждове посевите загниват, градушките накълцват житото като трева, вихрушките повалят стеблата; една двумесечна суша изсмуква соковете им; а има и вредни насекоми, унищожителни студове, болести по добитъка, бурени, които изтощават почвата; колко щети причиняват вредителите, с които всекидневно се води борба, колко тревога носят те на невежите хора. Наистина и той не е бил пощаден, удрял е разгневен с юмруци, когато е виждал, че само трудът не е достатъчен. Беше изтощил мускулите си, отдаден изцяло на земята, а тя, след като едва го бе изхранила и го правеше нещастен, неудовлетворен, засрамен от старческо безсилие, ще премине в ръцете на друг мъж, безмилостна и към неговите бедняшки кокали, на които ще се крепи.

— Така е! Така е! — продължаваше бащата. — Когато си млад, се скъсваш от работа, а почнеш ли с голям труд да свързваш двата края, вече си стар, вече си пътник… Нали, Роз?

Майката поклати треперещата си глава. Да, господи! И тя също бе работила, дори повече от един мъж, разбира се! Ставала е преди другите, приготвяла е чорбата, мела е, чистила, съсипвали са я с хиляди грижи — кравите, прасето, нощвите, и винаги последна е лягала да спи! За да издържи, е трябвало да бъде яка. И ежедневната й награда е, че е живяла: цялата беше сбръчкана, но все пак щастлива, щом като имаше с какво да живее, да не умре на стари години от глад, след като бе цепила косъма на две, лягала е все по тъмно и е карала на хляб и вода.

— Както и да е — продължи Фуан, — не трябва да се оплакваме. Аз съм слушал да се разказва, че има области, където земята нищо не ражда. Така например в Перш^[2] само камънаци било… В Бос земята още е хубава, иска само добре да я обработваш… Но и тя се похабява. Няма две мнения, че плодородието й намалява. Нивя, от които някога се получаваха по двадесет хектолитъра, днес не дават повече от петнадесет. А от година насам и цената на хектолитъра намаля, разправят, че карали жито от дивашките страни; нещо лошо започва, криза някаква, както казват… Да не би теглото ни да е свършило? Нима всеобщото им гласуване ще вкара месо в тенджерите ни? Поземленият смазва раменете ни, продължават да вземат децата ни, за да воюват… Тяхна си работа, нека си правят революции, ама каква полза за нас, селянинът си остава селянин.

Жан, който беше човек на реда, изчакваше, за да завърши четенето. Тишината се възстанови и той продължи бавно:

„Щастлив земеделецо, не напускай селото, за да отидеш в града, където ще трябва да купуваш всичко — млякото, месото и зеленчуците, и където винаги ще харчиш повече от необходимото по непредвидени причини. Нямаш ли си в село въздух и слънце, здравословен труд, почтени удоволствия? Няма нищо по-хубаво от живота сред нивята; тук ти си истински щастлив, далече от позлатените фалшиви украшения; доказателство за това е, че работници от града отиват да се развличат на село, а и буржоата все си мечтаят — да дойдат да живеят край тебе, да берат цветя, да ядат плодове, откъснати направо от дърветата, да се търкалят по моравата. Втълпи си хубаво ти, Жак Добряка, че парите са неосъществима мечта. Ако сърцето ти е спокойно, ти вече си богат.“

Гласът му се бе променил; като разнежено градско чедо той трябваше да потиска вълнението, породено в душата му от мисълта за блаженство в село. Другите стояха мрачни: жените, наведени над иглите за плетене, мъжете, потиснати, със смутени лица. Подиграваха ли им се с тази книга? Само в парите е истината, а те умират от мизерия. После, понеже мълчанието беше мъчително, натежало от страдания и омраза, Жан си позволи да каже една мъдра мисъл:

— Все пак може би ще стане по-хубаво с образованието… Били сме толкова нещастни, защото сме били неуки. Днес вече знаем малко и сигурно сме по-добре. Значи ще трябва да напредваме, да имаме училища, в които да се учим как да обработваме земята…

Фуан обаче рязко, с упоритостта на старец със закостенели разбирания, го прекъсна.

— Я ни оставете на мира с вашата наука. Колкото повече знаеш, толкова по-зле става, нали ви казах, че преди петдесет години земята раждаше повече! Тя се сърди, когато я измъчват, каквото и да правиш, ще ти даде каквото си иска тя, майчицата! Че малко ли пара е прахосал господин Урдьокен, за да се вре в разни нововъведения… Не, не, кой каквото ще да каже, селянинът си остава селянин!

Удари десет часът и Роз след думите на Фуан, които бяха едно сурово, като удар с брадва, заключение, отиде в кухнята да вземе от горещата пепел в огнището гърнето с кестени — задължителната гощавка в тази празнична вечер. Взе и два литра бяло вино, че да бъде тържеството пълно. И тогава забравиха тъжните истории, настроението се повиши, забелиха с нокти и зъби сварените кестени, от които още се дигаше пара. Крантата моментално мушна в джоба своя дял, защото ядеше по-бавно. Бекю и Исус Христос лапаха кестените, без да ги белят, подхвърляха си ги право в устата; а Палмир, дошла на себе си, много старателно ги обелваше и тъпчеше Иларион като гъсок. Децата си правеха „наденички“. Бъзлата пробиваше със зъби дупка в кестена, после го стискаше, за да изскочи бялото меко тесто, а Делфен и Ненес започваха да лижат. Лиз и Франсоаз решиха да правят като тях. За последен път изравниха фитила на свещта и се чукнаха за дружбата между всички присъствуващи. Въздухът се беше спарил, над сламената постелка се издигаше червеникаво изпарение от урина, щурецът свиреше още по-силно в големите клатушкащи се сенки на гредите по тавана, а за да участвуват и кравите в пиршеството, хвърляха им обелките и те преживяха звучно с монотонни и приятни измлясквания.

Към десет и половина започнаха да се разотиват. Най-напред тръгна Фани, която отведе и Ненес. После излязоха Исус Христос и Бекю, започнали отново да се карат, тъй като навън в студа въздействието на алкохола се засили; чуваше се ясно как Бъзлата и Делфен, подхванали пияните си бащи, ги насочваха по пътя, сякаш водеха упорити животни, забравили къде е оборът им. При всяко отваряне на вратата откъм пътя, побелял от сняг, нахлуваше леден въздух. Крантата съвсем не бързаше, завързваше шала около врата си, нахлузваше ръкавици. Тя дори не погледна Палмир и Иларион, които боязливо се измъкнаха, треперещи в дрипите си. Най-сетне и тя си тръгна, влезе в дома си, съседната къща, откъдето се чу тъп шум от затръшната врата. Бяха останали само Лиз и Франсоаз.

— Слушай, Капорал — обърна се Фуан към Жан, — нали вие ще ги придружите, прибирайки се във фермата? По пътя ви е.

Жан поклати глава в знак на съгласие и двете момичета започнаха да покриват глави с шаловете си.

Бюто бе станал и с намусено лице, разтревожено и замислено, сновеше от единия до другия край на обора. Не беше проговорил след четенето, сякаш още бе под впечатлението на казаното в книгата, на историите около тази земя, извоювана с толкова труд. Защо да не я има цялата? Делбата му се виждаше неприемлива. А и много други мисли, някои още смътни, бушуваха в дебелата му глава — гняв, завист, гордост, инат, яд, че не бе станало така, както той бе казал, прекалено силно желание на мъж, който се двоуми от страх, че ще го измамят. Изведнъж той взе решение:

— Качвам се горе да спя, сбогом!

— Как така сбогом?

— Да, утре преди изгрев ще тръгна за Шамад… Сбогом, ако не се видим!

Бащата и майката, застанали един до друг, се изправиха насреща му.

— Хубаво, а твоя дял, приемаш ли го? — попита Фуан.

Бюто стигна до вратата, после се обърна.

— Не!

Цялото тяло на стария селянин се разтрепери. Той сякаш порасна, неговият някогашен авторитет избухна за последен път:

— Добре, лош син излезе ти… На брат ти и на сестра ти ще си им дам дяловете, а твоя ще им го отстъпя под наем и ще наредя така, че като умра, да стане техен… Ти няма да имаш нищо, махай се!

Бюто не трепна, не помръдна, остана си така вцепенен. Тогава Роз на свой ред се опита да го умилостиви:

— Та ние те обичаме толкова, колкото и другите, глупчо! Инатиш се против интереса си, приеми!

— Не!

И изчезна, качи се горе да спи.

Навън Лиз и Франсоаз, изумени от тази сцена, направиха няколко крачки мълчаливо. Отново се бяха хванали през кръста, сливаха се като черна сянка в нощната синевина на снега. Жан, който ги следваше също мълчалив, ги чу да плачат и реши да ги окуражи:

— Не се кахърете, той ще размисли, утре ще каже „да“.

— О, вие не го познавате! — извика Лиз. — Ще предпочете да го съсекат, отколкото да отстъпи… Не, не, свършено е!

После добави отчаяно:

— Какво ще правя с неговото дете?

— Ех стига де, нека първо се роди — прошепна Франсоаз.

Тези думи ги разсмяха. Но бяха много опечалени и отново заплакаха!

Жан ги остави пред вратата им и продължи пътя си през равнината.

 

 

Снегът бе престанал, небето пак се бе изчистило и изяснило и сега ледено, огромно, осеяно със звезди излъчваше синкаво сияние, бистро като кристал; и Бос се разстилаше до безкрая, цялата побеляла, равна и неподвижна като замръзнало море. Никакъв полъх откъм далечния хоризонт; чуваха се само ритмичните стъпки на големите му обувки по втвърдената земя. Господствуваше дълбока тишина, върховният покой на студа. В главата му се въртеше онова, което бе прочел в книгата; той свали каскета си, за да се разхлади, наболяваше го зад ушите, имаше нужда вече за нищо да не мисли. Тежеше му и споменът за това бременно момиче и за сестра му. Големите му обуща продължаваха да кънтят. Една падаща звезда се откъсна и огнената й бразда безшумно проряза небето.

А фермата Бордери едва се очертаваше в далечината като с малка гърбица, надигнала бялата покривка; и още щом излезе на напречната пътека, Жан си спомни за нивата, тук, на това място, която бе засял с жито преди няколко дни; погледна вляво и я позна под снежната плащаница. Тънка, лека и чиста като хермелин пелена очертаваше върховете на браздите и загатваше за вкочанената от студ земя. Как ли спяха семената! Каква хубава почивка ги чака в тази замръзнала утроба чак до топлата утрин, когато пролетното слънце ще ги събуди, за да заживеят.