Емил Зола
Земя (6)

1.

Беше четири часът, светлината едва мъждукаше — розовата светлина на първите майски утрини. Под избледняващото небе още дремеха в полусенки сградите на Бордери — три дълги постройки в три от краищата на огромния квадратен двор — в дъното овчарникът, вдясно хамбарите, вляво конюшнята и къщата. Портата, която затваряше четвъртата страна, беше залостена с железен прът. А над ямата за тор само един голям жълт петел възвестяваше утрото със своя пронизителен като рог глас. Друг петел отвърна, после трети… Зовът се повтори, премина от ферма на ферма, от единия до другия край на Бос.

Тази нощ, както обикновено, Урдьокен беше прекарал при Жаклин в нейната малка слугинска стая, която й беше позволил да разкраси с книжни тапети на цветя, пердета от пергал и махагонови мебели. Въпреки увеличаващата й се власт, тя се сблъскваше с жестока съпротива всеки път, когато се опитваше да легне с него в стаята на покойната му жена, брачната спалня, която той защитаваше с последна почит. Тя се чувствуваше много оскърбена, добре разбираше, че няма да бъде истинска господарка, докато не почне да спи в старото дъбово легло, драпирано с червен памучен плат.

Жаклин се събуди призори и остана да лежи по гръб с широко отворени очи, а фермерът до нея продължаваше да хърка. От възбуждащата топлина на леглото черните й очи бленуваха и тръпка разтърси плътта на това хубаво стройно момиче. Поколеба се, после се реши, леко прекрачи господаря с вдигната риза, толкова леко и гъвкаво, че той не я усети. Безшумно, с разтреперани от внезапното желание ръце, облече полата си, но блъсна един стол и Урдьокен отвори очи.

— Я! Обличаш се… Закъде?

— Боя се за хляба, ще отида да видя.

Той понечи да заспи отново, мърморейки в почуда от повода за ставането й, главата му бе замаяна от тежкия сън. Какво странно хрумване! По това време хлябът нямаше нужда от нея. И изведнъж се разсъни, прободен от подозрение. Нямаше я вече; с премрежен, още блуждаещ поглед огледа слугинската стая, в която бяха чехлите, лулата и бръсначът му. Тази курва пак се е запалила по някой от слугите! Достатъчни му бяха две минути, за да се съвземе и припомни целия си живот.

Баща му, Изидор Урдьокен беше потомък на стар селски род от Клоа, преминал през шестнадесети век към буржоазията. Всички от рода били на служба в монопола върху солта: един е бил търговец на семена в Шартр, друг контрольор в Шатодюн; а Изидор, останал отрано сирак, на двадесет и шест години притежавал около шейсет хиляди франка и когато Революцията го уволнява, решава да забогатее от кражбите на разбойниците републиканци, които разпродавали богаташките имоти. Той познавал отлично областта, душил, пресмятал и платил тридесет хиляди, едва една пета от действителната стойност, за сто и петдесетте хектара на Бордери — всичко останало от бившето владение на Рон-Букевал. Нито един селянин не посмял да рискува парите си; само буржоата, съдебни и финансови чиновници, се възползували от революционните мерки. Впрочем това било чисто и просто спекула, защото на Изидор и през ум не му минавало да се захваща с някаква си ферма, а мислел, като позатихнат смутовете, да я препродаде и по този начин петкратно да увеличи парите си. Но се установила Директорията и обезценяването на недвижимите имоти продължило: не могъл да продаде земята с мечтаната печалба. Тя го обладала и той станал неин пленник до такава степен, че се заинатил нищо да не изпусне от нея, решил да я използува така, че най-сетне да натрупа състояние. По онова време се оженил за дъщерята на един съседен фермер, която му донесла в зестра петдесет хектара; така буржоата, който преди три века се бил измъкнал от селската класа, станал собственик на двеста хектара и се върнал към земеделието, но към едрото, към поземлената аристокрация, заела мястото на бившия всемогъщ феодализъм.

Александър Урдьокен, неговият единствен син, се родил в 1804 година. Започнал с отвращение да учи в колежа в Шатодюн. Земята го привличала, върнал се да помага на баща си и по този начин провалил неговата най-нова мечта — пред изгледите за бавно забогатяване Изидор предпочитал да продаде всичко и да насочи сина си към някоя свободна професия. Младият мъж бил на двадесет и седем години, когато бащината смърт го направила господар на Бордери. Бил привърженик на новите методи; когато се заженил, първата му грижа била не да търси имот, а пари, защото според него фермата не носела печалби единствено поради липса на капитал; получил желаната зестра от петдесет хиляди франка, която му донесла сестрата на нотариуса, една зряла госпожица, с пет години по-възрастна от него, извънредно грозна, но кротка. И тогава между него и собствените му двеста хектара започнала дълга борба, отначало предпазлива, постепенно разпалваща се от разочарованията, борба всеки сезон и всеки ден; тя не го обогатила, но му дала възможност да живее нашироко като едър сангвиничен мъж, твърдо решен да не се отказва от апетитите си. След няколко години положението се влошило още повече. Жена му родила две деца: син, който от омраза към земеделието влязъл във войската и получил капитански чин след битката при Солферино; и нежна и очарователна дъщеря, негова слабост, наследницата на Бордери, понеже неблагодарният му син предпочитал приключенията. Съдбата обаче нанесла страшен удар на бащата. Рано, в разгара на една жътва, той загубил жена си. Следващата есен починала дъщеря му. Капитанът не се появявал дори веднъж в годината и Александър Урдьокен изведнъж се видял самотен, без перспективи, без утеха, че работи за наследниците си. Но макар че раната кървяла дълбоко в него, той не паднал духом, останал все така суров и властен. Упорствувал пред селяните, които се подигравали на машините му и желаели разоряването на този дързък буржоа, опитващ се да научи техния занаят. Впрочем какво друго би могъл да направи? Той все повече изпадаше в плен на земята си — извършената работа и вложеният капитал с всеки изминал ден все повече го увличаха, без да има отсега нататък някакъв друг възможен изход освен да завърши с провал.

Урдьокен, фермерът с широки плещи, с кръгло червендалесто лице, запазил само малките ръце от своя буржоазен произход, винаги се бе проявявал като деспотичен мъжкар към слугините си. Дори докато бе жива жена му, обладаваше всичките, и то съвсем естествено, без каквито и да било последици, като нещо, което му се полага. Някое момиче на беден селянин, заело се с шивачество, можеше и да се опази, но нито едно от тези, които бяха наемани да работят във фермите, не можеха да избягнат мъжа — слугите или господаря. Госпожа Урдьокен беше още жива, когато Жаклин влезе в Бордери по милост; баща й, старият пияница чичо Коние, я пребиваше от бой и тя беше толкова окльощавяла и съсипана, че ребрата й можеха да се преброят през дрипите й. А на хората изглеждаше тъй грозна, че хлапетата дюдюкаха след нея. Никой не би й дал повече от петнадесет години, макар че тогава бе почти на осемнадесет. Тя помагаше на слугинята, използуваха я за черната работа — при миенето на съдове в кухнята, из двора при почистването на добитъка; всичко това я цапаше и мърсеше от главата до петите. След смъртта на фермерката тя като че се посъвзе малко. Всички ратаи я въргаляха в сламата; нямаше мъж, дошъл във фермата, да не легне с нея; и един ден, когато я съпровождаше в избата, господарят, който дотогава се отнасяше с пренебрежение към нея, също поиска да опита тази лошо облечена, грозна дрипла; но тя ожесточено му се опъна, изподраска го и го ухапа тъй, че го принуди да я пусне. И оттогава започна нейният възход. Оказва му съпротива цели шест месеца, после лека-полека му се отдаде. От двора тя премина в кухнята, заемайки мястото на слугинята; малко по-късно получи помощничка; а накрая стана истинска дама с прислужница. Сега предишната дрипла се беше превърнала в силно, мургаво, изящно и красиво момиче с твърди гърди, с гъвкавите и здрави крайници на привидно крехките жени. Проявяваше разточително кокетство, заливаше се с парфюми, но все пак създаваше впечатление на нечистоплътност. Хората от Рон, земеделците от околността, бяха не малко учудени от това приключение: ама че работа, възможно ли бе един богаташ да се лепне за подобна мърша, нито хубава, нито дебела, с други думи за самата Кониет, дъщерята на Коние, на онзи пияница, когото от двадесет години го виждаха да чука чакъл по пътищата! Какъв знаменит тъст! Каква страшна курва! А селяните дори не разбираха, че същата тази курва беше тяхното отмъщение, отмъщението на селото срещу фермата, отмъщението на бедния селски труженик срещу забогателия буржоа, станал едър собственик. В критичната възраст на своите петдесет и пет години Урдьокен се беше страстно привързал, чувствувайки физическа нужда от Жаклин, насъщна като хляба и водата. Поискаше ли да бъде много мила, тя го обсипваше с котешки ласки, щедро се отдаваше — без скрупули и отвращение, и то така дръзко, както друго момиче не би посмяло; заради подобни мигове той се унижаваше, молеше я да остане при него след караници, след страшни обвинения, когато я е заплашвал да я изхвърли с ритници навън.

Снощи пак й беше ударил плесница при сцената заради нейното желание да спи в леглото, в което бе умряла жена му; цялата нощ тя не пожела да му се отдаде; приближеше ли се до нея, шамаросваше го; та тя продължаваше да си прави удоволствие с момците от фермата, а с него бе свидлива, налагаше му въздържания, за да засили влиянието си над него. И тази сутрин, в тази влажна стая, в това разхвърляно легло, където още чувствуваше дъха й, той отново бе обхванат от гняв и желание. Отдавна вече надушваше непрекъснатите й измени. Скочи от леглото и изкрещя:

— Ах, мръснице! Само да те пипна!

Облече се бързо и излезе.

Жаклин се беше измъкнала от смълчаната къща, едва осветена от зазоряването. Когато прекосяваше двора, забеляза стария Сулас, овчаря, и понечи да се върне. Но каквото ще да става! Заобиколи конюшнята за петнадесет коня, където спяха четирима от каруцарите на фермата, и отиде в дъното, под навеса, при „леглото“ на Жан: една завивка и никакви чаршафи. Прегърна го, както си спеше дълбоко, затвори устата му с целувка; разтреперана, задъхана тихо изрече:

— Аз съм, глупчо. Не се страхувай… Бързо, бързо, да не се бавим!

Но той се уплаши, никога не искаше да става на това място, в леглото му, боеше се да не бъде изненадан. Стълбата към сеновала беше наблизо, те се изкачиха, оставиха капака отворен, търкулнаха се в сеното.

— О, глупчо, глупчо! — повтаряше Жаклин примряла, с гугукане, което сякаш излизаше от утробата й.

Вече почти две години Жан Макар работеше във фермата. След военната служба, попадна в Базош-льо-Доайен с един приятел, дърводелец като него, и беше започнал да работи по занаята си при баща му, дребен предприемач в селото, който имаше двама-трима работници; но дърводелството не му беше вече присърце, за седемте години военна служба така се беше отвратил от триона и рендето, че го теглеше към нещо коренно различно. Преди, в Пласан, той обработваше упорито дървото, не го влечеше учението, знаеше само да чете, да пише и да смята, но беше много разумен, много трудолюбив, поставил си беше за цел да извоюва самостоятелно положение извън ужасното си семейство. Старият Макар се държеше с него като с момиче, даваше му лош пример, като отнемаше пред очите любовниците му и всяка събота ходеше в работилницата, за да му краде заплатата. А когато побоищата и умората убиха майка му, той последва примера на сестра си Жервез, която бе офейкала с любовника си в Париж; избяга на свой ред, за да не хрантути мързеливия си баща. И сега не можеше да се познае, не че на него му се работеше много-много, но войската бе разширила мирогледа му: например политиката, която му досаждаше преди, сега го вълнуваше, караше го да размишлява по въпросите за равенството и братството. Придобил бе навици да скитори, да безделничи при тежките и безсмислени караулни служби, разпуснатия живот в казармите и нечовешките грубости на войната. Така че инструментите паднаха от ръцете му и той замечта за своя поход в Италия, същевременно обзет от копнеж за почивка, от някакво силно желание да се изтегне и забрави върху тревата.

Един ден работодателят му го заведе в Бордери, за да извърши някакви поправки. Имаше работа за цял месец — да се постави паркет в стаите и почти навсякъде да се затегнат вратите и прозорците. Доволен от работата, той проточи ремонта шест седмици. По това време работодателят му умря, а синът му, който се бе оженил, отиде да живее при жена си. Останал в Бордери, където все се намираше по нещо изгнило за подменяне, дърводелецът работи доста дни за своя сметка; после, понеже беше започнала жетвата, помогна в прибирането на реколтата и остана още шест седмици; така че като видя как хубаво го увлича земеделската работа, фермерът реши да го задържи за постоянно. За по-малко от година бившият работник стана добър ратай — каруцар, орач, сеяч, косач, в този земеделски край, където се надяваше, че най-сетне ще намери спокойствието, от което се нуждаеше. Значи край на триона и на рендосването! И сякаш бе роден за нивята със своето благоразумие, с любовта си към точно определената работа, с волския си характер, наследен от майката. Отначало беше възхитен, наслаждаваше се на полето, което селяните не забелязваха, наслаждаваше се благодарение на спомените си от четене на сантиментална литература, на разбиранията за скромност, за добродетел, за пълно щастие — така както са описани в късите поучителни разкази за деца.

Всъщност имаше и нещо друго, което харесваше във, фермата… По времето, когато поправяше вратите, веднъж Кониет се беше излегнала в купчината талаш. Тя го прелъсти, съблазнена от здравите мускули на едрия момък, чието правилно и грубо лице подсказваше, че е много мъжествен. Той се поддаде, после продължи от страх да не го вземе за глупак; в действителност беше започнал да изпитва нужда от тази развратница, която умееше да възбужда мъжете. А някъде дълбоко в душата му се бунтуваше неговата природна почтеност. Не беше хубаво да ходи с приятелката на господин Урдьокен, към когото изпитваше признателност. Все пак обаче намираше оправдание: нали не беше съпруга на господаря, влачеше се като курва подире му; а така или иначе му изменяше на всеки ъгъл, по-добре беше той да се забавлява, отколкото да я оставя на другите. Но тези доводи не можеха да го успокоят напълно и той все си мислеше, че всичко това ще свърши лошо, личеше, че господарят все повече се влюбва в нея. Положително нямаше да свърши добре.

В сеното Жан и Жаклин сподавяха диханието си, но изведнъж той, понеже беше нащрек, чу да скърца дървената стълба, скочи и с риск да се пребие се хвърли в дупката за изнасяне на фуража. Точно в този момент главата на Урдьокен се появи на другия край на сеновала. Той съгледа веднага сянката на мъжа, който избяга, и още разголения корем и вдигнатите крака на жената. Обзе го такава ярост, че дори не се сети да слезе долу и види кой бе любовникът, а с плесница, способна да зашемети и вол, повали на пода коленичилата вече Жаклин.

— Ах ти, курво!

Тя изкрещя, отрече неоспоримия факт с гневен вик:

— Нищо подобно!

Едва се въздържа да продъни с ритник този корем, тази голота на побесняло животно.

— Нали го видях!… Признавай или ще те убия!

— Не, не и не, нищо подобно!

После, когато най-сетне се изправи на крака със спусната пола, тя стана дръзка, предизвикателна, решила да покаже превъзходството си.

— Пък и какво те засяга? Да не би да съм ти жена?… Като не искаш да спя в твоето легло, свободна съм да спя, където ми харесва.

После се чу гугукането й, прозвучало като дразнеща подигравка:

— Хайде, отмести се оттам, че да сляза… Ще си ида още тая вечер.

— Веднага!

— Не, тая вечер… Чакай малко да поразмисля.

Той остана разтреперан, извън себе си, не знаеше върху кого да излее яростта си. Понеже нямаше вече смелостта да я изхвърли веднага на улицата, на драго сърце би изгонил любовника! Но къде да го търси вече? Беше се изкачил право в сеновала, устремен към отворените врати, без да поглежда по постелите; и когато слезе долу, четиримата каруцари от конюшнята се обличаха, а и Жан беше в дъното на навеса. Кой от петимата ще е? Колкото можеше да се съмнява в един, толкова и в другите, дори и петимата може да са се изредили. Все пак разчиташе мъжът да се издаде по някакъв начин, даде нарежданията си за работата до обяд, не изпрати никого по нивята, а и самият той не излезе, стиснал юмруци, обикаляше фермата с ко̀си погледи, обзет от желание да пребие някого.

След закуската в седем часа гневната обиколка на господаря накара къщата да затрепери. В Бордери имаше петима орачи за петте плуга, трима вършачи, двама говедари, един овчар и един малък свинар, всичко дванадесет слуги, без да се брои прислужницата. Най-напред в кухнята той се скара на нея, защото била окачила на тавана лопатите за пещта. После претършува двата хамбара — единия за овеса и другия за житото, който беше огромен и висок като църква, с петметрови врати; опита, се да излее яда си на вършачите, чиито бухалки накълцвали много ситно сламата. Оттам прекоси краварника, нетърпелив да провери дали тридесетте крави са в добро състояние, дали средната пътека е измита, дали яслите са чисти. Чудеше се за какво да се хване с краварите, но изведнъж погледна навън към цистерните, за които те трябваше да се грижат, и забеляза, че една от долните тръби е запушена с гнезда от врабчета. И тук, както във всички ферми в Бос, събираха грижливо дъждовната вода от покривите посредством сложна система от капчуци. Веднага той грубо попита може ли да допуснат едни врабци да ги уморят от жажда. И най-сетне бурята се стовари върху орачите. Макар петнадесетте коня в конюшнята имаха прясна постелка, той започна да крещи, че било отвратително, загдето са ги оставили в такава мръсотия. После, засрамен от несправедливостта си, раздразнен още повече, обиколи в четирите краища на сградите четирите навеса със струпани под тях сечива и със задоволство забеляза един плуг със счупена дръжка. И избухна. Играят ли си, типовете с типове, с машините му, та нарочно ги чупят? Повредата ще пише за тяхна сметка, на петимата! Че да не си завиждат помежду си! Докато ги ругаеше, искрящите му очи шареха по лицата им, очакваше някой да пребледнее, да потръпне, да се издаде. Но никой не мръдна и той се отдалечи, като махна отчаяно с ръка.

Приключвайки проверката си в овчарника, Урдьокен се сети да разпита овчаря Сулас. Този шестдесет и пет годишен старец беше във фермата от половин век, нищо не беше спестил, всичко бе изяла жена му, пияница и курва, която най-сетне има щастието да погребе. Трепереше от страх да не го освободят поради възрастта му. Може би господарят ще се смили, но знае ли някой кой пръв ще умре? Нима му даваха винаги достатъчно за тютюна и за глътка питие? Всъщност той не беше приятел на Жаклин, ненавиждаше я като стар ратай, възмутен от бързото издигане на тази последна постъпила във фермата слугиня. Като почнеше да му заповядва сутрин по това време, излизаше извън кожата си при мисълта, че я бе виждал с дрипите й сред говеждия тор. Тя положително би го уволнила, ако знаеше силата си; поради това беше предпазлив, искаше да си запази мястото, избягваше каквито и да е сблъсъци, макар да беше уверен, че господарят ще го подкрепи.

Овчарникът в дъното на двора се разполагаше в цялата постройка — помещение дълго осемдесет метра, в което осемстотинте овце на фермата бяха разделени с прегради: на едно място майките, разпределени в различни групи; на друго — агнетата, по-нататък — овните. Кастрираха двумесечните агнета за продаване, а женските запазваха, за да подновяват стадото с майки, най-старите пък продаваха всяка година; овните оплождаха младите овци в определените срокове. Влезеш ли в овчарника, веднага те лъхва силната задушаваща миризма, амонячното изпарение на постелката, старата слама, върху която на всеки три месеца хвърляха чиста слама. По протежение на стените имаше куки за повдигане на решетъчните прегради, когато се натрупваше напластеният тор. Имаше все пак въздух, който нахлуваше през широките прозорци, а отгоре подът на сеновала беше направен от подвижни греди, които изваждаха на части в зависимост от намаляването на фуража. В края на краищата се казваше, че живата топлина, ферментиращият пласт, мек и топъл, беше от полза за доброто отглеждане на овцете.

Урдокен блъсна една от вратите и забеляза Жаклин, измъкваща се през друга. Тя също се бе сетила за Сулас, обезпокоена, убедена, че я е проследил; но старецът си стоеше равнодушен, преструвайки се, че не разбира защо е така необикновено любезна с него. А присъствието на младата жена в овчарника, където никога не влизаше, разпали съмнението на фермера.

— Е, дядо Сулас, нищо ли ново нямаше тази сутрин? — попита той.

Овчарят, много висок и много слаб човек с продълговато и набръчкано лице, сякаш прорязано с косер, отвърна бавно:

— Не, господин Урдьокен, съвсем нищо, освен че хората, които стрижат овцете, скоро ще се заловят за работа.

Господарят поговори с него само за да прикрие, че иска да го разпитва. Овцете, които хранеха тук от началото на зимата, скоро, към средата на месец май, щяха да бъдат изкарани по ливадите. А кравите извеждаха на паша чак след жътвата. Тази равнина Бос, толкова безводна и без естествени пасбища, все пак даваше хубаво месо; и само поради липса на традиция и от мързел не се отглеждаха говеда. Всяка ферма угояваше пет-шест прасета само за лично ползуване.

С горещите си ръце Урдьокен галеше овцете, дотичали с вдигнати глави и нежни бистри очи, а множеството агнета, затворени по-нататък, се притискаха, блеейки, към решетките.

— Та значи вие, дядо Сулас, нищо не сте видели тази сутрин?

Старият бе видял, но какво да говори? От неговата покойна курва и пияница знаеше добре пороците на жените и глупостите на мъжете. Може би Кониет, макар и продажна, ще си остане по-силната и тогава ще се нахвърли върху него, за да се отърве от един досаден свидетел.

— Нищо не съм видял, съвсем нищо! — повтори той с угаснал поглед и безизразно лице.

Когато прекоси двора, Урдьокен забеляза, че Жаклин стоеше нервна, наострила уплашени уши, за да чуе какво се говори в овчарника. Преструваше се, че се занимава с домашните си птици, шестстотинте кокошки, патици и гълъби, които подхвърчаха, крякаха, ровеха сред непрекъснатата врява в торната яма; и когато малкият свинар изля ведрото с бяла каша, която носеше за прасетата, тя поотпусна малко нервите си, като му зашлеви плесница. А после погледът, който хвърли към фермера, я успокои: той не бе научил нищо, старецът бе стиснал зъби. Дързостта й се увеличи.

Затова по пладне тя бе предизвикателно весела. Усилената работа още не бе започнала, ядяха четири пъти дневно — млечна попара в седем часа, печени филии по обяд, хляб и сирене в четири часа, супа и сланина в осем. Хранеха се в кухнята — голямо помещение с дълга маса, от двете страни на която имаше две пейки. Тук прогресът беше представен от една желязна готварска печка, оставена край огромното огнище. В дъното зееше черният отвор на пещта; по опушените стени бяха подредени блестящи тенджери и старинни прибори. Слугинята, едно дебело, грозно момиче, беше пекла сутринта, та приятна миризма на топъл хляб лъхаше от оставената отворена ракла.

— Какво, стомахът ли ви е запушен днес? — дръзко се обърна Жаклин към Урдьокен, който влезе последен.

След смъртта на жена си и на дъщеря си, за да не яде сам, той сядаше на масата на прислужниците, както в старите времена; заемаше мястото в единия край, а пък слугинята-господарка — на другия. Бяха четиринадесет души. Прислужницата поднасяше яденето.

Когато фермерът седна, без да отговори, Кониет заприказва за обяда. Той се състоеше от печени филии хляб, начупени в един супник, поръсени с вино и подсладени със сос рипопе, старинна дума, с която в Бос наричат меласата.

Поиска си допълнителна лъжица сос, престорено се мъчеше да угажда на мъжете, пускаше шеги, предизвикващи гръмогласен смях. Думите й бяха двусмислени, казваше, че си заминава вечерта; закачаха се, сбогуваха се, кой от тях не съжаляваше, че няма да може пак да има удоволствието… Овчарят ядеше и гледаше тъпо, а пък господарят бе смълчан, сякаш и той нищо не разбираше. За да не се издаде Жан насила се смееше заедно с другите, въпреки че му бе неприятно, защото чувствуваше, че не бе постъпил почтено.

След като се нахраниха, Урдьокен даде нареждания за след обяда. Малко нещо оставаше за довършване навън: да се валират посевите с овес, да се довърши оранта на угарите, преди да е започнало косенето на люцерната и детелината. Задържа във фермата двама души, Жан и един друг, които да почистят сеновала… А самият той, убит духом, с бучащи от повишеното кръвно налягане уши и много нещастен, започна да обикаля, без да знае с какво да се захване, за да убие мъката си. Мъжете, които стрижеха овцете, се бяха настанили под един навес в дъното на двора. Той се изправи срещу тях и ги загледа.

Бяха петима — мършави момци, с пожълтели лица, клекнали, с големи лъскави стоманени ножици в ръце. Овчарят носеше овцете със завързани крака, подобни на мехове, и ги нареждаше върху утъпканата земя под навеса, където можеха само да надигат глави и да блеят. Хванеше ли я някой от стригачите, овцата млъкваше, отпускаше се, издута като балон от дебелата си вълна, покрита с черна кора от сернистата мазнина и прахта. После под острите и бързи ножици животното се измъкваше от руното си като гола ръка от тъмна ръкавица, беше розово и свежо под златистоснежния мъх по кожата. Стисната между коленете на кокалест дангалак, една овца-майка, оставена по гръб с разтворени бутове и извита надясно глава, бе надула бял корем със зъзнеща кожа на жена, която разсъбличат. Стригачите получаваха по три су за животно, а един сръчен работник можеше да остриже двадесет на ден.

Унесен, Урдьокен си мислеше, че вълната бе спаднала на осем су ливрата и трябваше да избърза да я продаде, за да не изсъхне много и намали теглото си. Предишната година в Бос стадата загинаха от метил. Всичко отиваше от зле към по-зле, истинско разорение, провал за земеделието, откакто цената на зърнените храни взе да спада с всеки изминал месец. И посъвзел се от грижите си като фермер, задушаващ се на двора, той излезе от фермата да разгледа нивята. Всеки път раздорите с Кониет завършваха така: след като бе избухвал и стискал юмруци, потискащото го страдание отстъпваше място на друга мъка, която биваше облекчавана само като се вглеждаше в своите нивя с жито и овес, разстлали зеленината си до безкрайност.

Ах, тази земя! Колко много я бе обикнал! И то със страст, която не се изчерпваше с алчността на селянина; тя бе сантиментална и почти интелектуална страст, защото чувствуваше земята като всеобща майка, която му бе дала живот и плът и в която щеше да се върне. Още отначало, когато беше съвсем млад, израснал сред нея, той намрази колежа и го обзе желание да изгори учебниците си само защото бе обикнал свободата, скитанията из нивята и опиянението от чистия въздух сред простора на равнината. По-късно, когато наследи баща си, той я обикна като влюбен — любовта му бе зряла, сякаш влизаше в законен брак с нея, за да оплодява. И тази нежност към нея ставаше все по-голяма, колкото повече й посвещаваше времето, парите си, целия си живот, като на някоя добра и плодовита жена; прощаваше й капризите, дори и изневерите. Много често се сърдеше, когато тя биваше зла, когато — или много сушава, или прекалено влажна — изяждаше посевите, без да дава жътви; после започваше да се съмнява, да се самообвинява като импотентен или несръчен мъжкар: грешката би трябвало да е у него, дето не й е направил дете. Точно оттогава се увлече по новите методи, възприе разни нововъведения и съжали, че е бил лош ученик в колежа, че не е следвал в някое от тия земеделски училища, на които баща му и той се бяха подигравали. Колко ненужни начинания и безуспешни опити, към които се прибавяше и това, че понякога ратаи повреждаха машини, а търговци го лъжеха с изкуствени торове! Беше прахосал богатството си, Бордери едва му осигуряваше хляб за ядене, докато чакаше да го довърши аграрната криза. Да става каквото ще! Той ще остане пленник на земята си, която ще погълне костите му, след като до края на живота си я бе имал като жена.

Този ден, когато излезе навън, той си спомни за своя син, капитана. Те двамата биха могли да постигнат много!

Но отблъсна спомена за този глупак, който предпочете да влачи сабя. Нямаше вече деца. Щеше да свърши самотен. После се сети за своите съседи, най-вече за Кокарови, собствениците, които сами обработваха своята ферма в Сен-Жюст — баща, майка, трима синове и две дъщери; те също не успяваха да се справят. В Шамад фермерът наемател Робике, чийто договор изтичаше, не тореше вече, оставяше имота да запада. Така беше, навсякъде имаше мъчнотии, трябваше да се съсипваш от труд и да не се оплакваш. Обаче постепенно някаква приспивна нежност започна да се излъчва от големите зелени площи, които обхождаше. От леките дъждове през април фуражните култури бяха добре поникнали. Алените детелини го очароваха и той забрави останалото. Навлезе в угарта, за да хвърли поглед върху работата на двамата си орачи: земята лепнеше по краката му, чувствуваше се, че е тлъста, плодородна, сякаш тя искаше да го задържи в прегръдките си; и тя наистина си го вземаше отново цял-целеничък, той си възвръщаше мъжествеността, силата и радостта от тридесетте си години. Имаше ли други жени освен нея? Нима имаха някакво значение такива като Кониет? Тази или онази, всяка от тях е паница, от която всички ядат и с която човек трябва да се задоволява, стига да е достатъчно чиста. Това тъй убедително извинение за малодушната му зависимост от мръсницата го разведри окончателно! Походи още три часа, пошегува се с едно момиче, по-точно със слугинята на Кокар, която се връщаше от Клоа, яхнала магаре, с разголени крака.

Когато се прибра в Бордери, Урдьокен забеляза в двора Жаклин, която се сбогуваше с котките на фермата. Там винаги имаше много: дванадесет, петнадесет, двадесет, не се знаеше точно колко; защото женските раждаха в незнайни дупки под сламата и изведнъж се появяваха с по пет-шест котенца, вдигнали опашки нагоре. После тя се приближи до колибките на Император и на Масакр, двете овчарски кучета, но те изръмжаха, мразеха я.

Вечерята, въпреки сбогуването с животните, мина като всеки ден. Господарят ядеше и разговаряше както обикновено. После, в края на деня, не стана въпрос, че някой ще заминава. Всички отидоха да спят, мракът обви смълчаната ферма.

И същата тази вечер Жаклин спа в стаята на госпожа Урдьокен. Това бе хубавата стая с голямо легло в дъното на алков, драпиран в червено. В нея имаше шкаф, масичка с един крак, кресло „Волтер“; окачени над едно махагоново бюро блестяха в стъклена рамка медалите, които фермерът бе получил на земеделски събори. Когато по риза се качи и легна в брачното легло, Кониет се протегна, разпери ръце и крака, за да го обхване изцяло и с гугукане се разсмя.

На другия ден, когато тя се спусна да го прегърне, Жан я отблъсна. Откакто взе тъй сериозен обрат, работата беше станала наистина опасна, и той не искаше да продължава повече.