Емил Зола
Земя (12)

7.

Отново бе дошло времето за сенокос. Под едно синьо и много горещо небе, разхлаждано от лек ветрец, определиха сватбата да стане в деня на свети Жан, който тази година се падаше в събота.

Фуановци бяха настояли пред Бюто да започне каненето на гостите с Крантата, най-възрастната в семейството. Тя искаше да я зачитат като богата кралица, от която се страхуват. Така че една вечер Бюто отиде при нея заедно с Лиз, двамата облечени празнично, за да я помолят да присъствува на сватбата — първо на церемонията, после на угощението, което щеше да се състои в дома на младоженката.

Крантата плетеше сама в кухнята; без да забави хода на иглите, тя ги изгледа втренчено, остави ги да се изкажат, да кажат три пъти едни и същи думи. Най-сетне острият й глас прозвуча:

— На сватба, ах, не, разбира се!… Какво ще правя на сватбата… Това е хубаво за хора, които обичат да се забавляват.

Те забелязаха, че пергаментовото и лице се оцветява при мисълта за това угощение, което нямаше нищо да й струва; бяха уверени, че ще приеме; но беше навикнала да я молят много.

— Лельо, разбери, че не може без тебе.

— Не, не, тази работа съвсем не е за мен. Нима имам време, нима имам с какво да се облека? Винаги за всичко трябва да се правят разходи… Може да се живее и без да се ходи на сватба.

Трябваше десет пъти да повторят поканата и най-сетне тя каза с досада:

— Добре, щом е насила, ще дойда. Заради вас ще направя тази жертва.

И като видя, че не си тръгват, тя трябваше да преживее в себе си истинска борба, защото обичаят изискваше в такива случаи да се предложи по чаша вино. Най-сетне се реши, но макар че в кухнята имаше отворена бутилка, слезе в зимника, защото там пазеше за подобни случаи вкиснато вино, което тя не можеше да пие и сама го наричаше „пропъди братовчед“. Като напълни две чаши и ги подаде на гостите, Крантата така погледна внука и внучката си, че те трябваше да изпият виното, без да се намусят, за да не я обидят. Разделиха се с нея с пламнали гърла.

Същата тази вечер Бюто и Лиз отидоха в Розбланш, в семейството на Шарл. Обаче там изпаднаха в неприятно за тях положение.

Господин Шарл, много възбуден, беше в градината си. Навярно някакво силно вълнение го бе обзело в момента, когато е почиствал една пълзяща роза, защото държеше в ръка градинарската си ножица, а стълбата беше още опряна на стената. Все пак той се овладя, покани ги да влязат в салона, където скромната на вид Елоди бродираше.

— О, ще се венчавате след осем дни. Много хубаво, деца мои… Но ние не ще можем да бъдем сред вас, госпожа Шарл е в Шартр, където ще остане петнадесет дни.

Той вдигна тежките си клепачи, за да хвърли поглед към младото момиче.

— Да, дните са напрегнати по време на големите панаири. Госпожа Шарл ще помогне там на своята дъщеря… Вие знаете, търговията си е търговия, има дни, в които човек се съсипва от работа в магазина си. Естел много хубаво усвои работата, но майка й ще й бъде твърде полезна, още повече, че нашият зет Вокон абсолютно нищо не прави… А освен това госпожа Шарл ще е щастлива пак да види предприятието си. Какво да се прави? Там ние сме оставили тридесет години от нашия живот, това не е малко!

Той се разнежи, очите му се насълзиха, потъмняха, втренчени далеч, в миналото. И това беше вярно, жена му често изпитваше носталгия за малкия дом на улица Жюиф, макар че бе в своето буржоазно убежище — толкова уютно, толкова натруфено, изпълнено с цветя, птици и слънце. Затваряйки клепачи, тя отново виждаше стария Шартр, спуснал се от склона до площада на катедралата и бреговете на река Йор. Тя пристигаше там, преминаваше по улиците Пи и Порт-Сандрес; после по улица Екюйе, и за по-кратко се спускаше по Тертр дю пие пла и след последното стъпало пред нея се показваше номер 19 — който беше на ъгъла на улиците Жюиф и Планш-о-Карп — до нейния дом с бяла фасада и със зелени, винаги спуснати завеси. Двете улици бяха мизерни, в продължение на тридесет години тя бе гледала мръсните жилища и жалките обитатели, главния отточен канал, в който се вливаха черни води. Но колко седмици, колко месеци прекарваше сега, приютена в своя дом, без дори да прекрачи прага му! Госпожа Шарл още се гордееше с диваните и огледалата в салона, с целия онзи лукс, със строгия разкош — всичко създадено от тях, тяхна творба, на която дължаха богатството си. Една меланхолична слабост я обземаше при спомена за някои интимни кътчета с постоянно лъхащия аромат на тоалетните води, на характерната за цялата къща миризма, която тя още усещаше в себе си като съжаление. Така че тя чакаше периодите на усилена работа и заминаваше подмладена и радостна, получила от внучката си две големи целувки, които обещаваше да предаде на майка й още същата вечер в сладкарницата.

— Ах, колко е неприятно, колко е неприятно! — повтаряше Бюто, наистина огорчен при мисълта, че семейство Шарл няма да присъствува на сватбата му. — Но ако братовчедката напише писмо на нашата леля да дойде?

Елоди, която навършваше петнадесет години, повдигна своето бледо и подпухнало лице на девственица с рядка коса; тя беше толкова малокръвна, че чистият полски въздух сякаш още повече засилваше анемията й.

— О, не — прошепна тя, — баба изрично ми каза, че има работа за две седмици, ще продава бонбони. Дори ще ми донесе една торбичка, ако съм послушна.

Това беше една благочестива лъжа. При всяко пътуване й носеха дражета, за които тя вярваше, че са произведени от родителите й.

— Е добре! — предложи накрая Лиз. — Елате без нея, чичо, елате с малката.

Но господин Шарл не чуваше, беше отново обхванат от своето вълнение — приближил се до прозореца, сякаш дебнеше някого и потискаше някакъв гняв, готов да избухне. И понеже не можеше повече да се въздържа, той отпрати младото момиче с две думи:

— Иди да си поиграеш, миличка.

После, когато то изскочи, навикнало така да прави, когато големите хора разговарят, Шарл скръсти ръце толкова възмутен, че правилното му тлъсто и малко пожълтяло лице, напомнящо висш чиновник, се разтрепери.

— Ще повярвате ли! Виждали ли сте някога такова отвратително деяние!… Почиствах моите пълзящи рози, бях се покачил на последното стъпало на стълбата, машинално се наведох към другата страна и какво да видя?… Онорин, да, моята добра Онорин с един мъж, един върху друг, тя с краката нагоре, да мърсуват… Ах, свинете му със свине! И то под моята стена!

Той се задушаваше, раздвижи се с жестове на благородно възмущение.

— Чакам я, за да я изхвърля, тая безобразница, тая нещастница… Не можем да задържим в къщата си нито една прислужница. Всички забременяват. Само след шест месеца са готови, стават недопустими за едно почтено семейство като нашето… Ето сега и тази, която така хубаво си гледаше работата и бе с добро сърце! Положително това е краят на света, развратът вече няма граници!

Изненадани, Бюто и Лиз споделиха неговото възмущение от уважение.

— Разбира се, мръсна работа! О, да, мръсна!

Обаче той отново застана пред тях.

— И представяте ли си, ако Елоди, изкачвайки същата стълба, види тази картина! Тя е толкова невинна, че нищо не знае за тези работи, от които я пазим дори в мислите й… Треперя от възмущение, честна дума!… Ако госпожа Шарл беше тук, какъв удар щеше да е за нея!

Поглеждайки през прозореца, точно в тази минута Шарл забеляза детето от любопитство да слага крак върху първото стъпало на стълбата. Той веднага се развика с прегракнал от страх глас, сякаш бе видял Елоди на ръба на някаква пропаст…

— Елоди! Елоди! Слез, махни се оттам за Бога!

Краката му се бяха подкосили, той се строполи в едно кресло и продължи да се оплаква от безсрамието на прислужничките: бил изненадал една от тях в дъното на кокошарника да показва на малката как са устроени дупетата на кокошките! Дошло му било до гуша от простотията на селяните и цинизма на животните; отчайвал се, щом като собственият му дом се превръщал в гнездо на безнравственост.

— Ето я, прибира се — каза той рязко. — Сега ще видите.

Позвъни и посрещна строго Онорин, седнал, запазил с усилие своето достойно спокойствие.

— Госпожице, пригответе куфара си и си тръгнете веднага. Ще ви платя за осем дни.

Прислужничката, слаба, мършавичка, нещастна и засрамена на вид, поиска да се обясни, започна неясно да се извинява.

— Излишно, всичко, което мога да направя за вас, е да не ви предам на властта за нарушаване на благоприличието.

Тогава тя се възмути:

— Ама май забравихте да ми платите всичко, което ми се полага!

Той се изправи с целия си ръст и я изгони с повелителен жест, сочейки й с пръст вратата. После, когато тя излезе, господин Шарл изля негодуванието си.

— Представяте ли си как тази курва е опозорявала моята къща!

— Положително, тя е една, ах, една истинска… — казаха угоднически Лиз и Бюто, който добави:

— Нали се разбрахме? Както се уговорихме, чичо, вие ще дойдете с малката?

Господин Шарл още трепереше. Той отиде със загрижен вид да се погледне в огледалото; върна се доволен от себе си.

— Къде всъщност? А, да, на вашата сватба… Много е хубаво, деца, че ще се венчаете… Разчитайте на мен, ще дойда; но не ви обещавам да доведа Елоди, защото, нали знаете, на сватба хората се отпускат… Така ли е? Видяхте как изхвърлих навън мръсницата! Не искам жените да ми досаждат!… Довиждане, разчитайте на мен.

Деломови, у които Бюто и Лиз отидоха след това, приеха след обичайните откази и настоявания. Оставаше непоканен от семейството само Исус Христос. Но той ставаше наистина непоносим, скаран бе с всички, измисляйки най-гадни истории, за да излага близките си; така че решиха все пак да не го канят, страхувайки се да не си отмъсти с някакъв мръсен номер.

Рон беше в очакване на събитието, тъй като тази сватба се отлагаше много отдавна. Урдьокен, кметът, се затрудни; помолен да участвува на, вечерята, той се извини, каза, че именно този ден бил задължен да преспи в Шартр заради някакъв процес, но обеща, че госпожа Жаклин ще отиде, тъй като от любезност канеха и нея. Помислиха за миг да поканят абата Годар, за да имат подбрано общество в края на краищата. Само че още при първите думи свещеникът се разгневи, понеже били определили церемонията да стане в деня на свети Жан. Той трябвало да отслужи голяма литургия и да присъствува на полагането на някаква основа в Базош-льо-Доайен; така че възможно ли било да бъде в Рон сутринта? Тогава жените — Лиз, Роз и Фани, се заинатиха, говориха само за тази покана и накрая той склони; пристигна към обяд толкова ядосан, че отслужи литургията съвсем набързо и те останаха дълбоко оскърбени.

Впрочем след съответни разисквания бяха решили церемонията да бъде скромна, само сред семейна среда, поради положението на младоженката с това дете, което скоро щеше да навърши три години. Обаче отидоха при сладкаря в Клоа и поръчаха баница и десерт, без да се скъпят, защото искаха да покажат, че знаят да харчат пари, когато е необходимо: щеше да има, както при сватбата на голямата дъщеря на Когар — фермера от Сен-Жюст, голяма баница, два крема и четири чинии със сладкиши и петифури. В къщи приготовляваха тлъста супа, наденици, четири пържени пилета, четири задушени заека, говеждо и телешко печено. И всичко това за около петнадесет души, не знаеха точното число на гостите. Ако от вечерята останеше нещо, щяха да го изядат на другия ден.

 

 

Небето, малко мрачно сутринта, беше се изяснило и денят завършваше с прохладна и приятна вечер. Бяха сложили масата в средата на просторната кухня, срещу огнището и пещта, където се печаха месата, където кипяха сосовете. Огънят толкова затопляше помещението, че бяха широко разтворили двата прозореца и вратата, през които влизаше пронизващият хубав мирис на прясно окосеното сено.

Още от предишната вечер на сестрите Муш помагаха Роз и Фани. В три часа следобед настъпи вълнение, когато се появи колата на сладкаря и накара всички жени от селото да излязат пред вратите си. Веднага наредиха десерта на масата, за да се вижда. И точно по това време Крантата пристигна много подранила: тя седна, стисна бастуна си между коленете и не откъсна острия си поглед от яденето. Чудеше се как може да се правят толкова разноски. Не беше яла нищо от сутринта, за да може да лапа повече вечерта.

Мъжете, Бюто и Жан, който бе свидетел, старият Фуан и Делом, придружен от сина си Ненес, всички облечени в рединготи и черни панталони и с високи копринени шапки, които не сваляха от главите си, се забавляваха с игра на орехи в двора. Господин Шарл пристигна сам, беше отвел предния ден Елоди в пансиона й в Шатодюн; без да вземе участие, той прояви интерес към играта и направи уместни забележки.

Обаче в шест часа, когато всичко бе готово, се наложи да чакат Жаклин. Жените оправиха фустите си, които бяха подвили и закарфичили, за да не ги измърсят около пещта. Лиз беше в синьо, Франсоаз в розово, рокли от демодиран копринен плат в ярки цветове, които Ламбурдийо им беше продал на двойна цена, препоръчвайки ги като последна парижка новост. Баба Фуан беше извадила от сандъка своята виолетова поплинена рокля, която от четиридесет години развяваше по сватбите в този край, а Фани, облечена в зелено, се бе накичила с всичките си бижута — верижката с часовник, брошката, пръстените и обеците. Всяка минута някоя от жените излизаше на пътя, изтичваше до ъгъла при църквата, за да види дали не идва дамата от фермата. Месата прегоряваха, тлъстата супа, която бяха разсипали преждевременно, изстиваше в чиниите! Най-сетне се чу вик:

— Ето я! Ето я!

Кабриолетът се появи, Жаклин скочи пъргаво. Очарователна, тя беше проявила добър вкус, като не беше прибавила много към красотата си: носеше рокля от обикновен бял кретон на червени точки; и никакво бижу, гола плът, само с брилянтни обеци на ушите — подарък от Урдьокен, възмутил тогава фермерите из цялата околност. Обаче бяха изненадани, че тя не отпрати ратая, който я бе докарал, след като му бяха помогнали да постави колата под сайванта. Той се наричаше Трон — едър момък с бяла кожа, рижава коса и детински израз. Беше от Перш, в Бордери работеше от петнадесет дни — ратай в двора.

— Трон, остани — каза тя весело, а като се обърна към другите, добави, — той ще ме върне.

В Бос никак не обичаха хората от Перш, смятаха ги за лъжливи и лукави. Всички се спогледаха: значи този бе новият на Кониет, този глупав дангалак. Бюто, много любезен и много духовит още от сутринта, отвърна:

— Разбира се, че ще остане! Щом като е с вас.

Когато Лиз каза да започнат, настъпи бъркотия, докато сядаха на масата с гръмък смях. Не достигаха три стола, изтичаха да вземат две продънени сламени табуретки, върху които поставиха една дъска. И лъжиците затропаха силно по дъното на чиниите. Супата беше изстинала със залоени звездички отгоре. Но това нямало значение, каза старият Фуан, тя щяла да се претопли в стомасите им. Неговите думи предизвикаха буря от смехове. След това настъпи истинско голямо унищожение, голямо плюскане; пилетата, зайците и месата подред изчезваха сред страшен шум от мляскане. Много сдържани в домовете, те преяждаха, когато биваха на гости. Крантата не говореше, за да изяде повече; дъвчеше неспирно; чудовищно бе количеството, което поглъщаше нейното сухо и сплескано осемдесетгодишно тяло, без дори коремът й да се понадуе. Беше уговорено за по-удобно Франсоаз и Фани да сервират, та да не трябва младоженката да става; но Лиз не можеше да се въздържи, всяка минута скачаше от стола си, запретваше ръкави и много внимателно разсипваше сос или разрязваше печеното. Но твърде скоро всички от масата започнаха да стават, все имаше някой изправен, за да си отреже хляб или пък да си сипе от яденето. Бюто, който се бе наел с виното, не можеше да насмогне; необходимо бе много време, за да се пълнят и разливат бутилките; за да не се бави, беше поставил на масата бъчва с канелка; обаче пак нямаше възможност да яде и се наложи Жан да го сменя и пълни шишетата. Делом, седнал удобно, повтаряше със своя благоразумен тон, че трябвало течности, за да не се задавят. Когато донесоха баницата, голяма колкото колело на плуг, настъпи смайване, плънката от кайма направи силно впечатление; дори господин Шарл от учтивост стигна дотам да се закълне, че никога в Шартр не бил виждал по-хубава баница. А дядо Фуан, доста пийнал, пусна солена шега:

— Ама кажете, ако човек я лепне на задника си, ще си излекува ли напуканата кожа!

Хората се превиваха от смях, най-вече Жаклин, чиито очи се напълниха със сълзи. Тя искаше да добави нещо, но така заекваше, че нейните думи заглъхваха в смеха й.

Младоженците бяха поставени един срещу друг, Бюто между майка си и Крантата, Лиз между дядо Фуан и господин Шарл; другите поканени седяха, където им бе приятно: Жаклин до Трон, който я поглеждаше любовно със своите нежни и изумени очи, Жан близо до Франсоаз, разделен от нея само от малкия Жюл, върху когото двамата бяха обещали да бдят; но още при баницата детето почувствува силни стомашни болки и младоженката го заведе да спи. Така че Жан и Франсоаз завършиха вечерята един до друг. Тя беше много спокойна, съвсем зачервена от силния огън в огнището, възбудена и съсипана от умора. Жан се опитваше да става заради нея, но тя избързваше, а освен това отговаряше на Бюто, който при добро настроение биваше много закачлив и се занасяше с нея от началото на угощението. Щипеше я, когато се разминаваха, а пък тя го пляскаше разярено; после пак ставаше по някакъв повод, сякаш нещо я привличаше, за да бъде ощипана и пак да го бие. Оплакваше се, че бедрата й били посинели.

— Стой тук де! — повтаряше й Жан.

— О, не! — викаше тя. — Той не трябва да си въобразява, че е и мой мъж, защото е съпруг на Лиз.

Вечерта, когато стана съвсем тъмно, запалиха шест свещи. От три часа ядяха и най-сетне към десет часа вечерта нападнаха десерта. И след това започнаха да пият кафе, не по чашка-две, а с големи чаши, които пълнеха непрекъснато. Шегите се увеличаваха, кафето създаваше настроение, действуваше чудесно на мъжете, които обичат да спят много, така че всеки път, когато някой женен гостенин пийнеше глътка кафе, всички примираха от смях.

— Разбира се, че имаш основание да пиеш повече кафе — каза Фани на Делом през смях, нарушавайки обичайната си въздържаност.

Той се зачерви, каза важно, за да се извини, че работел много; при тия думи синът му Ненес се засмя с широко разтворена уста сред изблика от викове и пляскане по бедрата, предизвикани от издаването на тази семейна тайна. Впрочем хлапакът беше толкова ял, че коремът му щеше да се пръсне. Той изчезна, намериха го чак когато си тръгваха — беше легнал при двете крави.

Крантата пак издържа най-дълго време. В полунощ тя се нахвърли върху петифурите с потайното отчаяние, че няма да може да ги изяде. Бяха облизали паниците с крема, омели трохите от дебелата баница. И в това отпускане в пиянството се откопчаваха корсажите, разхлабваха се коланите на панталоните, разменяха си местата и се заговаряха на групи около масата, изпокапана със сосове и заляна с вино. Опитите да се изпее нещо задружно не бяха успели. Само старата Роз със запотено лице продължаваше да тананика една неприлична песен от миналия век, припев от нейната младост, като си тактуваше, клатейки глава. Бяха съвсем малко на брой, за да танцуват; мъжете предпочитаха да изпразват шишетата с ракия, пушейки лулите си, които тръскаха върху покривката, за да падне пепелта от тях. В един ъгъл Фани и Делом изчисляваха до стотинка пред Жан и Трон какво щяло да бъде финансовото положение на новобрачните и какви щели да бъдат техните надежди. Разговорът им продължаваше безкрайно, защото оценяваха всеки квадратен сантиметър земя — нали познаваха всички имоти в Рон, та чак до стойността на бельото на всяко семейство. На другия край Жаклин беше завладяла господин Шарл, в когото се бе вгледала с непреодолима усмивка — нейните хубави порочни очи пламтяха от любопитство. Тя го разпитваше:

— Значи е весело в Шартр? Човек може хубаво да се забавлява?

Той й отговаряше с похвална реч за „стъргалото на града“ — за мястото за разходка сред стари дървета, които в Шартр образуват сенчест пояс. В долния край, най-вече по течението на река Йор, булевардите били много прохладни през лятото. След това той спомена катедралата като човек добре осведомен и уважаващ религията. Да, катедралата, един от най-хубавите паметници, станала много просторна в тази епоха на лоши християни; тя била почти винаги празна сред безлюдния площад, прекосяван в неделни дни само от сенките на набожните хора. И тази печална картина на упадъка той бил почувствувал един неделен ден, когато, минавайки, влязъл по време на вечернята: малкото хора треперели от студ, нищо не можело да се види ясно поради зацапаните прозорци; той трябвало да привикне с тъмнината, преди да види две малки момичета от пансиона, които тук едва се забелязвали като мравки в шепа; те пеели под свода с пискливите си гласчета, напомнящи флейта. Ах, наистина сърцето му се свивало, загдето хората така изоставяли църквите заради кръчмите!

Учудена, Жаклин продължаваше да го гледа втренчено, усмихвайки се. И накрая прошепна:

— Но кажете нещо за жените в Шартр…

Той я разбра, стана много сериозен, но все пак се изказа за упадъка на морала. Съвсем порозовяла и трептяща от лек смях, тя се притискаше към него, сякаш искаше да проникне в тази загадка на скитащите всяка вечер мъже. Обаче Шарл й каза, че не било така, както тя си мислела, и й разказа за тежкия си труд, защото по характер бил меланхоличен и обичал да полага бащински грижи. После се въодушеви, когато тя му разказа, че хубаво се позабавлявала, когато минала, само за да види, покрай къщата в Шатодюн — една малка рушаща се къща със спуснати, съвсем извехтели пердета. Отзад в лошо поддържаната градина една голяма огледална сфера отразявала фасадата, а пък пред прозорчето на тавана, който бил превърнат в гълъбарник, прелитали и гугукали на слънце гълъби. Този ден деца си играели на стъпалата пред вратата, през стените на съседната кавалерийска казарма се чували команди. Той я прекъсваше, ядосваше се. Да, да! Той, познавал това заведение на две отвратителни и пропаднали жени, които дори нямали огледала. Такива именно вертепи опозорявали занаята.

— Но какво искате да има в един околийски град? — каза той най-после, успокоен, обзет от философията на търпимостта, подобаваща на издигнатия човек.

 

 

Беше един часът сутринта, когато заговориха да отидат да спят. Обаче това не беше ли излишно, когато си имаха дете, не е ли така? Само да дават вид, че ще правят нещо, и да се мушнат под завивката. Също като в комедиите — да се цункат, да разхвърлят кревата, цялата тази игра би била след дъжд качулка. По-хубаво е да пийнат още по едно и да си кажат лека нощ.

В този миг Лиз и Фани изкрещяха. През отворения прозорец някой хвърли шепа мръсотии, събрани покрай оградата; така че роклите на двете жени бяха опропастени, изпоцапани от горе до долу. Коя ли свиня бе направила това? Изтичаха, погледнаха към площада, към пътя зад стената. Нямаше никой. Обаче всички бяха съгласни — Исус Христос е отмъстил, загдето не е бил поканен.

Фуанови и Деломови си тръгнаха, господин Шарл също. Крантата обикаляше масата, търсеше дали не е останало нещо; най-сетне и тя реши да си отиде, след като каза на Жан, че Лиз и Бюто ще умрат от бедност. По пътя, докато другите много пияни се препъваха в камъните, се чуваше как нейната уверена и твърда стъпка се отдалечава заедно с равномерното трополене на бастуна й.

Трон беше впрегнал кабриолета и от стъпалото госпожа Жаклин се обърна:

— С нас ли ще се приберете, Жан?… Не, нали?

Той се готвеше да се качи, но промени решението си, доволен, че я оставя на колегата си. Жан видя как тя се притисна към огромното тяло на своя нов любовник и не можа да не се изсмее, когато колата изчезна от погледа му. Щеше да се прибере пешком и затова отиде да седне за малко на каменната пейка на двора до Франсоаз, която, зашеметена от топлината и умората, се бе уединила тук, чакайки гостите да си отидат. Лиз и Бюто бяха вече в стаята си, тя им бе обещала да затвори навсякъде, преди да си легне.

— О, колко е хубаво тука — въздъхна Франсоаз след цели пет минути тишина.

И пак замълчаха в този пълен покой. Свежата и прекрасна нощ бе осеяна със звезди. Миризмата на сеното се разливаше, идваше толкова силна от ливадите край Егр, че изпълваше въздуха с благоухания като аромат от диви цветя.

— Да, хубаво е! — повтори най-после Жан. — Успокоява сърцето.

Тя не отговори и той забеляза, че спи. Беше навела и опряла главата си на неговото рамо. Така остана още един час, замечтан в смътни неща. Лоши мисли го обзеха, после се разпръснаха. Сега Франсоаз беше много млада, струваше му се, че с течение на времето само тя ще старее и ще се доближи до него.

— Я слушай, Франсоаз, трябва да си легнеш. Инак можеш да настинеш.

Тя се стресна и събуди.

— Да! Наистина, по-добре ще се чувствувам в моето легло… Довиждане, Жан.

— Довиждане, Франсоаз.