Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

3.

В продължение на една година Фуан живя така, смълчан в запустялата къща. Виждаха го все на крак да ходи насам-натам с треперещи ръце, без да прави нещо. Седеше с часове пред мухлясалите ясли на обора, оттам се връщаше и заставаше като закован пред вратата на празния хамбар, сякаш бе дълбоко замечтан за нещо. С градината се занимаваше малко; обаче отслабваше, все повече се прегърбваше към земята, която като че ли го зовеше; два пъти трябваше да му се притичват на помощ, защото забиваше нос в салатите си.

Откакто даде двадесет франка на Исус Христос, само Делом плащаше издръжката, защото Бюто упорито отказваше да внася дори едно су, заявявайки, че предпочита да бъде даден под съд, отколкото да вижда как неговите пари отиват в джоба на този хулиган — брат му. И наистина, Исус Христос от време на време още продължаваше да изтръгва насилствено милостиня от баща си, когото съсипваше със своите жалостиви сцени.

Това изоставяне и експлоатиране на болния от самота старец тласна Делом към идеята да прибере Фуан. Защо той да не продаде къщата си и да не отиде да живее при дъщеря си? Не ще му липсва нищо, а те няма да му плащат рентата от двеста франка. Научил за това предложение, още на другия ден Бюто изтича да направи същото, обещавайки да изпълни всичките си синовни задължения. Пари да прахосва — не, но щом се касаело до баща му — можел да отиде при него, ще яде и ще спи до насита. Всъщност той навярно си мислеше, че сестра му привлича стареца, разчитайки да сложи ръка върху скритите пари, които предполагаха, че има. Обаче самият Бюто започваше да се съмнява в съществуването на тези пари. Освен това беше твърде раздвоен, предлагаше дома си от гордост, разчитайки много, че бащата ще откаже, и страдайки при мисълта, че ще приеме може би гостоприемството на Деломови. Впрочем Фуан прояви голямо отвращение, почти страх, както към първото, така и към второто предложение. Не! Не! В собствен дом хлябът бил по-хубав от печеното в дома на другите, пък и не толкова горчив. Бил живял тук, щял и тук да умре.

Нещата се развиваха така до средата на юли, до деня на свети Анри, който беше патрон на Рон. Построяваха временен дансинг, покрит с брезент, обикновено в ливадите край Егр, а на пътя, срещу общината, изникваха три бараки — стрелбище, барака, в която се продаваше всичко, дори панделки, и игралня, в която можеше да се спечелят захарни пръчици. Така че в този ден господин Байаш, след като обядва в Бордери, беше дошъл да поговори с Делом, който го помоли да отидат заедно у дядо Фуан, за да му даде съвет. След смъртта на Роз нотариусът съветваше също стареца да отиде да живее при дъщеря си и да продаде излишната къща, която му беше вече много голяма. Тя струвала не по-малко от три хиляди франка, той дори предлагаше да съхранява парите и да му изплаща рента — малки суми от време на време, съобразно дребните му нужди.

Намериха стареца да се върти безцелно, объркан както обикновено, загледан тъпо в купа дърва, които искаше да нареже, но нямаше сили. Тази сутрин ръцете му трепереха повече от обикновено, защото снощи беше силно атакуван от Исус Христос, който, за да изтръгне от него двадесет франка за утрешния празник, му изигра голяма сцена — муча, докато го подлуди, пълзя по земята, заплашвайки, че ще прободе сърцето си с голям кухненски нож, донесен нарочно. И старецът, който бе дал двайсетте франка, веднага си призна на нотариуса и с изплашен вид попита:

— Кажете, вие по друг начин ли бихте постъпили? Аз, аз не мога вече, не мога вече!

Така че господин Байаш се възползува от случая.

— Положението е непоносимо, вие ще се погубите. На вашите години неразумно е да живеете сам; ако не искате да загинете, трябва да послушате дъщеря си — да продадете и да отидете при нея.

— Аха! Значи и вашият съвет е такъв! — прошепна Фуан.

Той погледна косо към Делом, който се преструваше, че не иска да се намесва. Но като забеляза този недоверчив поглед, заговори:

— Вижте какво, татко, аз не казвам нищо, защото вие може би смятате, че имам интерес да ви взема. О! В никакъв случай — не! Ще бъде тежко разместването… Само че… нали така?… не ми е приятно, като виждам колко лошо живеете тук, докато можете да се наредите толкова удобно.

— Добре, добре — отвърна старецът, — още трябва да се помисли… В деня, в който се реша, ще ви кажа.

Нито зетят, нито нотариусът можаха да изтръгнат повече. Той се оплакваше, че го насилвали; угасващият му авторитет намираше убежище в това старческо упорство дори срещу собственото си благоденствие. Освен смътния страх при мисълта, че няма да има вече къща, той, който толкова много страдал, загдето няма земя, казвал не, защото всички се стремели да го накарат да каже да. Тия типове не искат ли да спечелят нещо от това? Щял да каже да, когато сметне, че ще му бъде угодно.

Вечерта, след като бе имал слабостта да покаже на Бъзлата четирите монети от по сто су, Исус Христос заспа възхитен, стиснал здраво парите в шепата си; постъпи така, защото миналия път тя беше скрила една монета под възглавницата си, използувайки случая, че той се бе върнал пиян и можеше да си помисли, че я е загубил. Обаче на сутринта се ужаси; шепата му бе празна; после намери монетите топлички под задника си и се разтресе от голяма радост, лигите вече му потекоха при мисълта, че ще ги похарчи у Ланген; нали бе празник, свиня е онзи, който се прибере в къщи с пари в джоба си! Напразно преди обяд Бъзлата му се подмазваше, за да й даде една, само една съвсем малка монета, както казваше тя. Той я отблъскваше, дори не изказа благодарност за откраднатите от нея яйца, които тя му поднесе във вид на омлет. Не! Нямало значение, че обича баща си, парите били за мъжете! Тогава, разярена, тя се облече със синята си поплинена рокля, подарък от времето на гуляите, и каза, че също ще отиде да се забавлява. Когато се отдалечи на двадесет метра от вратата, обърна се и извика:

— Татко! Татко, погледни!

С вдигната ръка дъщеря му показваше една хубава монета от сто су, която блестеше като слънце.

Исус Христос помисли, че я е откраднала от него, пребърка се пребледнял… Но двадесетте франка бяха в джоба му; дяволското момиче навярно е продало от гъските си — помисли си той, стана му смешно и се изкиска бащински, оставяйки я да избяга.

Исус Христос беше строг само в едно отношение — морала. И поради това половин час по-късно силно се разгневи. Излизаше на свой ред и когато затваряше вратата, един празнично облечен селянин, който минаваше долу по пътя, го повика:

— Исусе, хей, Исусе!

— Какво има?

— Дъщеря ти лежи по гръб.

— Та що?

— Щото има мъж върху й.

— Къде са?

— Там, в рова, в ъгъла на нивата на Гийом.

Исус Христос гневно вдигна двата си юмрука към небето.

— Добре! Благодаря! Ще взема камшика си! Ах, дявол да я вземе тая мръсница, която ме опозорява!

Той се върна в дома си и откачи в ляво от вратата големия каруцарски камшик, който използуваше в подобни случаи; запъти се с камшика подръка, като се прегърбваше и провираше през храстите, сякаш бе на лов, за да достигне до влюбените, без да го видят.

Но като излезе при завоя на пътя, Ненес, който стоеше на пост на върха на един куп камъни, го забеляза. Делфен беше върху Бъзлата, впрочем редуваха се — единият стоеше на пост, докато другият се забавляваше.

— Внимание! — извика Ненес. — Исус Христос иде! Беше видял камшика и затова побягна като заек през нивята.

В обраслия с трева ров Бъзлата бързо отхвърли Делфен встрани. Ах, проклета съдба, баща й. Все пак тя съобрази да даде на хлапака монетата от сто су.

— Скрий я в ризата си, ще ми я върнеш после… Бързо, измъквай се, де!

Исус Христос летеше като ураган, разтърсваше земята и въртеше големия си камшик, чиито плющения ехтяха като изстрели.

— Ах, мръснице! Ах, курво! Ще има да танцуваш.

Той позна сина на полския пазач, но в яростта си го изтърва и момчето, не успяло да закопчае гащите си, избяга на четири крака, провирайки се между къпините. Тя, объркана и с вдигната пола, нямаше как да отрича… С един удар той шибна бедрата й, изправи я на крака и я извади от рова. Гонитбата започна.

— На ти, курвенска дъще!… Дръж, виж дали това ще те запуши!

Бъзлата, навикнала на тези гонитби, тичаше мълчаливо, скачайки като коза. Обикновено тактиката на баща й беше да я закара така до къщата им, където я затваряше. И поради това тя се стремеше да се изскубне към равнината, надявайки се да го измори. Този път може би щеше да успее, благодарение на една среща. По средата на пътя бяха застанали господин Шарл и Елоди; дядото водеше внучката си на празника на селото. Те бяха видели всичко; малката бе опулила очи от изумление като невинно момиче, а той бе почервенял от срам и еснафско възмущение. И най-лошото бе, че тази порочна Бъзла, щом го позна, поиска да се постави под негова закрила. Господин Шарл я отблъсна, но камшикът щеше да я настигне и за да го избегне, тя започна да се върти около чичо си и братовчедката си. В това време баща й с ругатни и мръсни думи упрекваше поведението й, като и той се въртеше, пляскайки с все сила камшика си. Господин Шарл, затворен в този отвратителен кръг, зашеметен и смутен, трябваше да се примири с положението и да закрие лицето на Елоди с жилетката си. Той толкова се бе объркал, че стана много груб.

— Ах ти, мръсно дупе, няма ли да ни оставиш на мира! Кой дявол ми натресе това семейство в тоя шибан край!

Отместена, Бъзлата почувствува, че е загубена. Едно шибване с камшика, който се уви около плешките й, я накара да се завърти като пумпал; друг удар я събори, като й изскубна кичур от косата. От този миг, вкарана в правия път, не й оставаше друго, освен да се вмъкне в леговището им колкото се може по-скоро. Започна да прескача плетищата и ямите, мина пряко през лозята, без да се страхува, че ще се набучи на коловете. Обаче малките й крака не можеха да увеличат разстоянието, удари се сипеха върху закръглените й рамене, върху все още разтрепераните й слабини, върху цялата й преждевременно узряла моминска плът; впрочем тя бе започнала да се подсмива, в края на краищата намираше за смешно, че я гъделичкат толкова силно. Със смях, с нервно кискане тя влезе със скок и се сви в един ъгъл, където големият камшик не можеше да я достигне.

— Дай си стоте су — каза бащата. — За наказание.

Тя се закле, че ги била загубила при тичането. Но той се изкиска недоверчиво и я претърси. Понеже не намери нищо, отново се разяри.

— Аха! Дала си ги на твоя любовник… Дявол да я вземе тая глупачка, която им прави удоволствие и им плаща!

После тръгна, излязъл извън кожата си, след като я заключи и изкрещя, че ще стои там съвсем сама чак до другия ден, защото не смятал да се прибира.

Като видя гърба му, Бъзлата разгледа тялото си, нашарено само с две-три синини, вчеса се и се облече наново. Спокойно разглоби ключалката — операция, която бе усвоила с изключителна сръчност; после се измъкна, без дори да се погрижи да затвори отново вратата: ах, нека! Крадците ще останат с празни ръце, ако дойдат! Тя знаеше къде да намери Ненес и Делфен — в една малка горичка край Егр. И наистина те я чакаха: сега бе редът на братовчеда й Ненес. Той имаше три франка, а другият — шест су. Когато Делфен й върна монетата, като добро момиче тя щедро реши, че ще я изядат заедно. Отидоха пак на събора, тя им купи сладкиши с бадеми, след като избра за себе си една голяма джувка от червен сатен и я забоде в косата си.

В това време Исус Христос, стигнал до Ланген, срещна Бекю, окачил лъскавата си значка върху новата си риза, и го разпита предизвикателно:

— Ти бе, я кажи, така ли обикаляш района си!… Знаеш ли къде намерих твоя Делфен?

— Къде?

— Върху дъщеря ми… Ще пиша на префекта да те разкара; баща на свиня си ти, свиня си и ти самият!

Изведнъж Бекю се разсърди.

— Дъщеря ти я виждам само с краката нагоре… Ах, тя е покварила Делфен. Бог да ме убие, ако не накарам стражарите да я арестуват!

— Опитай се само, разбойнико!

Двамата, застанали един срещу друг, се гледаха свирепо. И изведнъж сдобряването падна като гръм от ясно небе.

— Трябва да се обясним, да влезем да пием по чаша — каза Исус Христос.

— Нямам стотинка — каза Бекю.

Тогава другият, много развеселен, извади първата монета от пет франка, подхвърли я и я постави пред окото си.

— Е? Да я изфиркаме, драги!… Влизай де, стар търбух! Сега е мой ред, ти доста често плащаш.

Те влязоха у Ланген, кискайки се от радост, потупвайки се сърдечно. Тази година Ланген бе направил едно нововъведение: понеже собственикът на дансинга бе отказал да монтира бараката си, тъй като миналата година не бил изкарал разноските си, кръчмарят се реши да устрои танцувален салон в своя хамбар, който бе долепен до дюкяна му и чиято порта се отваряше към пътя; дори бе пробил междинна врата, така че двете зали сега имаха връзка. Тази новост привличаше цялото село, а неговият съперник Макерон беснееше отсреща, загдето никой не влизаше при него.

— Два литра веднага, за всеки по един — изкрещя Христос.

Докато Флор му сервираше, объркана и едновременно сияеща от толкова много народ, той забеляза, че изправеният сред група селяни Ланген прекъсна да чете на висок глас някакво писмо. Запитан, кръчмарят отвърна важно, че неговият син Виктор му пишел от казармата.

— Аха! Аха! Юначага! — каза Бекю заинтересовано. — Какво разказва? Започнете отначало.

И Ланген отново подхвана четенето.

— „Скъпи мои родители, пиша ви, за да ви кажа, че сме отново в Лил, във Фландрия, от един месец без седем дни. Този край не е лош, освен че виното е скъпо, цената му е до шестнайсет су литъра…“

Писмото от четири прилежно изписани страници не съдържаше нищо друго. Все същата подробност се повтаряше непрекъснато с разтегнати изречения. И всеки път роптания срещу цената на виното; ако и в другите места било така, лошо щяло да бъде за гарнизона! В последните редове прозираше лъжа, за да изтръгне пари — искаше дванадесет франка, за да плати чифт загубени обуща.

— Аха! Аха! Юначага! — повтори полският пазач. — Ето че вече е мъж, дявол да го вземе!

След двата литра Исус Христос поиска други два в затворени бутилки от по двайсет су; той плащаше веднага, за да учуди кръчмаря, като шумно слагаше парите си върху масата; след като първата монета от пет франка бе изпита, той извади втора, сложи я пак пред окото си и извика, че и тя да се свърши, имало още. Следобедът премина така в навалицата на пиячите, които влизаха и излизаха сред растящото опиянение. Всички, които бяха толкова мрачни и замислени през седмицата, сега необуздано крещяха, тупаха с юмруци и плюеха. Един висок, мършав човек поиска да бъде обръснат; Ланген веднага го накара да седне между другите и застърга така силно кожата му, че бръсначът звънтеше, сякаш щавеше прасе. Втори желаещ седна на опразненото място и шегите започнаха. Заговориха шумно, започнаха да се подиграват с Макерон, който не смееше вече да се покаже. Нима не било по негова вина, по вина на този загубен помощник-кмет, загдето собственикът на дансинга не бил дошъл? Но нали все пак всичко е наред. Разбира се, той предпочитал да гласува за пътища, за да му се платят тройно земите, които му отнемали. Този намек предизвика буря от смях. Дебелата Флор, която щеше да запомни този ден като триумф, тичаше към вратата и избухваше в подигравателен смях всеки път, когато виждаше зад отсрещната витрина позеленялото лице на Селина.

— Пури! Пури, госпожа Ланген — поръча Исус Христос с гърмящ глас. — От скъпите! По десет сантима!

Когато почна да се свечерява и палеха петролните лампи, жената на Бекю влезе, за да търси мъжа си. Обаче страшна игра на карти бе започнала.

— Идваш ли си, кажи? Минава осем часът. Трябва да ядем в края на краищата.

Той я изгледа втренчено с важен пиянски поглед.

— Я се махай от главата ми!

Но Исус Христос се разнежи:

— Госпожо Бекю, моля заповядайте… Защо не? Ще му ударим едно хубаво ядене ние, тримата… Слушайте вие, стопанке! От всичко най-хубаво, което имате — шунка, заек, десерт… И не се страхувайте. Приближете се, за да видите по-хубаво… Внимание!

Той се престори, че продължително бърка в джобовете си. После изведнъж извади третата си монета, която вдигна нагоре:

— Куку! О, ето я!

Примряха от смях, един дебелан щеше да се задави. Този тип Исус Христос наистина бил голям смешник! А се намериха някои, които на шега започнаха да го опипват от горе до долу, като че ли той имаше толкова екюта в тялото си, че можеше да задоволи и най-жадните.

— Я слушай, госпожо Бекю, ако Бекю поиска, ние можем да спим заедно… Съгласна ли си? — повтори той десетина пъти, докато ядеше.

Тя казваше, че била много мръсна, извиняваше се, че не мислела да остава на празника; и все се смееше тази дребна, черна, лукава жена, която приличаше на тънка, ръждясала, стара игла; Исус Христос, без да се бави, започна да опипва на голо бедрата й под масата. Съпругът, мъртво пиян, се лигавеше, кискаше се и крещеше, че на тази уличница няма да й бъдат много двама мъже.

Удари десет часът, танците започнаха. През междинната врата се виждаше как пламтят четирите лампи, окачени с тел на гредите. Клу, подковачът, беше там с тромбона си заедно с внука на един въжар от Базош-льо-Доайен, който свиреше на цигулка. Входът беше свободен, плащаше се само по две су за всеки танц. Утъпканият под на хамбара беше напръскан с вода, за да не се вдига прах. Когато спираха да свирят, отвън се чуваха резките и последователни гърмежи от стрелбището. А и пътят, толкова тъмен обикновено, сега беше осветен от светлините на другите две бараки — едната с блестящи дрънкулки, другата с въртележката, украсена с огледала и червени тапети.

— Я! Ето я дъщеричката! — извика Исус Христос с овлажнени очи.

Беше наистина Бъзлата, която влизаше в дансинга, следвана от Делфен и Ненес; бащата не изглеждаше изненадан, че я вижда, макар да беше я заключил. Освен червената джувка, която блестеше в косата й, на врата й висеше дебело колие от фалшиви корали, които червенееха като кръв върху мургавата й кожа. И тримата, изморени от обикалянето покрай бараките, бяха затъпели и изпоцапани със сладкиши: Делфен беше по блуза и с гола глава, валчеста и невчесана като на малък дивак, живеещ само на открито. Но Ненес, жадуващ вече за градска елегантност, беше с костюм, купен от Ламбурдийо — от ония тесни, набързо ушити костюми на евтината парижка конфекция; освен това носеше бомбе, напук на селото, което ненавиждаше.

— Дъщеричке! — повика Исус Христос. — Дъщеричке, ела да опиташ това… А, нали е знаменито?

Накара я да пийне от чашата му, а пък жената на Бекю строго питаше Делфен:

— Какво направи с каскета си?

— Загубих го.

— Загубил си го!… Приближи се, за да те напляскам! Обаче мъжът й се намеси, ухилен и поласкан при спомена за преждевременните похождения на сина си.

— Остави го де! Не виждаш ли, че е голям вече… Значи, вие, хулиганчета, заедно скиторите?… Ах, юначето ми! Ах, юначето ми!

— Хайде, идете да играете — заключи бащински Исус Христос. — И бъдете разумни.

Влизайки в танцувалната зала, Ненес каза с отвращение:

— Пияни са като свине.

Бъзлата започна да се смее:

— Ами да! Вярвам ти, а и аз така си мислех… Затова са толкова любезни.

Танцуването се оживяваше, чуваше се само тромбонът на Клу, който трещейки, заглушаваше тънкото свирене на малката цигулка. Утъпканата земя на пода, силно напръскана, се превръщаше в кал под дебелите подметки; скоро от всички развяващи се поли, от измокрените с пот сака и корсажи и от големите потни петна под мишниците се разнесе силна воня на пръч, която се прибавяше към острата миризма на лампите. Между два кадрила вълнение предизвика влизането на Берт, дъщерята на Макеронови, облечена в тоалет от фулар, подобен на тоалетите, които носеха дъщерите на бирника в Клоа в деня на свети Любин. Какво е станало? Нима родителите й са й позволили да дойде? Или пък се е измъкнала тайно зад гърба им? Забелязаха, че тя танцува само със сина на един колар, с когото нейният баща й бе забранил да се среща, поради някаква семейна вражда. Започнаха да се шегуват: изглежда, че на момичето бе дотегнало да бъде самотно и да си вреди на здравето.

Исус Христос, макар че беше много пиян, от известно време бе забелязал противното лице на Лекьо, застанал в междинната врата, за да наблюдава как Берт подскача в ръцете на своя поклонник. И не можа да се въздържи.

— Кажете, господин Лекьо, вие не танцувате ли с вашата възлюбена?

— Коя е тази моя възлюбена? — попита главният учител с позеленяло лице от прилив на жлъч.

— Ами с хубавите безсрамни очи, ей там!

Лекьо, разгневен, че са проникнали в тайната му, обърна гръб, остана неподвижен на място, потънал в онова мълчание на по-горестоящ човек, в каквото обичаше да се затваря от предпазливост и от презрение. А когато Ланген се приближи, Исус Христос заговори с него. Нямало да остави току-така този дрисльо на мастило! Иска му се на него богато момиче! Не че Голищарката беше нещо кой знае какво, тъй като имала косми само на главата… Разпален, пияницата говореше уверено, сякаш сам бе видял. Така разправяли от Клоа до Шатодюн, момчетата се присмивали. Нито един косъм — честна дума! Онова място било голо като пищов. След тия негови думи всички, изумени от това чудо, се надигнаха, за да наблюдават Берт, като я проследяваха с лека гримаса на отвращение всеки път, когато, танцувайки, тя се приближаваше, съвсем бяла в разветите си поли.

— Стар мошенико — подхвана Исус Христос, който започна да говори на „ти“ с Ланген, — тази не е като дъщеря ти, виж твоята си има!

Кръчмарят отвърна горделиво:

— О, можеш да бъдеш сигурен!

Неговата Сюзан сега беше в Париж сред висшето общество, както се говореше. Той се изказваше сдържано, че имала хубава работа. В това време селяни продължаваха да влизат и когато един фермер го попита дали има новини от Виктор, той отново извади писмото и зачете: „Скъпи мои родители, пиша ви, за да ви кажа, че сме в Лил, във Фландрия…“ Слушаха го дори и хора, пред които вече пет-шест пъти беше чел писмото. Значи имало вино за шестнайсет су? Да, шестнайсет су!

— Загубен край! — повтори Бекю.

В този момент се появи Жан. Той веднага хвърли поглед към дансинга, сякаш търсеше някого. После се върна, разочарован и загрижен. От два месеца не смееше вече да прави толкова чести посещения у Бюто, който, струваше му се, го посреща студено, почти враждебно. Навярно защото не бе скрил умело чувството си, което изпитваше към Франсоаз, онова нарастващо приятелство, което го вълнуваше сега. Бюто сигурно е забелязал и му е неприятно, че се объркват сметките му.

— Добър вечер — каза Жан, приближавайки се до една маса, където Фуан и Делом пиеха бутилка.

— Не искате ли да седнете при нас, Капорал? — покани го любезно Делом.

Жан прие и когато се чукнаха, каза:

— Чудно е, че Бюто не е дошъл.

— А ето го и него — каза Фуан.

Наистина влизаше Бюто, но сам. Той бавно обиколи кръчмата, ръкува се с познати и когато стигна пред масата на баща си и на зет си, застана прав, отказа да седне, не желаейки нищо да вземе.

— Лиз и Франсоаз не танцуват ли? — попита най-сетне Жан с разтреперан глас.

Бюто го погледна втренчено с малките си сурови очи.

— Франсоаз си легна, така е по-добре за младите.

Обаче една сцена, разиграла се близо до тях, привлече вниманието им и прекъсна разговора. Исус Христос се спречка с Флор. Той искаше литър ром, за да направи пунш, обаче тя отказваше да му сервира.

— Не, повече нищо, вие сте достатъчно пиян.

— Така ли? Какво ми пее тя?… Нима ти, простачке, мислиш, че няма да ти платя? Мога да купя мръсната ти къща, искаш ли?… Погледни! Трябва само да се изсекна!

Беше скрил в шепата си четвърта монета от сто су, така че, като хвана носа си с два пръста, духна силно и се престори, че изцежда от него монетата, която показа след това, сякаш я бе извадил от някаква дарохранителница.

— Ето какво излиза от носа ми, когато съм хремав! Одобрителни викове разтърсиха стените и Флор, покорена, донесе литъра ром и захар. Трябваше още една купа. И тоя веселяк Исус Христос покори цялата зала, като разклащаше пунша с вдигнати нагоре лакти, с лице зачервено от лампите и лулите. Но Бюто, който беше раздразнен от монетата, избухна изведнъж:

— Дърта свиньо, не те ли е срам да пропиваш така пари те, които крадеш от нашия баща?

Другият взе всичко на шега:

— Ама че приказваш, братле!… Трябва да си гладен, щом говориш такива глупости!

— Казвам, че си мръсник, че ще завършиш в каторга… И да ти кажа — ти си причина майка ни да умре от мъка.

Пияницата удари с лъжицата си, предизвика огнена буря в купата и се задъха от смях.

— Добре, добре, карай все така… Положително съм аз, ако не си ти.

— И ще кажа още, че заради лапачи като тебе, не си заслужава житото да расте… Само като си помисли човек, че земята, да, цялата тази земя, която с толкова много труд са ни оставили нашите старци, ти си я заложил, негоднико, дал си я на други… Мръсен хулиган, какво направи със земята?

При тия думи Исус Христос се раздразни. Пуншът му гаснеше, той се разположи, изтегна се върху стола си, като видя, че всички пиячи се умълчаха и слушаха, за да отсъдят кой е прав.

— Земя — изкрещя той, — ами че с тебе се подиграва тази земя! Ти си неин роб, тя ти отнема удоволствията, силите и живота, глупако! Само че не те прави богат!… А пък аз, който я презирам, който я гледам със скръстени ръце и който с удоволствие я ритам с ботушите си, аз, както виждаш, съм рентиер, фиркам си!… Ах, какъв глупак си ти!

Селяните пак се засмяха, докато Бюто, изненадан от грубата атака, можа само да измънка:

— Некадърник! Мързеливец, който не работи, а пък се хвали!

— Земята, това е подигравка! — продължи Исус Христос увлечено. — Истина! Спукана ти е работата, ако всецяло се отдадеш на тая подигравка… Нима съществува тази земя? Тя е моя, тя е твоя, тя не принадлежи на никого. Не беше ли тя на стареца? И не трябваше ли той да я нареже, за да ни я даде? А и ти няма ли да я нарежеш, за да я дадеш на твоите деца?… Тогава какво? Тя си отива, идва, тя се увеличава; тя намалява, най-вече намалява; защото — ето те тебе, важен господин, с твоите шест арпана, докато баща ми имаше деветнайсет… Мене тя ме отврати, беше много малка, излапах я. Освен това обичам солидните влогове, а земята, виждаш ли, братле, се тресе! Няма да вложа в нея нито един лиар, защото тя мирише на мръсна сделка, проклета катастрофа, която ще помете всички ни… Фалимент! За всички глупаци!

Постепенно в кръчмата настъпи мъртва тишина. Никой не се смееше вече, загрижените лица на селяните се обръщаха към този голям дявол, който в пияното си състояние изразяваше безразборно своите разбирания, идеите си на бивш войник в Африка, на градски скитник, на кръчмарски политик. Изплуваше човекът от 1848 година, хуманитарният комунист, останал на колене пред 1789 година.

— Свобода, равенство, братство! Трябва да се върнем към революцията! Ограбиха ни при подялбата, буржоата взеха всичко и, дявол да го вземе, ще ги принудим да връщат… Нима хората не са равни? Нима е справедливо например цялата земя да бъде на тоя некадърник от Бордери, а за мен да няма нищо?… Аз искам правата си, искам дела си, всеки ще има свой дял.

Бекю, много пиян, за да може да защити властта, одобряваше, без да разбира. Обаче някакво прояснение го накара да направи уговорка:

— Това да, това да… Обаче кралят си е крал. Това, което е мое, не е твое.

Разнесе се шепот на одобрение и Бюто реши да се реваншира.

— Не го слушайте, той заслужава да бъде убит!

Започнаха отново да се смеят, а Исус Христос, загубил всяка мярка, стана прав и започна да тропа с юмруци.

— Почакай ме, някой ден… Да, ще дойда да поговоря с тебе, проклет страхливецо! Днес ти си смел, защото си с кмета, с помощника, с депутата, който пет пари не струва! Нали? На тоя ти му ближеш ботушите, много си тъп, като вярваш, че той е най-силният и че ти помага да продаваш житото си. Е добре, пък аз, който нямам нищо за продаване, от нищо не ме е страх, а ти си зависим от кмета, от помощника му, от депутата и от стражарите!… Утре ще дойде наш ред да бъдем най-силните, и то не само аз, а всички бедняци, които достатъчно са тракали зъби от глад, а също така и другите — като тебе; да, вие, другите, уморени от грижите да хрантутите буржоата, без вече самите вие да имате хляб за ядене!… На сразените собственици ще смажем муцуните, земята ще стане собственост на тоя, който я вземе. Чуваш ли, малкият, твоята земя ще я взема и ще се изсера отгоре й.

— Ела де, ще те убия с един пушечен изстрел като куче! — извика Бюто, толкова разярен, че си тръгна, затръшвайки вратата.

След като бе слушал сдържано, Лекьо си тръгна като чиновник, който не можеше повече да се излага. Фуан и Делом, навели глави над халбите си, не казваха нито дума, срамуваха се и знаеха, че ако се намесят, пияницата ще се развика още повече. По съседните маси селяните започнаха най-сетне да се ядосват: как така? Имотът им да не бил техен, че щели да им го вземат? И те захванаха да ръмжат, щяха да нападнат проповедника и да го изхвърлят навън с юмруци, ако Жан не се бе надигнал. Той не бе го изпускал из очи и бе проследил всяка негова дума със сериозно лице, сякаш бе преценявал кое е вярно от това, което го възмущаваше.

— Исусе — заяви му той спокойно, — по-добре ще направите, ако млъкнете… Не са за говорене всички тия неща, а пък ако случайно сте прав в нещо, не е никак умно да го казвате.

Това сдържано момче и тази толкова мъдра забележка укротиха изведнъж Исус Христос. Той се отпусна пак на стола си, като заяви, че в края на краищата пет пари не давал за нищо. И отново започна смехориите си; целуна жената на Бекю, който спеше като мъртъв на масата; доправи пунша си, като пи направо от купата. В гъстия дим пак се разнесоха смехове.

В хамбара продължаваха да танцуват, Клу надуваше тромбона си, чийто трясък заглушаваше тънката песен на малката цигулка. Пот се стичаше от телата и прибавяше острата си миризма към струящото зловоние на лампите. Виждаше се само червената джувка на Бъзлата, която последователно се въртеше ту в обятията на Ненес, ту в обятията на Делфен. Берт също беше още там, все така вярна на своя поклонник, танцувайки само с него. В един ъгъл група младежи, на чиито покани тя бе отказала, се кикотеха: я, я вижте! Ако тоя хапльо я харесва такава, каквато си е, тя има право да си го пази, защото има други, които, въпреки парите й, биха чакали да й поникне всичко, за да се оженят за нея.

— Хайде да вървим да спим — каза Фуан на Жан и на Делом.

После, след като Жан се раздели с тях, старецът закрачи мълчаливо, размишлявайки върху думите, които бе чул; изведнъж, сякаш всичко това го бе накарало да вземе някакво решение, той се обърна към зет си:

— Ще продам къщурката и ще дойда да живея у вас. Решено е… Сбогом!

Бавно той се прибра сам. Обаче сърцето му бе съкрушено, краката му се влачеха по черния път, страшна мъка го караше да залита като пиян. Нямаше вече земя, а скоро нямаше да има и къща. Струваше му се, че режат старите греди, че вдигат керемидите над главата му. Отсега нататък нямаше да има дори стряха, където да се подслони, ще броди из полето като бедняк ден и нощ, непрекъснато; а когато завали, студен, неспирен дъжд ще се излива върху него.