Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Terre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
fwiffo (2014)

Издание:

Емил Зола. Земя

Външен редактор: Пенчо Симов

Редактор: Нели Чилингирова

Художник: Иван Тодоров

Художник-редактор: Зоя Ботева

Коректори: Мария Начева, Лидия Ангелова

Издателство на БЗНС, София, 1986

История

  1. — Добавяне

4.

Беше в началото на месец октомври, гроздоберът щеше да започне, следваше хубава седмица на гуляи, когато скараните семейства обикновено се сдобряваха около каните с ново вино. Рон миришеше на грозде в продължение на седем дни; ядяха толкова много от него, че жените надигаха поли, а мъжете сваляха гащи край всеки плет; а влюбените, изпоцапани, се целуваха с пълни уста в лозята. И всичко това завършваше с пияни мъже и забременели момичета.

Още на другия ден след завръщането им от Клоа Исус Христос се зае с търсене на скритото имане; защото старият може би не държеше в себе си парите си и ценните си книжа, навярно ги бе заровил в земята. Напразно Бъзлата помагаше на баща си, те претърсиха най-напред къщата, без да намерят нещо, въпреки хитростта и острия им нюх на мародери; но през следващата седмица, когато бракониерът случайно сваляше от полицата една стара спукана тенджера, която вече не употребяваха, откри под лещата един пакет с книжа, грижливо завит в гумирано платно от хастар на шапка. Обаче нямаше нито едно су, парите навярно дремеха другаде, трябва да са грамаден куп, тъй като от пет години бащата не харчеше за нищо. В пакета наистина имаше ценни книжа с по пет на сто за рента от триста франка. Когато Исус Христос започна да ги брои и да ги души, намери друг лист — един обгербван документ, изписан с едър почерк, чието съдържание го изуми. Ах, дявол да го вземе! Ето значи къде отивали парите.

Една история — да умреш от яд! Петнадесет дни след като бе разделил имота си при нотариуса, Фуан се бе разболял, толкова го присвило сърцето, че нямал вече нищо свое, дори педя земя. Не, той не можел да живее така, щял да предаде богу дух. И тогава именно направил глупостта, една истинска глупост на запален старец, който дава и последните си пари, за да си възвърне тайно проститутката, която му е изневерила. Той, хитрец за времето си, се бе подвел от приятел, от този дядо Сосис! Трябва много силно да го е завладяло това бясно чувство за собственост, което е вродено до мозъка на костите у всички мъже — да използуват и да оплодяват земята. Бил е толкова увлечен, че подписал документ с дядо Сосис, според който последният след смъртта си му отстъпва един арпан земя при условие, че ще получава петнадесет су всяка сутрин, докато е жив. Каква глупава сделка, когато човек е на седемдесет и шест години, а продавачът с десет години по-млад! Истина бе, че дядо Сосис престорено легнал на легло по това време — кашлял и примирал така, че другият, затъпял в прищявката си, се помислил за по-хитър и побързал да сключи хубавата сделка. Но както и да е, това доказва, че на когото главата му пламне по някое момиче или по някоя нива, по-добре е да легне да спи, отколкото да подписва документи; и така това продължаваше вече от пет години — всяка сутрин по петнадесет су; и колкото повече даваше, толкова повече беснееше за земята, все по-силно я желаеше. За чудене бе, че след като се бе отървал от всички неприятности на целия си трудов живот и вече му предстоеше да умре спокойно, гледайки как другите съсипват живота си с неблагодарната земя, той се бе обърнал да й се отдаде, за да бъде довършен от нея! Ах, мъжете съвсем не са мъдри — и старите като младите!

За миг Исус Христос помисли да вземе всичко — договора и ценните книжа. Но сърцето не му позволи — трябваше да избяга след подобен удар! Не беше като с парите, задигнеш ги и чакаш други да се съберат. Разгневен, той сложи отново хартиите под лещата в дъното на тенджерата. Беше толкова раздразнен, че не можа да задържи езика си. Още на другия ден цялото село Рон научи за сделката на дядо Сосис, за петнадесетте су дневно срещу един арпан, който съвсем не струваше три хиляди франка; за пет години това правеше близо хиляда и четиристотин франка, а и ако старият хитрец живее още пет години, нивата ще си му остане, след като получи цената й. Пошегуваха се с дядо Фуан. Обаче докато преди го гледаха по пътищата като човек, останал гол като тояга, сега отново започнаха да го поздравяват и зачитат, щом като разбраха, че е рентиер и собственик.

Най-вече семейството промени отношението си към него. Фани, която бе много охладняла към своя баща, засегната, загдето той се бе оттеглил у негодника — неговия първороден син, вместо отново да се върне у тях, му занесе бельо, стари ризи на Делом. Но той се показа много суров, направи намек за думите й, от които още го болеше сърцето: „Татко ще дойде да ни моли на колене, за да го приберем отново!“ И затова я посрещна иронично: „Значи ти идваш на колене, за да ме върнеш обратно!“, което тя преглътна. Прибра се вкъщи и плака от срам и ярост, защото като горда селянка беше чувствителна, обиждаше се дори от поглед. Порядъчна, работлива и богата, тя стигна дотам, че се бе скарала с всички. Делом трябваше да й обещае, че занапред той ще носи парите за издръжката на бащата, защото тя се бе заклела, че никога няма да му проговори.

Обаче Бюто учуди всички, когато един ден влезе в Замъка, за да направи малко посещение на стария, както сам каза. Исус Христос, хилейки се, донесе бутилката с ракия и се чукнаха. Но присмехулството му се превърна в изумление — видя брат си да вади десет монети от по сто су, после да ги нарежда на масата и да казва:

— Татко, все пак трябва да си уреждаме сметките… Ето вашата рента за последното тримесечие.

Ах, дявол да го вземе, голтака му с голтак! Той, който от години не даваше вече нито едно су на баща си, сега, като му показваше парите си, не го ли подмамваше? Прочее, той веднага отстрани протегнатата ръка на стария и си прибра монетите.

— Внимание. Направих това само за да ви кажа, че имам тия пари… Пазя ви ги, вие знаете къде ви чакат те.

Исус Христос започна да пули очи и да се сърди.

— Слушай, да не би да искаш да отведеш татко…

Но Бюто отвърна весело:

— Какво, ревнуваш ли? Нима няма да бъде естествено бащата да бъде при мен една седмица и при тебе една седмица? Ех, освен ако вие се разрежете на две, татко?… За ваше здраве, очаквам ви!

Тръгвайки си, той ги покани на следния ден да отидат на гроздобер в неговото лозе и да се тъпчат с грозде, колкото коремите им поберат. Той се държа толкова любезно, че Фуан и Исус Христос решиха: макар и да е голям проклетник, все пак е забавен, стига да не се оставиш да те подведе. За да се разтъпчат, изпратиха го малко по пътя.

Точно в долната част на склона те срещнаха господин и госпожа Шарл, които заедно с Елоди се прибираха в имението си Розбланш след разходка по течението на Егр. Тримата бяха в траур за госпожа Естел, както наричаха майката на момиченцето, умряла през месец юли от преумора; това трябваше да се очаква, защото всеки път, когато бабата се връщаше от Шартр, казваше много ясно, че бедната й дъщеря се претрепвала от работа, за да поддържа доброто име на заведението на улица Жюиф, с което мързеливият й съпруг се занимавал все по-малко. Какво голямо вълнение преживя господин Шарл при погребението, на което не посмяха да заведат Елоди, а се решиха да й кажат новината едва три дни, след като майка й почиваше под земята! Каква мъка бе за него след толкова години да види отново номер 19 на ъгъла на улица Планш-о-Карп — тази къща боядисана в жълто, със зелени, винаги спуснати кепенци, с отворена вратичка, а антрето, заприщено от ковчег, поставен между четири свещи! Трогна го начинът, по който кварталът сподели мъката му. Церемонията наистина мина много хубаво. Когато извадиха ковчега на тротоара, всички съседи се прекръстиха. И замислени се отправиха към църквата. Петте жени от дома бяха там в тъмни рокли, с приличен вид, както се каза вечерта в Шартр. Дори една от тях плака на гробищата. Откъм тая страна в края на краищата господин Шарл остана доволен. Но на другия ден колко много се измъчи, когато разпита зет си Ектор Вокон и разгледа заведението. То беше загубило вече блясъка си, чувствуваше се, че липсва мъжка ръка — допуснати бяха неща, които той в никакъв случай не би търпял. Обаче с удоволствие забеляза, че доброто поведение на петте жени по време на погребалното шествие бе имало тъй благоприятен отклик в града, че след това през седмицата заведението бе винаги пълно. А на тръгване, изпълнен с тревоги, той не пропусна да каже на Ектор: сега, когато я няма бедната Естел, за да ръководи работата, той трябва да се поправи, да започне здравата да се труди, ако не иска да пропилее благосъстоянието на дъщеря си.

Веднага Бюто ги помоли да отидат и те също на гроздобера. Но те отказаха заради траура си. И наистина изглеждаха тъжни и отпаднали. Приеха само да отидат да опитат новото вино.

— И за да разсеем това бедно момиченце — заяви госпожа Шарл. — Тя има толкова малко забавления тук, откакто я прибрахме от пансиона! Какво да се прави, не може винаги да бъде в училището!

Елоди слушаше с наведени очи, със зачервени без причина очи. Тя бе станала висока, много тънка и бледна като лилия, растяща на сянка.

— Е какво ще правите с тази голяма мома? — попита Бюто.

Тя се зачерви още повече, а баба й отговори:

— Божичко! Съвсем не знаем… Тя ще си помисли, ние ще я оставим съвсем свободна.

Фуан, който бе дръпнал господин Шарл настрана, го попита с интерес:

— Върви ли търговията?

С отчаян вид запитаният вдигна рамене:

— О, съвсем не! Точно тази сутрин видях един познат от Шартр. И заради това сме толкова загрижени… Пропаднало заведение! Биели се по коридорите, дори не плащали вече, толкова лош бил надзорът!

Той скръсти ръце и вдъхна дълбоко, за да му олекне от най-голямата му грижа — една нова грижа, толкова голяма, че не можеше да я преглътне от сутринта.

— И ще повярвате ли, че този нещастник сега ходи по кафенетата… По кафенета! По кафенета, когато си има свое кафене!

— Загубен значи! — каза с убеден тон Исус Христос, който слушаше разговора.

Те млъкнаха, защото госпожа Шарл и Елоди се приближиха заедно с Бюто. Сега тримата заговориха за покойната, младото момиче казваше колко много тъгува, че не могла да целуне бедната си майка. И добави с простодушие:

— Изглежда, че нещастието е станало много внезапно, толкова много работа са имали в сладкарницата…

— Да, заради кръщенетата — побърза да каже госпожа Шарл, като намигна, обръщайки се към другия.

Впрочем никой не се бе усмихнал, всички съчувствено поклатиха глави. А момичето, чийто поглед се бе насочил надолу, целуна пръстена, който носеше, и каза през сълзи:

— Ето това ми дадоха от нея… Баба го е взела от пръста й, за да го сложи на моя… Тя го е носила от двайсет години, аз ще го нося през целия си живот.

Беше стар златен пръстен, обикновено, грубо изработено украшение, съвсем изтъркано от годините. Виждаше се, че ръката, на която се е изтъркал, непрекъснато е работела: прала в коритата за пране, оправяла леглата, търкала, бърсала и се завирала навред. Толкова много неща разказваше този пръстен, следи от неговото злато бяха останали в дъното на толкова много сделки, че мъжете го гледаха втренчено, с разширени ноздри, без да кажат нито дума.

— Когато го изтъркаш толкова, колкото майка ти — каза госпожа Шарл, задушена от внезапно вълнение, — ти ще можеш да си починеш… Ако можеше да говори, щеше да те научи как се печелят пари с труд и добър ред.

Просълзена, Елоди отново бе опряла устните си до накита.

— Знаеш ли — подхвана госпожа Шарл, — искам да носиш този венчален пръстен, когато те омъжим.

Но при тия последни думи, при това споменаване за омъжване, младото момиче така силно се разтрепери от вълнение, толкова много се засрами, че се хвърли изумено в обятията на баба си, за да скрие лицето си.

— Хайде, не се стеснявай, зайченце мое… Трябва да навикнеш, в това няма нищо непочтено. Аз няма да говоря мръсни работи в твое присъствие, разбира се… Твоят братовчед Бюто питаше преди малко какво ще правим с тебе. Ще започнем, като те омъжим… Хайде погледни ни, не се търкай в шала ми. Кожата ти ще се възпали.

После, обръщайки се към другите, тя каза тихо и с дълбоко задоволство:

— Е? Какво възпитание! Тя не знае нищо за живота!

— Ах, ако нямахме този ангел — заключи господин Шарл, — щяхме да бъдем наистина тъжни заради това, което ви казах. Заедно с нас страдат и моите рози и карамфили тази година, а не зная какво става с курниците ми, всичките птици са болни. Само риболовът малко ме разтушава, вчера хванах една трикилограмова пъстърва… Нали човек се оттегля на село, за да бъде щастлив?…

Разделиха се. Господин и госпожа Шарл повторно обещаха, че ще отидат да опитат новото вино. Фуан, Бюто и Исус Христос направиха няколко крачки мълчаливо, после старият обобщи мнението им:

— Голям късметлия ще бъде все пак хлапакът, който ще вземе това момиче заедно със заведението!

Глашатаят на Рон бе оповестил с барабана си започването на гроздобера; в понеделник сутринта всичко бе на крак, защото всеки жител имаше свое лозе и нито едно семейство нямаше да липсва този ден от хълма над река Егр. Но селото най-много бе развълнувано от факта, че предния ден при свечеряване свещеникът, новият свещеник, който най-сетне общината си позволи лукса да има, бе пристигнал пред църквата. Беше вече толкова тъмно, че не можаха да го видят добре. Така че мълвата около него не стихваше, още повече, че имаше за какво да се приказва.

След скарването с Рон в продължение на месеци абат Годар отказваше упорито кракът му да стъпи там. Той кръщаваше, изповядваше и венчаваше ония, които отиваха при него в Базош-льо-Доайен; колкото до мъртвите — те сигурно щяха да изсъхнат, докато го чакат; обаче такъв случай нямаше, никой не се реши да умре по време на тази голяма разпра. Той беше заявил на негово високопреосвещенство, че предпочитал да бъде уволнен, отколкото да прославя бога в един отвратителен край, където го посрещали толкова зле само блудници и пияници, всички прокълнати, вярващи само в дявола; и високопреосвещенството очевидно го е подкрепило, оставяйки положението непроменено, в очакване непокорното стадо да се покае. Така че Рон бе останал без свещеник — нито богослужение, нито нещо друго, дивашко състояние. Отначало селяните бяха малко изненадани, но всъщност животът не течеше по-зле, отколкото преди. Навикнаха, не валеше повече, нито пък духаха повече ветрове, без да се смята, че общината правеше големи икономии. Така че щом като не беше необходим свещеник, щом като опитът показваше, че от реколтата не се губеше нищо и че хората не умираха по-бързо, нали може да се кара винаги така? Мнозина бяха на това мнение, не само твърдоглавците като Ланген, но и благоразумни хора, които знаеха да пресмятат, Делом например. Обаче имаше и мнозина, които страдаха, загдето селото нямаше свещеник. И то не защото бяха по-религиозни от другите; пет пари не даваха за един такъв смешен бог, от който бяха престанали вече да се страхуват! Но да нямаш свещеник, това като че ли означаваше, че си много беден или пък голям скъперник, за да не му плащаш; в края на краищата жителите на Рон изглеждаха ли по-долни от всички, някакви нищожества, които не могат да похарчат десет су излишно? Тия от Маньол, които бяха двеста осемдесет и трима на брой, тоест с десет по-малко, отколкото жителите на Рон, хранеха свещеник, с който се перчеха пред съседите си с такъв предизвикателен смях, че можеше да се стигне до сбиване. Освен това жените си имаха навици — сигурно нито една не би се съгласила да бъде венчана или погребана без свещеник. Дори мъжете понякога ходеха на църква в големите празници, защото всички отиваха. Накратко: винаги е имало свещеници, и макар че не ги зачитаха, и те трябваше да си имат.

Естествено общинският съвет се бе занимал с въпроса. Кметът Урдьокен, който, без да е набожен, поддържаше религията по принцип като властник, направи политическа грешка, като примирително не взе страна. Общината беше бедна, защо да бъде обременявана с непосилните разноски за поправянето на свещеническия дом? Още повече, че той се надяваше да върне абата Годар. Обаче стана така, че Макерон, помощникът, който някога бе враг на расото, застана начело на недоволните, които се считаха за унизени, загдето нямаха собствен свещеник. Този Макерон навярно още оттогава бе замислил да смъкне кмета и да заеме мястото му; впрочем разказваше се, че бил станал човек на господин Рошфонтен, фабриканта от Шатодюн, който отново щеше да съперничи на господин дьо Шедьовил в предстоящите избори. Точно по това време Урдьокен, който бе изморен и си имаше големи грижи във фермата, не участвуваше в заседанията, оставил бе помощника си да ги ръководи; по този начин Макерон привлече на своя страна съвета, гласува необходимите средства за издигане на общината в енория. Откакто му бяха изплатили отчуждения парцел за новия път, след обещанието да го даде безплатно, съветниците считаха Макерон за измамник, обаче се отнасяха към него с голямо уважение. Единствен Ланген се възпротиви на гласуването, което според него предавало селото в ръцете на йезуитите. Бекю също ръмжеше, защото бе изгонен от свещеническия дом и от градината и сега живееше и една полусрутена къщурка. В продължение на един месец работници оправиха мазилката, поставиха стъкла на прозорците, смениха изпочупените плочи: и така най-сетне един свещеник можа да се настани в малката къща, наново боядисана.

 

 

Още призори колите тръгнаха към склона, всяка натоварена с по четири-пет бъчви, отворени отгоре — корабите, както ги наричаха. В тях бяха насядали жените и момичетата с кошниците си; а мъжете вървяха пеша, удряйки с камшици животните. Образуваше се цяло шествие и кола с кола водеха разговори сред викове и смехове.

Колата на Ланген беше точно след колата на Макерон, така че Флор и Селина, които не си говореха вече от осем месеца, се сдобриха, благодарение на обстоятелствата. Флор водеше със себе си жената на Бекю, а Селина — дъщеря си Берт. Веднага стана дума за свещеника. Разговорът, прекъсван от стъпките на конете, кънтеше в свежия утринен въздух.

— Аз го видях, когато помагаше при свалянето на багажа си.

— Така ли?… Как изглежда?

— Боже мой, беше тъмно!… Видя ми се много дълъг много тънък, с лице на постник, удължено, и не много як… Може би тридесетгодишен. Много благ на вид.

— А както разправят, произхожда от областта Оверн от планините, които са покрити със сняг през две трети от годината.

— Голяма мъка! Значи ще се чувствува по-добре у нас!

— Положително!… И знаеш ли, че се казва Мадлен.

— Не, Мадлин.

— Мадлин, Мадлен — това все пак не е мъжко име.

— Може би ще дойде да ни посети в лозята. Макерон обеща да го доведе.

— О! Тогава не бива да го изпуснем!

Колите спряха в долната част на склона по протежение на пътя, който минаваше покрай река Егр. И във всяко малко лозе жените започнаха работа; движейки се между редовете от колове, привити надве и с надигнати задници, те режеха с косер гроздовете, които изпълваха кошниците им. Мъжете също имаха много работа — изпразваха кошниците в кошове и слизаха долу, за да изпразват кошовете в корабите. Изпълнеха ли се всички кораби на някоя кола, тя отиваше да се разтовари и пак се връщаше.

Тази сутрин росата беше толкова силна, че веднага роклите се измокриха. За щастие времето беше прекрасно и слънцето ги изсуши. От три седмици не бе валяло; гроздето, за което се тревожеха поради дъждовното лято, внезапно бе узряло и станало много сладко; и поради това хубавото слънце, много горещото за сезона време развеселяваше хората, всички се кискаха и крещяха, а някои пускаха такива цинизми, че момичетата се превиваха от смях.

— Пустата му Селина! — каза Флор на жената на Бекю, като се изправи и изгледа жената на Макерон в съседното лозе. — Тя толкова много се гордееше със своята Берт заради моминския цвят на лицето й… А глей как малката пожълтява и дяволски съхне.

— Ама разбира се! — заяви жената на Бекю. — Така е, когато не омъжват момичетата! Те много грешат, като не я дават на сина на коларя… А впрочем, както приказват, Берт прекалявала с лошите си навици.

Тя отново подхвана да реже гроздовете, навела глава. После, клатушкайки задника си, добави:

— Но това не пречи главният учител да продължава да се върти около нея.

— Наистина! — извика Флор. — Този Лекьо ще пипне парата, като си завира толкова много носа в… Точно така! Ето го, идва да им помогне. Голям хитрец!

Двете жени млъкнаха. Виктор, върнал се от казармата едва преди няколко дни, вземаше техните кошници и ги изпразваше в коша на Делфен, когото този голям смок Ланген беше наел за гроздобера под предлог, че самият той трябвало да бъде в дюкяна си. Та Делфен, който никога не бе напускал Рон, привързан към земята като млад дъб, гледаше с почуда и удивление Виктор — дързък, шеговит, безгрижен; доскорошният войник толкова се бе променил, че не можеха да го познаят — с мустаци и брадичка, с израз, че пет пари не дава за никого, с войнишко кепе, което предвзето още носеше. Само че се лъжеше, като смяташе, че Делфен му завижда — напразно му разказваше войнишки подвизи, лъжи за гуляи и момичета; селският младеж клатеше глава, изумен, разбира се, но никак не съблазнен. Не, не! Много мъчно можеше някой да го накара да напусне родния си кът! Вече два пъти бе отказвал да отиде да печели пари в Шартр, да работи в един ресторант заедно с Ненес.

— Но, проклет тъпако, какво ще правиш, когато отидеш войник?

— Ами, войник!… Ех, може да не ми се падне, когато теглим жребия!

Макар и да го гледаше с презрение, Виктор не можеше да го разубеди. Колко е страхлив, а е толкова едър и силен! Разговаряйки, Виктор продължаваше да изпразва кошниците в коша на Делфен, без този здравеняк да се огъне под тежестта. И шеговито посочи Берт:

— Кажи де, пораснаха ли й, откакто заминах?

Делфен се разтресе от смях, защото младежите все още продължаваха да се шегуват с Макероновата дъщеря!

— О, не съм проверявал… Възможно е да са й поникнали през пролетта.

— Аз няма да отида да я поливам — отсече Виктор с израз на отвращение. — Все едно да легнеш с жаба… Пък изглежда, че не е много здравословно, може да се хване хрема в това голо място.

От тия думи Делфен така силно се засмя, че кошът се разклати на гърба му; той слезе и като изсипваше гроздето в един кораб, продължаваше още да се дави от смях.

В лозето на Макерон Берт продължаваше да кокетничи като госпожица, служеше си с малки ножици вместо с косер, страхуваше се от тръните и от осите, вайкаше се, загдето фините й обувки, измокрени от росата, не изсъхвали. Търпеше умилкванията на Лекьо, от когото се отвращаваше, но все пак беше поласкана от ухажванията на единствения там образован човек. Той дори извади носната си кърпа, за да избърше обувките й. Обаче едно неочаквано събитие привлече вниманието им.

— Боже мой! — прошепна Берт. — С каква рокля е тя!… Бяха ми казали, че е пристигнала вчера вечерта по същото време като свещеника.

Ставаше дума за Сюзан, дъщерята на Ланген, която внезапно беше решила да се появи в селото си след тригодишно бурно пребиваване в Париж. Пристигнала снощи, тя бе спала до късно сутринта, а на майка си и брат си, тръгнали на гроздобер, бе обещала да отиде след тях, искаше да се появи сред работещите селяни в блестящ тоалет, за да ги смае. И наистина впечатлението бе необикновено, защото тя бе облякла рокля от синя коприна, чиято пищна синевина съперничеше на синия цвят на небето. Под силното слънце, което я обливаше с лъчите си, добре открояваща се сред жълто-зелените листа, тя наистина изглеждаше хубава и пожъна голям успех. Веднага започна да говори и да се смее много високо, дигаше чепките и ги спускаше към устата си, шегуваше се с Делфен и с брат си Виктор, който изглеждаше много горд с нея, и очароваше жената на Бекю и майка си, които от възторг бяха отпуснали ръце и я гледаха с насълзени очи. Възхищаваха й се обаче и гроздоберачите от съседните лозя; работата бе спряла, всички я гледаха с интерес, не можеха да я познаят, защото бе много наедряла и разхубавена. Една грозотия преди, а сега приятно момиче, навярно заради начина, по който русите й коси падаха върху лицето. Любопитното оглеждане се превърна в голямо уважение, като я видяха толкова богато издокарана, дебеличка и с весело лице на преуспяващ човек.

Селина, с позеленяло от яд лице и със свити устни, също я бе зяпнала, застанала между дъщеря си Берт и Лекьо.

— Ето една хубостница!… Флор разказва наляво и надясно, че дъщеря й има слуги и коли там. Може и да е вярно, защото човек трябва много да печели, за да кичи така тялото си.

— О, това са дребни работи — каза Лекьо, който искаше да се покаже любезен. — Знае се как такива момичета печелят парите.

— Има ли значение как ги печелят? — подхвана горчиво Селина. — Нали ги имат все пак!

В това време Сюзан видя бившата си приятелка Берт и се приближи до нея много любезно.

— Добър ден. Добре ли си?

И като я огледа набързо, забеляза посърналото й лице. После пак се опери и повтори през смях:

— Добре си нали?

— Много добре, благодаря ти — отвърна Берт, смутена и победена.

Този ден Лангенови тържествуваха, ударили бяха истинска плесница на Макеронови. Излязла извън кожата си, Селина сравняваше своята слаба, пожълтяла и вече с набръчкано лице дъщеря с хубавото, свежо и розово момиче на онези. Нима бе справедливо това? Развратницата, върху която мъжете се изреждат от сутрин до вечер, да не изглежда никак уморена, а целомъдреното момиче, което спи само, да е така похабено като остаряла от три раждания жена! Не, скромността не се възнаграждава, не си струва трудът да живееш почтено при родителите си!

Накрая всички, излезли на гроздобер, чествуваха Сюзан. Тя целуна децата, които бяха пораснали, после развълнува старците, като им припомни стари истории. Човек може да бъде какъвто и да е, пак ще си изкара живота, щом като е забогатял. А пък тази има още и добро сърце, щом като не е забравила семейството си и се връща да види приятелите си сега, когато е богата.

В единадесет часа всички седнаха и ядоха хляб и сирене; не че бяха гладни. Нали от сутринта се тъпчеха с грозде, гърлата им бяха захаросани, а коремите им издути и валчести като бъчви; отвътре им вреше, налагаше се да се облекчават; всяка минута някое момиче изтичваше зад някой плет. Естествено това предизвикваше смях, мъжете ставаха и викаха „о, о“. Накратко казано — хубава веселба, нещо здравословно, което освежаваше.

Довършваха хляба и сиренето, когато Макерон се появи долу на пътя заедно с абата Мадлин. Изведнъж забравиха Сюзан, погледите се отправиха само към свещеника. Откровено казано, впечатлението не беше съвсем благоприятно: приличаше на върлина, тъжен, като че носи добрия бог в гроба. Обаче поздравяваше пред всяко лозе, казваше любезна дума на всеки и накрая решиха, че е много вежлив, много кротък и слабичък. Щяха да се разбират с тоя! По-добри щяха да им бъдат отношенията, отколкото с оня зъл човек, абата Годар! Започнаха да се шегуват зад гърба му. Той беше стигнал до горния край на склона, стоеше прав, загледан в просторната, равна и сива Бос, обзет от някакъв страх, от някаква меланхолия на отчаяние, които насълзиха неговите големи светли очи на планинец, навикнали на тесните хоризонти в планинските проходи на Оверн.

Намираше се точно до лозето на Бюто. Лиз и Франсоаз режеха чепките, Исус Христос, който не бе пропуснал да заведе бащата, беше се претъпкал с грозде до насита; сега си даваше вид, че работи, че изпразва кошниците в кошовете. Гроздето кипеше така силно в стомаха му, че се беше подул от газове, които излизаха от всички дупки. Присъствието на свещеника, макар че беше възбуден, сякаш го вдъхнови още повече.

— Невъзпитан простак! — извика му Бюто. — Почакай поне господин свещеникът да си отиде.

Обаче Исус Христос не прие забележката. Отвърна като човек с навици:

— Аз не в негова чест, а за мое удоволствие.

Дядо Фуан беше седнал на земята; заел престола, както сам казваше, уморен и щастлив от хубавото време и хубавия гроздобер. Той се подсмиваше лукаво на това, което Крантата, собственица на съседно лозе, му бе пожелала, като го поздравяваше; тя също започна да го уважава, откакто бе научила, че има доход. После тя пъргаво го напусна, видяла отдалече как внукът й Иларион, използувайки нейното отсъствие, лакомо се тъпче с грозде; тя се нахвърли върху него с бастуна си: същинско прасе, което похабява повече, отколкото изработва!

— Ето една леля, която ще ощастливи някого, когато пукне! — каза Бюто, сядайки за миг до баща си, за да го поласкае. — Не е хубаво да злоупотребява с този нещастник само защото е силен и глупав като магаре!

После той прехвърли нападките си върху Деломови, които се намираха долу край пътя. Те имаха най-хубавото лозе в този край, близо два хектара, в което сега беряха около десетина души. Техните лози, грижливо отглеждани, даваха такива чепки, каквито нито един съсед не береше от своето лозе; те толкова много се гордееха, че сякаш работеха настрани от другите и не обръщаха внимание на внезапните колики, които принуждаваха момичетата да притичват. Навярно биха си счупили краката, ако се изкачат да поздравят баща си, или пък може би не знаеха, че той е тук. Този сприхав Делом бил неприятен глупак, позиращ като работлив и справедлив човек; а пък тази сврака Фани, винаги готова да избухва за нищо, претендирала да й се кланят като на икона, а не съзнавала какви мръсотии прави на другите!

— Истина е, татко, че аз ви обичам много, а пък брат ми и сестра ми… Знаете ли, още ми е мъчно, загдето се разделихме заради дреболии.

И той прехвърли вината върху Франсоаз, на която Жак бил завъртял главата. Но сега тя била спокойна. Ако пак се развилнее, били решили да й разхладят главата със студена вода.

— Вижте какво, татко, да опитаме пак… Защо да не се върнете?

Фуан мълчеше от предпазливост. Той очакваше това предложение, което малкият му син направи най-сетне; искаше да не отговаря нито с да, нито с „не“, защото човек не знае никога какво може да му се случи. Уверил се, че брат му е на другия край на лозето, Бюто продължи:

— Вашето място не е при този негодник Исус Христос. Не е ли така? Може някой ден да ви намерят заклан там… А пък, чуйте, аз ще ви храня, ще ви подслоня и ще ви плащам издръжката, въпреки това.

Изумен, бащата бе присвил очи. Понеже продължаваше да мълчи, синът се постара да го отрупа с обещания.

— А и удоволствията — кафето, ракийката, паричките за тютюн, въобще всички удоволствия!

Бюто прекаляваше, Фуан се изплаши. Наистина положението му при Исус Христос се влошаваше. Но ако пък неприятностите при Бюто започнат отново!

— Ще видим — каза само старият, като се надигна най-после, за да прекъсне разговора.

Браха грозде чак докато падна нощта. Колите не преставаха да откарват пълни кораби и да връщат празни. В позлатените от залязващото слънце лозя под огромното порозовяло небе сновяха по-бързо кошниците и кошовете сред опиянението от всичкото това грозде. А с Берт се случи неприятност; тя почувствува такива колики, че дори не можа да изтича; майка й и Лекьо трябваше да я закрият с телата си, докато тя се облекчаваше между коловете. Забелязаха я от съседните редове. Виктор и Делфен поискаха да й занесат хартия; обаче Флор и жената на Бекю ги задържаха — имало граници, които само невъзпитаните преминавали. Най-после се прибраха. Деломови тръгнаха начело, Крантата принуждаваше Иларион да дърпа коня, Лангенови и Макеронови вървяха братски в полуопиянението, което смекчаваше съперничеството им. Най-силно впечатление направи любезното отношение на абата Мадлин към Сюзан; той навярно я бе взел за някоя дама, като я виждаше така хубаво облечена; те вървяха един до друг — той, изпълнен с внимание, а тя, преструвайки се на скромна питаше за часа на неделната литургия. Зад тях вървеше Исус Христос, който, настървен срещу расото, отново започваше отвратителните си шеги с пиянска упоритост. На всеки пет крачки той се нагъзваше и пускаше по една. Уличницата хапеше устни, за да не се смее, свещеникът се преструваше, че не чува; и много сериозни, под акомпанимента на тази музика, те продължаваха да разменят благочестиви мисли, крачейки на опашката на гроздоберачите.

Когато най-сетне стигнаха в Рон, Бюто и Фуан, засрамени, се опитаха да накарат Исус Христос да престане. Но той си продължаваше, като повтаряше, че господин свещеникът няма право да се формализира.

— Дявол да го вземе! Нали ви казах, че не го правя за другите, а само за себе си!

На следващата седмица бяха поканени да опитат новото вино на Бюто. Госпожа и господин Шарл, Фуан, Исус Христос и още четири-пет души трябваше да отидат в седем часа, за да ядат жито̀, орехи и сирене — една истинска вечеря. През деня Бюто беше налял виното си в шест бъчви, които бе напълнил догоре с винарска фуния. Но съседите не бяха още привършили: един още береше грозде, тъпчеше го от сутринта, съблякъл се съвсем гол; друг пък, въоръжен с прът, наблюдаваше ферментацията и надничаше към мъстта; трети, който имаше преса, стискаше джибрите и ги изнасяше на двора, където, струпани накуп, вдигаха пара. Така бе във всяка къща, навред бъчви, струящи преси, препълнени бурета — из цялото село Рон се носеше силният аромат на виното, което можеше да опие целия свят.

Този ден, обзет от някакво предчувствие, излизайки от Замъка, Фуан взе ценните си книжа от тенджерата с леща. Трябваше да ги крие у себе си, защото му се бе сторило, че Исус Христос и Бъзлата поглеждат нагоре към тенджерата с присвити очи. Отрано тримата тръгнаха заедно, пристигнаха у Бюто едновременно с господин и госпожа Шарл.

Имаше пълнолуние, луната бе голяма и толкова светла, че грееше като истинско слънце; влизайки в двора, Фуан забеляза под навеса, че магарето Гедеон е пъхнало глава в едно малко ведро. Съвсем не се учуди, като го видя свободно, защото този хитър дявол много добре повдигаше мандалата с муцуната си; обаче прояви интерес към ведрото и като се приближи, разбра, че то е от мазето, че са го оставили пълно с вино от пресата, за да допълват бъчвите. Дявол да го вземе тоя Гедеон! Той изпразва ведрото!

— Ей, Бюто, я ела!… Голям оборот прави твоето магаре!

Бюто се появи на прага на кухнята.

— Какво има?

— Ами че то всичко изпи!

Сред тия викове Гедеон доизсмукваше течността спокойно. Може би така си е пийвало от четвърт час, защото малкото ведро побираше свободно двайсетина литра. Ведрото бе празно, а коремът му се бе издул като мех, готов да избухне; когато най-сетне надигна глава, видяха от носа му да тече вино като от нос на пияница, а една червена резка под очите му показваше докъде бе пъхал главата си.

— Ах, мерзавецо! — изкрещя Бюто, като изтича. — Такива са му номерата! Няма друг такъв пакостник като него!

Когато го упрекваха за пороците му, Гедеон обикновено се правеше, че не чува, и отпущаше надолу уши. Този път, зашеметен и не зачитайки господаря си, се изкиска одобрително и разклати задната си част, за да изрази колко бе доволен от изпитаната наслада, за която не съжалява; а когато господарят му го блъсна, Гедеон се заклати.

Фуан трябваше да го подпре с рамото си.

— Абе проклетата свиня е мъртво пияна!

— Пиян като магаре, така трябва да се каже — забеляза Исус Христос, който го гледаше с братско умиление. — Цялото ведро наведнъж, какво гърло!

Бюто съвсем не се смееше, нито дотичалите при шума Лиз и Франсоаз. Първо, защото беше похабено вино; после не толкова от загубата, колкото от безпорядъка, в който ги хвърляше отвратителното поведение на тяхното магаре, и то пред господин и госпожа Шарл. Те вече стискаха устни заради Елоди. И на всичко отгоре случайността поиска Сюзан и Берт, разхождайки се заедно, да срещнат абата Мадлин точно пред вратата; тримата се бяха спрели и чакаха… Каква неприятна случка сега пред тия не случайни хора, втренчили очи.

— Татко, блъснете го — каза Бюто тихо. — Трябва да го вкараме бързо в обора.

Фуан го бутна. Но щастливият Гедеон се чувствуваше добре, отказваше незлобливо да се отмести като развеселен пияница, с овлажнени лукави очи и с олигавена, надигната нагоре, ухилена уста. Беше натежал, клатушкаше се върху разкривените си крака, връщаше се в предишното си положение след всяко блъскане, преценяваше, че прави смешна шега. Бюто се намеси, започна и той да бута, обаче не за дълго; магарето се катурна, вдигна четирите петала нагоре, после се търкулна по гръб и започна така силно да реве, като че ли се подиграваше на всички, които го гледаха.

— Ах, проклетото животно! Негодно за нищо! Ще те науча аз да се преструваш на болно! — изкрещя Бюто и се нахвърли върху му с ритници!

Исус Христос се намеси от състрадание:

— Чакан, чакай… Щом като е пияно, не трябва да се иска от него да постъпва разумно. Очевидно е, че не те чува, по-добре е да му помогнем да се прибере.

Семейство Шарл се бяха отдръпнали, възмутени от това чудновато и невъзпитано животно. Елоди, много зачервена, сякаш бе присъствувала на неприлично зрелище, бе извърнала глава. На вратата групата на свещеника, Сюзан и Берт мълчаливо протестираше с поведението си. Дойдоха съседи, които започнаха да се подиграват на висок глас. На Лиз и на Франсоаз им се искаше да заплачат от срам.

Поуспокоил се, Бюто, подпомогнат от Фуан и Исус Христос, се мъчеше да изправи Гедеон. Но това не беше лесна работа, защото животното тежеше колкото петстотин дявола заедно с ведрото вино, което бълбукаше в търбуха му. Щом като го повдигнеха на едната страна, то падаше на другата. Тримата се изтощиха от това подпиране с колене и лакти. Най-сетне го изправиха на четирите му крака, дори го накараха да направи няколко крачки, когато ненадейно то се наклони назад и отново се катурна. А трябваше да прекоси целия двор, за да стигне до обора. Никога нямаше да успеят. Какво да се направи?

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — ругаеха тримата мъже, като оглеждаха магарето от всички страни, чудейки се от коя страна да го подхванат.

Исус Христос даде идеята да го опрат на стената на навеса и оттам да го бутат покрай къщата, докато стигнат обора. Отначало тръгна добре, макар че магарето драскаше мазилката. Но за нещастие то не можа дълго да понася болките. Изведнъж се изскубна от ръцете, които го притискаха към стената, хвърли къч и подскочи.

Бащата едва не падна, двамата братя завикаха:

— Спрете го, спрете го!

И под блестящата белота на луната всички видяха как Гедеон тича из двора, препускайки лудешки, надигнал двете си чорлави уши. Бяха много разклатили стомаха му и от това чувствуваше болки. Спря се при първото повдигане. После се помъчи да тръгне отново, но се строполи като приковано върху вдървените си крака. Протягаше врат, страшно бълбукане издуваше страните му. И напъвайки се като пияница, който се облекчава, протягайки глава напред при всяко усилие, магарето повърна като човек.

Голям смях избухна на вратата от насъбралите се селяни, а в това време възмутените Сюзан и Берт отвеждаха абата Мадлин, който беше пребледнял. А поведението на обидените господин и госпожа Шарл говореше колко е неприятно да гледаш безобразията на едно магаре в такова състояние и колко това е противно на добрите нрави, дори и на обикновената учтивост, с която трябва да се отнасяме към минувачите. Изумена, Елоди се бе хвърлила разплакана в обятията на баба си, като я питаше дали то няма да умре. Напразно господин Шарл бе извикал „Стига, стига!“ със своя някогашен заповеднически глас на господар; животното продължаваше да повръща, дворът бе изпълнен с червеникави мръсотии, които се изтичаха в локвата. После Гедеон се плъзна, търколи се в локвата с така неприлично разтворени крака, както никога един пияница не би се проснал на улицата и не би отвратил до такава степен хората. Би могло да се каже, че това нещастно магаре нарочно правеше така, за да опозори господарите си. Беше прекалило наистина. Лиз и Франсоаз, закрили с ръце очите си, побягнаха, укриха се в дъното на къщата.

— Стига толкова! Отнесете го!

Всъщност нямаше какво друго да се предприеме, защото Гедеон, размекнал се като пачавра и натежал за сън, заспиваше. Бюто изтича за носилка, шестима души му помогнаха да натовари магарето. Отнесоха го с отпуснати крака и клатушкаща се глава, захъркало вече така силно, сякаш ревеше и се подиграваше със света.

Естествено тази случка отначало развали вечерята. Но като седнаха на трапезата, не забравиха да почетат първото вино така тържествено, че към единадесет часа всички бяха пияни като магарето. Всяка минута някой излизаше на двора по някаква нужда.

Дядо Фуан бе много весел. Мислеше си, че може би ще бъде по-добре, ако се върне да живее при малкия си син, защото ще бъде хубаво тази година. Той трябваше също да излезе на двора; в тъмната нощ тази мисъл продължаваше да се върти в главата му, когато чу Бюто и Лиз да излизат след него и клекнали един до друг край плета, те започнаха да се карат; съпругът обвиняваше жена си, че не се е държала достатъчно нежно с баща му. „Проклета пуйка! — казваше й той. — Трябва да го омотаем, за да го върнем и му измъкнем скритите пари.“ Поизтрезнял от прохладата, старецът с несъзнателен жест се увери, че не са откраднали от джоба му ценните книжа. Преди да си тръгнат, всички се целунаха, а когато се върна в Замъка, той твърдо реши да не се премества. Но през същата тази нощ едно видение смрази кръвта му: Бъзлата по риза премина стаята, претърсвайки панталоните и блузата му, надничайки чак в обущата му. Очевидно Исус Христос, след като не е намерил съкровището в тенджерата с лещата, е изпратил дъщеря си да го претърси и да му го измъкне, както бе казал Бюто.

Фуан толкова силно се развълнува, че не можеше повече да лежи в леглото. Той стана, отвори прозореца. Нощта светлееше от луната, ароматът на виното се носеше из Рон, размесено с вонята на всичко онова, което от осем дни се изливаше край стените — остър букет от миризма на гроздобера. Какво ще стане с него? Къде да отиде? Няма вече да се разделя с нещастните си пари, ще си ги зашие върху кожата. После, понеже вятърът шибаше в лицето му дъх на вино, той си спомни за Гедеон: колко по-здраво е едно магаре! Пие десет пъти повече от един мъж, без да пукне! Всичко му стана безразлично. Нямаше избор — ще го окраде малкият син, ще го окраде и големият. Най-добре беше да остане в Замъка и да си отваря очите, докато изчаква. Старите му кокали се разтрепериха.