Джей Ръсел
Тунел (9)

9.

Навсякъде имаше кръв.

Тела запълваха цялото пространство: седнали, коленичили, проснати по пейки и носилки, облегнати на сивите стени. Ритмичните сигнали на монитори и машини акомпанираха на почти постоянното свистене на отварящи се и затварящи се автоматични врати. На фона на ленивия брътвеж и строгите заповеди на лекарите можеха да се чуят мъчителни стонове и кашлица, хълцане и подсмърчане. Леко ранените, онези, на които им беше прилошало, нещастните боклуци, бедните, хората без осигуровка чакаха своя ред.

Чакаха ли, чакаха.

Спешното отделение в окръжната калифорнийска болница разполагаше с 18 легла и приемаше 500 пациенти дневно. Греймарч сви устни, сякаш усетил смрад от развалени яйца и си проби път през тълпата от разноцветни лица. Стар латиноамериканец със сложна фрактура на дясната китка лежеше на пода и трепереше подгизнал от пот, докато яка сестра с медицински формуляр в ръце го разпитваше за семейството на майка му. Слабо корейско момиче, което едва ли имаше повече от тринайсет години, механично люлееше мършаво, жълтеникаво бебе, покрито със собствената си засъхнала повърната храна. Двама чернокожи младежи в гангстерски дрехи придържаха приятеля си, който се олюляваше и от дълбоката рана на бузата му шуртеше кръв. Един от тях крещеше на лекар специализант, докато вторият не откъсваше бдителен поглед от друга група тийнейджъри, седнали в отсрещния край на чакалнята и облечени в дрехите на съперническа банда.

Греймарч безуспешно се опитваше да не трепери. Нищо не мразеше повече от болниците. Прекалено много спомени. Вече трепереше и беше смъртноблед. Трябваше да пъхне ръце в джобовете си, за да не се чеше и бързо преглъщаше в опит да овладее яда си. В устата си усещаше вкус на развалена риба.

На регистратурата се опита да пререди огромна чернокожа жена на средна възраст, но почтително отстъпи назад, когато тя отказа да го пусне и започна да го удря с ръчната си чантичка. След кратка размяна на крясъци с момичето на регистратурата се появи санитар, който откара жената с инвалидна количка. Греймарч се изправи пред гишето. Момичето викаше на някого в офиса зад гърба си и в същото време пишеше на компютърен терминал. То едва доловимо наклони глава към Греймарч.

— Юинг — каза той.

— К’во? — попита жената.

— Юинг.

— За к’во приказвате бе, господине? — Тя вдигна слушалката на звънящия телефон и се опита да води едновременно три разговора, без да престава да пише.

— Доктор Джуди Юинг. Къде е?

— Нъл ви казах, че ни’ква урина не съм получавала — каза тя в слушалката. После извика през рамо: — Намери ли вече оназ пикоч, Кармела? — Чук-чук-чук по клавишите. Към Греймарч: — Доктор Юинг е в дежурната стая. Спи. Просто седнете да попълните формулярите и някой ша ви приеме. Следващият?

Греймарч недоволно измърмори и отиде да търси дежурната стая, но чакалнята се намираше насред истински лабиринт от коридори, всеки маркиран с избелели цветни линии по пода. Надписите му помогнаха също толкова, колкото Плашилото на Жълтия тухлен път. Започваше да трепери все по-силно и болката в слабините му го пробождаше като нож. Опита се да спре две подтичващи сестри, но като че ли нито една от тях не знаеше английски. Накрая хвана за ръката минаващ покрай него специализант, дребен индиец, който се мъчеше да балансира и чете три картона на пациенти и който изглеждаше също толкова объркан, колкото и самия него.

— Дежурната — изсъска Греймарч.

Мъжът се стресна и изпусна два от картоните.

— Какво иска вие?

— Дежурната. Къде е лекарската дежурна?

Специализантът се огледа наоколо и се почеса по плешивата глава. Той погледна към Греймарч, отново се огледа наоколо, после пак върна очи към него.

— Дежурна лекарка? — малко иронично каза той. — Каква дежурна лекарка? Вие каква работа има тука, моля?

Лекарят отпраши нататък, без да дочака отговор и остави Греймарч да брои начините, по които можеше да го убие с помощта единствено на стетоскопа му.

— Хей, господине. — Греймарч се обърна и видя млада чернокожа жена, облегната на колоната зад него. На шията й имаше огромен цирей, който я принуждаваше да държи главата си силно наклонена. Очевидно беше чула разговора със специализанта. — Дежурната стая е в края на синия коридор. Тръгнете по червената линия и тя ще ви изведе до синята. Това е оттатък рентгена. Преди работех тук като чистачка. Сега идвам само да боледувам.

Греймарч кимна и последва цветните линии на пода. Червената изчезваше преди да стигне до синята, но той откри знак, който го упъти към рентгена. Намери дежурната стая в самия край на коридора. Без да обръща внимание на надписа „Забранено за външни лица“, Греймарч направо влезе вътре.

Стар телевизор хвърляше бледосиня светлина в стаята. Звукът бе изключен. На старо кресло до телевизора седеше облечен в болнични зелени дрехи специализант със зачервени очи и играеше на електронна игра, от която безспирно се носеше умопомрачаваща весела песничка. Мъжът само погледна към Греймарч.

Покрай отсрещната стена имаше метални шкафчета и двуетажно легло. На долното с лице към стената лежеше свита на кравай фигура с разпръсната по възглавницата черна коса. Греймарч потисна поредния пристъп на гадене, приближи се до леглото и коленичи. После се наведе над заспалата жена, за да се увери, че е онази, която търси. Усетила дъха му на тила си, тя рязко отвори очи и светкавично насочи ръка към гърлото му.

Той я хвана за китката с трепереща ръка и немощно се усмихна.

— Бързи рефлекси, Джуди.

Тя завъртя лице към него и очите й бяха толкова пълни с ярост, че Греймарч инстинктивно стисна китката й още по-здраво. След миг жената го позна и лицето й се отпусна. Той я освободи и се отдръпна.

— О, господи — простена лекарката. — Вече не мога да различавам кошмарите от действителността.

Греймарч се насили отново да се усмихне, но гледката не беше много приятна. Контрастът между измъченото му лице и изящните черти на Джуди не можеше да е по-пълен. С високите си скули, тънки устни, правилни зъби и сребристочерни очи тя представляваше обобщен образ на съвършената възпитаничка на „Севън систърс“.

Лекарката се протегна и се прозя.

— Какво правиш тук, Калвин? Къде си ходил?

Греймарч погледна през рамо към другия мъж. Джуди бе само по сутиен и бикини и одеялото се беше усукало около кръста й. Специализантът с безсрамна похот зяпаше гърдите й. Електронната игра продължаваше да писука в ръката му. Греймарч с пъшкане се изправи и се приближи до него. После се наведе и прошепна нещо в ухото му. Лицето на лекаря пребледня и той понечи да стане, но Греймарч го задържа за рамото и продължи да му шепне. Когато свърши, специализантът припряно излезе от стаята, като заряза играта на креслото. Греймарч внимателно я постави на пода, после я смачка на парченца с тока на обувката си. Накрая отново приклекна до Джуди, която вече седеше на ръба на леглото и нахлузваше дънките си.

— Какво му каза? — като се мъчеше да не се усмихва, попита тя.

— Казах му, че ако само си помисли пак за циците ти, ще го използват за модел на редактираното издание на „Анатомията“ на Грей.

Джуди се изкикоти въпреки усилията си, но лицето й бързо стана сериозно.

— Изглеждаш ужасно, Калвин. И знаеш, че не би трябвало да си тук. Не съм те виждала от… колко? От шест седмици? От осем? И после се появяваш тук? Какъв ти е проблемът?

— Свърших го.

— Господи! — възкликна Джуди. — И си дошъл тук? Какво искаш да направя? Да те заведа в някое отделение и да изключа осветлението ли?

— Айде бе, Джуд.

— Не ми излизай с този номер! — извика тя, после сниши глас. — Тук нямам нищо за теб, Калвин. По-късно мога да ти донеса нещо в приюта, но в момента няма начин да изляза.

Греймарч не каза нищо. Той свали ципа на зеленото си войнишко яке и разкопча няколко от копчетата на ризата си. Бледата кожа на голите му гърди беше покрита с ранички и разчоплени струпеи. Около зърната му имаше ореоли от мънички черни тумори, които пулсираха като лампички на коледна елха.

— Ако трябва, ще изляза на улицата — каза той. После умолително погледна Джуди. — Знаеш, че ще го направя. Ако ти ме принудиш.

— Как можеш да живееш така, Калвин?

Греймарч се опита да закопчае ризата си, но ръцете му трепереха прекалено силно. Тя му помогна и вдигна ципа на якето му.

— Ами ти? — попита я той.

За миг погледите им се срещнаха. Джуди първа извърна очи. Тя отиде до високото шкафче и набра комбинацията. На закачалката висяха смачкани дънки и на купчина под тях бяха нахвърляни няколко чифта маратонки и стара раница. Лекарката свали от горната лавица малка кутия и му даде знак да иде при нея.

Държеше в ръце шивашки несесер. Тя погледна към вратата, отвори кутията и я обърна наопаки. Когато я разтърси, пластмасовото й дъно се отдели. Под него имаше две ампули, залепени за дъното на кутията — едната пълна с червена, а другата със светлозлатиста течност. Джуди ги откъсна и без да престава да наблюдава вратата, ги напъха в джоба на якето му.

— За спешни случаи — каза тя. — Не е много, но за известно време ще ти стигне.

Греймарч я хвана за ръката и я стисна достатъчно силно, за да й остави синина. В отговор Джуди му се усмихна, защото знаеше, че това е неговата представа за нежна благодарност.

Той извади от джобчето на ръкава си комплект игли, но лекарката го спря.

— Не тук — каза тя.

Греймарч изглеждаше отчаян, но прибра иглите и едва не изтича от стаята. После пъхна вътре глава.

— Утре тук ли ще бъдеш?

Джуди въздъхна и кимна.

— Напоследък гледала ли си новините? — попита той.

— Не — отвърна жената и се намръщи. — Защо? Какво си направил?

— Пак ще си поговорим — отвърна Греймарч и изчезна.

— О, мамка му — промълви Джуди.

Греймарч не можеше да чака повече. Изтича до най-близката мъжка тоалетна, втурна се в първата свободна кабина и затръшна вратата. Без дори да забележи, че дъската е вдигната, седна направо върху мръсната порцеланова чиния. Не можеше да престане да трепери, за да пъхне ампулите в двойния комплект и на няколко пъти изпусна иглата. Накрая се насили да диша дълбоко и положи всички усилия на волята, за да вкара ампулите в отворите им.

С ново усилие разкопча ризата си. Стисна един от малките тумори около зърното си, докато не стана яркочервен. После вкара иглата направо в него и натисна буталото. Сместа от тунел и заразена кръв мигновено му подейства. Той се изхлузи от чинията и се отпусна на пода, докато разтворът се стичаше по вените му и му носеше блажено облекчение.

Греймарч поседя известно време там, докато се възстанови. После свали иглите, прибра ги обратно в джобчето на ръкава си, счупи на парчета празните ампули, хвърли ги в тоалетната и пусна водата.

След като закопча джобчето с вече укрепнали, сигурни ръце, той със свирукане напусна болницата.