Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джей Ръсел. Тунел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне

16.

Арсенио лежеше в леглото си и се вслушваше в музиката на лосанджелиската нощ. В небето закръжи полицейски хеликоптер, после отлетя на юг. След минути от изток се появи друг и увисна точно над тяхната улица. Кръгът на прожектора му за миг пресече прозореца на спалнята. Съседите семейство Шарат пак се караха. Пискливият глас на г-жа Шарат надвикваше дори тътена на въртолета. От телевизора на баба му се разнесе музикалният анонс на новините. Арсенио знаеше, че старицата вече се е настанила на обичайното си място на дивана с висока чаша лимонада в ръка.

Прожекторът отново проблесна, докато хеликоптерът отлиташе в друга посока. Момчето погледна към прозореца. За кратко се спусна тишина, която бързо беше нарушена от пукота на изстрели. Арсенио прецени, че са от малокалибрено оръжие и бяха само два, така че не си направи труда да става до прозореца.

Зазяпа се в сенките по тавана, образувани от фаровете на минаващите по улицата автомобили. Като хлапе често лежеше нощем в леглото и се опитваше да открие в зърнестата мазилка над себе си различни образи. Арсенио присви очи и се помъчи да види лицата на любимите си герои: Меджик Джонсън, Майк Тайсън, Майкъл Джексън. Сега му бе трудно да повярва, че някога е смятал тези тримата за особени същества. Понякога лежеше, вслушваше се в гласовете от телевизионните програми на баба си и си измисляше свои сцени, отговарящи на музиката, диалога и смеховете. Понякога при него влизаше Даян — тя като че ли винаги знаеше кога спи и кога просто се преструва — и той й показваше картините, а сестра му се смееше, галеше го по главата и му пееше, докато наистина заспи.

Тази вечер виждаше само лицето на момчето, което беше убил.

Арсенио се опита да си спомни как е изглеждало, преди да натисне спусъка, но можеше да си представи хлапето единствено в момента, в който се свличаше на земята със зяпнала от изненада беззъба уста и с фонтан от кръв, бликнал от ужасната дупка на мястото на окото му. Той затвори очи, но образът на падащото момче не изчезна. Отхвръкналата от главата му бейзболна шапка висеше във въздуха като някой от вездесъщите полицейски хеликоптери. Арсенио отвори очи и се плесна по челото с почти комичен жест. Откри, че повтаря това движение всеки път, щом си помисли за стрелбата, сякаш по някакъв начин можеше да изхвърли сцената от главата си или да дойде на себе си.

Опитваше се да подреди мислите си, да си спомни плана, но му ставаше все по-трудно. Трябваше да вижда образа на Даян, за да му напомня какво е длъжен да направи и защо. Арсенио знаеше, че хората на Моргън са участвали в удара срещу лабораторията, но все още нямаше представа точно кой от тях и каква е причината. Лютис, който имаше склонност да си развързва устата — особено, когато бе друсан — на няколко пъти се беше изпускал за случая, но К’тома винаги бе там, за да го накара да млъкне само с поглед. Арсенио беше сигурен, че ако успее да хване Лютис сам, ще измъкне информацията от него, но досега не му се бе удала такава възможност. Тайфата правеше почти всичко заедно: ядене, сън, друсане — по дяволите, абсолютно всичко останало, освен сране. Той остана шокиран, когато Тамара застана на колене и го издуха на Моргън пред всички, когато й донесе скапаните сладки, но другите просто си вършеха работата, сякаш момичето само го е целунало по бузата. Арсенио си бе извоювал известни позиции с онзи случаен точен изстрел, но му оставаше да извърви дълъг път, докато проникне във вътрешния кръг на Моргън. Не му се искаше да го прави, но знаеше, че няма друг начин да си разчисти сметките.

Наблизо прелетя друг хеликоптер. Арсенио отново си представи падащото момче, когато нещо изцвъртя. Той скочи от леглото и извади сгъваем клетъчен телефон от джоба на закаченото на гърба на вратата яке. Моргън му го бе дал така, както човек подхвърля петак на бездомник. Беше му дал и пейджър, но не обичаше да го използва.

— Всеки училищен пласьор има пейджър — казваше той.

Арсенио отвори телефона със замахване на китката. Това го накара да се почувства печен — онази тръпка, която получаваш единствено от супермодерна техника. Отначало го притисна към ухото си наопаки. После го обърна и затвори вратата на спалнята.

— Ало?

— Хей! Точен Мерник? — Обаждаше се Джу Джу. След убийството бе започнал да го нарича „Точен мерник“ и Моргън изглежда одобряваше прякора.

— Да — въздъхна Арсенио, — аз съм.

— Как е? Имаме работа, малко братче.

— Какво става?

— Имаме… Какво? Да. Точния мерник. — Джу Джу разговаряше с някого до него. — Да. Добре. Добре. Добре!

В небето вече кръжаха два хеликоптера, така че Арсенио трябваше да затвори прозореца, хванал телефона между рамото и ухото си. Прозорецът заседна в касата и когато момчето се помъчи да го натисне, телефонът се изплъзна и падна на пода.

— Мамка му! — каза Арсенио. Той го вдигна и го разгледа — като че ли му нямаше нищо.

— Точен мерник! Още ли си там, човече? К’во правиш бе, мамка ти?

— Изпуснах скапания телефон.

— Мамка му. Тоя боклук струва десет пъти повече от тебе. Моргън вика да дойдеш екипиран, чуваш ли?

Арсенио въздъхна и без дори да съзнава, отново се плесна по челото.

— Аха. В бърлогата ли? Кога?

— Не. Ние ще дойдем да те вземем. Бъди готов в… — Джу Джу пак се посъветва с някого в стаята. — В десет.

— Ясно.

Другият затвори, без да каже нищо повече.

Арсенио седна на ръба на леглото, затвори телефона и притисна студената пластмаса до бузата си. „Да дойдеш екипиран“ — беше наредил Джу Джу. Болеше го глава. Той пъхна телефона обратно в джоба на якето си и разтри слепоочията си с пръсти. После отвори вратата и погледна навън в коридора. През отворената врата на дневната видя, че баба му вече спи на дивана.

Тихо затвори вратата, отвори гардероба и извади няколко кашона, пълни с комикси. Откъсна лепенката на кутия от видеокасетофон и внимателно извади отвътре купчина оръфани списания. На дъното имаше по-малка, самоделна дървена кутия, заключена с катинар. Ключалката беше майтап — кутията лесно можеше да се счупи с отвертка — но така Арсенио се чувстваше по-сигурен.

Той набра цифрите на комбинацията, като сбърка първите два пъти, но накрая отвори капака. Отгоре лежаха няколко порносписания със заглавия като „Дупката на сестричката“ и „Черните базуки“ и пиратска видеокасета, на която на ръка бе написано „Африкански копнежи“ — подарък от приятеля му Джоуи Рамос за дванайсетия му рожден ден. „Какви дни бяха само“ — помисли си Арсенио, докато внимателно оставяше касетата настрани. Шест месеца по-рано Джоуи беше убит от случайно минаващо ченге по време на злополучен обир.

На дъното на кутията лежеше „Браунинг“-ът, който му бе дал Моргън, наред с муниции за него. Арсенио се поколеба, после взе оръжието и го хвана в дясната си ръка. Втренчи поглед в пистолета и усети хладната стомана до тъмната си кожа. Стисна дръжката с две ръце и насочи цевта право към лявото си око, като затвори дясното.

— Бам!

Хвана го в дясната си ръка и го претегли, зазяпан в празното пространство. После притисна цевта под брадичката си и натисна спусъка.

Не го беше заредил.

По улицата мина автомобил и Арсенио вдигна поглед към тавана, виждайки лицето на жертвата си бързо да се появява и изчезва.

Зареди тринайсет патрона в пълнителя и го вкара в пистолета. Напъха „Браунинг“-а в задния си джоб и извади тъмносиния си потник отгоре, като провери в огледалото дали не изпъква. После известно време зяпа собственото си отражение.

— Точен мерник — започна да повтаря той. — Точен мерник.

 

 

Кафяво-червеният Ел Ти Ди пристигна точно в десет. Арсенио чу водещия на новините по канал пет да съобщава най-важните събития. С ръка на пистолета той се затича по тротоара към очакващия го автомобил. Задната врата се отвори и Джу Джу потупа седалката до себе си. Колата потегли, преди момчето да успее да затвори вратата.

Арсенио очакваше да види отпред Моргън и К’тома, но там седяха двама непознати. Той им кимна и Джу Джу бързо ги представи — шофьорът се казваше Кики, а едрият мъж Ендзоун — но не размениха други думи. Кики бавно и внимателно шофираше, даде мигач, когато зави наляво по „Мартин Лутър Кинг“ и често поглеждаше в огледалата. Ендзоун почукваше с кокалчетата на ръката си по прозореца и клатеше глава в такта на някаква песен.

— Къде отиваме? — попита Арсенио.

— По работа — отвърна Джу Джу. — Много важна работа.

— Къде е Моргън?

— Ще дойде.

Джу Джу не му обясни повече и Арсенио знаеше, че не трябва да го разпитва. Другият вдигна крака върху сандък, покрит с парче тензух. Когато колата рязко зави, вътре нещо издрънча и момчето усети силен мирис на бензин.

Продължиха на изток по „Мартин Лутър Кинг“ покрай мрачния „Колисиъм“ и Експозишън парк. Джу Джу не проговори, докато не минаха под харбърската магистрала и навлязоха в покрайнините на източен Лос Анджелис.

— Имаш ли запалка? — попита го той.

— А? Не. Не пуша. — Отговорът накара Ендзоун да се изкиска, но Джу Джу не каза нищо и му подаде запалка еднодневка.

— Вземи. — Арсенио я разгледа и видя, че дори не е с регулируем пламък.

— За какво ми е?

— За работата.

Когато наближиха разнебитена наглед сграда в пуст търговски район до Сан Педро, Кики намали скоростта и изключи фаровете. Той спря до тротоара и Арсенио видя, че в няколко други паркирани коли седят тъмни фигури. Въпреки мрака момчето забеляза К’тома на предната дясна седалка на стар шевролет оттатък улицата. Както винаги телохранителят сякаш свръхестествено го наблюдаваше. Арсенио се облегна назад и се скри зад тялото на Джу Джу.

— Сградата по средата — каза Джу Джу. — С избитата врата. „Саградос“ си мислят, че могат да си приготвят някакъв вълшебен прах под носа на „Кръвта“. Скапани салвадорци. Но скоро ще разберат, че са сбъркали.

Той извади от джоба си спринцовка и пъхна ампула тунел в нея. Докато навиваше нагоре ръкава си, огледа околността през прозореца и доволен, че не се вижда нищо, заби иглата в ръката си. Когато златистата течност нахлу във вените му, Джу Джу дълбоко простена. Кики си повдигна нагоре ризата и също се боцна в хлътналия корем, но Ендзоун се въздържа. Джу Джу предложи спринцовката на Арсенио, но момчето поклати глава. Другият сви рамене и я прибра обратно в джоба си.

Пропукване на радиостанция наруши нервното мълчание. Ендзоун най-после престана да почуква по прозореца и взе от седалката малко уоки-токи.

— Номер пет — каза той.

— Започвайте — нареди гласът по радиостанцията.

Моргън.

Джу Джу се наведе надолу, свали тензуха от сандъка и издърпа капака. Вътре имаше дванайсет бутилки от малцова бира с гърла, натъпкани с парцали и запечатани с восък.

— Време е да поднесем напитките — каза Джу Джу и подаде на Арсенио три от бутилките. Други три даде на Ендзоун и взе също толкова за себе си.

Кики ги наблюдаваше, но остана зад волана. Джу Джу и Ендзоун натъпкаха по две шишета в дънките си и взеха трето в ръка. Арсенио ги последва. Той извади запалката от джоба си и здраво я стисна в дланта си.

Докато се измъкваха от колата, момчето видя, че навън излизат десетина тъмни фигури. Джу Джу кимна с глава и той го последва по улицата. Заобиколиха склада отзад. Ендзоун вървеше последен. Наоколо беше съвсем пусто и не се чуваше друг шум, освен вездесъщото далечно бръмчене на града. От отсрещната страна се появи втора група от „Кръвта“, други две групи се разгърнаха около сградата. Арсенио забеляза още гангстери по покривите на съседните постройки и зърна отражения на слабото улично осветление по бутилките в ръцете им.

След секунди всичко утихна и той предположи, че хората са заели местата си. Радиостанцията отново пропука и светнаха десетки малки пламъчета. Джу Джу кимна на Арсенио, който щракна собствената си запалка и я приближи до мазния парцал. Подобно на опитни стрелци, хората по покривите едновременно хвърлиха своите коктейли Молотов, последвани от не толкова организиран залп откъм улицата. Потният палец на Арсенио се хлъзна по запалката и угаси огънчето. Той бързо щракна отново, приближи я до парцала и хвърли запалената бутилка към склада, докато Джу Джу и другите мятаха второто си шише.

Задната част на сградата избухна в пламъци, когато бутилките се разбиха в изгнилите дървени стени. Гангстерите по покривите бяха свършили мунициите си и вече се спускаха долу, за да се върнат в автомобилите. Арсенио бързо запали и хвърли втория си коктейл към закован с дъски прозорец. Оранжеви пламъци обгърнаха дървото. Гледката го изпълни с толкова силно вълнение, че изпусна третата бутилка и опръска с бензин обувките и панталоните си. Джу Джу яростно го изгледа и поклати глава, но му даде знак да го последва отпред. Арсенио не искаше да откъсне поглед от красотата на пращящите пламъци, но Ендзоун го побутна и той се подчини.

Във въздуха се стелеше гъст дим, макар че предната част на сградата все още не гореше. Повечето от „Кръвта“ се върнаха в колите си и потеглиха, но Джу Джу се насочи към централния вход, където пазеше по-малка група гангстери. Той влезе вътре и взе със себе си Арсенио, докато Ендзоун остана да ги чака навън с другите.

Моргън и К’тома стояха над няколко проснати на пода гърчещи се тела. От огнестрелните рани шуртеше кръв. Моргън държеше „Глок“-а си в ръка, а телохранителят му притискаше към гърдите си „Узи“. Очите на главатаря бяха разширени, зъбите — оголени. Арсенио разбра, че е потънал дълбоко в тунела. Един от ранените се опита да изпълзи по посока на вече видимите пламъци. Моргън стъпи върху кръста му и завъртя ток. После се наведе и изстреля два куршума в тила на латиноамериканеца. Парче кост отскочи от една от каменните колони.

Покривът в задната част рухна и се разнесоха приглушени експлозии. Моргън като че ли нищо не забелязваше. Арсенио чу пращене на дърво и погледна нагоре към тавана, но никой друг не помръдна.

Лютис държеше отзад дребен латиноамериканец. Мъжът носеше очила със счупени стъкла и видимо трепереше. Моргън се приближи до тях и се наклони към пленника.

— Майсторът — прошепна в ухото на Арсенио Джу Джу.

Моргън прати на мъжа безумна усмивка и после кимна на К’тома. Едрият телохранител отиде при тях, извади от якето си автоматичен нож и му го подаде.

Огънят ревеше само на няколко метра зад тях. Към един от труповете беше прескочила искра и във въздуха се разнесе отвратителна смрад на изгоряла плът.

Моргън внимателно започна да реже панталоните и ризата на химика, докато не се изхлузиха от слабото му тяло. Светлината на огъня огря увисналите му гениталии.

— Hermano, no — каза мъжът, — por favor.

— Por favor? — попита Моргън и поклати глава. — Бедният.

Той отново се усмихна, когато урината на дребния латиноамериканец се стече по крака му. После поклати глава и заби ножа дълбоко в корема му.

— Страхотно! — ахна Джу Джу. Очите му бяха светнали.

Химикът изкрещя и се преви. Кръвта му опръска Моргън и Лютис, но Лютис продължи да го държи. Моргън завъртя китката си надясно, наляво, надясно, наляво, като с всяко извиване на острието предизвикваше нов, но все по-слаб вик.

Когато насочи ножа към гърдите на мъжа, не се чу никакъв звук, само от отворената му уста шурна кръв. Арсенио никога не бе виждал толкова много кръв и не можеше да повярва, че човекът още е жив.

Макар да агонизираше, все още беше жив.

Другите трупове вече тлееха и върху главите им започнаха да се сипят горящи парчета от покрива. Пожарът изсмукваше въздуха от стаята, но въпреки че всички гангстери бяха подгизнали от пот, сякаш никой нямаше намерение да си тръгва. Арсенио не искаше да гледа повече, не искаше да е тук, но откри, че не може да извърне очи.

Покрит с кръвта на химика, Моргън издърпа ножа и го вдигна пред погледите на всички.

И заби върха в окото на дребния мъж.

После кимна на Лютис да го пусне. Тялото се свлече на пода. Мъртво. Или поне така се надяваше Арсенио.

Никой не помръдна, докато голямо парче пламтящо дърво не се стовари точно до К’тома. Едрият мъж с лекота го избегна, но внезапният шум ги откъсна от унеса им и гангстерите бързо избягаха от срутващата се сграда. Моргън тръгна последен, като мина спокойно през пламъците, облизващи главния вход. Арсенио последва Джу Джу до колата, но спря, погледна през рамо и видя, че Моргън е застанал с гръб към огъня, с високо вдигнати ръце.

„По дяволите — помисли си той. — Попаднал съм в ада и дяволът е чернокож мъж.“