Джей Ръсел
Тунел (23)

23.

На Рейгън отчаяно му се искаше да тръгне по дирите на Бернули заедно с Бролин, но трябваше да прекара сутринта в занимания с купищата писмена работа около голямата операция, наред с всички отделни доклади за бягството на Арсенио от Уидърспун. Колкото и да не можеше да понася малкия кретен, той изпитваше угризения за участието си в инсценировката и направи всичко възможно, за да опише действията му като поне в минимална степен компетентни. Беше успял да убеди Уидърспун за негово собствено „добро“ да не споменава факта, че е бил без оръжие и да „преувеличи“ някои подробности от инцидента. Както обикновено, партньорът му изглеждаше по-скоро объркан, отколкото засрамен от тази история и толкова се тревожеше как ще реагира чичо му, че с благодарност прие привидно братския съвет на Рейгън и в отговор му се закле във вечно приятелство. Това бе почти достатъчно, за да накара лейтенанта наистина да се почувства виновен, но двете синини около очите на Уидърспун, които Арсенио му беше оставил в хода на бягството си, напомняха на Рейгън, че кретенът наистина си го е заслужил.

Стоеше и въпросът с разгарящата се гангстерска война. В западен Лос Анджелис обикновено имаше най-малко проблеми с бандитизма, но през последните седмици и с малкото, останало от примирието между „Кръвта“ и „Крипс“, окончателно беше свършено и само за десетдневен период във Венис бяха станали дванайсетина убийства, извършени от гангстери. През нощта или „Крипс“, или появилите се впоследствие „Саградос“ бяха изгорили две известни свърталища на „Кръвта“ в района на Оуккрест и участъкът се готвеше за неминуемия ответен удар след залез-слънце.

Рейгън прекара следобеда в съвещания за определяне на стратегията и междувременно трябваше да се връща в западен Лос Анджелис, за да информира Донатели и да се опитва да върви в крак с Бролин. Мъчеше се да насочи мислите си към непосредствените си задължения, но непрестанно се връщаше на хипотезата си за Бернули. Освен това се тревожеше за Арсенио и се питаше как това решение би могло да рикошира върху самия него, но накрая заключи, че или ще се получи, или няма, и най-после се успокои. Проблемът с Бернули обаче дотолкова го разсейваше, че привечер дори не успя да се наслади на пресконференцията, проведена във фоайето на участъка.

Когато свърши и с последното от поредицата „изключителни“ интервюта за местните телевизионни станции, Рейгън видя колата на Бролин и Маклиъд да спира на паркинга пред участъка. Той забеляза, че от мястото на шофьора излиза Маклиъд и вътрешно се изкиска. Трябваше да остане и да се престори, че говори още няколко минути, докато операторите заснемаха над рамото му разбиращо кимащата репортерка. Веднага щом бяха готови, той се втурна в участъка и завари Бролин да гледа мач на „Доджърс“, изтегната на любимото й място в общата стая с кутия диетична кола в ръка.

— Здрасти — каза Рейгън.

— Здрасти. Идваш да видиш как живеем ние, простосмъртните, или просто е предвидено да раздаваш автографи тук?

— Всеки сам си носи кръста.

— Ти си бил истински стоик бе, Денис. Надявам се само някой ден да имам късмета да дам живота си, така че ти да можеш да продължиш да даваш интервюта.

— Амин — отвърна той. — Какъв е резултатът?

— Нула на нула. Ще загубят.

— О, колко бързо забравят — рече Рейгън и с престорено раздразнение поклати глава. Той си придърпа стол и го възседна с лице към облегалката. — Какво става с Бернули?

— А пък аз си мислех, че просто си се затъжил за мен. Сразена съм.

— Да бе, да — каза той. — Хайде, изплюй камъчето.

Бролин се прозя, облегна лакът на масата и опря брадичка върху дланта си. Рейгън неволно сведе поглед към гърдите й, преди да се сепне и да извърне очи. Надяваше се, че не е забелязала, но едва доловимото свиване на устните й му подсказа обратното и той неохотно прибави нова точка към нейния резултат.

— Тази сутрин Бернули пак ни се измъкна — съобщи тя. — Е, всъщност го направи гадният му адвокат, така че не съм имала възможност да го питам дали е мозъкът на търговията с тунел. — Рейгън саркастично се усмихна. — Не, сериозно. Бернули отклони предложението за среща, но се съгласи да я направим тази вечер. Разбрахме се ние с Маклиъд да разговаряме с него в жилището му в осем часа. Адвокатът също ще присъства, така че ще трябва да сме много, много внимателни.

— По дяволите! Иска ми се да можех да дойда и аз.

— Можеш, ако искаш. Аз нямам нищо против, а Маклиъд е сговорчиво момче.

— Няма начин — отвърна той. — Тази нощ „Кръвта“ ще изрови томахавката на войната. На първия етаж сме организирали оперативен център, за да можем да реагираме. Ако нещо се прецака и мен ме няма, Донатели ще ми откъсне главата.

— Такъв е животът на звездите — сви рамене Бролин. — Във всеки случай, ако на мен неочаквано, да речем, ми дойде цикълът или нещо подобно, мисля, че Маклиъд ще може да ме подкрепи. И ще се опитам да задам на Бернули един-два директни въпроса.

— Нямах това пред… нали разбираш… не исках да кажа това.

Тя високо се засмя.

— Господи, Денис, я се успокой. Просто те дразня. Човече, какво е станало с чувството ти за хумор?

— Извинявай. Просто нещо в цялата тази каша постоянно ме човърка. Нали разбираш, като сърбеж, който не можеш да откриеш и да се почешеш. Този случай ужасно смърди. Онази сцена на приема на Бернули изобщо не се връзва. Между другото, откри ли нещо повече за Греймарч?

— Маклиъд се опита да намери доктора, който е подписал смъртния акт. Беринджър беше, нали? Оказа се, че и той е умрял. Автомобилна катастрофа в Бъркли миналата година.

— Подозрително, а?

— Според полицейското управление в Бъркли просто са го блъснали и са офейкали. Няма свидетели, няма и заподозрени. Случаят продължава да е открит, но ми казаха, че е загубена кауза.

Рейгън кимна.

— После Маклиъд се опита да се добере до картона на Греймарч в кабинета на доктора. Изглежда Беринджър не е бил добър администратор и картонът някак си е изчезнал.

— Копеле!

— Маклиъд решил, че може просто да го лъжат и ги притиснал. Според него там няма какво повече да открием.

— Нещо, което да свързва Бернули с Беринджър? — попита Рейгън.

— Нищо директно. Маклиъд се помъчил да измъкне някаква информация от компанията, но онзи, с когото разговарял, му казал, че познава Бернули само по име. Всъщност той се е срещнал само с управителя, така че това не означава нищо.

— Няма да е зле да идем там за няколко разговора лице в лице — замислено каза лейтенантът.

— Продължавай да мечтаеш, суперзвезда — отвърна Бролин. — Тоалетната хартия в дамската тоалетна свърши още преди две седмици. Мислиш ли, че управлението ще се изръси за билет до Фриско заради нещо такова?

— Предполагам, че не. И ти казах никога да не го наричаш Фриско.

— Много ти благодаря. И това от човек, който нарича жените „путки“.

Рейгън усети, че се изчервява и се покашля.

— Мислеше си, че не съм те чула онзи ден, а? — попита тя. — Само си помисли за собствения си език.

— Добре де! Извинявай. Това достатъчно ли ти е?

Рейгън замълча, а Бролин отново насочи вниманието си към мача. „Доджърс“ неочаквано губеха с три на нула. Лейтенантът изчака почивката, за да поднови разговора.

— Ами Блейн? — попита той, когато на екрана се появи реклама на бира.

— Поредният тайнствен мъж — отвърна тя. — Очевидно има много мангизи, но държи името си навън от системата. Донатели се свърза с някого от данъчната служба, но това не помогна много. Пращал някакви много сложни корпоративни отчети, които му позволявали да не плаща каквито и да било данъци — нима винаги не става така? — но те не дават информация за него. Човекът на Донатели ни прати списък с някои от подставените корпорации, които използва, но още не съм имала възможност да го прегледам.

— Някакви медицински или фармацевтични компании?

— Не зная, Денис. Казах ти, че просто не съм имала възможност да го прегледам. В момента това не е особено важно.

— Ще ми дадеш ли копие от списъка?

— Естествено — отвърна Бролин.

— Благодаря.

Той погледа мача заедно с нея още няколко минути, после се изправи.

— Позвъни ми, след като разговаряш с Бернули, а?

— Ако имам възможност — отвърна тя, без да откъсва поглед от екрана.

Лейтенантът високо въздъхна и се насочи към вратата, но преди да излезе, Бролин го повика.

— Цяла нощ ли ще останеш тук?

— Поне до сутринта.

— Ще ти позвъня — каза Бролин и му намигна.

Той й се усмихна и се върна на бюрото си.

Известно време се занимава с докладите, после слезе в оперативния център на долния етаж, за да се приготви за гангстерския купон през нощта. Към седем часа, макар че слънцето все още висеше на хоризонта над Тихия океан, вече имаше две гангстерски престрелки във Венис и малка експлозия в кокаинов склад на „Крипс“ в Мар Виста. Рейгън разговаряше по телефона, когато в стаята влезе непознат униформен полицай.

— Лейтенант Рейгън? — попита той.

— Тук! — отвърна Рейгън, като с едно ухо продължаваше да слуша командващия специалното звено.

— Това се получи от Лийбовиц. — Полицаят му подаде тъмнокафяв плик. В единия ъгъл имаше печат с часа на получаване: 13:15.

— Хей — рече лейтенантът, — защо го получавам чак сега?

Другият сви рамене, сякаш за да каже „защо слънцето изгрява от изток?“ и напусна стаята.

Преди да успее да разкъса плика, сержантът от оперативния център му предаде бележка, съобщаваща, че току-що край общинския колеж в Санта Моника е станала нова престрелка. Той поклати глава и използва повода да сложи край на телефонния разговор. После се свърза с Донатели и получи разрешение да прехвърли няколко полицаи в Санта Моника. Когато в 7:30 ч. новата заповед бе предадена и изпълнена, Рейгън вече беше забравил за плика от Лийбовиц. Пак го повикаха на телефона и той прекара следващите трийсет минути в спорове с участъка за прехвърлянето на полицейските сили.

Затвори слушалката в осем часа. Бе уморен и ядосан. Тъкмо се канеше да отиде до общата стая за кутия кола и една цигара, когато пликът отново привлече вниманието му. Очите му се разшириха, докато четеше писмото от Лийбовиц.

„Хей, Денвър,

Страхотни интервюта за операция «Тунел». Всъщност си прекалено готин за ченге (но следващия път си закопчай ципа). Може би някой ден ще ми пратиш снимка с автограф.

Не зная какво става напоследък, по дяволите, но дрогата, която си заловил, е прецакана. Направихме стандартните анализи на отделни проби от тунела (прилагам предварителния доклад) и получихме някои невероятни резултати. Никой тук не успя да ги разбере (заради това загубих десет долара на бас с Манусов), затова пратих по един пич данните в медицинската ни лаборатория. Това е дълга история, но накратко, и те не успяха да ги проумеят, така че ги пратиха на външни специалисти.

Дрогата е прецакана. Пробите са заразени е някакъв жив вирус. Отначало в лабораторията помислили, че е HIV, но не могат да открият пълен аналог, протеиновите структури нещо не били свързани — зная, че нямаш представа какво означава това, но ми повярвай: странно е. Ще пратят пробите в Центъра за контрол на заболяванията в Атланта като спешна поръчка, но не разчитам да получа резултатите този месец. Човекът от външната лаборатория каза, че каквото и да е това, трябва да сме извънредно предпазливи.

Така че, бъди извънредно предпазлив, Денис.

Обаче не разбирам защо някой ще иска да продава заразена дрога, мамка му? Скапаните наркомани и без това най-вероятно ще изпукат от СПИН, но кой би пробутвал такива неща? Казвам ти, Денвър, това е гаден град.

Във всеки случай позвъни ми, ако се нуждаеш от нещо друго. Ще се опитам да накарам ЦКЗ да помогнат. Съобщи ми, ако откриеш какво е всичко това, нали?“

Поздрави: Фреди

Рейгън бързо прегледа разпечатания доклад и после препрочете писмото на Лийбовиц. Погледна си часовника — осем и десет — и чу, че някой го вика по име, но беше на милиони километри от там.

Какво означаваше фактът, че тунелът е заразен? Защо им бе на „Кръвта“ да пробутват такива неща по улиците? Какво се надяваха да спечелят по този начин?

Освен ако дори те не бяха знаели, че тунелът е прецакан. Освен ако някой не ги използваше, за да разпространи дрогата.

Но все пак оставаше въпросът защо.

Изтекоха пет минути, докато седеше замислен, силно стиснал доклада от лабораторията в ръка. Сержантът го потупваше по рамото и странно го гледаше. Накрая Рейгън се обърна към него, но не чу какво му говори.

„Защо?“ — чудеше се той.

Можеше да се сети само за един човек, който би могъл да даде отговора. Наближаваше осем и двайсет. Бролин беше казала, че срещата и с Бернули е определена за осем. Ученият живееше в Шевиът Хилс на петнайсетина минути път с кола.

— Трябва да изляза — каза Рейгън.

— Какво? — попита сержантът. — Лейтенант, не можеш да си тръгнеш. Кой ще контролира положението?

— Повикай Донатели. Накарай го да слезе тук. Кажи му… аз ще му обясня по-късно. Но сега трябва да изляза.

Рейгън не изчака отговора на сержанта. Все още стиснал доклада в ръка, той изхвърча от стаята и се качи в автомобила си.

Когато завъртя ключа, той погледна към премигващия дигитален часовник.

Беше 8:27 ч.