Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джей Ръсел. Тунел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне

43.

— Добре ли си? — попита Джуди.

— Не зная — отвърна Рейгън. — Пак имам някакво странно предчувствие. Като че ли не сме сами тук.

— Мислех си, че идеята ти е точно такава.

Той кимна и огледа мрачната улица, но не видя нищо необичайно. Хвърли поглед през задния прозорец и не забеляза движение около няколкото автомобила на паркинга. Поне един от тях изглеждаше изоставен. Надяваше се ченгетата от Сайми вали да не са решили да го приберат тъкмо тази нощ. Арсенио дремеше на задната седалка на сааба на Джуди, притиснал към гърдите си празна чаша от „Макдоналдс“.

Детективът отново насочи вниманието си към закованата с дъски витрина на магазина оттатък улицата. Мебелен магазин „Това е моята мила“. „Господи — помисли си той, — не можеха ли да измислят по-старомодно име? Нищо чудно, че е фалирал.“ Затвореният магазин обаче беше отлична фасада за Тайтъс. Няколкото други магазини наоколо затваряха рано и половин пресечка нататък улицата свършваше със сляпа стена, така че нямаше движение. Частният паркинг отзад разполагаше с чудесна малка товарна рампа, която изобщо не се виждаше откъм пътя. Денем оживлението в магазина можеше да събуди нечие любопитство, но нощем можеше да докараш голям камион, без никой да забележи.

Джуди неспокойно се въртеше. Рейгън очакваше лекарката да му приплаче, че й се ходи до тоалетна — мразеше да участва в наблюдение с жени за партньори — но до този момент тя се бе държала мъжки. Ако се наложеше, самият той щеше да използва някоя от чашите от „Макдоналдс“, но не си падаше особено много по идеята да си разкопчава панталона пред нея.

— Такава ли е полицейската работа? — попита тя, като понадигна изтръпналия си задник от седалката.

— Понякога. Нима много от задълженията на лекарите също не са досадни?

— Не чак толкова — отвърна Джуди. — Мислиш ли, че ще стане нещо?

Вече два пъти му беше задавала този въпрос.

— Мога само да се надявам — отново й отвърна той.

Всъщност нямаше никаква гаранция, че нещо ще се случи. Бяха абсолютно сигурни, че Моргън е вътре — Арсенио бе видял Тамара да влиза в магазина с някакви покупки — но нямаше и следа от Тайтъс. А дори да се появеше, планът зависеше от още ужасно много условия.

Ако Донатели подхвърлеше информацията на „Крипс“, без да устройва капан от своя страна.

Ако информацията стигнеше до когото трябва.

Ако „Крипс“ повярваха и ако им стискаше да направят онова, което Рейгън се надяваше да направят.

Рейгън разчиташе на много неща.

— Това е безумие — каза Джуди. Очевидно изпитваше същите съмнения.

— Може би. Но гангстерите са изключително предсказуеми. Не са тъпи, просто предсказуеми. Живеят в малък свят с ограничени възможности. Когато видят шанс, обикновено го използват. И не би трябвало да устоят на изкушението за отмъщение в Сайми вали. Родни Кинг все още царува из тези райони, нали знаеш. А всички те си спомнят процеса в Сайми вали.

— Но можеш ли да се довериш на онзи Донатели?

— Познаваме се отдавна — отвърна той. После я погледна и се усмихна. — Живея в малък свят с ограничени възможности.

Джуди не отговори на усмивката му.

— Та кой все пак е Сейнт Клеър?

Лицето на Рейгън стана сериозно.

— Беше — поправи я той. — Кой беше Сейнт Клеър.

Лейтенантът се облегна назад, отпусна ръце на волана и заби поглед право напред към улицата. Само устните му се движеха, докато й разказваше.

— Когато получих детективската си значка — това беше преди десетина години — двамата с Кърмин бяхме партньори в участъка на Пасифик. Работехме в подразделение, което се занимаваше със сериен изнасилвач в Саут бей. Приписваха му се дванайсет адски брутални изнасилвания между Палос Вердес и Марина, извършени за период от осем месеца. Приблизително половината от жертвите бяха момичета преди пубертета, а последните две бяха убити. Кърмин беше полудял да намери това копеле. Просто го ядеше отвътре. Понякога се случва. Разбираш ли, Кърмин имал сестра, която била изнасилена като малка. Беше се случило преди години, но онзи изрод го накара отново да си спомни всичко.

— Сейнт Клеър — каза Джуди.

— Така се казваше, да — кимна Рейгън. — Накратко, аз бях млад, амбициозен и се натъкнах на онзи тип. Всъщност, извадих късмет. Имах информатор наркоман, който го издаде. Оказа се, че купували от един и същ пласьор. Двамата с Кърмин тръгнахме по следите на изнасилвача само за да открием, че има стабилни връзки. Беше дилър на недвижими имоти, купуваше земя за проклетите араби в Марина и имаше желязно алиби.

— И какво направихте?

— Започнахме да го дебнем — отвърна Рейгън. — Известно време кротуваше, но тези изроди никога не могат да спрат. Ние с Кърмин се редувахме да го следим, защото знаехме, че рано или късно ще се подхлъзне.

— И подхлъзна ли се?

— О, да. Настигнахме го, след като беше отвлякъл момиченце от една закусвалня. Но малко закъсняхме. Когато го пипнахме, вече го беше убил. Още беше отгоре му. Копелето веднага клекна и започна да дрънка, че бил болен и имал нужда от помощ. Кърмин погледна към момиченцето, цялото посиняло и окървавено. Спермата на оня изрод още капеше по брадичката му. Кърмин просто извади патлака и го застреля в сърцето.

Рейгън погледна към огледалото и видя, че Арсенио е буден и слуша.

— Трябва да разбереш — продължи детективът, — Кърмин е най-педантичният кучи син, когото познавам. Обзалагам се, че след този случай дори не е пресякъл улицата неправилно. Но както казах, понякога престъпниците разбуждат в теб някакъв първичен инстинкт.

Иззад ъгъла се появиха автомобилни фарове и започнаха да се приближават. Тримата потънаха в седалките си, докато колата — тъмно порше — отмине. В мрака не можеше да е сигурен, но Рейгън би заложил прилична сума, че зад волана седи Тайтъс. Поршето влезе в отбивката на „Това е моята мила“ и изчезна зад сградата.

— Той ли беше? — попита Арсенио. Гласът му трепереше.

— Цялата банда е тук — отвърна Рейгън. — Сега ако дойдат и другите, ще можем да потанцуваме.

Известно време поседяха в тишина. Детективът прехвърляше в ума си възможностите за сценария, който се надяваше да се разиграе. Накрая Арсенио наруши мълчанието.

— Какво стана със Сейнт Клеър? — попита той.

На Рейгън ужасно му се пушеше, но не можеше да рискува да запали в колата. Вместо това нервно въртеше едно от копчетата на пулта.

— Кърмин ми даде пистолета си и ми каза да го арестувам. Върнах го в кобура му. Сейнт Клеър също имаше пистолет. Натиках го в ръката на мъртвото копеле и стрелях над главата на Кърмин. Нямаше проблем да съчиним историята. Трудното бе да накарам Кърмин да се съгласи. Струва ми се, че ако не беше в шок, щеше да каже истината. Така или иначе, бяхме хванали изнасилвач на момиченца и никой не ни задаваше много въпроси. На кого му пукаше? Написахме си докладите, дадохме показания. Няколко месеца по-късно Кърмин го повишиха, а на мен ми дадоха нов партньор. До снощи никой от двама ни не беше споменавал името на Сейнт Клеър.

Последва продължително мълчание. На Рейгън му се пикаеше и той реши, че не може да го направи в чашата. Измъкна се навън, изпълзя зад изоставената кола и се изпика, застанал на колене. Когато се върна зад волана, Джуди му се усмихна, сякаш е спечелила някакво необявено състезание. Това му напомни за Бролин.

Тъкмо минаваше полунощ, когато по улицата бавно се появи върволица от автомобили с изключени фарове и спря пред магазина за мебели.

Рейгън посягаше към автомата, когато в нощта отекнаха първите изстрели.

— Обади им се — извика на Арсенио и отвори вратата на сааба.