Джей Ръсел
Тунел (6)

6.

Уидърспун си мърмореше нещо на задната седалка и се потупваше с длан по бедрото, докато се любуваше на скучния лосанджелиски пейзаж. Рейгън спря на червен светофар и изхвърли фаса си през прозореца. Погледна Уидърспун в огледалото, после хвърли поглед към Бролин, която зяпаше право напред със скръстени ръце. Все още му се цупеше за това, че не й позволи да шофира и че отказа да не пуши в колата. Рейгън нямаше проблеми с жените детективи — е, поне не признаваше да има — но това не означаваше, че е готов да седи на мястото на смъртника и да остави жена зад волана. Или пък да шофира, без да пуши. По дяволите, по същия начин можеше да не пуши и след ядене. Или след секс.

Светна зелено и преди да натисне газта, той отново погледна към партньора си: Уидърспун си човъркаше в носа и размазваше сополите между пръстите си.

— Мисля, че днес Младшия се държа като добро момче — каза на Бролин той. — Не смяташ ли?

— Щом още не е повърнал в колата — със стиснати зъби отвърна тя.

— Господи, не. Не го е правил от няколко дни. Нали така, Младши?

— Хм? — обади се Уидърспун, като се мъчеше незабележимо да се избави от големия сопол, залепнал за палеца му.

— Виждаш ли, скъпа? Ангелчето на мама. Мисля, че трябва да му купим сладолед. Може би даже хамбургер.

— Завий тук — каза Бролин. — И млъкни.

Рейгън изпълни инструкциите й наполовина и зави надясно от „Арлингтън“ по „Колисиъм“. После бързо отби наляво по „Дегнън“ и намали скоростта, за да могат да следят номерата на улицата. Група чернокожи мъже на средна възраст седяха край бетонната стена на ъгъла. Неколцина стискаха бутилки в кафяви книжни кесии. Те предпазливо наблюдаваха бавно напредващия автомобил. От отсрещната страна група чернокожи тийнейджъри седяха в каросерията на вдигнат на трупчета стар шевролет „Ел Камино“. Те също зяпаха колата с неприкрита неприязън.

Трима бели в тъмносин автомобил в тази част на града можеха да са само ченгета. И за да не остави каквото и да е съмнение, някой кретен от полицейския гараж бе залепил стикери с лозунги против наркотиците на всяка необозначена кола.

Когато Рейгън спря пред малка къща по средата на пресечката, възрастните се надигнаха и се затътриха зад ъгъла. Един от тях се изплю през рамо. Рейгън видя, че стената, до която бяха седели, е гъсто покрита с гангстерски надписи: „Територия на Кръвта“.

Бролин излезе навън, преди той да изключи двигателя. Уидърспун се опитваше да отвори задната врата, но Рейгън се завъртя на седалката си, за да поговори с него.

— Искам да останеш в колата. Ако я оставим без надзор тук, после няма да успеем да приберем онова, което остане, и в торбичка за веществени доказателства.

Това, разбира се, беше стар виц, но Уидърспун очевидно се върза. Той кимна, после нервно погледна към чернокожите младежи оттатък улицата. Въпреки разстоянието и затворените прозорци на автомобила, от шевролета се чуваше басовият екот на касетофон. Уидърспун хлътна на мястото си и намери известно успокоение в джоба си.

— Ще отбранявам крепостта — каза той.

— Само така — намигна му Рейгън и излезе.

Бролин го чакаше на тротоара близо до малката къща. Тя бе една от многобройните еднакви евтини сгради от двете страни на улицата, построени набързо след Втората световна война, но отлично поддържани. По средата на окосената морава имаше басейнче и край бетонната пътека цъфтяха лилави и розови цветя. Бролин гледаше мръсното врабче, което се къпеше в басейнчето, но когато Рейгън се приближи до партньорката си, птичето отлетя. Едно от хлапетата оттатък улицата усили звука на музиката. Рейгън погледна нататък и видя, че шевролетът се тресе. Макар че шумът трябваше да е оглушителен, на младежите, които смръщено го зяпаха, очевидно им харесваше.

Той последва Бролин и двамата се качиха по стълбите. На вратата висеше черен венец и отвътре се чуваха гласове. Детективката дълбоко си пое дъх — сред цъфтящите тропически храсти покрай къщата беше насаден жасмин — и натисна звънеца.

Отвори им високо слабо момче. Изглеждаше петнайсетинагодишно и имаше тъмнокафява кожа, големи сиви очи и широк, сплескан нос, но малка уста с тънки, ясно очертани устни. Гъстата му коса бе ниско подстригана и отляво на главата му бяха обръснати тайнствени символи. Носеше огромни торбести панталони, увиснали ниско на хълбоците му — Рейгън не можеше да разбере как, по дяволите, не му падат; може би курът му беше постоянно надървен — и електриковочервен потник, набран на хлътналите му гърди. Златна гривна се поклащаше на китка, не по-дебела от корен на джинджифил, а двестадоларовите му маратонки „Найки“ не бяха завързани. Той с очевидно отвращение изгледа Рейгън и Бролин.

— Да!

— Аз съм детектив Бролин, а това е лейтенант Рейгън.

— Е, та?

— Искаме да се срещнем с госпожа Съмърс — отвърна Рейгън. Отношението на хлапето не му харесваше.

— Заета е.

— Кой е там, Арсенио? — Силен глас от дъното на къщата.

Арсенио леко завъртя глава, за да отговори, но без да откъсва очи от Рейгън.

— Полицията — каза през рамо той. После погледна към Бролин и злобно прибави: — Мъже.

Зад младежа се показа възрастна чернокожа жена. Върхът на главата й едва достигаше раменете на Арсенио, но тя лекичко го докосна и момчето отстъпи настрани. Кожата й бе черна и сбръчкана като старо кожено яке и през оредялата й сребриста коса се виждаше петнистият й скалп. Но сплеснатият й нос и малката й уста ясно издаваха родството й с момчето. А в строгата й поза и гордия й поглед Рейгън видя, че Арсенио не е наследил от старицата само лицето.

— Какво обичате?

Бролин протегна значката си.

— Аз съм детектив Дженифър Бролин, а това е лейтенант Денис Рейгън. Вие ли сте госпожа Съмърс?

— Аз съм Антоанет Съмърс.

— Съжаляваме, че се налага да ви безпокоим в такъв момент, госпожо — при тези думи Арсенио изръмжа, — но трябва да ви зададем няколко въпроса за внучка ви.

Старицата се поколеба за миг — Рейгън предположи, че малцина бели са прекрачвали този праг — после кимна леко, но в никакъв случай любезно. Арсенио продължаваше отчасти да препречва входа, без да се помръдва, за да улесни влизането им. Бролин леко се извъртя, за да се провре покрай него, но Рейгън нямаше такова намерение. За миг детективът и младежът застанаха очи в очи.

— Арсенио, иди да видиш папа Джером.

Арсенио продължи да гледа свирепо Рейгън.

— Да, бабче — накрая каза той и отстъпи.

Двамата детективи последваха старицата по тесен коридор с лъскави врати от масивно дърво, минаха покрай малка дневна и влязоха в кухнята. Пет-шест черни лица мълчаливо ги проследиха с поглед от гостната, после възобновиха разговора си с подозрително снишени гласове. Около печката в кухнята се въртеше друга мършава старица, а на пода малко момиченце си играеше с няколко тенджери и тигани. Рейгън усети богатия аромат на сос за скара.

— Здрасти! — изчурулика момиченцето.

— Здравей, красавице — усмихна се Бролин.

— Аз съм Кели. На четири годинки съм. Почти.

— Наистина ли? Аз се казвам Джени — отвърна Бролин.

— Елоиз, би ли завела Келиша горе? Време е да нанка.

— Не ми се нанка — рече Кели.

Елоиз за миг изгледа детективите със смесица от страх и неприязън, най-вече последното. Тя намали пламъка под голяма тенджера и като хвана момиченцето за ръка, мълчаливо го поведе навън.

— Чао — каза Кели.

Бролин отново й се усмихна и й махна.

— Трябва да ви се извиня — рече г-жа Съмърс. — Бих ви поканила в дневната, но както виждате, днес към нашата скръб се присъединиха и други.

— Няма нищо, госпожо Съмърс — отвърна Бролин. — Тук е удобно. Много съжаляваме, че изобщо трябваше да ви обезпокоим, но се страхувам, че се налага да ви питаме някои неща за Даян.

При споменаването на името раменете на старицата леко се превиха, но гласът й дори не потрепери.

— Питайте — каза тя.

— Кога за последен път видяхте внучка си?

— Даян идваше в къщи на вечеря всеки вторник. Никога не пропускаше вторник вечер.

Бролин вдигна вежди към Рейгън. Момичето бе убито във вторник късно през нощта или в сряда рано сутринта.

— Значи казвате, че е била тук миналия вторник, така ли? В нощта на убийството?

— Даян никога не пропускаше вечерята във вторник.

— Спомена ли, че после ще се връща на работа? — попита Бролин.

— Да, струва ми се.

— Каза ли защо?

— Каза само, че имала страшно много работа и това изглежда много я вълнуваше. Аз я предупредих, че работи прекалено усърдно и че не я оценяват достатъчно. Или пък, че не я компенсират за това. Казах й, че човекът, за когото работеше — онзи доктор Бернули — не е достоен за нейната всеотдайност.

— Защо смятате така, госпожо Съмърс? — попита Рейгън.

Преди да отговори, старицата се поколеба за миг.

— Някога ходили ли сте в Африка, лейтенант Рейгън?

Той поклати глава.

— Аз бях ощастливена с тази чест. Именно моята Даян ме прати там за шейсет и петия ми рожден ден, защото това беше мечтата на живота ми. И не останах разочарована от онова, което видях. Това е място с толкова рядка красота…

— Госпожо Съмърс…

— Моля ви, оставете ме да довърша, младежо. Макар че вече нямам предишната си енергия, бях решена да използвам всяка възможност, за да видя всичко, което мога, в земята на дедите си. В Кения ни отведоха в природен резерват с малък… Струва ми се, че се казва „ленд ровър“, нали? Бяхме само шест и колата се повреди насред пустошта. Докато чакахме помощ, автомобилът ни беше нападнат от лъвове. Един от онези зверове притисна муцуна до моя прозорец и погледна право към мен. Имаше малки черни очи и по козината и мустаците му видях прясна кръв. Е, онзи лъв внимателно ме разгледа и казвам ви, остави ме като недостойна за вниманието му. Това беше погледът на хищник, който не би си правил труда заради толкова нищожна плячка. Срещали ли сте се с доктор Бернули, лейтенант?

— Не още, госпожо — призна Рейгън.

— Той има същия хищнически вид. Изтъкан е от самодоволство и суета — от опасната и неприятна гордост — на човек, който си мисли, че е нещо повече от останалите. Не ми харесва. Такава гордост е обида за Всевишния.

— Знаете ли дали Даян е имала с Бернули… хм, други отношения, освен професионалните? — попита Бролин.

— Не съм разговаряла с внучка си по такива въпроси, но подозирах, че е така.

— Знаете ли дали е имала връзка с някой друг?

— Не съм разговаряла с внучка си по такива въпроси — повтори старицата.

— Госпожо Съмърс — започна Рейгън, — имаме основания да смятаме, че престъпниците, виновни за смъртта на внучка ви, са били гангстери. Навярно е случайно, но това е територия на „Кръвта“ и в убийството й може да са участвали членове на тази банда. Даян някога била ли е по какъвто и да е начин свързана с гангстери?

За миг старицата сведе поглед, като че ли за да събере мислите си. Когато отново вдигна глава, очите й бяха твърди и устните й бяха силно стиснати.

— Господин Рейгън. Няма нужда да ми обяснявате за бандите. Заради тях загубих едно от децата си. Всеки ден виждам по улицата тези млади хулигани и ги проклинам. Те драскат отвратителните си думи по стените ми и вършат гадните си дела на моята улица. Подмятат ми обидни и мръсни думи, когато отивам до магазина и на черква. А когато слънцето залезе, ме превръщат в затворник в собствения ми дом.

Рейгън понечи да я прекъсне, но жената не му позволи.

— Отгледах моята Даян за нещо по-добро на този свят. Отгледах я, за да стане отговорен човек със здрави християнски ценности. Научих я какво е достойнство и я възпитах да уважава себе си, другите и над всичко Господ. Работих дълги дни, за да видя, че това момиче завършва колежа, за да й дам възможност да постигне нещо. Да видя, че напуска това ужасно място. И успях.

Гласът й постепенно се извиси.

— И после вие идвате тук и ми казвате, че моето момиченце е мъртво. Че някакви гангстери са го убили през нощта. Казвате, че просто нямала късмет. Че била не където трябва, не когато трябва. Просто съвпадение, казвате ми вие. Е, аз пък ви казвам, че не е съвпадение. Моето момиченце нямаше нищо общо с онези ужасни банди. Но въпреки това е мъртво. Мъртво като брат си, който беше член на такава банда. За какво тогава е било всичко това, господин Рейгън? Можете ли да ми кажете за какво е било всичко това?!

Старицата се извърна и регулира пламъка под тенджерата. На Рейгън му се искаше да я попита за Арсенио, но откри, че не може. И в този момент момчето се появи на прага.

— Добре ли си, бабче?

Г-жа Съмърс избърса очи с кърпичка, която извади от набрания си ръкав. После кимна на Арсенио и му махна с ръка да излезе, но той не помръдна от мястото си.

— Мисля, че вече трябва да си вървите — каза младежът.

Рейгън тъкмо се бе канил да направи същото предложение, но не му хареса, че идва от страна на момчето. Той понечи да възрази, когато Бролин го стисна за ръката.

— Съжаляваме, че ви разстроихме, госпожо Съмърс. И искрено съчувстваме на скръбта ви.

Старицата беше възвърнала предишното си самообладание и мълчаливо кимна на детективите. Арсенио ги придружи до вратата и шумно я затръшна зад тях.

— Много забавно, а, Денис?

Рейгън поклати глава и понечи да извади цигара, но замръзна.

— Забеляза ли нещо? — попита той.

Бролин вдигна очи и огледа улицата, после се обърна към колата.

— Мамицата му! — възкликна тя.

Капаците на джантите бяха изчезнали.

Уидърспун все още седеше отзад и си играеше с лампичката на тавана. Рейгън се наведе и почука на прозореца. Партньорът му се затрудни, но накрая успя да свали стъклото.

— Е, нещо да се е случило, докато бяхме вътре? — попита лейтенантът.

— На западния фронт нищо ново — усмихна се Уидърспун. Изглеждаше трогателно горд от себе си.

— Да си видял или чул нещо необичайно?

— Нищичко, шефе.

Рейгън кимна и погледна към хлапетата в шевролета оттатък улицата. Звукът на музиката бе намален. Всички го зяпаха с широки усмивки. Той запали цигара и влезе в колата. Бролин просто стоеше там с отворена уста и с ръце на хълбоците.

— Така те искам, Младши — каза Рейгън.