Джей Ръсел
Тунел (7)

7.

— Г’усин Блейн ще ви приеме.

„Китайски прислужник — помисли си Бернули, — Исусе Христе!“ Единствено Блейн можеше да разиграва такъв театър. И единствено на Блейн можеше да му се размине за това, че е оставил човек като Сам Бернули да го чака, докато благоволи да го приеме.

Бернули последва тътрещия се прислужник през богато украсените коридори на имението. Огледалните подове бяха инкрустирани с малко дезориентираща мозайка с далечно египетски мотиви. Картините — всички оригинали, разбира се — бяха внушителни, дори за тази част на града: Уорхол, Хамилтън, Роушънбърг. Докато минаваше покрай отворената врата на напомнящата на катедрала библиотека, той се удиви на огромния триптих на Франсиз Бейкън, който украсяваше цяла стена.

Китаецът изведе Бернули през задния вход на къщата и се насочи към басейна. Той имаше олимпийски размери и в отсрещния му край се виждаха нисък и висок трамплин. Плочките му образуваха пъстри мотиви на морски змейове с огромни фалоси, забавляващи се с гъвкави русалки.

Нощната буря бе отминала, отстъпвайки мястото си на поредния обичаен за Южна Калифорния чудесен ден. В басейна плуваше по гръб гола блондинка. Дългата й коса се носеше като златен ореол около главата й. Бернули реши, че не я познава, но покрай Блейн не можеше да е сигурен. Гърдите й лъщяха под обедното слънце, кафявите й зърна бяха големи и щръкнали. Не особено присъщо за дама, краката й бяха свободно разтворени и гъстите косми на пубиса й се поклащаха във водата като морски анемони.

Блейн лежеше на шезлонг до плиткия край на басейна. Носеше черни бански „Спидо“ и тюркоазносини джапанки. Когато Бернули се приближи, той дори не вдигна поглед от броя на „Дейли варайъти“.

— Сам Симуланта — изръмжа Блейн. — Къде са ти фараоните? Я вземи се поразсъблечи.

Известно време Бернули продължи да се ежи, после си спомни къде е и придърпа един от градинските столове. Той вдигна сутрешния вестник от стола и го хвърли на тревата.

Навярно за стотен път се загледа в Блейн и се удиви. Наистина изглеждаше чудесно. Буйната му гъста, гарвановочерна коса беше мокра и пригладена право назад. Лицето му бе тясно и с остри черти, но в никакъв случай сухо. Имаше широки, яки плещи, мускулести ръце и масивни гърди. Въжести мускули играеха по стомаха, краката и предмишниците му. Пръстите на ръцете и краката му бяха дълги и слаби, макар че стъпалата му бяха дебели и квадратни като тухли. Банските едва побираха голямата издутина на чатала му. Бернули хвърли поглед към плуващата блондинка и въздъхна.

Блейн най-после остави вестника настрани, наведе се напред и се загледа в него през опушените стъкла на очилата си. Макар това да го смущаваше, Бернули се радваше, че Блейн не ги е свалил. Прекалено добре познаваше онези негови очи: черни и студени като зимна нощ. Ужасяваха го.

— Полицаи — рече Бернули, за да наруши мълчанието. — Адски много.

— Някакъв проблем?

Бернули сви рамене, сякаш за да каже: „Ти как мислиш?“.

— Но си се справил.

Бернули кимна.

Блейн се отпусна назад.

— Как мина погребението? — попита той. Гласът му беше гладък като шоколадов мус. — Съжалявам, че не успях да дойда.

— Валеше.

— Зная. Трябваше да използвам солариума. Определено не е едно и също.

— Греймарч беше там — опита се да го каже небрежно Бернули.

— Така чух и аз.

— И?

— Ами, нали живеем в интересно време?

Бернули бе бесен, но хладната сила на Блейн го блъсна като ледена вълна от огромен хладилник. Почти не можеше да помръдне. Блейн изглежда го усети.

— Какво има, Сами? Виждам, че криеш нещо. Освободи се от него и двамата ще се почувстваме по-добре.

Бернули мъчително преглътна.

— Казах ти да не я убиваш.

Блейн наклони глава настрани, сякаш за да провери колко е синьо небето.

— Ти. Си казал. На мен. — Той избухна в смях. — Страхотен виц.

Хладилникът стана още по-леден. Бернули скръсти ръце на гърдите си.

— Не трябваше да го правиш. Тя беше… Мислех си, че имаме уговорка.

— О, я стига, моля ти се. Недей да ми хленчиш, Сам, това не е в твоя стил. Нито пък тези земни тонове, които носиш, между другото. Оная кучка не означаваше нищо. Имаше не лоша кройка за черно парче, ако си падаш по такива, но в морето винаги има още риба. Сигурен съм, че ще намериш някоя друга да си играете на „приземи совалката“.

— Ти май не разбираш, а?

— Какво да разбирам бе, пич?

Бернули се поколеба. Страхуваше се.

— В последно време не ти пука за нищо, нали? За теб всичко е просто гадни забавления и игрички. Мисля си, че даже не се интересуваш толкова от парите. От каквото и да е. Може би не си спомняш как започна всичко това. Какво направих за теб. Какво продължавам да се мъча да правя.

— Всичко си спомням, Сам.

— По дяволите! — Бернули осъзна, че е започнал да вика и се овладя. — Аз не съм ти марионетка. Не съм като другите. — Той махна с ръка по посока на блондинката. — И няма да търпя твоите опасни ходове. Не бях свършил с Даян и ти го казах. Това ще ти струва скъпо.

— Колко?

Бернули понечи да отговори, но трябваше да прочисти гърлото си.

— Тя може да е носила със себе си нещо. Част от документацията.

— Какво точно?

— Не съм сигурен. Твоите бандюги… — изръмжа Бернули — тотално са разпердушинили лабораторията. Може би някои от подробностите за делта фазата. Новите изменения на органелите.

Блейн отново се наведе напред и си свали очилата. Бернули се опита, но не успя да не се вгледа в онези негови очи. Това бяха очите на гарван, със зеници като овъглени грахови зърна.

— Струва ми се, ти казах да запазиш информацията в семейството.

— Струва ми се, че направих тъкмо това.

— Там има ли нещо, което би могло да се свърже с операцията с тунела?

Бернули замълча, сякаш потънал в размисъл. Мъчеше да играе играта на власт с Блейн, който най-после изглеждаше малко загрижен.

— Навярно не — отвърна докторът.

— Нещо, което някой друг би могъл да разбере?

Бернули изсумтя.

— Значи няма за какво да се потиш, мой човек. — Блейн продължи да се мръщи още няколко секунди, после отново си сложи очилата и се отпусна на шезлонга си. — Изобщо няма за какво да се потиш. Ще наредя да се погрижат за всички подробности.

— Как? Казах ти, пълно е с ченгета.

— Имам си приказка с момчетата в униформа. Всичко е уредено, пич. — На Бернули това не му прозвуча добре, но прекалено се страхуваше, за да продължи да се съпротивлява.

Двамата поседяха мълчаливо, докато по Плейн не плъзна дълга сянка. Все още гола, блондинката стоеше до шезлонга. Когато вдигна ръце над главната си, по съвършеното й тяло започнаха да се стичат йодни капки, разбираемо неохотни да се отделят от златистата кожа.

— Тайтъс — изхленчи тя, — скучно ми е.

Блейн смъкна очилата на върха на носа си и погледна над стъклата.

— Защо не влезеш за малко вътре, Хедър? Почти е време за твоите предавания по телевизията.

Блондинката хвърли поглед към Бернули. Той се почувства като омар в стъклен резервоар.

— Тоя за мен ли е? — попита тя.

Тайтъс я дари с дяволитата си усмивка и погледна към Бернули.

— Ти какво ще кажеш, Сами? Искаш ли да си поиграеш с Хедър?

Докторът се загледа в жената, която стоеше небрежно разтворила срамните си устни. Лицето и тялото й си заслужаваха да умреш за тях.

Почувства, че е съвсем сигурен в това.

— Не. Благодаря.

Тайтъс се изкикоти.

— Не днес, миличка — каза той, намигна на Бернули и се засмя. — Може би някой друг път.

Блондинката обърна гръб на мъжете и тръгна през верандата към къщата. Погледът на Бернули естествено се плъзна по голия й задник, но замръзна върху линията от напомнящи на тумори пустули, които образуваха издутина на кръста й.

— Боже мой — промълви той.

— Какво? — попита Тайтъс.

— Момичето. Ти си я… Колко, Тайтъс?

— Какво искаш да кажеш?

— Още колко има вече? С органелите?

Блейн се засмя и се върна към вестника си. Бернули знаеше, че няма да получи отговор. Знаеше също, че е свободен, но се забави малко преди да си тръгне.

— Сам? — каза Тайтъс, без да сваля вестника.

— Хм?

— Повтаряй след мен.

— Какво?

— Казах да повтаряш след мен: Аз…

— За какво говориш? — В гласа на Бернули плъзна уплашена нотка.

— Направи го! — нареди Тайтъс. — Аз…

Бернули продължи да се колебае, докато Блейн отново не свали очилата си и не го изгледа.

— Аз… — механично повтори докторът.

— Съм…

— Съм…

— … тво-оя… — напевно рече Тайтъс.

— Твоя… — задавено каза Бернули.

— Марионетка!

Бернули яростно погледна господаря си.

— Кажи го, Сами — подразни го Блейн. Той широко се усмихваше, но в проблясващите му зъби нямаше нищо смешно.

— Марионетка — през стиснати устни изрече Бернули.

— Никога не го забравяй. Също както и че аз помня всичко. А мога просто да реша да оставя Хедър да си изиграе адски гадната игричка с теб.

Бернули последва прислужника в къщата. „Какво направих“ — не за пръв път си помисли той. И потръпна, когато Тайтъс се изхили зад гърба му.