Джей Ръсел
Тунел (2)

2.

Рейгън си поправи вратовръзката и лапна нов бонбон. После закачи златната значка на гърдите си и си проби път през тълпата от лешояди, стълпили се около главния вход на „Фидра Фармасютикъл“. Забеляза, че на местопрестъплението вече са пристигнали два местни телевизионни екипа, а колата на третия тъкмо паркираше. Той забави ход и даде възможност на операторите да се завъртят и да го заснемат. Бащински кимна на униформените, които охраняваха вратата, и потупа нечие синьо униформено рамо. Главният редактор на Канал 5 си умираше за кадри с ченгета, които изглеждат самоуверени и официални. Преди да влезе вътре, Рейгън спря, обърна се и огледа тълпата с проницателен детективски поглед.

„Още един адски готин кадър“ — помисли си той.

В сградата пазеха други двама униформени. Единият пушеше, докато другият зяпаше към няколко малки видеомонитора, монтирани на рецепцията. Ченгето полууважително му кимна. Рейгън хвърли поглед към мониторите и видя Джени Бролин да разговаря с нисък плешив мъж в дълъг коридор. В дъното забеляза и Фреди Лийбовиц от техническия отдел, който се мотаеше заедно с хората си.

— Освен от отдел „Убийства“, има ли някой друг? — попита Рейгън, като посочи към екрана.

Униформеният вдигна глава и се прозя.

— Ъхъ.

— Как се стига до местопрестъплението?

Ченгето неопределено махна с ръка наляво.

— Няма начин да се казваш Уидърспун, нали?

— А?

— Така си и мислех.

Рейгън поклати глава и проследи поредицата от униформени постове. Докато вървеше по стерилните коридори, виждаше през отворените врати надзъртащи нервни лица. Забеляза камари скъпо наглед оборудване и сбърчи нос от непреодолимата смрад на химикали и дезинфектанти. Изглежда цялото крило представляваше лабораторно пространство. Масите с къркорещи стъкленици и въртящи се центрофуги го караха да си мисли за луди учени, но не видя превити гърбове, нито пък се чуваше безумен кикот.

Мина през няколко двойни врати с предупреждения за работа с опасни вещества и забеляза Бролин в дъното на коридора. Рейгън хвърли поглед през рамо към камерата над вратата. После се приближи зад Бролин и се заслуша в разговора й с плешивия мъж.

— Имате много странни идеи за охраната — рече тя. — Искам да кажа, ако, разбира се, това нещо е толкова важно и секретно, колкото твърдите.

— Струва ми се, че не схващате какво ви обяснявам. Работата ни тук е свързана с производство на продукти, които са фирмена тайна, да, но те не могат да се откраднат така, както вие може би си мислите. Сами по себе си образците нямат особена стойност — всъщност, даже са потенциално опасни. И определено нямат стойност за шайка… гангстери. Даже да попаднат в ръцете на по-… образовани хора, те ще са безполезни без съпътстващата ги документация, независимо колко внимателно ги анализират. А повечето от материалите дори не са били в лабораторията — поне не би трябвало да са били. Разбира се, ще научим повече, когато пристигне доктор Бернули. И всичко това, естествено, ако приемем, че целта на обира е била такава.

Бролин с кисело изражение се втренчи в Рейгън. Той престорено й се усмихна, но без да изпуска от поглед плешивия.

— Имате ли някакви други идеи? — попита тя.

— Както вече ви казах — три пъти, струва ми се — просто не съм в състояние да си обясня инцидента. Тук никога досега не се е случвало такова нещо. Пък и по мое мнение, не само като изпълнителен директор на „Фидра Фармасютикъл“, но и като данъкоплатец, разкриването на престъпления е основно ваша работа.

— Вие го казвате! Говоря като човек, който използва данъците, разбира се. Добре, докторе, засега стига. Ще трябва да нахвърляте нещо писмено, но това може да почака.

Дребният мъж за миг се обърна към Рейгън и го огледа от горе до долу. После с неодобрително според Рейгън изражение сбърчи нос и бързо се отдалечи. Бролин започна да пише в бележника си със ситен почерк, който не биха могли да разшифроват даже в криптографския отдел на ЦРУ.

— Чудничко, а? И казват, че времето на чара било отминало. Но пък „това са въпроси, които може би не разбирам“, нали така?

— Кой беше този?

— Гланвил. Шеф на изследователския екип тук. „Три пъти“. Божичко!

— Той греши — каза Рейгън, като следеше с поглед отдалечаващия се Гланвил.

— Затова не го кани на среща. А ти пък какво правиш тук, мамка му?

Подобно на повечето ченгета — подобно на Рейгън — Бролин беше изключително ревнива по отношение на територията си. Може би дори повече от другите, защото си мислеше, че момчетата от управлението не си падат по нея.

И в това отношение навярно не бе много далеч от истината.

— Да не би да ми трябва парола? Какво ще кажеш за „риба меч“? Праща ме Донатели, ти какво си мислиш? Открих под кея в Санта Моника да плава малко пача. Капитанът казва, че и ти си намерила същото и се предполага, че трябва да проверя дали от двете парчета ще стане сандвич. Съгласна ли си?

— Откога има значение какво мисля аз?

Рейгън само се усмихна.

— Имам нужда от теб, колкото от попара, Рейгън. Искам те, колкото искам да получа тикове.

— Просто ми разкажи.

Бролин дълбоко си пое дъх.

— Някъде между полунощ и четири часа все още неизвестен брой престъпници — навярно трима-четирима — проникват вътре през един от прозорците в покрива на административното крило. Намира се точно от отсрещната страна. Скапаняците са знаели какво искат, ’щото направо са дошли в тая лаборатория. По това време вътре работела Даян Съмърс, чернокожа… извинявай, афроамериканка, двайсет и четири годишна. Навярно ги е изненадала, защото не се предполагало, че ще е там. Те импровизирали. Направили си малък купон и я нарязали на парчета. Обзалагам се, че също са я изнасилили. Овършали са лабораторията, ама здравата. Надраскали са по всички стени гангстерски говна. Даже не мога да ти кажа какво липсва, ако изобщо нещо е взето. В момента очакваме онзи, на когото е тая лаборатория. Някаква голяма клечка, казва се Бернули.

Рейгън кимна.

— Струва ми се, че съм чувал за него.

— Да, тук всички само дето не коленичат, когато изричат името му. Бил е във Фриско, но е хванал самолета за насам.

— Недей да казваш „Фриско“. Хич не е модерно.

— О, нима? Ами какво ще кажеш за „да го духаш“? Това модерно ли е?

Рейгън не й обърна внимание.

— Дали е бил тук снощи?

Бролин взе от стола брой на „Лос Анджелис Таймс“ и му го подаде. Точно над гънката по средата на една от вътрешните страници имаше репортаж за международна конференция по вирусология в Сан Франциско, придружен от снимка на елегантен красив мъж, говорещ от огромна трибуна. Надписът отдолу идентифицираше контето като „прочутият учен д-р Самюъл Дж. Бернули“.

— Хм — произнесе Рейгън. — Може да е идвал и да си е отивал.

— Ще проверим — сви рамене Бролин.

— Как са се измъкнали престъпниците?

— Излезли са през скапаната предна врата.

— А охраната?

Бролин сбърчи лице и започна да помпи с ръка пред чатала си. Рейгън състрадателно кимна.

— Донатели приказваше за гангстери, но това не ми мирише на тяхна работа.

— Да, вече получихме списък с лайната, дето ги държат тук, и тая сграда спокойно би могла да служи за самоучител по приготвяне на дрога.

— Леле боже.

— Няма майтап. Когато бъде съобщено за случая, само следи за удари по фармацевтични лаборатории в града. Залагам пет към едно, че ще открием някой силно загорял прошляк от тукашния персонал, когото са прилъгали да се разприказва.

— Ако бях на твое място, нямаше да приказвам така.

— Хей, ако беше на мое място, щях да се гледам как си го духам.

Рейгън поклати глава.

— Ами момичето?

— Навярно е случайност. Попаднало не където трябва, не когато трябва.

— Звучи логично. Не виждам каквато и да е връзка с моя човек. Разкажи ми за трупа.

Бролин се усмихна за първи път, откакто беше видяла Рейгън.

— Това е специалитетът на заведението. Виж сам и после пак ще си поприказваме.

Рейгън я последва по коридора и кимна на Джак Маклиъд, партньорът й. Спряха през масивна двойна врата с непрозрачно стъкло. Метален знак с големи червени букви предупреждаваше: „ОПАСНИ ВЕЩЕСТВА“. С още по-едър шрифт пишеше: „Д-р Самюъл Дж. Бернули“.

— Надявам се, че не си ял пъстра закуска — рече Бролин и му подаде гумени ръкавици.

Той отвори вратата.

Първо го посрещна смрадта. Тежка като в претъпкана мотриса на метрото в пиков час през лятото. Но металическа и замайваща, каквато може да е единствено миризмата на разлята кръв. Тя притъпи другите му сетива. Мозъкът му бе прекалено шокиран от обонятелно претоварване, за да регистрира онова, което съобщават очите му. Рейгън извади кърпичката си и я притисна към устата и носа си.

— Новият парфюм на Калвин Клайн — каза Бролин. — „Обезкървяване“.

Рейгън направи две крачки и замръзна, когато картината в главата му придоби форма.

Видя кошмар в червено. Неоимпресионистични мотиви като от платно на Роршах украсяваха стените наред с кървави гангстерски надписи. Подът и лабораторните маси бяха покрити с разбито оборудване и натрошено стъкло. Експериментални останки плаваха в сгъстяващи се пъстроцветни локви.

Из стаята бяха разхвърляни хартии и разпокъсани бележници. Вратата на огромен индустриален хладилник зееше отворена, но лавиците бяха огънати и разкривени. Пробитите останки от пакети с кръв висяха от рафтовете като плодове, оставени прекалено дълго на дървото. Стоманената врата беше покрита с надписи, надраскани със засъхваща кръв. Червени петна имаше дори по флуоресцентните лампи на тавана.

На една от стените се виждаше огромен надпис: „КРЪВ 3-2“.

Фред Лийбовиц и хората му се въртяха из помещението, остъргваха проби и правеха снимки. Всички носеха дебели гумени ръкавици, хирургически маски и пластмасови очила. Когато Рейгън влезе, Лийбовиц вдигна поглед. Очилата му бяха опръскани с малки червени точици. Устните на Фреди се сгърчиха в бледа усмивка, едва забележима под маската му.

Трябваше му минута, за да фокусира набръчкания чаршаф върху една от лабораторните маси. През годините бе виждал повече от достатъчно обезобразени трупове — по дяволите, мъртвецът под кея му беше достатъчен, за да не хапне никога през живота си черен дроб — и се бе научил да го понася. Също като лекарите, ченгетата знаеха как да изключват част от себе си по време на работа, иначе не се задържаха дълго. Но този път Рейгън усещаше нещо повече от обичайното. Просто не искаше да види какво лежи под онзи чаршаф.

Но въпреки това погледна.

Там, където чаршафът прилепваше към трупа, се бяха образували няколко много влажни, много червени петна. С два пръста Рейгън лекичко го хвана за чист участък и хвърли плах поглед из стаята, за да се увери, че никой от хората на Лийбовиц не му обръща внимание. После дръпна чаршафа.

Няколко секунди по-късно можеше да каже, че това е била млада жена, но пък той беше опитен детектив. На пръв поглед човек нямаше как да е сигурен. А и кой друг, освен детектив, би могъл да понесе повече от един такъв поглед?

Тя нямаше лице.

На негово място се виждаше кухина от превърнати в каша кост и плът. Спирални мотиви в тъмночервено и блестящо розово се преплитаха в кубистична имитация на човек. Извит хрущял от носа стърчеше от купчина сиво… нещо. По кухината като необработени скъпоценни камъни бяха пръснати перлени парченца от разбити зъби и сребристи пломби. Само неравно парче изсъхнал син език показваше мястото, където някога можеше да е била устата.

Сякаш бе дело на слабоумен касапски чирак. Рейгън плъзна поглед по назъбения разрез от чатала до ключицата. Никога не беше смятал анатомията за своя силна страна, но сега бе сигурен, че от купчината накълцана тъкан липсват един-два органа. Два пъти преброи ребрата, но едно все не достигаше. Забеляза също, че го няма палецът на лявата ръка.

Няколко секунди по-късно го видя забит в кървавата каша между краката й.

Лийбовиц застана до него и си свали маската. Измъкна от джоба си лъскав форцепс и го пъхна в обезобразените гениталии на момичето. После леко завъртя инструмента, успя да измъкне отрязания палец и го постави в полупрозрачна торбичка за веществени доказателства. Той спря и сбърчи чело, загледан в стоманения инструмент, след което го повдигна към носа си и го подуши.

— Какво има? — попита Рейгън.

— По дяволите — каза Лийбовиц. — Никога вече няма да успея да разкарам тая миризма.

Хората от екипа му изреваха и Фреди избухна в смях.

Рейгън се насили да докара мъжкарска усмивка, после се завъртя и излезе, преди да повърне на местопрестъплението.