Джей Ръсел
Тунел (35)

35.

— Звучи като някой от онези филми от „петдесетте“, нали? „Аз бях млад върколак“.

— Искаш да кажеш, че ти си изравяла труповете от гробището в полунощ ли? — попита Рейгън.

— Работата ми изобщо не беше чак толкова достопочтена — отвърна тя. — Аз бях негова асистентка.

— Мамка му — промълви той.

— Това беше просто едно от онези стари неща, както се казва в песента. Служех в Залива…

— Леле! Служила си в армията, така ли?

Джуди кимна.

— Военните ме издържаха, докато следвах медицина. Все още продължавах да им се отплащам, когато чичо ти Саддам реши да предприеме не толкова блестящата си авантюра. Саддам Хюсеин и Сам Бернули. Кой би могъл да си помисли, че дори оная пустиня е достатъчно голяма за двама такива егоманиаци?

— Какво правеше там Бернули?

— Експериментираше, разбира се. Имаше за лаборатория цял театър на бойните действия. Седемстотин хиляди бели мишки — ето как трябва да е виждал нещата. Трябва да си чул нещо за това, че всички войници там бяха инжектирани с цял коктейл от химикали. Не знаеха какво правят. Всъщност, това беше престъпление. Даже наистина да са смятали, че е за защита на войниците, трябваше повече да внимават.

— И Бернули участваше в това, така ли?

— Не. Сам се появи по-късно. Първите случаи на онова, което наричат „Синдром на войната в Залива“ се проявиха почти незабавно. В най-лошите варианти — пълен срив на имунната система. А те бяха много. Естествено, в смъртните актове не го пише — имаше адски много „инциденти с джипове“. Божичко, колко уплашени бяха в армията — но бедните копелета умираха точно от това. Военните изпаднаха в паника, при това основателно, струва ми се. Бързо промениха коктейла, но вече беше инжектиран на две дивизии. Започнаха да си представят стотици, по дяволите, хиляди чували с трупове, връщани обратно още преди да е започнала войната. Хората тук нямаше да го понесат. Затова докараха Бернули. Но тъй като не вярват на никого, настояха някой да го контролира. Отначало Сам не искаше да се съгласи, но накрая се спряха на взаимно приемливо решение.

— Само не ми казвай…

— Господин Тайтъс Блейн.

— По дяволите! — възкликна Рейгън.

— Тайтъс е затънал до шията във всички лайна, за каквито можеш да се сетиш. Вече познаваше Сам — познаваше и онези момчета от нелегалните операции във Вашингтон. Те се съгласиха да работят с него, ’щото си мислеха, че могат да го контролират. Майтап, а? — Джуди поклати глава.

— Моето участие беше случайно — продължи тя. — Малшанс. Всичко беше просто лош късмет от начало до край. Освен за Бернули. Той вече разработваше органелната си терапия, беше извършил някои експерименти и нямаше търпение да продължи със следващия етап. Спомняш ли си оная епидемия през деветдесет и трета?

Той поклати глава.

— В Югозапада. Няколко седмици беше по първите страници на всички вестници. Група индианци навахо и някои други бяха починали от загадъчна болест.

— А, да — кимна Рейгън.

— Ставаше въпрос за вирус, разпространяван от гризачи. Друг специалитет на Сам Бернули. На път към органелите.

— Господи — промълви детективът.

— Едва наскоро разбрах за това. Сам добре пазеше тайните си. Дори не зная дали някой друг в армията, освен Тайтъс, е имал представа какво става с проекта за органелите. Те обаче пробутаха програмата си, като заявиха, че е възможно да излекуват вече болните войници и да осигурят имунитет на всички други застрашени.

— Но защо военните са се съгласили? Те не са идиоти.

— Може и да не са, но ми се струва, че си представяха как разтоварват от самолетите онези чували с трупове. Само си спомни колко бързо се развиха събитията в Залива. Решенията се взимаха на крак, изборите не бяха далеч. А първият етап на програмата беше изключително ограничен.

— Ами ти? — попита Рейгън. — Ти си лекарка! Защо се съгласи да участваш?

Джуди го погледна право в очите и той видя болката от спомена.

— Отначало, защото такава ми беше работата. Пратиха ме заради основните ми медицински умения, но Сам се заинтересува от мен заради онкологичните проучвания, в които бях участвала, и ме назначиха при него. Тогава ми се стори странно, но бях чувала за Сам Бернули и се вълнувах от възможността да работя заедно с него. Възможност, която се открива веднъж през живота. — Тя поклати глава. — Разбрах, че работата мирише почти от самото начало, но се страхувах от Сам. И от Тайтъс. В армията заповедите трябва да се изпълняват. Ние не трябваше да задаваме въпроси. Аз обаче би трябвало да… не, аз знаех истината. Но рече беше прекалено късно.

— Защо?

— Защото умирах — отвърна Джуди.

— Какво?

Тя извърна очи и втренчи поглед в стената, но виждаше нещо друго.

— Животът е странна работа. Аз бях една от първите пратени в Залива и получих същия коктейл като другите, но някак си не ми повлия. Действаше точно така — реакциите към него бяха различни. Оказа се, че състоянието не е предизвикано само от коктейла, а заразена доза пиридостигминен бромид, довел до повечето от първите смъртни случаи. Има вероятност да съм била имунизирана с нормална доза. Каква ирония: синдромът е широко разпространен, естествено, защото армията жестоко се прецака, но най-голямата паника се вдигна просто заради повредени лекарства. Нещо, което би могло да се случи където и да е. Програмата на Сам изобщо не е трябвало да бъде започвана.

Рейгън отново усети, че умората плъзва по тялото му. Опита се да се приповдигне, но като че ли не можеше да го направи с една ръка. Джуди му помогна да седне.

— Благодаря — каза той и дълбоко си пое дъх. Тя леко му се усмихна. — Е, щом не си се заразила от синдрома…

— Животът е много странна работа — въздъхна лекарката. — Не се заразих при първата имунизация, но се убодох със заразена игла. — Тя поклати глава. — Адски тъпо. За миг престанах да внимавам и после вече бях мъртва.

Тя не каза нищо повече, просто заби поглед в пода. Рейгън се покашля и Джуди вдигна глава.

— Не искам да съм груб — рече той, — но…

— Да?

— Ами, как така си още жива?

— Тук вече става сложно — въздъхна тя и отново се облегна. — Разбираш ли, органелната терапия действа…

За миг думите й увиснаха във въздуха.

— А! — това бе единственият отговор, който успя да измисли Рейгън.

— Но лекарството е още по-ужасно от болестта — прибави тя.

Джуди се наведе напред и почти провеси глава между коленете си със скръстени на гърдите ръце. В този момент на детектива дори не му хрумна да се възползва от потенциалната й уязвимост. Беше прекалено увлечен от разказа й.

— Сам вече беше постигнал известни успехи при опитите с животни. Беше експериментирал с плъхове — оттук и онзи вирус от деветдесет и трета — и откри, че генетично изменените органели произвеждат CD4 в огромни количества. Всъщност, прекалено големи. Органелите трудно се поддаваха на контрол и много бързо ставаха канцерогенни. Като че ли нищо не можеше да реши проблема със свръхпроизводството на протеин. Сам заключи, че проблемът не е в органелите, а в плъховете. Разбираш ли, тяхната химия е много сходна с човешката, но не и идентична. Особено след като Сам реши, че проблемът с органелите трябва да е свързан с протеиновата структура и конкретно с агенти, известни като приони. Той смяташе, че ако успее да промени формата на прионовия протеин, ще може да се справи с другите проблеми. И разработи специално вещество, за да предизвика промените, необходими за коригирането на функциите на органелите.

Рейгън гледаше с присвити очи в далечината. Той посегна да се почеше по бузата с дясната си ръка, стресна се и я пъхна обратно под завивката.

— Тези приони ми звучат познато, но не зная защо. Искам да кажа, че не разбирам нищо от биология.

— БКЯ — рече Джуди. Детективът поклати глава. — Болестта на Кройцфелд-Якоб? Нали знаеш, „луда крава“? Британско говеждо? Прионите са непрекъснато по първите страници на вестниците заради това.

— А, да! — възкликна Рейгън. Отново го обзе гадно усещане. — Бернули да не… той не…

Лекарката сви рамене.

— Не съм сигурна. Но светът е малък и вече нищо не може да ме изненада.

— Мамка му!

— Сам беше работил по въпроса с прионите още преди Залива. Даже бе изкрънкал разрешение да експериментира с няколко души. Главно болни от СПИН. Хора, които са били толкова отчаяни, че са се съгласили да се подложат на опити с вероятност за успех едно на милион. Сам притежаваше акции във верига от медицински клиники, така че не е имал проблем да намери кандидати.

— Знаем за клиниките — кимна Рейгън.

— Дадоха му разрешение и „Фидра“ го покриха за всичко останало.

— За какво? — попита детективът. — Всичко това е… смайващо, предполагам, но продължавам да не съм наясно по този въпрос. Какво общо има това с моето присъствие тук? Защо беше накълцано онова момиче във „Фидра“? И къде е мястото на „Кръвта“ във всичко това, по дяволите?

— Не разбираш ли? — изръмжа Джуди. — Бернули използваше ресурсите си във „Фидра“ и първоначалните си експерименти с болни от СПИН пациенти, за да разработва нови варианти тунел. Тунелът е средството, което Бернули създаде, за да промени формата на приона и да контролира растежа на органелите. Очевидно тогава не се е наричал „тунел“. Замислен е с аналгетичен компонент, да, но изобщо не е бил замислян като психоактивно средство.

— По дяволите! — изръмжа Рейгън.

— Положението в Залива дойде в съвършен момент за него. Тъкмо беше разработил нов вариант на терапията с органелите — с тунела де — и се нуждаеше от хора, върху които да експериментира. Не ми е известно чак толкова много за връзката с гангстерите, за това как тунелът е излязъл извън контрол. Мисля, че Греймарч знае повече. Всъщност съм сигурна, че знае. Но не ме интересува. Естествено, в основата на всичко стои Тайтъс. Разбираш ли, аз съм замесена, защото… какво друго бих могла да направя? Предстоеше ми бърза, адски грозна смърт от срив на имунната система. Всеки, подложен на органелната терапия, се съгласяваше с нея, но пък и всички имахме смъртни присъди. Бях работила със Сам едва няколко седмици, но знаех репутацията му и какво е в състояние да постигне. Като лекар имах по-добра представа какво става, отколкото другите, но бях в лошо състояние. И тъй като имах необходимите познания, разбирах по-добре от когото и да било друг колко безнадеждно е положението. Можехме да избираме между вълшебния еликсир на Сам и смъртта. Въпреки че не бях съвсем сигурна какви са последствията от лечението — Бернули винаги играеше със скрити карти — аз се вкопчих в сламката, която ми подаваше.

— Но трябва да си съзнавала опасностите — отбеляза Рейгън.

— До известна степен — отвърна тя, — но ти как би постъпил? Оставаха ми само дни, може би седмици живот. Бях добра лекарка и етична жена. Но щях да умра и Сам Бернули ми предлагаше единствената надежда да остана жива. Разбира се, знаех, че е крайно, но… не, няма да се оправдавам и да искам присъдата ми да бъде намалена заради състоянието ми. Просто исках да остана жива. Само това. Ти би ли постъпил другояче?

Той се опита да устои на погледа й, но не успя и извърна очи.

— Не, навярно не — отвърна детективът. После прибави: — И какво се обърка?

— Всичко — каза Джуди. — Всъщност, аз бях подложена на лечение заедно с третата вълна пациенти. Никой от първата вълна, които бяха лекувани във „Фидра“ преди Залива, не беше оцелял след имплантирането на органелите. Очевидно съвсем бързо бяха станала ужасно канцерогенни. Пациентите от втората вълна обаче, които бяха първите лекувани след включването ми в проекта в Залива, показаха голямо подобрение. Бернули беше разработил тунела, за да контролира растежа на органелите, но все пак не бе успял да получи достатъчно производство на CD4, за да блокира изцяло действието на ретровирусите. Въпреки това, когато се включих аз, четирима от втората група бяха още живи. Но имаше… усложнения.

— Какво точно означава това?

— Разбираш ли — обясни Джуди, — органелите предизвикваха някои неочаквани ефекти. Свързваха се с ретровирусите, да, но в същото време пречеха на други същностни химически функции, особено по отношение на тимусната жлеза. Знаеш ли какво е това?

Рейгън понечи да кимне, после поклати глава.

— Намира се ето тук — каза тя и посочи над гръдната си кост. — Важна е за развитието на имунната система по време на пубертета. После се смалява и при възрастните в общи линии загубва значението си. Атрофира. Е, нещо във въздействието на органелите отново активира тимуса на пациентите. Изглеждаше нормално, провокираше пасивния аспект на увредените имунни системи. В края на краищата тези ретровируси убиват главно като разрушават имунните реакции на тялото и оставят приемника уязвим за всякакви инфекции. Пневмония, туберкулоза или нещо друго.

— Разбирам — каза Рейгън.

— Добре. Е, обикновено при възрастните тимусът е пасивен. Но активирането му от органелите предизвика имунни реакции, които нямаха нищо общо с непосредствената задача. Пациентите не само че не се справяха с ретровирусите, както би трябвало, но и атакуваха собствените си тела. Някои станаха алергични към собствената си кожа или към функциите на бъбреците или черния си дроб. Физическите прояви често бяха извънредно странни. Греймарч е от тази втора група пациенти.

— О! — обади се детективът.

— Калвин беше първият истински успех на Бернули. Отначало изглеждаше абсолютно нелогично той да е толкова добре, докато другите умират, но егото на Бернули обясни и Калвин.

— Не разбирам — каза Рейгън.

— Бернули продължи да си играе с вариантите на тунела веднага щом видя, че се нуждае от средство, за да контролира растежа на органелите при втората вълна пациенти. Онзи, който беше използвал при първата група, се оказа пълен провал. Вторият бе по-добър, но повечето от пациентите все още умираха. В края на втората серия експерименти той получи нов вариант. Всеки добър учен първо би го доусъвършенствал и би провел нова група от опити, но Сам очевидно не се чувстваше обвързан от някаква етика. Калвин беше най-здрав от втората група пациенти, които все още бяха живи. Затова Бернули започна да лекува с новия вариант на тунела единствено него. Без, разбира се, да указва на Греймарч или на някой друг какво прави. И се получи — рече тя. После сведе поглед. — Почти.

Рейгън вече изнемогваше. Умираше от жажда и помоли Джуди за още лимонада. Тя отиде да му донесе.

Когато се върна при леглото му, той вече спеше.