Джей Ръсел
Тунел (20)

20.

Рейгън лапна цигара, после предложи пакета на Арсенио, който поклати глава, без да го поглежда.

— Тези днешни хлапета — каза лейтенантът. — Вече стреляте с патлаци, но не щете и да чуете за цигари. Не зная, мисля, че е виновна телевизията. Ти как мислиш?

Арсенио седеше на твърд дървен стол в стаята за разпити. Ръцете му бяха закопчани с белезници отзад. Той гледаше надолу към мътното си отражение в изподрасканата стоманена маса и леко се отдръпна, когато Рейгън се наведе напред, за да издиша дима в лицето му. Момчето упорито избягваше погледа му.

— Да, обвинявам шибаните медии — продължи лейтенантът. Той имитира гласа на свадлив старец: — Вие, проклети хлапета с вашия безумен рокендрол!

Арсенио продължаваше да седи с наведена глава, но Рейгън видя, че вдига вежди и крадешком хвърля поглед към детектива.

— Да, зная. Рокендролът е музиката на белите момчета. А ти си гангстер. Ти слушаш рап. Рап, рап, рап.

Този път Арсенио вдигна поглед и видя, че Рейгън като че ли не му обръща внимание. Всъщност той си смучеше цигарата и зяпаше някъде в пространството.

— Божичко, спомням си времето, когато в академията трябваше да водим дискусии под ръководството на психоаналитик. Веднъж седмично. Господи, той беше пълен кретен, с онези кръгли очила, конска опашка и сандали. При това с чорапи. Невероятно. Всяка седмица трябваше да се срещаме с тоя кретен. Ха! Както и да е, той се опитваше да ни убеди, че сме превъплъщение на СС и ние кимахме и дрънкахме за отношението си към града, насилието и безправните малцинства. Това беше през шейсетте години, синко. Когато хората наистина им пукаше за марихуаната. Можеш ли да повярваш?

Рейгън пусна фаса на пода и го стъпка с ток.

— Всичко това го няма, а, Точен мерник?

Арсенио вдигна вежди.

— Да, боклук, зная уличния ти прякор. Чух и как си го получил. Хората са те наблюдавали. Намерил си си интересни приятелчета. Адски бързо си започнал да се издигаш в „Кръвта“. Разбираш ли, ние обичаме да сме в течение на делата на твоя господин Моргън Карти и неговия малък кръжец.

Рейгън се изправи и мина зад Арсенио. Момчето се помъчи да го проследи с поглед, но заради белезниците не можеше да се завърти.

— Аз не съм глупак — каза лейтенантът, — и макар да не съм милозлив, не съм и точно Пат Бюканън. Не храня илюзии за това как е там. Мразя шибаните гангстери като теб, но в същото време ви разбирам. Вие правите каквото можете, за да живеете в този град. Човек не може да се тъпче повече с лайна, идва момент, в който трябва да ги изплюе.

Рейгън завърши обиколката си около масата и отново седна на стола си. Той се наведе напред и приближи лице до това на момчето.

— Но ето какво не съм в състояние да разбера: как можеш да гледаш в очите милата си стара баба, когато се движиш с бандата, убила сестра ти? Какво ще си помисли за теб гордата ти стара баба, когато й го кажа?

— Копеле! — изкрещя Арсенио и се задърпа на стола, като се мъчеше да се освободи от белезниците.

Рейгън се облегна назад и остави момчето да се помята.

— Копеле гадно… ще те убия, копеле!

— Тц-тц, какъв език само! Страхувам се, че ще трябва да си отбележа и това.

Арсенио продължи да псува и да се бори. Рейгън просто си запали нова цигара и зачака момчето да се умори. Вратата се отвори и вътре пъхна глава униформен полицай, за да провери какъв е този шум, но когато Рейгън му намигна, кимна и излезе. Арсенио най-после се отказа да се съпротивлява и отново заби поглед надолу към отражението си, успял само целият да се изпоти.

— Не е к’вото си го мислиш — след няколко минути мълчание промълви той.

— Как така? — попита Рейгън.

Момчето за пръв път го погледна право в очите и детективът остана потресен от силата на погледа му.

— Казах, че не е к’вото си го мислиш.

— Ами, тогава ме просветли, господин Точен мерник.

Арсенио дълбоко си пое дъх, погледна нагоре към тавана и се опита да измисли какво да прави. Нямаше начин ченгето да повярва, че е влязъл в „Кръвта“ само за да открие кой е убил Даян. Особено след престрелката в склада. И ако ченгето наистина знаеше произхода на прякора му. Всичко бе толкова безумно, че понякога самият Арсенио губеше представа за действителността.

От друга страна, макар да беше малолетен, на него му предстоеше затвор само заради това, че е бил на местопрестъплението. Улученото ченге бе умряло и щяха да осъдят всички арестувани. При тези обстоятелства идеята, че съдебните заседатели изобщо могат да повярват на историята му беше абсолютно безумна.

По дяволите, ами че историята му наистина си беше безумна.

Арсенио си помисли за баба си и за това какво ще й причини, когато научи за него. Тя не бе глупава и момчето трябваше да успокои подозренията й за нощните си похождения, като я излъже, че си е намерил работа в нощен ресторант. Дори успя да задигне униформа на служител в „Макдоналдс“, която понякога обличаше навън, за да й придаде съответния вид. Ако баба му научеше, че е движил с „Кръвта“, това щеше да я убие. Щеше да затвори за него ума и сърцето си и никога нямаше да му даде възможност да й обясни. А той знаеше, че в крайна сметка за него е важен не детективът, нито пък който и да е от така наречените му приятелчета.

Неговият съд се състоеше от един-единствен човек.

— Слушай — накрая каза Арсенио и погледна Рейгън в очите.

 

 

Рейгън повика униформен полицай да наглежда Арсенио, докато иде да потърси Бролин. Не я откри на бюрото й, но намери Маклиъд, който му каза, че партньорката му е навън по работа. Той предложи да набере номера на пейджъра й, но лейтенантът отказа. Колкото й да му се искаше тя да участва, Рейгън знаеше, че няма право да я посвещава, ако реши да направи онова, което замисляше. Правилно или не, това щеше да е само негова игра.

Той мина покрай кабинета на Донатели, но капитанът също отсъстваше. Определено не можеше да му съобщи, въпреки че с радост би приел съветите му. Даже вътрешно да харесаше идеята, капитанът никога не би могъл официално да я одобри. Идеята на хлапето не само противоречеше на реда в управлението, тя противоречеше изобщо на този свят.

Рейгън продължи да обикаля из участъка, като обмисляше възможните последствия. Когато минаваше покрай общата стая, той се видя по телевизията. Местните новини показваха запис на едно от интервютата, които беше дал след операцията в склада. Вече му бяха съобщили, че ще получи официална похвала за това и че въпреки смъртта на полицая, костюмарите в управлението само дето не се насрали от кеф, когато научили какво количество тунел е заловено. За миг лейтенантът се загледа в образа си на телевизора, възхити се колко добре изглежда и продължи нататък.

Върна се при бюрото си и тежко се пльосна на стола. Скръсти ръце на гърдите си, облегна се и затвори очи. Колкото и да не му се искаше да повярва, тъй като не харесваше хлапето, Рейгън инстинктивно усещаше, че Арсенио казва истината. Не само заради това, че в очите му имаше сълзи, когато говореше за сестра си — лейтенантът беше виждал не един престъпник с артистичен талант, в края на краищата това бе Лос Анджелис — а заради осезаемата омраза, излъчваща се от него, когато разказваше за предполагаемите си братя от „Кръвта“. Хлапето му беше дало някои ценни подробности за операцията на Карти, всъщност достатъчно, за да го убият, но говореше така, сякаш това не означава нищо. Арсенио изглежда гореше от желание да отмъсти за убийството на сестра си и Рейгън просто не можеше да повярва, че някой е в състояние толкова убедително да се преструва в такава ситуация. Най-вече защото хлапето дори нямаше досие. И беше споменало за тайнствен мъж, който снабдявал „Кръвта“ с тунел. Не знаеше кой е той, но веднага щом спомена за него, Рейгън усети, че вътрешните му аларми започват да пищят.

— Хей! Телевизионната звезда.

Лейтенантът отвори очи. От отсрещния край на стаята дебел детектив на име Брукс му сочеше джобен телевизор. Рейгън видя, че по новините показват друго негово интервю.

— Добре изглеждаш — извика Брукс, — но следващия път не забравяй да си закопчаеш дюкяна. Добър удар, шампионе.

Рейгън се насили да се усмихне и скришом погледна надолу към закопчания си цип. После продължително се огледа наоколо и взе решение. Извади малкия касетофон от заключеното чекмедже на бюрото си и се насочи обратно към стаята за разпити.

— Виж сега — каза на Арсенио, след като освободи униформения полицай. — Залагам цялата си проклета кариера, но ще те пусна да се измъкнеш.

Тялото на момчето като че ли се отпусна на стола. Рейгън отключи белезниците и седна срещу Арсенио, който силно разтриваше китките си. Лейтенантът извади от джоба си касетофона и го постави на масата.

— Но първо трябва да ми разкажеш историята за Точния мерник.

Арсенио замръзна и с лявата си ръка силно стисна дясната си китка.

— Аз… не мога — каза той, като бавно поклати глава. — Не мога да ти разкажа това.

— Нямаш друг избор. Това са условията на сделката. Щом изпълниш своята част, ще изгоря записа. Ако аз изгоря заради теб, ще бъдеш обвинен в убийство. Пряка линия за смъртоносната инжекция. Една игла, без никакво чакане. Това е моята гаранция.

Арсенио продължаваше да клати глава, но бе ясно, че обмисля предложението.

— Как мога да ти вярвам? — попита той.

Рейгън леко се усмихна.

— И аз мога да те попитам същото. Сделката се основава на чисто доверие и от двете страни. Ако един от двама ни прецака другия, прецаква и себе си.

Арсенио престана да клати глава и бавно кимна. Той посочи към касетофона и Рейгън го включи.

— Казвам се Арсенио Съмърс — колебливо започна момчето. Лейтенантът окуражително кимна. — Уличният ми прякор е Точния мерник. Получих го, след като застрелях малко дете право в окото с един изстрел. Направих го, за да ме приемат в „Кръвта“. Не зная кое беше момчето, но беше обидило Моргън Карти.

Арсенио притисна челото си с ръка, сякаш не можеше да повярва какво прави. Рейгън също се удивляваше, знаейки, че ако бъде направен публично достояние, записът означава сигурна смъртна присъда за хлапето.

— Не исках да го застрелям, но нямах друг избор. Аз… аз просто стрелях. Улучих го в окото, но това беше чист… късмет.

Гласът на Арсенио секна. Рейгън още повече се изненада, когато момчето завърши изповедта си със сълзи и накъсани думи.

— Не исках да го правя. Не… той просто падна… в окото. Просто падна. Имах… късмет. В окото.

Арсенио млъкна и избърса носа си с ръкав. Лейтенантът измъкна от джоба си кърпичка с монограм и я подхвърли на момчето, което я погледна така, сякаш беше извънземен предмет. Рейгън изключи касетофона.

— Това е достатъчно — каза той.

Арсенио издуха носа си в кърпичката и после я подаде обратно на Рейгън, който сбърчи лице и поклати глава.

— Ще я изпера и ще ти я върна — любезно каза момчето и в този момент лейтенантът си помисли, че вижда онова дете, което навярно познава баба му. — Сега може ли да си тръгна?

— Обратно в пандиза — каза Рейгън.

По лицето на Арсенио се изписа гняв, но Рейгън предотврати избухването му с махване на ръка.

— Помисли, Арсенио. Не мога просто така да те пусна. Даже да убедя шефовете си, какво ще си помисли Карти? Ще реши, че си го предал и ще те накълца на кайма. Не. Имам друга идея. Можеш ли да тичаш бързо? Ама без да ме лъжеш.

Арсенио се замисли за миг, после кимна.

— Не съм чак толкова издръжлив, но мога да тичам. Тренирал съм в училище. С препятствия.

— Добре. Ще трябва да избягаш от един полицай. Няма да е трудно и той няма да е въоръжен.

Момчето го гледаше със съмнение, но Рейгън го успокои.

— Само недей да го нараняваш — каза той. Помисли си за Уидърспун и прибави: — Е, недей да го удряш чак толкова силно.