Джей Ръсел
Тунел (42)

42.

— Исусе Христе! — промълви Джуди.

— И имам раните, с които да го докажа — рече Рейгън.

Тя го хвана за ръка, за да му помогне да влезе в сградата на „Semper Fi“, но детективът грубо се отскубна. Повече нямаше да разчита на когото и да било, реши той, нямаше да изпълнява и ничии заповеди. От тук нататък щеше да прави всичко сам, по свой начин и по дяволите последствията. Беше му писнало да играе ролята на лосанджелиска боксова круша.

Рейгън с накуцване влезе вътре, като се подпираше на импровизирана патерица, измайсторена от ръждясал прът, който бе намерил в кофа за боклук. „Браунинг“-ът продължаваше да е затъкнат в пояса му. Когато лейтенантът се завъртя, Джуди видя по гърба на ризата му нещо, което можеше да е само засъхнала кръв с цвят на печени ябълки. По дъното на раздраните му панталони също имаше тъмно петно, а лицето и ръцете му бяха покрити с рани, драскотини и натъртвания с всевъзможна големина и окраска. От раната на китката му се стичаше гной с цвят на горчица.

Рейгън отиде до дивана във фоайето и тежко се отпусна върху възглавниците. Захвърли патерицата настрани и тя силно изтрака на пода. Един от пациентите в приюта, мършав младеж в увиснал бял халат и меки розови пантофи, подаде глава от стаята с телевизора и ахна при вида на детектива. Той премести поглед между Рейгън и Юинг, но Джуди беше загубила дар слово. Пациентът понечи да каже нещо, после забеляза „Браунинг“-а на Рейгън и бързо изчезна.

— Не можеш да останеш тук — рече Джуди. — Ще има въпроси.

— Никъде няма да ходя!

— Хайде просто да се върнем в къщата за гости. Трябва да се погрижа за теб.

Рейгън я погледа около минута, преди да се съгласи с кимване. Джуди отново понечи да му помогне, но той не й позволи. Докато бавно се изправяше на крака, лекарката взе патерицата и му я подаде. Детективът я взе и на почивки последва Джуди по коридора и навън през задния изход на сградата.

— Какво се е случило? — попита тя, когато излязоха на двора. — Къде е Калвин?

— Мъртъв е. Струва ми се. Поне не изглеждаше много добре. Тайтъс го беше закачил на метална кука.

— Господи! — възкликна Джуди.

Изглеждаше по-скоро изпълнена със съмнения, отколкото натъжена. Сякаш й бе казал, че новият папа е евреин.

— Да, картинката хич не беше приятна.

— Какво се случи?

— Хората на Тайтъс — „Кръвта“ — ни очакваха. Знаеха за това място, в случай че още не си разбрала.

— Мамка му! — каза тя.

— Да. Та си поиграхме на блъсканица из Холивуд, докато накрая ни настигнаха.

— Даваха го по новините — прекъсна го Джуди. — Трябваше да се досетя, че Калвин има пръст в това. Загинали са шестима души.

— Навсякъде е тежко — изръмжа Рейгън. — Отведоха ни в лаборатория за тунел в западната част на града. Когато се зае с мен, Тайтъс вече се беше накефил с Греймарч. За щастие, прекъснаха го преди… е, предпочитам да не ти разказвам повече.

Джуди отключи вратата на къщата за гости и го покани вътре. Той докуцука до леглото, където само допреди часове го бяха държали в плен, и с удоволствие се пльосна отгоре му. Лекарката взе лекарства и бинтове, за да му окаже първа помощ и се захвана на работа с чуканчето на китката му. Знаеше, че адски го боли, докато почиства раната, на Рейгън дори не мигна.

Тя потръпна.

— Как успя да избягаш?

— Имах най-тъпия шибан късмет на света. Преди няколко часа друга банда нападна сградата. Стори ми се, че бяха „Саградос“ — отмъщение, навярно — но не съм сигурен. Бог да ги благослови, които и да са. От тук насетне нямам нищо против гангстерските войни. Беше като шибаното Сараево.

— Какво стана с Тайтъс?

— Нямам представа. За последен път го видях да отпрашва с гранатохвъргачка и висок боен дух. Лабораторията се запали и в суматохата успях да се измъкна. Страхотен пожар беше. Сигурно ще е водещата новина тази вечер. Мамка му. Малко се поочуках, докато бягах, но успях да отмъкна кола. И ето ме тук.

Джуди бе почистила раната му, която се беше инфектирала, но не толкова, колкото изглеждаше отначало. Започна да я превързва, после спря.

— Как така? — попита тя.

— А?

— Защо си тук, детектив? Защо не отиде да докладваш в своя полицейски участък?

Рейгън я погледна в очите. Издърпа ръката си и разгледа отвратителното чуканче. Наистина беше грозна гледка и той за пръв път, след като Тайтъс го бе осакатил, остана поразен от безвъзвратността на случилото се. Заради цялата суматоха не беше имал време да се замисли за нещо повече, освен непосредствената болка. Внезапно се почувства съкрушен от невероятната загуба. Изпълни го мъка, която бързо отстъпи мястото си на яростен гняв.

— Защото въпросът е личен — отвърна детективът. — И сега разбирам, че няма друг начин да се справим с Тайтъс.

Джуди кимна и леко се усмихна.

— Може и да не си толкова тъп, за колкото те смяташе Калвин.

— Не съм аз онзи, който увисна на месарската кука — отвърна Рейгън.

Тя отново кимна, но този път на лейтенанта му се стори, че изглежда малко тъжна. Лекарката свърши с превръзката и се канеше да започне с другите му наранявания, когато го погледна с любопитна усмивка.

— Едва не забравих — рече тя.

— Какво?

— Един твой приятел е тук.

— Аз нямам никакви приятели — отсече Рейгън. — Вече.

— Не бъди толкова сигурен — каза Джуди.

 

 

Когато го видя, Рейгън толкова се зарадва, че въпреки бинтованите си ребра и всичко останало, наистина грабна Арсенио в прегръдките си. Хлапето не беше толкова възхитено, но не възрази. Лейтенантът отстъпи назад и го разгледа от главата до петите. Макар че откакто го бе видял за пръв път в къщата на баба му, бяха минали само няколко дни, на Рейгън му се стори, че изглежда много по-възрастен. Дори с пантофите и торбестия халат за баня. Непокорството все още беше очевидно, но докато преди Арсенио го проявяваше гордо, сега сякаш го носеше като бреме.

— Как се озова тук, по дяволите? — с широка усмивка попита Рейгън. Той отново седна на ръба на леглото и посочи на момчето стола.

Арсенио сви рамене и хвърли поглед към Джуди.

— Аз го измъкнах — отвърна тя.

— Измъкнала си го? Откъде?

— От затворническото отделение на окръжната болница — каза лекарката.

— Просто ей така?

— Ами помогнах си с малко фенобарбитал. Ще се изненадаш колко беше лесно.

— Навярно не е било. Но като че ли вече нищо не може да ме изненада.

Рейгън и Джуди втренчено гледаха към Арсенио и това го изнерви. Той запристъпва от крак на крак и се зазяпа в пода.

— Реших, че може да ни е полезен — продължи лекарката. — Знае много.

Арсенио намръщено я погледна, но Рейгън кимна.

— Наистина — съгласи се той.

— Той си има име и вие го знаете — намеси се момчето.

— Извинявай, Арсенио — каза детективът. Това като че ли изненада хлапето. — Разбираш ли какво става тук?

Арсенио отново сви рамене и кимна към Джуди.

— Тя ми обясни донякъде. Не че вярвам, разбира се.

— Не е лесно да го повярваш, зная. Странна скапана работа, няма съмнение. И далеч не се свежда само до Моргън и „Кръвта“. Далеч не се свежда само до Даян.

Арсенио рязко погледна към Рейгън.

— Зная, че се опитваш да отмъстиш за нея. Спомням си всичко, което ми разказа, и разбирам, че искаш мъст. — Лейтенантът вдигна чуканчето пред лицето на момчето. То прехапа устни. — И аз имам защо да отмъщавам. Онова копеле ми откъсна ръката, очисти партньорката ми и… взе ми всичко. Освен живота ми и аз имам намерение да го използвам, за да го унищожа. Той замисля някаква сериозна гадост, в сравнение с която убийството на Даян ще е като ден, прекаран в Дисниленд. Зная, че ти е тежко да го чуеш, но е така. Разбираш ли?

— Да — рече Арсенио. — Разбирам.

— Добре. Защото за това все още се нуждая от твоята помощ. И ако всичко стане както трябва, може би и двамата ще успеем да си отмъстим.

— Ясно — кимна хлапето.

— Чудесно. Разкажи ми всичко, което се случи, след като избяга от Уидърспун.

На Арсенио му трябваше известно време, за да подхване, но щом започна да разказва историята, откри, че си спомня всичко. Той описа с подробности онова, което знаеше за Моргън и „Кръвта“, включително всяко срамно нещо, извършено от самия него: от подпалването на лабораторията на „Саградос“ до изнасилването на Ланис под въздействието на тунела. На няколко пъти избухна в сълзи.

— Къде би могъл да се скрие Моргън? — попита накрая Рейгън. — Искам да кажа, освен бърлогата му.

— Веднъж ходих в една голяма лаборатория. Намира се в стара фабрика…

— Това е история — прекъсна го детективът. — Къде другаде?

Арсенио помисли около минута, като клатеше глава.

— Ами…

— Казвай де — рече Рейгън.

— Никога не съм го виждал лично, но веднъж чух Джу Джу да приказва за друго място, което човекът на Моргън — трябва да е ставало дума за Тайтъс — приготвил за в случай че се наложи бързо да пуснат повече продукция. Каза, че даже Моргън трябвало да се облича нормално, когато ходел там, иначе местните ушаци щели да го приберат. Джу Джу каза…

— Какво?

Арсенио хвърли поглед към Джуди и се изчерви.

— Каза, че там било толкова бяло, че даже путките се страхували да са розови.

Рейгън прехапа устни.

— Но къде е това?

Момчето поклати глава.

— Не знам нищо повече.

— Намира се на север в долината — обади се Джуди.

— Какво? — попита Рейгън.

— Тайтъс има адски много имоти. Един от тях е в Сайми вали. Сигурно става дума за него.

— Откъде знаеш?

— Казах ти, имам приятели.

— Същите онези приятели, които са ти помогнали да измъкнеш хлапето от окръжната болница.

Тя кимна.

— Кои са те? — попита Рейгън.

— Има и… други — сви рамене лекарката.

— Други ли? Искаш да кажеш такива като теб? И като Греймарч?

— Да. Създадени от Бернули. Онези, които не са с Тайтъс или които още не е успял да убие. Аз… им помагам да си доставят нужното — заразена кръв и тунел — и в замяна те вършат някои неща за мен. Зависим едни от други.

— Ще ни помогнат ли сега?

— Мисля, че да — отвърна Джуди. — Да. Разбира се, че ще ни помогнат. Това е точно онази възможност, която очаквахме. Едно от нещата, които правехме, за да оцелеем, беше да следим операциите на Тайтъс. Калвин беше главният играч, но има и други.

— Добре — каза Рейгън.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Знаеш ли точно къде е имотът на Тайтъс?

— Сигурна съм, че мога да го открия.

— Имам идея — рече детективът. Погледът му блуждаеше и пръстите му разсеяно си играеха с новата превръзка на китката му. — Сайми вали е едва ли не прекалено удобно. В края на краищата, Блейн сигурно има чувство за хумор. Но трябва да сме убедени, че тъкмо това е мястото, където са се спотаили той и „Кръвта“. Голямата лаборатория я няма. Полицията вече знае за къщата в Малибу, а свърталището на Моргън е прекалено опасно. Ако има някакво друго място, за което не знаеш, ще се прецакаме. — Той погледна към Арсенио. — Но ако вече имат лаборатория в долината, най-вероятно ще идат точно там.

— Какво замисляш? — попита Арсенио.

— „Саградос“ ми дадоха тази идея. Случайно да си фен на Клинт Истууд?

Джуди сбърчи лице, но хлапето ентусиазирано кимна.

— Човекът без име — рече то.

— Точно така. Гледал ли си „Шепа долари“?

— Мамка му, да!

— Какво си замислил, по дяволите? — попита Джуди.

— Какво ще кажеш за „Йохимбо“? — обърна се към нея лейтенантът.

— За онзи филм на Куросава ли говориш? — рече тя.

— Имах чувството, че си киноманка. Някога чела ли си „Червена жътва“?

— А? Какво точно ти е дошло наум? — настоя лекарката.

Рейгън въздъхна.

— Трябва да телефонирам.

 

 

Джуди се опита да прати Арсенио обратно в приюта, за да си почине, но момчето категорично отказа. Тя донесе от голямата сграда безжичен телефон, но Рейгън й каза, че не става и че трябва да излезе за малко.

Той закуцука към улицата, като спря да вдигне тежък камък от предния двор на приюта. После продължи нататък, докато не откри паркиран автомобил с небрежно оставен на седалката клетъчен телефон. Рейгън разби стъклото, взе го и бързо се върна в къщата за гости.

— Защо го направи? — попита го Джуди.

— Заради подслушването — поясни той. — Номерът се изписва на дигитален дисплей още докато телефонът звъни. Ще са тук, преди да успеем да стигнем до вратата. Но при клетъчните телефони няма как да установиш откъде се обаждат.

Рейгън набра номера и подаде телефона на Джуди.

— Просто ми го подай обратно, освен ако не отговори жена му — каза той.

Лекарката навлажни устните си с език. Погледът й блуждаеше из стаята, докато броеше иззвъняванията. На третото се обади сънен мъжки глас и тя бързо предаде телефона на Рейгън, който прочисти гърлото си.

— Говорете — каза гласът.

— Тук е Денис, Кърмин. Ако Лорета е будна, недей да се обръщаш към мен с името ми. И в двата случая отнеси телефона в кабинета си.

— Господи! — разнесе се отговорът на другия, последван от кратко мълчание и после: — Почакай.

Рейгън чу, че Донатели говори нещо на жена си, чу ехото на стъпките му, докато излизаше от спалнята си и затваряше вратата зад себе си.

„Страхотен телефон“ — помисли си лейтенантът.

— Денис? — каза Донатели. Гласът му вече не звучеше сънено.

— Да, Кърмин. Аз съм.

— Божичко! Къде си? Добре ли си? Какво правиш, по дяволите?

— Не мога да ти кажа къде съм, Кърмин. Не те интересува и номера ми, ’щото се обаждам от клетъчен телефон и съм в движение.

— Копеле.

— Този път затънах дълбоко в лайната, Кърмин. Чак до шия.

— Денис, трябва да се върнеш. Окръжният прокурор направо ще те обеси. Онова клане в къщата на Бернули. Открихме твоя пистолет и твоята… твоя пръстен.

— Още ли беше на пръста ми? — попита Рейгън.

— Тъкмо за… това се чудех.

— Да. Мой е. Беше мой.

— Какво се е случило, Денис? Бролин и Маклиъд, оня гъзолизец Бернули и „Кръвта“? Господи боже мой, трябваше да изнесат Маклиъд в десетина найлонови торбички.

— Зная. Видях всичко. А после и още много други неща. Аз… Не мога да ти кажа нищо, за да ти стане по-ясно. Още не мога да ти го обясня, само ще ти кажа, че се опитвам да оправя нещата. А ако се върна, няма да успея.

Последва мълчание, за кратко нарушено от далечни гласове, включили се в линията като призраци от кой знае къде. Рейгън чуваше тежкото дишане на Донатели и си представи как челюстите му подскачат нагоре-надолу с всяко мъчително поемане на дъх.

— Денис… Бролин е била убита с куршуми, които съответстват на твоя пистолет. С твоите отпечатъци навсякъде по него, мамка му. Божичко, Денис, главата й приличаше на прогнила тиква.

Бе ред на Рейгън да се задъха. Той затвори очи и си припомни: Бролин се цупи, докато той шофира, Бролин аплодира „Доджърс“ по телевизията.

— Не съм я убил аз, Кърмин. Каквото и да е станало, по дяволите, трябва да знаеш, че не съм убил Джени Бролин.

— Вече не зная какво зная. Мислех си, че те познавам. Но… Не зная. — Донатели дрезгаво се засмя, но смехът му бързо секна. — И със сигурност не зная какво искаш.

— Искам да направиш нещо, Кърмин. Нещо много голямо и много важно.

— Сигурно се майтапиш.

— Чуваш ли ме да се смея?

— Мамка му, какво очакваш да направя за теб, Денис? Искам да кажа, постави се на моето място.

Рейгън не отговори. Чуваше се само дишането на Донатели. Не му се искаше да влиза в подробности. Но трябваше.

— Сейнт Клеър — рече той.

Донатели забрави да диша. Спусна се мъртва тишина.

— Кърмин?

— Има неща, за които човек не може да моли, Денис.

— Зная.

— Такъв е животът на мъжете. Това ги прави мъже.

— Разбирам.

— И?

— Повтарям: Сейнт Клеър. Нямаше да го правя, ако имаше друга възможност.

Известно време никой от двамата не каза нищо.

— Какво искаш? — накрая попита капитанът.

Рейгън му каза и Донатели отвърна, че ще си помисли.

— Как да се свържа с теб? — попита той.

— Не се дръж като задник, Кърмин. Аз ще ти позвъня утре вечер по същото време. От друг телефон, така че недей да се хабиш.

— Нямам представа какво си направил, Денис, но зная едно: тази нощ ти уби нещо тук. Нещо помежду ни.

Рейгън усети тежест в гърдите си и раната на китката го засърбя. Още по-силно беше пробождането в сърцето.

— Зная, Кърмин. Но няма друг начин. Надявам се, че накрая ще разбереш. Аз… Кърмин?

— Какво?

— Спомняш ли си Сейнт Клеър?

— Дали…? А дали си спомням проклетото име на майка ми?

— Онова, което става тук, онова, което можеш да ми помогнеш да направя — в сравнение с него Сейнт Клеър е като стара мома библиотекарка на чаено парти.

Отново мълчание. После:

— Ще видим, Денис. Просто трябва да видим.

Донатели затвори. Рейгън подържа телефона до ухото си около минута, преди да го изключи. Арсенио и Джуди внимателно слушаха. Лекарката изглеждаше тъжна, а момчето объркано.

— Кой е Сейнт Клеър? — попита Арсенио.

— Време е да бягаме — каза Рейгън. — Тайтъс навярно все още прегрупира силите си, но не след дълго „Кръвта“ пак ще се появят.

— Ами приютът? — попита Джуди. — Не мога просто да оставя пациентите на гангстерите.

— Всичко ще е наред. Тайтъс знае къде си, но не му пука за тях. И е време да ме запознаеш с онези твои приятели.

Джуди прехапа устни и смръщи чело. С това изражение приличаше на малко момиченце. „Адски е готина“ — помисли си Рейгън и сам се изненада. „За скапана вампирка“ — спомни си той.

— Добре — каза тя. — Само че първо ме остави да си взема някои неща и поне да се опитам да се свържа с някои хора.

Рейгън кимна, после осъзна, че тя навярно трябва да си направи инжекция.

— Кой е Сейнт Клеър? — повтори Арсенио.