Джей Ръсел
Тунел (32)

32.

Преди да приближи до манхатънския си мезонет, Тайтъс разузна района. Не знаеше дали Греймарч е отвел ченгето, но точно сега не можеше да рискува и да се върне в Малибу. Пък и като се оставеше скромният запас от кръв и тунел, малко оръжие и гледката към океана, нямаше какво да прави там. А ако детективът все още беше жив — въпреки гнева си, Тайтъс се ухили при спомена за ръката на онзи боклук — цялото имение щеше да е пълно с ченгета.

Първо отиде при заключения хладилник и си боцна двойна доза. Когато тунелът и заразената кръв се понесоха по вените му, той се отпусна по гръб на дивана и се замисли за събитията, довели го до сегашното положение.

Известно време Тайтъс продължи да беснее заради унизителния начин, по който го бяха принудили да напусне къщата на Бернули. Бе изскочил през един от прозорците и изтича при мерцедеса си, после скъса жиците, запали двигателя и потегли в същия момент, в който иззад ъгъла пристигаше първата полицейска кола. Куршумите в дясното рамо адски боляха, но той бавно и спокойно напусна квартала, като внимателно отбиваше край тротоара всеки път, щом по улицата срещу него се понесеше линейка или патрулен автомобил. Заради мрака и типичното безразличие на лосанджелиските шофьори, никой не забеляза, че е само по слипове.

Но под седалката му имаше „Узи“, просто в случай, че някой забележеше.

Когато излезе на магистралата за Санта Моника, яростта надхвърли равнището му на търпимост. Той се сдържа, докато напусна входната рампа, после настъпи газта до сто и осемдесет километра в час и самоубийствено започна да се промушва между другите коли. Когато мина под високата рампа, водеща към магистралата за Сан Диего, Тайтъс включи компактдиск плейъра и си пусна диск на Иги Поп. Наду звука и закрещя заедно с музиката, като настъпи до дупка германския двигател, докато не се принуди да намали скоростта, за да премине в крайбрежната магистрала. Ядосан от бавното движение, той пресече платната и рязко наби спирачки в един от пустинните паркинги на юг от кейовете на Санта Моника.

Без да изключва двигателя и музиката, Тайтъс рязко отвори вратата и се втурна към морето. С всяка своя тежка крачка по мръсния пясък той се виждаше да убива Греймарч по различен начин. О, колко съжаляваше, че не го накълца на парчета по време на боя в мъжката тоалетна! Не искаше и да си спомня за сблъсъците си с него в миналото. Гневът му продължи да се усилва и Блейн си припомни всичките им срещи, още от Залива, и после за всички възможности, които беше имал да удуши или просто да изкорми Греймарч.

Яростта му бе толкова силна, че когато се хвърли в студените води на Тихия океан, почти очакваше от тялото му да се вдигне пара. Ледените вълни понижиха вътрешната му температура до поносимо равнище.

Докато не си спомни за Хедър и отново не кипна.

Като си представяше мъртвото й лице, той се изправи до кръста в морето и приклекна. Солта и бактериите пареха дупките в рамото му. Тайтъс вдигна лявата си ръка и опипа входните рани, раздалечени на около три сантиметра една от друга точно над ключицата. Отново приклекна и заби показалец в първата рана, докато не усети малкото парче сплескано олово на половин сантиметър под кожата. Раздвижи куршума вътре и го измъкна, все едно че вадеше последната останала маслина от буркан с тясно гърло. После го пусна във водата и оловото изчезна с тих плясък.

Блейн се изправи и дълбоко си пое дъх, след това пъхна пръста си във втората дупка. Този куршум се беше забил много по-надълбоко и показалецът му потъна чак до второто кокалче, преди да го открие. Когато измъкна пръст навън, той леко се олюля.

Тайтъс дълбоко си пое дъх и застана на колене. Водата стигаше до шията му и мръсните вълни обливаха носа и устата му. Той заби два пръста в раната и ги напъха навътре, докато не стисна куршума с върховете им. На няколко пъти болката ставаше прекалено силна и трябваше да го пуска, но накрая успя да го хване здраво.

Като извиваше ръка и гърчеше рамене, Блейн с пронизителен крясък измъкна оловото навън, хвърли го и се стовари по гръб във водата.

Известно време поплува в морето, като оставяше солта да лекува раната и усещаше как свръхзаредената му система вече започва да се възстановява. „Добрият стар Сам Симуланта“ — помисли си той и започна да вие към нощното небе при възхитителния спомен за Хедър, която изкормяше Бернули с голи ръце.

Увиснал с главата надолу от тавана на собствената си дневна, кървящ като заклано прасе — ето така искаше да запомни доктора.

И налапала хуя му с окървавени устни — ето така винаги щеше да си мисли за Хедър. Превърнат в сива каша, одран жив и с пробит череп — ето така възнамеряваше да запомни Греймарч.

Тайтъс продължи да плува часове наред. Достатъчно, за да оредее уличното движение и раните му да зараснат. Едва когато го налегна глад, той се върна в колата и потегли към скривалището си в Манхатън.

Когато въздействието на тунела отслабна, Блейн остави спомените настрани. Отиде в банята да прегледа раните си и да се изкъпе.

И да подготви новите си планове.

Арсенио зяпаше нагоре към мръсния таван. Всъщност нямаше какво друго да прави, освен да спи, но беше дремал през по-голямата част от деня и нямаше желание да се връща към грозните картини, които го спохождаха щом затвореше очи.

Затворническото отделение на окръжната болница бе спартанско, практично и тъпо. Край всяка стена в дългата стая имаше по осем легла. В единия край пазеха двама въоръжени с пушки полицаи, по средата беше бюрото на дежурната сестра. Бяха заети само половината легла, но двама от пациентите арестанти бяха наркомани, принудени да престанат да се дрогират, и по всяко време поне единият от тях надаваше стонове или крясъци. Глезените на всички арестанти, включително Арсенио, бяха закопчани с белезници за тежките стоманени рамки на леглата. Ако някой от пациентите трябваше да се обърне или премести, един от полицаите придружаваше сестрата и отключваше белезниците, като заменяше пушката си с полуавтоматичен пистолет.

След пристигането си Арсенио беше откаран направо в операционната. По време на пътуването се бе унасял и свестявал и смътно си спомняше, че ченгето и санитарят се бяха обзаложили дали ще остане жив, докато пресекат града и стигнат до болницата. Следващият му спомен беше от събуждането му в отделението. Тогава откри, че на гърдите му има голяма превръзка и че дясната му ръка е гипсирана. Превръзката вонеше гадно, но лекарят, който впоследствие се появи, му каза, че операцията е минала успешно и че раните му изглеждат по-сериозни, отколкото са в действителност. Когато въздействието на упойката бавно отслабна, раната на гърдите му започна едновременно ужасно да го сърби и боли. Ръката също го наболяваше, но не чак толкова силно. Помоли за болкоуспокоителни, но сестрата му отвърна, че ще трябва да потърпи още няколко часа.

— Не би трябвало да е проблем за закоравял убиец на ченгета като теб — изръмжа му петдесетинагодишната чернокожа жена.

Един от пазачите изсумтя в знак на съгласие и след като сестрата се отдалечи, се изхрачи върху възглавницата му.

Арсенио въздъхна. Здравата я беше загазил. Не бе съвсем сигурен какво е станало в къщата на доктора, но знаеше кой ще носи последствията за това. Спомняше си адските писъци, разнесли се от другата стая, след като Тайтъс отведе там първото ченге, съвсем ясно си спомняше и как мозъкът на полицайката се беше пръснал наоколо, когато Блейн я застреля с оръжието и ръката на Рейгън. Ужасът, който изпита след безславно завършилата му проява на героизъм, също се бе отпечатал в ума му, но всичко след това, от самото начало на престрелката, тънеше в мъгла. Определено си спомняше как К’тома се държеше за шията, сякаш за да не позволи на главата си да падне, но му се губеше моментът, в който го беше пронизал дъждът от куршуми. Имаше спомен за отделни мигове от последвалите събития, особено когато преди да си тръгне, неизвестният нападател спря, за да погледне към него, но беше пълна загадка защо не го е застрелял и как изобщо е успял да оцелее.

Не толкова голяма загадка обаче бе онова, което го очакваше. Всички лекари и сестри говореха за него като за „убиец на ченгета“ и пазачите очевидно се съгласяваха с тях. Беше разменил няколко думи с един от другите арестанти. Гангстерът от „Крипс“ — по-възрастен тип с бинтована глава на леглото в отсрещния ъгъл — му се усмихна по много неприятен начин и спомена с какво нетърпение очаква да се срещнат в банята.

Макар че не можеше да се нарече закоравял престъпник, Арсенио се бе наслушал на достатъчно разкази. Знаеше, че ченгетата си имат начини да бият затворниците, без да оставят белези. Знаеше, че особено омразните на полицаите арестанти често попадат в килии заедно с типове с неприятни навици.

И знаеше, че ако са те нарочили за нещо, рано или късно получаваш нож в корема.

Но повече от всичко друго го тревожеше Моргън.

Арсенио се помъчи да изкопчи някаква информация за съдбата му от по-приятелски настроена сестра, но тя или не знаеше, или не искаше да му каже. Пазачът наостри уши и когато момчето погледна към него, го стрелна със свирепа усмивка. Това не отговаряше изцяло на въпроса, но Арсенио разбра смисъла му.

Очевидно Моргън го смяташе за провокатор, макар че хлапето нямаше представа откъде е разбрал. Чудеше се защо Моргън не го е пречукал на място, въпреки че едва ли имаше някакво значение. Щеше да е мъртъв в момента, щом попаднеше в истински затвор. Разбира се, ако главатарят на „Кръвта“ все още бе жив.

Една от сестрите дойде да му смени превръзката и да му премери температурата. Тя бавно и болезнено свали старите бинтове.

— Ужасно съжалявам — каза жената, но не успя да се сдържи и се захили.

Пазачите също се засмяха.

Докато грубо натискаше и бодеше гърдите му, мислите на Арсенио се върнаха към Моргън.

„Жив ли е?“ — чудеше се той.

Моргън лежеше на голямото си легло сред купчина празни ампули от тунел. Въздействието на наркотика изглежда ставаше все по-краткотрайно и му беше все по-трудно да живее без него. Лявата му ръка приличаше на възглавничка за игли от всички инжекции, които си бе направил след завръщането от къщата на Бернули. Повече го тревожеше обаче фактът, че не изпитва същото райско блаженство като преди. Чувството за мощ и яснота на погледа, които получаваше от тунела, ставаха все по-непостижими.

Моргън винаги дълбоко се беше страхувал от Тайтъс. Смяташе го почти за всесилен — но предишната вечер разби тази илюзия на парчета. Убийството на Бернули и ченгето бяха страхотни — Моргън се възбуди, когато Тайтъс откъсна дясната китка на Рейгън — но после всичко се сговни. Бе очаквал, че онова копеле Точния мерник ще го предаде и беше готов за това. Имаше намерение да даде малкия задник на Тайтъс, за да го принесе в жертва като капак на вечерта. Знаеше, че гаджето на Блейн си пада по черно месо и бе сигурен, че Арсенио ще му донесе още няколко точки пред Тайтъс.

Не можа да повярва, когато дъждът от куршуми направи „Кръвта“ на пух и прах. Не че загубата на Лютис и Ендзоун беше чак толкова голяма трагедия.

Но К’тома бе убит.

Моргън не вярваше в приятелството, смяташе, че не се нуждае от него и че просто не може да си го позволи. Тамара беше готина курва и имаше опитен език, но той нямаше да рони сълзи, ако я сгазеше влак.

К’тома обаче бе съвсем друго нещо.

Двамата бяха заедно още от детската градина и винаги се пазеха един друг. През годините бяха преживели много неща и бяха понесли полагащите им се удари. И все пак заедно бяха оцелели. К’тома не беше просто един от „Кръвта“, той бе негова плът и кръв. А сега някакво копеле беше отнело на Моргън единствената му истинска кръв.

Той усети, че погледът му се замъглява и болката отново проряза стомаха му, затова протегна ръка за нова инжекция. Претърколи ампулата между пръстите си и си представи зорките очи на К’тома в златистата течност. После вкара тунела в спринцовката и заби иглата в дланта на лявата си ръка толкова силно, че се просълзи.

Наркотикът избухна в тялото му и го изпълни с поредния кратък миг на сексуална сила, в който можеше да забрави загубения си брат.

Джу Джу почука на притворената врата и пъхна глава в стаята. Обвиненията срещу него бяха отпаднали поради липса на доказателства и на сутринта ченгетата го бяха пуснали. Той не беше толкова умен, но Моргън се радваше, че има човек, на когото повече или по-малко да вярва.

— Хей — рече Джу Джу, — става точно както го каза ти.

Моргън кимна и му махна да си върви. Той излезе навън, като се престори, че не вижда сълзите в кървясалите очи на гангстерския главатар.