Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джей Ръсел. Тунел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне

31.

Рейгън отвори очи и съзря мъгляв ангел.

Отново.

Но този имаше бяла манта, изпъкнали очила и умерено загрижено лице.

— Здрасти — тихо каза тя.

— Ти не си руса — промълви Рейгън.

— Аха, не съм.

— Благодаря ти — отвърна той и отново потъна в сън.

— Какво искаше да каже? — попита Джуди.

— Предполагам, че имаше предвид опитното зайче на Тайтъс — отвърна Греймарч. — Онази, новата, как й беше името?

— Какво? Да не си… И тя ли е мъртва?

— Не ти ли споменах? Прерязах кучката точно по средата — усмихна се той. — Трябваха ми само седемдесет-осемдесет куршума.

Джуди с възхищение подсвирна и поклати глава.

— Господи, о, господи, Калвин. Тайтъс трябва много да ти се е натопорчил. Ако се е измъкнал.

— Измъкна се — потвърди Греймарч. На устните му се изписа зла усмивка. — Обаче и той беше ранен. Всъщност, само ухапвания от комари. Ама как си плю на петите!

Джуди продължаваше да клати глава, впечатлена, но и уплашена. Греймарч обикновено я караше да се чувства точно така. Както винаги той се държеше безразлично и невъзмутимо, свиваше и отпускаше мускулите си и се възхищаваше на нейните майсторски шевове.

По време на дългото падане от хълма Греймарч и Рейгън бяха получили някои разкъсвания, за щастие повечето повърхностни. Другите рани на ченгето бяха много по-тежки, макар Джуди да беше съвсем сигурна, че за момента състоянието му е стабилно. Бе загубил ужасно много кръв и се намираше в шок, но иначе беше в сравнително добра форма. И въпреки че трябваше да постъпи в истинска болница, засега просто нямаше такава възможност.

За щастие „Semper Fi“ разполагаше с малка хирургия и имаше добри запаси от кръв. Джуди грубо закърпи откъснатата китка на ченгето, но така Рейгън щеше да остане жив и да запази останалата част от ръката си. И макар че не й се искаше да мисли за това, бъдещето му зависеше повече от Греймарч, отколкото от нея.

Самият Греймарч също бе поочукан, но нищо, с което физиката му да не е в състояние сама да се справи. Колкото и невероятно да беше, той нямаше нищо счупено, въпреки че около лявото му коляно нещо като че ли потракваше. Макар че бе неудобно, можеше спокойно да ходи, затова дори не си направи труда да го споменава. Не обичаше никой, даже Джуди, да има за него повече информация, отколкото беше абсолютно наложително. Освен това вече се възстановяваше. Кожата на ръцете и краката му, раздрана по време на падането по склона, ставаше розова и видимо заздравяваше.

Ръката на Бернули.

— Ще останеш тук, нали? — попита Джуди.

— Засега — отвърна той и погледна към Рейгън, който спеше. — Поне докато не се оправи достатъчно, за да е в състояние да говори.

— Искам да кажа, че ще останеш точно тук. В къщата за гости.

— Аха — съгласи се Греймарч.

Малкото бунгало се намираше в дъното на двора зад „Semper Fi“. Привидно това беше неофициалното жилище на Джуди и пациентите го смятаха за неприкосновено. В действителност къщата играеше ролята на склад за необходимите запаси от кръв и тунел, които тя използваше и раздаваше на Греймарч и другите от кръга. Хората идваха и си отиваха в странни часове, което не убягваше от вниманието на пациентите и което те си обясняваха чрез процъфтяваща и извънредно сложна митология, свързана със сексуалните апетити на любимата им лекарка. Когато научи слуховете, Джуди отначало се ядоса, после реши, че това е добро прикритие. Защото малката къща всъщност не бе нищо друго, освен свърталище на извънредно необичайна група наркомани.

Искаше й се да знае какво замисля Греймарч — и за ченгето, и за Тайтъс — но знаеше, че не трябва да го разпитва. Беше й казал, че ще остане в къщата за гости и ако не друго, Греймарч бе човек на думата. Присъствието на ранения полицай я безпокоеше, но изглежда в момента нямаше какво да направи.

— Трябва да вървя — каза Джуди.

Наближаваше осем сутринта.

— Приятен ден, скъпа. Целувам те.

Тя си погледна часовника и видя, че в никакъв случай няма да успее да стигне в болницата навреме за визитацията. А и трябваше да се погрижи за още един немаловажен въпрос.

Струваше й се, че никога няма да свикне с това. Повечето от другите изглежда нямаха никакви проблеми, на неколцина дори им харесваше, но навярно защото бе лекарка, на нея просто не й се струваше редно. Всеки път, щом извадеше спринцовката, тя се замисляше за всички ужасни лекарства и терапии, които през годините беше предписвала на уплашените си пациенти. „Ще се оправите — казваше им Джуди. — Ще свикнете.“

Инсулинови инжекции, колостомични торбички, стъклени очи, пластмасови стави, химиотерапия. От другата страна на масата за прегледи всичко изглеждаше толкова просто.

Но не се оказа толкова лесно да приеме лечението самата тя.

Греймарч наблюдаваше всяко нейно движение и я караше да се чувства още по-неудобно. Той знаеше, че не обича да я гледа, но от това той самият се чувстваше по-добре, като я виждаше да го прави. Нещастието не обича да е само и прочее, и прочее. От собствен опит се беше научила, че той е невъзможен и че най-добрата тактика е просто да не му обръща внимание. Джуди отключи големия хладилник и извади от лавицата нова ампула кръв. Отвори друг заключен стоманен шкаф на стената, взе златиста опаковка тунел и я постави в спринцовката до кръвта. Като се правеше, че не забелязва Греймарч, който не успя да устои и леко се усмихна, лекарката седна, развърза дясната си маратонка и събу белия си чорап.

После внимателно вкара иглата между средния и безименния пръст на крака си и натисна буталото. Двете ампули равномерно се изпразниха и златистата и тъмночервената течност се смесиха, когато проникнаха във вената й.

Тя отметна глава назад, отпусна се на стола и пусна спринцовката на пода, докато еликсирът бясно се носеше в системата й. От мястото на инжектиране се излъчваше топлина, която пълзеше нагоре по краката и тялото й. Джуди дълбоко простена, когато клиторът й се напълни с кръв и зърната й се втвърдиха като малки куршуми. Топлината обля лицето й и бузите й се зачервиха, докато малките косъмчета по тила й настръхнаха. Тя високо изпъшка, затвори очи и силно стисна страничните облегалки на стола, докато я разтърсваше невероятен оргазъм. Той продължаваше ли, продължаваше, и ставаше толкова мощен, че Джуди не можеше да диша.

После свърши.

Тя отвори очи, погледна към пода и макар че Греймарч не каза нито дума, Джуди знаеше, че все още я наблюдава. Няколко пъти дълбоко си пое дъх, докато кулминацията на въздействието на тунела отминаваше и оставяше след себе си топлина и наситено усещане за щастие. Лекарката отново си обу чорапа и маратонката, взе празната спринцовка и се изправи. Можеше да види замъгленото отражение на Греймарч в матово полираната метална врата на хладилника. Все още я гледаше.

Тя прибра спринцовката и взе чантата си.

После излезе, без да каже нищо и заключи Греймарч и Рейгън.

 

 

Рейгън се събуждаше и отново се унасяше цяла сутрин. Не успя напълно да дойде в съзнание, но беше неспокоен и някъде в наранения му, упоен ум се въртеше мисълта, че вече не е в Канзас.

Греймарч тихо бдеше над него, докато детективът се мяташе и въртеше. Измъчваха го несвързани трескави сънища, пълни с кръв и насилие. Постоянно виждаше една и съща сцена: Рейгън, завързан с ръце и крака на гърба, в огромен басейн с топла, гъста като мед вода. Бернули и Бролин плуваха в отсрещния край. Докторът бясно лижеше слабините на Бролин. Тя през цялото време гледаше към Рейгън с широка усмивка и с провесен език.

„Не мога да го изхвърля от басейна за това, че си пада по духането“ — проточено каза Бролин. И после започна да се дави и гърчи. Бернули пъхна цялата си глава между краката й и по бедрата й потече кръв. Рейгън отчаяно се опитваше да доплува до нея, но гъстата вода не му позволяваше. Трябваше да полага невероятни усилия дори само за да остане на повърхността. Бролин закрещя от болка и удоволствие, докато Бернули потъваше в нея. Докторът вече се виждаше само от кръста надолу.

Рейгън внезапно се озова изправен върху водата. Малки вълнички гъделичкаха стъпалата му. „Ругер“-ът му някак си физически се беше споил с остатъка от дясната му китка. Насочи револвера към Бернули, чийто гол задник се издигаше над неподвижната Бролин, докато се опитваше да напъха корема си в нея. Оръжието на Рейгън гръмна само. Краката на доктора се плъзнаха в свиващата се вагина на Бролин и тя заплува сама по леките вълни.

Но главата й я нямаше, заместена от кърваво чуканче, също като на Рейгън.

Той чу смях и вдигна поглед, за да види Тайтъс, който подскачаше нагоре-надолу по трамплина в края на басейна. Мъжът посочи към безглавия труп и показа острите си зъби. Рейгън вдигна ръка, за да се прицели към него, но пистолетът бе изчезнал и на негово място се виждаше само разкъсаната плът на китката му.

Тайтъс продължаваше да се смее и подскача, като с всеки следващ отскок ставаше все по-голям. Рейгън държеше счупената си китка насочена към него и хриптеше: „Бам, бам. Бам, бам“.

Тайтъс се издигаше все по-нависоко. Смехът спря и усмивката му се превърна в ръмжене, когато отскочи от трамплина право към Рейгън. Сянката му скри слънцето и лицето му изпълни полезрението на детектива.

— Ооох! — извика Рейгън и се събуди.

— Добро утро, спяща красавице — каза Греймарч.

 

 

Рейгън дрема цял ден. Слава богу, кошмарът не се повтори, но на два пъти се събуди от изгаряща нужда да уринира. Греймарч му носеше подлогата, отнасяше я и я измиваше без оплаквания или видимо отвращение. Изглежда имаше опит. Той донесе на детектива чаша ледена вода с огъваща се сламка (освен това Рейгън беше включен на интравенозна система със солен разтвор) и влажна хавлия, с която почисти лицето му, макар че не се опита да поведе разговор.

Привечер Рейгън се почувства малко по-добре. Все още беше уморен и го болеше, но главата му се бе прояснила. По едно време Греймарч като че ли задряма на стола си, пъхнал пистолета си в кобура на подмишницата си. Лейтенантът се опита да се изправи, но това усилието му дойде прекалено. Той тежко падна назад върху възглавницата и когато отново отвори очи, видя, че Греймарч внимателно го наблюдава.

Рейгън избягваше да споменава и дори да си мисли за дясната си ръка. Знаеше, че е там — или по-скоро, че я няма — но затвори и заключи мисълта в далечно ъгълче на ума си. А самата ръка държеше скрита под завивката.

В пет часа Греймарч измъкна от килера стар черно-бял телевизор. Постави го върху обърнат наопаки кашон на около метър и половина от леглото на детектива и го включи. Когато апаратът загря — наистина беше чак толкова стар — той седна на ръба на леглото и двамата заедно гледаха местните новини.

Водещата, видимо старееща блондинка, чието подлагано на пластични операции лице страшно приличаше на Джейсън от прочутия филм на ужасите, прояви толкова много престорена загриженост, колкото й позволяваше неестествено опънатата й кожа. Над дясното й рамо имаше зловещо графично възклицание „Клане в Шевиът Хилс“, изписано с яркочервени букви.

— Изобщо не беше клане — измърмори Греймарч. — Беше си съвършено честна битка. Общо взето.

Картината се смени и показаха репортер, застанал пред къщата на Бернули. В дъното се виждаха двама униформени полицаи с уморен вид. Рейгън леко се наведе напред, когато повториха кадри от предишната вечер на стълпилите се около местопрестъплението ченгета и зяпачи. Гърдите му се свиха, когато видя запис от изнасянето на убитите. Макар че репортерът не казваше кой труп на кого е, лейтенантът позна по лицата на ченгетата кои са носилките с Бролин и Маклиъд. За миг показаха стара снимка на Маклиъд от полицейската академия и фотографията на Бролин със съпруга й, която Рейгън си спомняше, че е виждал в ъгъла на бюрото й. Беше я оставила там дори след развода си.

Камерата отново се насочи към репортера, после пуснаха кадри от речта на Бернули пред някакъв форум, посветен на СПИН. Репортерът между другото спомена за предишния инцидент в лабораторията на доктора и предпазливо допусна съществуването на връзка между двата случая. Рейгън се зарадва, когато видя да качват в линейка все още живия Арсенио, и хвърли поглед към Греймарч. Другият само сви рамене, сякаш казваше „Добре де, излъгах, дай ме под съд, ако можеш“. В придружаващия кадрите репортаж се посочваше, че Арсенио е единственият оцелял от клането и че по последни сведения е настанен в затворническото отделение на окръжната болница.

Когато на екрана се появи собствената му снимка, детективът отново се умърлуши. Странно, репортерът произнесе името му неправилно — „Рейгън“, каза той, навярно за да не бъркат Денис с бившия президент — и отбеляза, че според предположенията, лейтенантът е бил на местопрестъплението, но после е изчезнал. Чашата преля фактът, че показаха изключително грозна снимка. Рейгън познаваше репортера и не го харесваше, затова заподозря, че изборът е бил съзнателен.

— Ау — обади се Греймарч, — ей това вече е лошо. В действителност изглеждаш много по-добре. — Рейгън изпъна шия и се втренчи в него, но другият мъж продължаваше да следи новините и изглеждаше напълно сериозен.

Репортажът свърши с обичайните дрънканици за насилието по лосанджелиските улици и как спокойствието на никой квартал не можело да се гарантира, после продължиха с идиотски диалог между водещата и репортера, по време на който водещата разбиращо клатеше глава и цъкаше с език. Преминаха към репортаж за горски пожари в Долината и Греймарч изключи телевизора.

Уморен от самото седене, Рейгън се отпусна назад и дълбоко въздъхна. Знаеха, че е бил в дома на Бернули, което означаваше, че го търсят. Не виждаше в стаята телефон, но трябваше да намери начин да се свърже с Донатели и да му съобщи какво става.

Каквото и всъщност да ставаше.

Интересно, помисли си той, че не споменаха нищо за участието на гангстери в инцидента. Не можеше да не са разпознали убитите членове на „Кръвта“, пък и Арсенио бе жив. Имаше логика никой друг, освен ченгетата и патоанатомът да не е видял труповете, но камерите бяха уловили откарването на момчето. А какво би правило черно хлапе в такъв квартал, по дяволите, ако случаят не бе свързан с гангстери?

Но какво наистина бяха правили гангстерите в къщата на Бернули? И защо бяха убили — убили ли? — по дяволите, бяха накълцали Бернули? И Блейн командваше парада. Отново.

„Какво става, мамка му?“

Рейгън се завъртя към Греймарч, но той беше изчезнал в другата стая. Няколко минути по-късно се появи с малка чиния изсъхнали наглед бисквити. Детективът откри, че е малко гладен. Понечи да извади дясната си ръка изпод завивката и да си вземе бисквита, после се спря и срещна погледа на Греймарч, който безизразно го наблюдаваше. Като внимаваше да не извади иглата на интравенозната система, Рейгън си взе бисквита с лявата ръка и бавно я задъвка. Греймарч остави чинията на пода до леглото, придърпа си стол от отсрещния край на стаята и седна.

— Искаш ли да ти разкажа нещо? — попита той.