Джон Гришам
Кралят на исковете (38)

38

Ридли му се обади в събота привечер. Беше силно разстроена. Цели четири дни го била търсила и не могла да го открие! Никой в офиса не знаел къде е или ако знаели, не искали да й съобщят. От друга страна, той самият изобщо не се бил сетил да й се обади. А и двамата имали по няколко телефона. Така ли си представял той, че може да се развива тяхната връзка? След като я остави да похленчи няколко минути, той чу някакво бръмчене по линията и запита:

— Къде си всъщност?

— На Сейнт Барт. На нашата вила.

— Че как стигна дотам? — Разбира се, самият Клей бе използвал гълфстрийма.

— Наех по-малък самолет. Толкова беше малък, че трябваше да презареждаме в Сан Хуан. Не можа да вземе разстоянието на един път.

Горката. Клей се чудеше откъде е взела номера на чартърната служба.

— Какво правиш там? — запита той. Глупав въпрос.

— Бях силно стресирана, понеже не можех да те открия. Нямаш право да постъпваш така с мен, Клей.

Той се опита да свърже двете събития — своето собствено бягство и нейното отскачане до Сейнт Барт, но бързо се отказа.

— Съжалявам — каза той. — Трябваше да замина по спешност. Патън Френч имаше нужда от мен в Билокси. Толкова бях зает, че не можах да ти се обадя.

Дълга пауза, през която тя спореше със себе си дали да му прости веднага, или да изчака още ден — два.

— Обещай ми, че няма да правиш повече така — изскимтя накрая тя.

На Клей не му беше до хленчещи жени, нито пък му се даваха обещания; освен това усети, че се радва, задето тя е извън страната.

— Няма да се повтори — успокои я той. — Почини си, гледай да прекараш приятно там.

— Ти няма ли да дойдеш? — запита тя, но без особено чувство. По-скоро колкото да отбие номера.

— Не мога сега, делото във Флагстаф наближава. — Клей искрено се съмняваше, че тя изобщо е чувала за някакво си дело във Флагстаф.

— Ще ми се обадиш ли утре? — запита тя.

— Разбира се.

Джона се бе върнал за малко във Вашингтон, пълен с истории за морските си приключения. Насрочиха си среща в девет в едно бистро на Уисконсин Авеню за късна и продължителна вечеря. В осем и половина телефонът иззвъня, но когато Клей отговори, от другата страна му затвориха, без да кажат дума. Малко по-късно телефонът отново иззвъня и Клей го вдигна, докато закопчаваше ризата си.

— Ало, Клей Картър ли е? — запита мъжки глас.

— Да, кой се обажда? — Поради големия брой озлобени бивши клиенти, първо по делата за „Дайлофт“ и „Тънкия Бен“, а напоследък и разярените собственици на жилища от окръг Хауард, през последните два месеца Клей на два пъти си бе сменял номера на телефона. Стигаха му обидите, които понасяше в офиса. Вкъщи предпочиташе да живее на спокойствие.

— Аз съм от Рийдсбърг, Пенсилвания, и притежавам ценна информация за случая „Хана“.

Клей приседна на ръба на леглото; при тези думи косите му настръхнаха. Помъчи се да го заприказваш, каза си той, докато се опитваше да събере мислите си.

— Слушам ви — каза той. Някой от Рийдсбърг се беше добрал до новия му телефонен номер, дето го нямаше в указателя.

— Не е за телефон — каза мъжът. Гласът му беше на сравнително млад човек, вероятно бял.

— Защо да не е?

— Много е сложно. Имам документи…

— Откъде се обаждате?

— В града съм. Ще ви чакам във фоайето на хотел „Фор Сийзънс“ на Ем Стрийт. Там ще говорим.

Планът не беше лош. В случай че на някого му скимнеше да извади пистолет и да почне да стреля по адвокати, във фоайето поне щеше да е пълно с хора.

— Кога? — запита Клей.

— Сега — каза гласът. — Ще бъда там след пет минути. На вас колко време ви трябва?

Клей не си даде труд да спомене, че живее на шест преки от хотела. Непознатият сигурно знаеше и това.

— Десет минути — отсече той.

— Добре. Аз съм с джинси и черна шапка на „Стийлърс“.

— Ще ви намеря — каза Клей и затвори. После се облече и забързано излезе от къщи. Докато крачеше по Дъмбартън Авеню, озадачено се питаше каква ли още информация му е нужна, или изобщо го интересува, за циментовата компания „Хана“. Та нали току-що бе прекарал осемнайсет часа в Рийдсбърг и се опитваше, без особен успех, да забрави преживяното. На Трийсет и първа улица сви на юг, като си мърмореше нещо под носа, напълно объркан от мисли за конспирации, подкупи и шпионски сценарии. Покрай него мина дама с кученце, което търсеше подходящо място на тротоара да се облекчи. Насреща се приближаваше млад мъж с черно кожено яке и цигара, провиснала в ъгъла на устата. Клей не му обърна внимание. Докато се разминаваха пред една слабо осветена къща под разперените клони на стар клен, мъжът внезапно, но със завидна точност стовари едно остро дясно кроше право в челюстта на адвоката.

Клей така и не видя нищо. По-късно щеше да си спомни, че е усетил удар в лицето и в следващия миг главата му се е ударила в желязната ограда зад него. Появи се нещо като бухалка, после втори мъж, двамата го удряха, сетне замахваха и отново го удряха. Той се претърколи на една страна и се опита да се повдигне на коляно, но в следващия миг бухалката се стовари на тила му.

В далечината се чу женски глас, после Клей загуби съзнание.

Дамата с кученцето внезапно чу зад себе си врява. Обърна се — улично сбиване, двама срещу един, който вече бе паднал на земята. Дамата се затича и с ужас видя двама мъже с кожени якета, които налагаха падналия с бухалки. Тя изпищя и мъжете побягнаха. Жената извади мобилния си телефон и позвъни на 911.

Двамата мъже завиха тичешком зад ъгъла и изчезнаха в мрака зад църквата на Ем Стрийт. Жената се опита да помогне на падналия млад мъж, но той беше в безсъзнание, с множество кървящи рани.

 

 

Клей бе откаран в болницата на университета „Джордж Уошингтън“, където екип от спешното отделение му оказа първа помощ. При първоначалния преглед бяха открити две големи рани по главата, предизвикани от тъп предмет, разкъсване на лявото ухо и многобройни контузии. Дясната му пищялна кост беше строшена точно по средата, капачката на лявото му коляно беше разбита и левият му глезен беше счупен. Обръснаха му косата още на място и зашиха двете големи рани с общо осемдесет и един шева. Черепът му бе здравата натъртен, но не беше пукнат. Още шест шева на челюстта, единайсет на ухото, след което го закараха на количка в травматологията, за да му наместят краката.

Джона изчака нетърпеливо половин час, после започна да звъни. Когато мина цял час от срещата, той си тръгна от ресторанта. Стигна пеша до къщата на Клей. Почука на вратата, позвъни и тъкмо да хвърли камъче по прозореца, когато забеляза колата на шефа си, паркирана на улицата между две други. Или поне приличаше на неговата.

Джона бавно се приближи до колата. Нещо не беше наред, но отначало не се сети какво. Беше си същото „Порше Карера“, само дето беше покрито с белезникав прах. Той позвъни в полицията.

Под поршето бе открит разкъсан и празен чувал от цимент марка „Хана“. Някой явно го бе изсипал върху колата, после я бе залял с вода. На места, особено върху покрива и предния капак, бяха полепнали големи буци втвърден цимент. Докато полицаите я оглеждаха, Джона им съобщи, че собственикът е в неизвестност. Те вкараха името му в компютъра на патрулната кола и след дълго търсене го откриха в болницата. Джона веднага тръгна натам, като пътем се обади на Полет; като пристигна в болницата, Полет вече го чакаше. Клей беше в травматологията, но имаше само счупени кости и вероятно сътресение на мозъка. Нищо застрашаващо живота.

Дамата с кученцето бе описала и двамата нападатели пред полицията като бели мъже. Трима студенти, които тъкмо влизали в един бар на Уисконсин Авеню, бяха забелязали двама бели мъже с кожени якета да свиват забързано откъм Ем Стрийт. Те се метнали в зелен ван металик, в който ги чакал шофьор. В тъмното студентите не могли да видят номерата.

Позвъняването в къщата на Клей в 20:39 бе проследено до улична телефонна кабина на Ем Стрийт, на около пет минути от дома му.

Много скоро следите се загубиха. В края на краищата това беше само побой. Същата нощ във Вашингтон станаха две изнасилвания, две стрелби от минаващи коли, при които бяха ранени петима души, и две убийства — всичките без видима причина.

 

 

Понеже Клей нямаше роднини в града, Джона и Полет се съгласиха да вземат решенията вместо него. В 1:30 през нощта една лекарка от екипа ги уведоми, че операцията била минала гладко, костите на Клей били наместени, някои били закрепени с болтове и пирони — с други думи, всичко било наред. Мозъчната дейност се наблюдавала внимателно.

— Изглежда ужасно — предупреди ги тя.

Минаха още два часа и Клей бе преместен на горния етаж. Джона бе настоял на отделна стая. Успяха да го видят едва в четири сутринта. Беше увит в толкова бинтове, че приличаше на мумия.

И двата му крака бяха в гипс и висяха на една педя над леглото върху сложна система от въжета и макари. Ръцете и раменете му бяха скрити под чаршафа. Черепът и половината от лицето му бяха покрити с дебела марля. Очите му бяха подпухнали и напълно затворени; за щастие беше още в безсъзнание. Долната му челюст беше подута, устните му насинени. По шията му имаше засъхнала кръв.

Двамата го наблюдаваха смълчани, докато около тях писукаха и цъкаха болнични апарати, а гръдният му кош бавно се повдигаше и спускаше. По едно време Джона се засмя:

— Добре са го подредили, копелето нещастно!

— Млъкни, Джона — изсъска Полет, готова да го зашлеви.

— Тук почива Кралят на исковете — добави Джона, като се тресеше от сподавен смях.

Полет също я досмеша. Известно време двамата се смееха беззвучно, застанали до леглото на Клей, като едва се сдържаха да не прихнат на глас.

Когато им мина, тя каза:

— Не те е срам!

— Срам ме е — отвърна Джона. — Много съжалявам.

Един санитар докара в стаята подвижно легло. Полет щеше да дежури първата нощ, Джона втората.

За щастие нападението срещу Клей бе станало твърде късно, за да го надушат от неделното издание на „Уошингтън Поуст“. Мис Глик позвъни на всички служители на фирмата и ги предупреди да не посещават болния и да не изпращат цветя. Може би щеше да има нужда от тях през седмицата, но засега трябваше само да се молят.

Клей най-после дойде в съзнание в неделя около обяд. Полет тъкмо бе приседнала върху тясното легло, когато той чу шума и запита:

— Кой е там?

Тя скочи и притича до него.

— Аз съм, Клей.

През подутите си мътни очи Клей видя нечие черно лице. Със сигурност не беше Ридли. Той протегна ръка и повтори:

— Кой е?

— Аз съм, Клей, Полет. Не ме ли виждаш?

— Не. Полет? Какво правиш тук? — Езикът му беше набъбнал, думите излизаха с мъка от устата му.

— Грижа се за теб, шефе.

— Къде съм?

— В университетската болница „Джордж Уошингтън“.

— Защо, какво се е случило?

— Дето има една приказка, малко са те посритали.

— Какво?!

— Нападнали са те. Двама мъже с бухалки. Имаш ли нужда от болкоуспокояващо?

— Да, ако обичаш!

Тя изтича от стаята и намери сестрата. След няколко минути се появи и лекарят и обясни на Клей колко зле всъщност е пребит, без да му спести нито една от ужасяващите подробности. Клей получи още едно хапче и отново се унесе. По-голямата част от неделята мина в приятна мъгла, докато Джона и Полет се редуваха да го наглеждат, четяха вестници и гледаха мачове по телевизията.

Сензационната новина гръмна в понеделник сутрин; всички се надпреварваха да разправят едно и също. Полет намали докрай звука на телевизора, а Джона скри вестниците. Мис Глик и останалите служители във фирмата се приготвиха за кръгова отбрана; отговорът им за всички беше: „Без коментар!“ Същия ден тя получи имейл от капитана на някаква яхта, който твърдеше, че бил бащата на Клей. Намирал се в близост до полуостров Юкатан в Мексиканския залив и молеше някой да го осведоми за състоянието на Клей. Мис Глик набързо му докладва: стабилно състояние, няколко счупени кости, сътресение на мозъка. Той й благодари и обеща на следващия ден отново да се обади.

Ридли се появи в понеделник следобед. Полет и Джона моментално се изнесоха, доволни за известно време да се махнат от болницата. Явно беше обаче, че грузинската представа за грижи за болен човек се различаваше твърде много от американската. Докато американците обикновено остават неотлъчно в болничната стая до своите близки, хората от други култури смятат за достатъчно да се отбият за един час, след което да оставят грижата за пациента на болничния персонал. В продължение на няколко минути Ридли влюбено гугука на Клей, като се опита да го занимае с подробности по ремонта на „тяхната“ вила. От това само го заболя глава и той поиска болкоуспокояващо. Тя се отпусна на подвижното легло и се опита да подремне — изтощена, както го осведоми, от полета. Макар този път без междинно кацане. С гълфстрийма. Той също заспа, а когато се събуди, нея я нямаше.

Един детектив от полицията се отби, за да вземе допълнителни показания. Съмненията се насочвали към побойници, изпратени от Рийдсбърг, но нямало почти никакви доказателства.

— Нищо не видях — каза Клей, като разтриваше челюстта си.

Вероятно за да го утеши, полицаят му показа четири големи цветни снимки на черното порше, покрито със спечен цимент, и Клей поиска още едно болкоуспокояващо.

Всички му пращаха цветя — Аделфа Тико, Гленда от СОЗ, мистър и мисис Рекс Критъл, Родни, Патън Френч, Уес Солсбъри, един познат съдия. Джона донесе лаптоп и Клей побъбри виртуално с баща си.

Комиксът „Кралят на дрисковете“ излезе с три извънредни издания този понеделник, препълнени с най-новите клюки и цитати от вестници за побоя над Клей. Той не видя нищо от това. Бе скрит в болничната си стая, отвсякъде заобиколен от приятели.

Рано сутринта във вторник Зак Батъл се отби на път за офиса и му донесе радостната новина: Комисията за търговия с ценни книжа била преустановила разследването срещу Клей. Зак бил говорил с адвоката на Мел Снелинг в Балтимор. Мел се държал мъжки, отказвал да се поддаде на натиска на ФБР, а без неговите показания те не били в състояние да сглобят никакви улики срещу Клей.

— Викам си: федералните сигурно са прочели във вестника за него и са си казали, че е наказан достатъчно — подметна Зак.

— Вестниците пишат за мен ли? — ахна Клей.

— Има два-три материала.

— Дали си струва да ги чета?

— Съветвам те да не го правиш.

Скуката и болничните несгоди му се отразяваха — екстензията, подлогите, тормозът на сестрите, ежедневната размяна на страховити термини с дежурния лекар, безкрайните смени на превръзките, вземането на кръвни проби за нови и нови изследвания, влудяващата досада на неподвижността…

Краката му щяха да останат в гипс няколко седмици, а той не си представяше как ще оцелее във Вашингтон на инвалидна количка или с патерици. Освен това се планираха още две допълнителни операции — съвсем незначителни, както се твърдеше.

Травмата от понесения побой не му даваше мира; с времето той си припомняше все по-ясно звуците и болката, изпитана, докато нападателите му го налагаха. Спомни си и лицето на мъжа, нанесъл първия удар, но не беше сигурен дали наистина го е видял, или му се е сторило. Затова не каза и на детектива. Бе чул и писъци в тъмното, но те като нищо можеха да са плод на въображението му. Спомни си черната бейзболна бухалка, която бе зърнал във въздуха. За късмет бе загубил съзнание и не бе усетил останалите удари.

Отоците започнаха да спадат, главата му да се прояснява. Той престана да взема болкоуспокояващи, за да събере мислите си и да се опита да ръководи фирмата по телефона и с имейли. Всички, с които успя да разговаря, го уверяваха, че в офиса кипи работа. Но той не им вярваше — предполагаше, че е затишие пред буря.

Ридли се отбиваше за по един час сутрин и следобед. Стоеше права до леглото му и беше много мила с него, особено в присъствието на сестрите. Полет я ненавиждаше и бягаше от стаята още при появяването й.

— Тая жена е влюбена в парите ти — казваше тя.

— А пък аз в тялото й — отвръщаше той.

— Да, ама засега тя е в по-изгодна позиция.