Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Torts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Кралят на исковете

ИК „Обсидиан“, София, 2003

ISBN: 954-769-047-7

История

  1. — Добавяне

7

Клей си спомняше само още един случай през последните четири години, когато се бе обаждал или по-скоро се бе опитал да се обади по телефона на Бенет Булдозера. Усилието бе завършило с пълен провал, той така и не бе успял да проникне през концентричните прегради самодоволна защита, заобикалящи великия мъж. Мистър БВХ обичаше хората около него да си мислят, че прекарва цялото си време „на обекта“, което в неговия случай означаваше да стои сред земекопни машини, да внася ред в хаоса и да вдъхва с пълни дробове свежия въздух на Северна Вирджиния. В семейния дом по стените висяха негови увеличени снимки „на обекта“; на всички Булдозера, нахлупил правената по поръчка и украсена с монограм предпазна каска, сочеше важно с пръст нанякъде, докато около него се изравняваха терени, сриваха се хълмове и се разчистваха площадки за още микрорайони и търговски комплекси. Бенет твърдеше, че няма време за празни приказки и по принцип ненавижда телефоните, но при все това винаги беше заобиколен от мобилни телефони, по които решаваше неотложните проблеми на бизнеса.

Истината беше друга: Бенет прекарваше повечето си време в игра на голф, макар да беше слаб играч, поне според бащата на един от състудентите на Клей в Юридическия факултет. Ребека веднъж бе намекнала, че баща й играел поне четири пъти седмично в „Потомак“, като тайната му мечта била да стане шампион на клуба.

Бенет Ван Хорн минаваше за човек на действието и нямаше търпение за канцеларска работа. По собствените му думи той ненавиждаше да прекарва живота си зад бюро. Озъбената харпия, която излая „БВХ Груп“ в слушалката, с неохота прехвърли Клей на друга секретарка някъде по-навътре в дебрите на компанията. „Проекти“ — изръмжа на свой ред следващото момиче, сякаш стоеше на входа на огромен корпоративен лабиринт с безброй поделения. Минаха поне пет минути, преди Клей да стигне до личната секретарка на Бенет.

— Няма го в офиса — отвърна рязко тя.

— Как бих могъл да се свържа с него?

— На обект е.

— Да, досетих се. И все пак как бих могъл да говоря с него?

— Оставете номера си и ще му го предам с останалите съобщения — каза тя.

— Ах, много ви благодаря — възкликна Клей и остави служебния си номер.

След трийсет минути Бенет му позвъни. Обаждаше се от закрито помещение, вероятно от мъжкия лоби бар на „Потомак“, изтегнат на някой фотьойл с двоен скоч пред себе си, с дебела пура в устата и тесте карти в ръка.

— Клей, момчето ми, как си, за бога? — изрева той, сякаш не се бяха виждали от месеци.

— Благодаря, мистър Ван Хорн, а вие?

— Добре съм. Много ми беше приятно да вечерям с теб снощи. — Около него определено не се чуваха взривове и рев на мощни дизелови двигатели.

— Наистина беше много приятно. За мен винаги е удоволствие — излъга Клей.

— С какво мога да ти помогна, синко?

— Бих искал да ви уверя, че наистина оценявам вашите усилия да ми уредите онази длъжност в Ричмънд. За мен беше малко неочаквано и съм дълбоко трогнат от вашата загриженост. — Клей преглътна на сухо. — Но, откровено казано, мистър Ван Хорн, нямам намерение да се местя в Ричмънд, поне в близко бъдеще. Цял живот съм живял във Вашингтон и тук ми е мястото.

Клей, разбира се, имаше безброй други причини да отхвърли предложението. Оставането му във Вашингтон беше някъде по средата по важност. Основният му мотив беше да не допусне Бенет Ван Хорн да му урежда живота, за което на всичко отгоре да му бъде и вечно задължен.

— Ти сигурно се шегуваш — каза Ван Хорн.

— Напротив, напълно съм сериозен. Благодаря ви, но отговорът е „не“. — Последното нещо, което Клей би изтърпял, бе надменната снизходителност на този надут глупак. В такива моменти той беше искрено благодарен на телефона, който позволяваше на хората да разговарят като равни.

— Голяма грешка, синко — каза Ван Хорн. — На теб май не ти е съвсем ясна картинката.

— Може и да не ми е. Но не съм сигурен, че и на вас ви е ясна.

— Много си горд, Клей, и това ми харесва. Само че си много зелен още. Време е да научиш, че в живота е така, услуга за услуга, и когато някой се опитва да ти направи услуга, редно е да приемеш. Един ден може би ще имаш възможност да му се отблагодариш. Правиш грешка, Клей, и се боя, че тя може да има сериозни последици.

— Какви например?

— Ами например за бъдещето ти.

— Бъдещето ми си е мое, а не ваше. Сам мога да избера следващата си работа, после и по-следващата. А засега ми харесва там, където съм.

— Как може да ти харесва по цял ден да защитаваш престъпници? Просто не го разбирам.

Не водеха този разговор за пръв път и Клей знаеше от опит, че ако продължи по обичайния начин, скоро ще премине в скандал.

— Мисля, че и преди сте ми задавали този въпрос. Нека да не продължаваме в тази посока, моля ви!

— Става дума за огромно увеличение на заплатата ти, Клей. Повече пари, по-добра работа, възможност да се движиш сред солидни хора, а не сред отрепки. Събуди се, малкият! — Около Бенет се чуваха гласове. Където и да се намираше, той играеше пред публика.

Клей стисна зъби и пропусна „малкият“ покрай ушите си.

— Няма да споря с вас, мистър Ван Хорн. Обадих се само за да ви кажа „не“.

— По-добре за теб е да размислиш.

— Вече размислих. Благодаря ви, но отговорът ми е „не“.

— Ти си загубеняк, Клей, и го знаеш. Аз също го знам от доста време насам. Сега само го потвърждаваш. Отказваш се от златна работа, за да гниеш в онази дупка с минимална заплата. Ти си човек без амбиция, без хъс, без цел в живота.

— До снощи бях способен работяга с яки плещи и ум като бръснач.

— Взимам си думите обратно. Ти си кръгъл загубеняк.

— Освен това бях високо образован и дори хубавец.

— Лъжех. Ти си кръгъл загубеняк и толкова.

Клей затвори пръв. Затръшна телефона с широка усмивка, доволен, че е успял да раздразни великия Бенет Ван Хорн. Бе устоял на своето и им бе дал да разберат на тези нещастници, че няма да се остави да го подритват.

С Ребека щеше да се оправи по-късно; знаеше, че никак няма да е приятно.

 

 

Третото и последно посещение на Клей в лагер „Спасение“ бе наситено с повече драматизъм от първите две. С Джърмейн до себе си и Родни на задната седалка, Клей следваше патрулната кола на вашингтонската полиция. Паркира точно пред входа. Полицаите от патрулката — млади, чернокожи и отегчени до смърт от връчване на призовки и съдебни заповеди — се заеха с формалностите по проникване в сградата. Не след дълго оживено се разправяха с трима възпитатели — Талмидж Екс, Ноланд и един наперен младок на име Самюъл.

Вероятно защото беше единственият бял сред тази група, но главно защото той бе адвокатът, изискал съдебната заповед, Клей бързо се превърна в мишена на техния гняв. Не че това го притесняваше особено. Едва ли щеше да ги види отново.

— Нали вече гледа папката, приятел! — изрева Ноланд.

— Гледах това, което искахте да видя — сопна му се Клей. — Сега искам останалото.

— Какви ги дрънкаш? — намеси се Талмидж Екс.

— Искам да получа всеки лист хартия, на който се споменава името Текила.

— Нямаш право.

Клей се обърна към полицая, който държеше книжата, и му каза:

— Бъди така добър и им прочети съдебната заповед.

Полицаят вдигна листа така, че всички да го виждат, и зачете:

— „Цялата налична документация относно приема в лечебното заведение, медицинското освидетелстване, лечението, включително курса на отказване и разяснителна работа по отношение на злоупотреба с наркотични вещества, периода на рехабилитация, излекуването и изписването на Текила Уотсън, по заповед на почитаемия Ф. Флойд Закман, съдия от Наказателния съд на окръг Колумбия.“

— Кога е подписана заповедта?

— Преди около три часа.

— Но ние ви показахме всичко! — обади се Ноланд.

— Съмнявам се. Винаги познавам кога в едно досие е пипано.

— Всичко изглежда подозрително чисто и подредено — обади се Джърмейн.

— Хайде сега, няма да се бием с вас — каза по-едрият от двамата полицаи, макар тонът му да говореше, че едно хубаво сбиване ще му се отрази добре. — Откъде да почнем?

— Резултатите от медицинските му прегледи са поверителни — заяви Самюъл. — Лекарска тайна.

Уместна забележка, но не дотам вярна.

— Поверителни са резултатите, които остават у лекаря — обясни Клей. — Не и тези, които са у пациента. Нося декларация, подписана лично от Текила Уотсън, с която той изрично ми разрешава да се запозная с цялото досие, включително с медицинските експертизи.

Започнаха работа в стая без прозорци, покрай стените на която бяха наредени разностилни кантонерки. След няколко минути Талмидж Екс и Самюъл излязоха и напрежението сякаш отслабна. Полицаите придърпаха по един стол и приеха кафе от секретарката. Такова обаче не бе предложено на господата от СОЗ.

Когато след цял час ровене не успяха да открият нищо интересно, Клей и Джърмейн оставиха Родни да продължи сам търсенето, а те отидоха на поредната среща.

Атаката срещу „Чисти улици“ протече в почти същия ред. Двамата адвокати нахлуха в приемната, следвани от други двама униформени полицаи. Директорката бе измъкната от съвещание. Още докато четеше съдебната заповед, тя промърмори, че се познавала лично със съдия Закман и щяла по-късно да се разправя с него. Беше силно раздразнена, но заповедта говореше сама за себе си. Същата формулировка: цялата документация, отнасяща се до Уашад Портър.

— Това наистина е излишно — каза тя на Клей. — Винаги съм съдействала на властите.

— Аз пък съм чувал друго — отвърна Джърмейн. Действително, „Чисти улици“ имаше печалната слава на заведение, което яростно се съпротивлява дори на най-невинните постъпки за съдействие от страна на СОЗ.

Докато тя препрочиташе за втори път съдебната заповед, един от полицаите се обади:

— Няма да ви чакаме цял ден.

Директорката ги поведе към обширен офис и даде съответните разпореждания на една секретарка, която започна да мъкне папки с документи.

— Кога ще ги върнете? — запита тя.

— Когато приключим с тях — отвърна Джърмейн.

— А кой ще отговаря за съхранението им?

— Ще бъдат заключени в сградата на СОЗ.

 

 

Техният роман бе започнал в бара „Ейбс Плейс“. Ребека седеше с две приятелки в едно сепаре, когато Клей бе минал покрай тях на път за тоалетната. Погледите им се бяха срещнали, той се бе поспрял за миг, сякаш в двоумение. Малко по-късно приятелките си бяха тръгнали съобразително, Клей бе разкарал другарите си по чашка и двамата бяха седнали на бара, където два часа не бяха престанали да говорят. Следващата вечер бяха излезли на първа среща; до седмица бяха вече в леглото. Тя го бе пазила в тайна от родителите си в продължение на два месеца.

Сега, четири години по-късно, нещата между тях бяха в застой. Ребека беше притеснена за бъдещето и искаше да вземе живота си в ръце. „Ейбс Плейс“ беше странно подходящо място за приключване на тяхната връзка.

Клей пристигна пръв и застана на бара сред тълпата канцеларски плъхове от Капитолия, които пресушаваха чаши една след друга, докато говореха на висок глас и всички едновременно за важните държавни дела, които допреди малко бяха решавали. Той обичаше Вашингтон и едновременно с това го мразеше. Обичаше неговата история, жизнена енергия и значимост, а презираше безбройните нищожества, впуснали се в бясна надпревара кой да се изкара по-важен. Близо до него се водеше ожесточена дискусия по законите за пречистване на отпадни води в Централната американска равнина.

„Ейбс Плейс“ си беше най-обикновена кръчма, но стратегически разположена до Капитолийския хълм, за да примамва жадните тълпи, които вечер се разотиваха към предградията. Красиви жени. Добре облечени. Много от тях озъртащи се за плячка. Клей улови няколко женски погледа.

Ребека беше унила, но решителна и студена. Те се уединиха в едно сепаре и си поръчаха силни питиета за предстоящата сцена. Той й зададе няколко безсмислени въпроса за изслушванията в подкомисията, които вече бяха започнали — доста безславно според „Уошингтън Поуст“. Питиетата им пристигнаха и те преминаха на въпроса.

— Говорих с баща ми — започна тя.

— Аз също — кимна той.

— Защо си отказал онази работа в Ричмънд?

— А ти защо не ме предупреди, че в Ричмънд има някаква работа, която баща ти се опитва да ми уреди с връзки?

— Трябваше да кажеш първо на мен.

— Мисля, че достатъчно ясно ти го показах.

— Ти никога не си достатъчно ясен.

И двамата отпиха по една голяма глътка.

— Баща ти ме нарече загубеняк. Такова ли е преобладаващото мнение за мен в твоето семейство?

— Понастоящем, да.

— И ти го споделяш?

— Аз също имам някои съмнения. Все някой трябва да гледа реалистично на нещата.

Във връзката им преди бе имало едно сериозно прекъсване по взаимно съгласие, което в най-добрия случай можеше да се опише като пълен провал. Преди около година те бяха решили да оставят нещата да се поуталожат, да продължат да си бъдат добри приятели, но всеки да се озърта за нещо по-подходящо, ако случайно се появи на хоризонта. Тази форма на раздяла бе замислена лично от Барб, понеже — както Клей по-късно бе открил — един заможен млад член на клуб „Потомак“ наскоро бе овдовял, след като съпругата му бе починала от рак на яйчниците. Разбира се, Бенет се оказа близък и доверен приятел на семейството и прочие. Двамата с Барб заложиха капана, но вдовецът подуши отдалеч примамката. Един месец, прекаран в близост със семейство Ван Хорн, му бе достатъчен, за да се изсели в щата Уайоминг.

Този път обаче раздялата им щеше да бъде много по-сериозна и вероятно окончателна. Клей отпи още веднъж от чашата и си обеща, че каквото и друго да кажат, той ще внимава да не я нагруби. Тя можеше да му нанася удари под пояса колкото си ще, но той бе длъжен да се въздържа.

— Какво искаш от мен, Ребека?

— Не знам.

— Напротив, знаеш. Искаш ли да се разделим?

— Мисля, че да — отвърна тя; очите й тутакси се навлажниха.

— Друг ли има?

— Не.

Няма засега, помисли си той. Но до ден — два Барб и Бенет ще се погрижат за това.

— Просто не напредваш в живота, Клей — каза тя. — Ти си умен и способен, но нямаш амбиции.

— О, колко е приятно да чуя, че отново съм умен и способен. Допреди няколко часа бях загубеняк.

— Какво, шегички ли се опитваш да пускаш?

— А защо не, Ребека? Защо да не се посмеем! Всичко свърши, нека да си го кажем направо. Ние се обичаме, но аз съм загубеняк и не напредвам в живота. Което е твой проблем, а не мой. Моят проблем са родителите ти. Тежко на нещастника, който ще се ожени за теб, с парцалите ще го изядат.

— Нещастник, така ли?

— Точно така. Жал ми е за нещастника, за когото ще се омъжиш, защото родителите ти са непоносими.

— Нещастник значи. — В очите й нямаше повече сълзи. Бяха сухи и хвърляха искри.

— Хей, по-полека!

— Нещастникът, който ще се ожени за мен, така ли?

— Виж какво, искам да ти предложа нещо. Хайде да се оженим още сега. Напускаме работа, правим една бърза сватба без гости, продаваме всичко и се изнасяме, да речем, в Сиатъл или Портланд, и известно време живеем само от любов.

— Ти не искаш да се преместиш в Ричмънд, дето ти е под носа, а си тръгнал за Сиатъл!

— Ричмънд е твърде близо до родителите ти, не разбираш ли?

— И после какво?

— После ще си намерим работа.

— Каква работа? Да не би по Западното крайбрежие да не достигат адвокати?

— Забравяш нещо. Запомни, че от снощи аз съм способен, работяга, образован и умът ми е като бръснач, а на всичко отгоре съм и хубавец. Големите юридически фирми ще се бият за мен. За осемнайсет месеца ще стана съдружник. Ще имаме деца.

— И тогава ще дойдат родителите ми.

— Няма, защото ние няма да им казваме къде сме. А ако все пак ни открият, ще си сменим имената и ще се изселим в Канада.

На масата пристигнаха още две чаши и те набързо пресушиха първите.

Ведрият момент премина бързо. Но той напомни и на двамата колко се обичат и колко им е приятно да са заедно. Бяха си доставили много повече щастие, отколкото тъга, макар че напоследък и това се променяше. Все по-малко щастие. Все повече безсмислени дрязги. И все повече натиск от страна на семейството й.

— Не обичам Западното крайбрежие — заяви накрая тя.

— Тогава ти избери мястото — каза Клей, с което авантюрата приключи. Мястото й го бяха избрали отдавна други. Тя отпи една голяма глътка от чашата си, наведе се напред и го погледна право в очите.

— Клей, наистина ми е нужна почивка.

— Не се измъчвай, Ребека. Ще постъпим както ти искаш.

— Благодаря ти.

— Колко почивка ти трябва?

— Няма да преговарям с теб, Клей.

— Един месец?

— Повече.

— Не приемам. Нека да бъде месец. Един месец без телефонни разговори, става ли? Днес е седми май. Нека се срещнем пак тук на шести юни, на същата маса, и тогава ще говорим за продължение.

— За продължение?!

— Наречи го както искаш.

— Благодаря много. Предпочитам да го нарека скъсване, Клей. Бар „Раздяла“. Клуб „Кой откъдето е“. Ти на една страна, аз на друга. Можем пак да поговорим след месец, но не очаквам промяна. През последната година не виждам нещо да се е променило.

— Ако бях приел тази скапана работа в Ричмънд, сега щяхме ли да се разделяме?

— Може би не.

— Може би или твърдо не?

— Не.

— Значи всичко беше номер, така ли? Ултиматум? Значи снощи познах, че съм нападнат от засада? Приемай работата, синко, или…

Тя не се опита да отрича. Вместо това каза:

— Клей, омръзна ми да се караме, разбра ли? Не ми се обаждай трийсет дни.

После грабна чантичката си и скочи. Докато се измъкваше от сепарето, го целуна набързо по слепоочието, но той с нищо не показа, че е усетил целувката. Не я изпрати с поглед.

Тя не се обърна.