Джон Гришам
Кралят на исковете (3)

3

В края на краищата сградата беше затвор. Макар да бе строена сравнително неотдавна и поне при откриването си да се бе превърнала в извор на законна гордост за шепа местни велможи, тя си оставаше затвор, и толкова. Проектиран от авангарден екип консултанти по гражданска защита и обилно гарниран с най-модерните охранителни изобретения, наистина, но все пак затвор. Ефикасен, безопасен, хуманен и построен за нуждите на следващия век, което не му пречеше от първия ден на откриването да е все претъпкан. Отвън изглеждаше като голяма червена тухла, изправена върху едната си тясна страна, без прозорци, без надежда, изпълнена до краен предел с престъпници и с безчет служители, натоварени да ги пазят. При това, за да е чиста някому съвестта, тя се именуваше Изправителен център — модерен евфемизъм, широко използван от архитектите на подобни съоръжения. Което не й пречеше да си бъде затвор и нищо друго.

Тази сграда беше едно от местата, където Клей Картър се чувстваше като у дома си. Тук той се срещаше с почти всичките си клиенти във времето между арестуването им и пускането им под парична гаранция, ако изобщо можеха да си я позволят. Много не можеха. И макар голяма част от тях да бяха арестувани за твърде дребни провинения, независимо дали бяха виновни или невинни, те си оставаха в затвора, докато съдът се произнесеше окончателно по случая. Тигър Банкс бе прекарал близо осем месеца в същия този затвор по обвинение за обир на банка, който не бе извършил. Междувременно го бяха изхвърлили и от двете места, където работеше на час. Загубил бе апартамента си. Загубил бе достойнството си. Последното му обаждане до Клей беше сърцераздирателна молба за пари. Отново беше на улицата, отново бе минал на крек и си търсеше белята.

Всеки адвокат по наказателни дела в столицата можеше да разкаже по някоя история като тази на Тигър Банкс, всяка с нещастен край, за който никой с нищо не можеше да помогне. Издръжката на един затворник струваше 41 000 долара годишно. Защо ли държавата толкова държеше да прахосва пари?

На Клей отдавна му беше писнало да си задава тези въпроси, писнало му беше от всичките Тигър Банксовци в кариерата му, писнало му беше от този затвор и от вечно намусените пазачи, които го посрещаха на входа към подземието, през който минаваха повечето адвокати. Писнало му беше от вонята на това място, писнало му беше от идиотската процедура на пропуска, измислена от дебилен бюрократ, прочел някакъв наръчник по охрана и безопасност на изправителни центрове. Беше девет сутринта, сряда, макар за Клей дните от седмицата да не се различаваха. Той се приближи до гишето с плъзгащо се встрани стъкло и надпис АДВОКАТИ и когато служителката от другата страна прецени, че е чакал достатъчно, отвори гишето, без да каже дума. Нямаше нищо за казване; двамата — тя и Клей — се гледаха така, намръщено мълчаливо, вече близо пет години. Той се разписа в книгата за посетители и й я подаде. Жената захлопна гишето под носа му. Стъклото положително беше бронирано — сигурна защита срещу някой побеснял адвокат.

От две години насам Гленда безуспешно се опитваше да въведе опростена система за предизвестяване, при която защитниците от СОЗ да се обаждат един час предварително, за да може клиентите им да ги чакат в близост до залата за свиждания. Една съвсем проста молба, която поради самата си простота беше осъдена на гибел в бюрократичния лабиринт.

До стената имаше редица столове, на които адвокатите да чакат, докато молбата им за свиждане се придвижи със скоростта на охлюв до нечие бюро на горния етаж. В девет сутринта обикновено винаги имаше неколцина насядали адвокати, които нервно разлистваха папки, шепнеха в мобилни телефони и си даваха вид, че не се забелязват помежду си. В началото на своята кариера Клей имаше навик да носи със себе си дебели книги по право, по които все си подчертаваше нещо с жълт маркер с мисълта, че така впечатлява колегите със задълбочеността си. Сега още със сядането вадеше „Уошингтън Поуст“ и се зачиташе в спортната страница. Както обикновено, и този път той погледна часовника си, за да види колко време ще загубят, докато му доведат Текила Уотсън.

Двайсет и четири минути. Не беше зле.

Един надзирател го поведе по коридора към продълговато помещение, разделено на две с дебел плексиглас. Той му посочи четвъртата кабинка от края на редицата и Клей седна на стола. През стъклото се виждаше, че отсреща няма никой. Имаше още да чака. Извади книжата от куфарчето си и започна да обмисля въпросите си към Текила. Кабинката вдясно от него беше заета от някакъв адвокат, потънал в напрегнат, приглушен разговор с клиента си, когото Клей не виждаше.

Надзирателят се върна и прошепна на Клей, сякаш му беше забранено да разговаря с него:

— Твоят човек е имал тежка нощ.

Докато казваше това, служителят се бе навел над рамото му и крадешком поглеждаше към охранителните камери.

— А, така ли? — каза Клей.

— Около два часа сутринта скочил на някакъв младеж и го смлял от бой. Трябвало шестима да ги разтърват. Сега не е много добре.

— Кой, Текила ли?

— Същият, Уотсън. Другият младеж е в болница. Можеш да очакваш допълнителни обвинения.

— Сигурен ли си? — запита Клей, като поглеждаше през рамо.

— Всичко е записано на касета. — Край на разговора.

Те вдигнаха погледи напред в момента, в който Текила Уотсън бе въведен в кабинката от двама надзиратели, които го стискаха яко за лактите. Беше с белезници и макар на повечето затворници да им ги сваляха, когато разговаряха с адвокатите си, белезниците на Текила си останаха на китките му. Той седна. Надзирателите се дръпнаха встрани, но не много.

Лявото му око беше толкова подуто, че се бе затворило; в ъглите имаше засъхнала кръв. Дясното беше отвореното — зеницата му беше червена. В средата на челото имаше превръзка от марля, залепена с пластир; върху брадичката — още два пластира, кръстосани във формата на пеперуда. Устните и челюстите му бяха подпухнали и деформирани до такава степен, че отначало Клей се запита дали това наистина е неговият клиент. Някой някъде си бе дал труда здравата да пребие младежа, който сега седеше на метър от него зад плексигласовата преграда.

Клей вдигна черната телефонна слушалка и направи знак на Текила да стори същото. Той я хвана несръчно с двете си ръце.

— Ти ли си Текила Уотсън? — запита Клей, като се опитваше, доколкото бе възможно, да го гледа в очите.

Младежът потвърди с кимване — много бавно, сякаш в черепа му се търкаляха отломки от кости.

— Беше ли на лекар?

Повторно кимване.

— Полицаите ли те подредиха така?

Главата без колебание се поклати встрани: не.

— Тогава другите арестанти в килията ти?

Главата кимна: да.

Не беше лесно да си представи човек как Текила Уотсън, с цялата си 70-килограмова физика, се нахвърля да се бие с околните в претъпкана килия във вашингтонски затвор.

— Познаваше ли момчето?

Движение встрани на главата: не.

Засега младежът изобщо не прибягваше до черната слушалка. Клей усети как го обзема раздразнение.

— Защо всъщност ти трябваше да биеш момчето?

Подутите устни най-после се размърдаха с усилие.

— Не знам — изпъшка бавно арестантът, сякаш всяка дума му причиняваше болка.

— Прекрасно, Текила. Много ми помагаш, наистина. Кажи поне, че е било при самозащита! Той ли те нападна? Той ли те удари пръв?

— Не.

— Да не е бил пиян или надрусан?

— Не.

— Да те е псувал или заплашвал?

— Той спеше.

— Спеше ли?

— Аха.

— Да не е хъркал случайно? Остави, не ми отговаряй.

Пръв адвокатът отклони поглед, за да запише нещо в жълтия си бележник. Нанесе датата, точния час, мястото, името на клиента, после набързо нахвърля по-важните опорни точки, върху които по-късно щеше да оформи бележките си. В паметта си бе съставил дълъг списък от въпроси — за начало поне стотина, а след това още толкова. При първоначалните събеседвания въпросите обикновено биваха едни и същи, като всички опираха до фактите от живота на клиента или до подробности, свързани с повода за срещата им. Истината се пазеше като рядка скъпоценност, от която през дебелия плексиглас минавате по някое малко лъскаво камъче само когато клиентът му не се чувстваше пряко заплашен. На въпросите за семеен произход, училище, приятели и работа обикновено се отговаряше с достатъчна доза правдивост. Ала всякакви въпроси, отнасящи се до самото престъпление, си бяха чист хазарт. Затова един адвокат по наказателни дела много внимаваше при първоначалните събеседвания да не засяга твърде често тази тема. Рови за подробности другаде. Не се оставяй клиентът да ти влияе при установяване на обстоятелствата. Истината може и да изплува, но по-късно.

Само че с Текила като че ли не беше точно така. Засега той не проявяваше никакъв страх от истината. Затова Клей реши да си спести часове от скъпоценното време; той се наведе напред и понижи глас:

— Казват, че си убил някакво момче. Застрелял си го с пет куршума в главата.

Подутата глава кимна едва забележимо.

— Някой си Рамон Тико, по прякор Тиквата. Познаваше ли го?

Кимване: да.

— Застреля ли го наистина? — Клей бе понижил гласа си до шепот. Надзирателите дремеха, но все пак не беше редно да се задават такива въпроси, във всеки случай не от адвокат и не в ареста.

— Да — отвърна тихо Текила.

— С пет куршума?

— Аз си мислех, че са шест.

Е, няма що. То отсега всичко е ясно, помисли си Клей. До шейсет дни делото ще приключи. Най-многото, което мога да направя за него, е да уговоря да се признае за виновен срещу обещание, за доживотен затвор.

— С дрога ли търгувахте? — запита той.

— Не.

— Обра ли го?

— Не.

— Помогни ми, Текила! Все някаква причина си имал да го гръмнеш, не е ли така?

— Познавах го.

— А, така ли? Познавал си го значи. И това ти е оправданието да го убиеш?

Текила кимна, без да отговори.

— Заради момиче може би? Спипал си го с гаджето си, така ли? Ти нали си имаш гадже?

Младежът поклати глава: не.

— Убийството има ли някаква връзка със секс?

Поклащане на глава: не.

— Говори, Текила! Аз съм твоят защитник. Единственият човек на този свят, който в момента се опитва да ти помогне. Но и ти трябва да ми помогнеш, като ми дадеш нещо, на което да стъпя!

— Навремето купувах дрога от Тиквата.

— Ето, това е приказка! Преди колко време?

— Преди две години.

— Така… Да ти е дължал пари? Или може би стока? Ти да си му дължал нещо?

— Не.

Клей си пое дълбоко дъх и в този миг за пръв път забеляза ръцете на Текила. Бяха целите в дребни белези, а дланите и пръстите му бяха толкова подпухнали, че не се виждаха кокалчетата.

— Ти обичаш ли да се биеш?

Движението на главата можеше да бъде както кимване, така и поклащане.

— Вече не.

— Но някога си обичал, така ли?

— Детски истории. Веднъж се бихме с Тиквата.

Най-после! Клей отново си пое дъх и вдигна писалката.

— Благодаря ви, сър, за помощта. Та кога точно, казваш, си се бил с Тиквата?

— Отдавна.

— На колко години беше?

Вдигане на рамене като при глупав въпрос. Клей знаеше от собствен опит, че клиентите му нямат представа за времето. Наистина помнеха, ако са ги обрали вчера или ако миналия месец са били арестувани, но за периоди над трийсет дни назад всичко се сливаше в едно. Животът на улицата беше една непрестанна борба за оцеляване сега и днес, така че не им оставаше много време за спомени, а и в миналото им нямаше нищо, за което да си спомнят с носталгия. Не виждаха и някакво бъдеще пред себе си, така че и това понятие им беше чуждо, дори като отправна точка.

— Като деца — каза Текила. Той си падаше по късите отговори или може би с разбити челюсти не му се говореше много.

— На колко години беше тогава?

— Май на дванайсет.

— В училище ли бяхте?

— Играехме баскетбол.

— Лошо ли се сбихте? Имаше ли кръв, счупени кости, такива неща?

— Не. По-големите ни разтърваха.

Клей остави за момент слушалката и обобщи наум защитата си. Дами и господа съдебни заседатели, моят клиент е застрелял мистър Тико (който е бил невъоръжен) пет или шест пъти в упор, с откраднат пистолет и в тясна, мръсна уличка, по две причини: първо, защото го е познавал, и второ, защото преди около осем години веднъж са се сдърпали на игрището. Може да не ви се струва убедително, дами и господа, но както всички знаем, в град като Вашингтон тези две причини са точно толкова уважителни, колкото и всички останали.

Той отново вдигна слушалката.

— Виждахте ли се често с Тиквата?

— Не.

— Кога се видяхте за последен път, преди да го застреляш?

Вдигане на рамене. Отново проблемът с времето.

— По веднъж на седмица виждахте ли се?

— Не.

— По веднъж в месеца?

— Не.

— Два пъти годишно?

— Може би.

— Когато се видяхте преди два дни, скарахте ли се за нещо? Помогни ми, Текила! Нужни са ми подробности.

— Не сме се карали.

— Защо влязохте в страничната уличка?

Текила остави слушалката и заклати глава напред-назад, много бавно, сякаш да раздвижи схванатия си врат. Очевидно изпитваше силни болки. Белезниците му се бяха врязали в кожата. После отново вдигна слушалката.

— Ще ти кажа истината. Имах пистолет и ми се прищя да гръмна някого. Който и да е, няма значение. Излязох от лагера и тръгнах из улиците, ей така, напосоки, като се оглеждах кого да гръмна. За малко щях да опукам един кореец пред магазина му, наоколо обаче имаше хора. После видях Тиквата. Познавахме се. Поприказвахме си минута — две. Казах му, че ако иска да се надруса, имам малко прах. Влязохме в уличката и аз го гръмнах. Не знам защо. Така ми дойде, отвътре.

Когато стана ясно, че разказът е приключил, Клей запита:

— Какъв е този лагер?

— Център за наркомани. Където живеех.

— Колко време си живял там?

Пак ще се запъне с времето, помисли си Клей. Ала отговорът го изненада.

— Сто и петнайсет дни.

— Бил си чист сто и петнайсет дни?

— Аха.

— Беше ли чист, когато гръмна Тиквата?

— Аха. Още съм чист. Сто и шестнайсет дни.

— Убивал ли си човек преди?

— Не.

— Откъде взе пистолета?

— Задигнах го от къщата на братовчед ми.

— Лагерът заключва ли се?

— Да.

— Ти избяга ли?

— Пуснаха ме за два часа. След сто дни може да излизаш по за два часа на ден. После се връщаш.

— Така значи. Излезе от лагера, отиде в дома на братовчед си, открадна пистолета, после тръгна по улиците да търсиш кого да гръмнеш и срещна Тиквата.

Към края на изречението Текила вече кимаше.

— Тъй си беше. Не ме питай защо. Не мога да ти кажа. И аз не знам.

В червеното от кръв око на Текила сякаш изби влага. Дали от чувство за вина или от разкаяние, Клей не можеше да определи със сигурност. Той извади някакви книжа от куфарчето и ги плъзна през процепа в плексигласа.

— Подпиши се, където има червено кръстче. След два дни ще дойда пак.

Текила не обърна внимание на книжата.

— Какво ще стане с мен? — запита той.

— Ще говорим за това после.

— Кога ще ме пуснат да си ходя?

— Може да мине доста време дотогава.