Джон Гришам
Кралят на исковете (32)

32

Гласът на мис Глик звучеше някак притеснено по интеркома:

— Търсят те двама души, Клей — каза тя почти шепнешком. — От ФБР.

Новаците в играта на групови искове често поглеждат през рамо, сякаш това, което вършат, е донякъде незаконно. С времето обаче кожите им загрубяват и започват да се смятат за неуязвими. При споменаването на ФБР Клей отначало подскочи, после се засмя на собственото си малодушие. С положителност не беше сторил нищо нередно.

Двамата сякаш бяха извадени от някой холивудски филм: стегнати, гладко избръснати, те показаха със замах значките си, сякаш очакваха околните да изпопадат от възхищение. Чернокожият беше агент Спунър, а белият — агент Луш. Двамата разкопчаха едновременно саката си и също едновременно се отпуснаха в две кресла в ъгъла за високопоставени гости в кабинета на Клей.

— Познавате ли човек на име Мартин Грейс? — започна Спунър.

— Не.

— А Майк Паркър? — запита Луш.

— Не.

— Нелсън Мартин?

— Не.

— Макс Пейс?

— Да.

— Става въпрос за едно и също лице — каза Спунър. — Имате ли представа къде би могъл да е сега?

— Не.

— Кога се видяхте за последно?

Клей отиде до бюрото, грабна един календар и се върна при тях. Започна бавно да го разлиства, като се опитваше да подреди мислите си. В никакъв случай не бе длъжен да отговаря на въпросите им. Можеше във всеки един момент да ги помоли да напуснат и да не се връщат, докато не си наеме адвокат. Ако споменеха тарвана, веднага щеше да прекъсне разговора.

— Не съм сигурен — каза неуверено той. — Някъде в средата на февруари.

Спунър водеше разпита, а Луш водеше записки.

— Къде се срещнахте?

— В хотела му, за вечеря.

— В кой хотел?

— Не си спомням. Защо ви интересува Макс Пейс?

Двамата се спогледаха. Спунър продължи:

— Провеждаме разследване по поръчка на Комисията за търговия с ценни книжа. Имаме сведения, че Пейс е замесен в серия от измами с използване на вътрешна информация. Вие какво знаете за него?

— Нищо съществено. Доста загадъчен тип.

— Как и по какъв повод се запознахте?

Клей хвърли календара върху ниската масичка.

— Да кажем, че имахме делови взаимоотношения.

— Повечето от хората, с които е имал делови взаимоотношения, са в затвора. Съветвам ви да измислите нещо по-добро.

— Това, което ви казах, ви стига засега. Защо сте дошли?

— Издирваме свидетели. Знаем, че Пейс е прекарал известно време във Вашингтон. Знаем също, че ви е бил на гости на остров Мустик миналата Коледа. Знаем, че през януари е извършил къси продажби на акции на „Гофман“ по шейсет и два и половина долара, и то точно в деня, когато вие заведохте иска срещу тях. После ги е изкупил обратно по четирийсет и девет и е спечелил няколко милиона. Смятаме, че е имал достъп до поверителен федерален доклад относно конкретен препарат на „Гофман“, наречен „Максатил“, и е използвал тази вътрешна информация, за да извърши измама с ценни книжа.

— Друго?

Луш спря да пише и вдига глава.

— Вие продавали ли сте акции на „Гофман“, преди да заведете иска?

— Не съм.

— Притежавали ли сте изобщо някога акции на „Гофман“?

— Не.

— А членове на семейството ви, съдружници, фиктивни фирми, офшорни фондове, контролирани от вас?

— Не, не и не.

Луш прибра писалката в джоба си. Един добър полицай не протака излишно първата среща. По-добре свидетелят (обектът, заподозреният) да се поизпоти и по възможност да направи някоя глупост. Тогава втората среща може да бъде и много по-дълга.

Двамата се надигнаха и тръгнаха към вратата.

— Ако ви се обади Пейс, бихме желали да знаем — каза Спунър.

— Не разчитайте на мен — отвърна Клей. Никога нямаше да издаде Макс Пейс; двамата имаха твърде много общи тайни.

— Напротив, мистър Картър, разчитаме на вас. А при следващата ни среща ще поговорим и за „Акърман“.

 

 

След две години непрекъснати битки и осем милиарда долара обезщетения, „Здравословен живот“ най-после вдигна бялото знаме. Компанията смяташе, че добросъвестно се е постарала да компенсира жертвите на злополучния си препарат за отслабване, известен като „Тънкия Бен“ — онези половин милион увредени пациенти, които се бяха доверили на агресивната й реклама и бяха вземали лекарството въпреки премълчаните истини за него. Тя търпеливо бе устояла на бесните атаки на онези ненаситни акули — адвокатите по групови искове, които бяха натрупали състояния за нейна сметка.

Смачкана, унизена, висяща на косъм, компанията стана обект на поредна атака — този път на два смахнати групови иска от някакви още по-съмнителни адвокати, представляващи няколко хиляди „пациенти“, които били вземали препарата, но без неблагоприятни странични ефекти. Сега пък те искаха милиони долари обезщетение само заради това, че след като веднъж били вземали препарата, били уплашени от този факт и занапред тази уплаха щяла да уврежда все повече и без това разклатеното им емоционално здраве.

Тези два иска бяха последната капка. Компанията нямаше намерение да понася повече всичко това.

„Здравословен живот“ махна с ръка на цялата тая каша и обяви несъстоятелност съгласно Глава 11 от Закона за фалитите. Три от нейните филиали моментално бяха обявени за продан; скоро самата компания щеше да престане да съществува. Тя просто показа среден пръст на всички адвокати и техните клиенти и напусна сцената.

Новината разтърси деловите среди, но нито едно съсловие не беше толкова шокирано, колкото гилдията на адвокатите по групови искове. Братството най-после бе успяло да удуши гъската, която снасяше златните яйца. Оскар Мълрони прочете за случилото се в интернет и се заключи в кабинета си. Според неговата визионерска стратегия фирмата бе похарчила 2,2 милиона долара за реклама и медицински прегледи, срещу което засега бе привлякла 215 легитимни случая на хора, увредени от „Тънкия Бен“. При средно обезщетение от 180 000 долара това означаваше поне 15 милиона адвокатски хонорари, което беше залог за заслужена премия в края на годината.

През последните три месеца Оскар така и не успя да включи своите нови клиенти в груповия иск. Носеха се слухове за разногласия между безбройните адвокати и организации на потребителите. Други ищци се натъквали на трудности при изплащането на вече одобрени обезщетения.

Плувнал в пот, в продължение на един час Оскар не пусна телефона, за да се обажда на колеги адвокати. Опита се безуспешно да се свърже и със съдията. Най-ужасните му страхове се потвърдиха от разговора с един адвокат в Нашвил, който сам имаше неколкостотин случая и бе подал своя иск преди Оскар.

— Прецакаха ни — заяви колегата. — Пасивите на „Здравословен живот“ са четири пъти по-големи от активите, те просто нямат пари. Прецакаха ни жестоко.

Оскар се овладя, оправи вратовръзката, закопча ръкавите на ризата и отиде да съобщи на Клей.

Точно след час той състави писмо до всичките 215 клиенти, в което не се даваха напразни надежди. Нещата изглеждаха твърде нерадостни. Фирмата щяла да следи отблизо процедурата по фалита и съдбата на компанията. Щяла твърдо да отстоява всякакви възможни начини за получаване на обезщетение.

Ала причини за оптимизъм на практика нямало.

Два дни по-късно Нора Такет получи въпросното писмо. Пощальонът я познаваше лично и знаеше, че е сменила адреса си. Сега живееше в двойно по-широк фургон съвсем близо до града. Беше си у дома както винаги, загледана в поредния сапунен сериал на новия си широкоекранен телевизор, с ръка, заровена в кутия нискокалорични бисквити, когато той мушна в пощенската й кутия писмото, три сметки и няколко рекламни дипляни. Напоследък тя получаваше твърде много поща от вашингтонските си адвокати и всички в Ларкин знаеха защо. Отначало в града се шушукаше, че обезщетението за лекарството й за отслабване щяло да бъде около 100 000 долара, после тя бе споменала пред някого в банката, че ще е по-скоро някъде към 200 000, и оттам нататък сумата започна да се раздува от само себе си.

Ърл Джитър, чийто магазин беше южно от града, й продаде новия, двойно по-голям фургон на кредит в момента, когато сумата бе достигнала половин милион и се говореше, че всеки миг ще й бъде изплатена. Освен това и сестра й Мери Бет бе подписала договора.

Пощальонът знаеше също, че Нора е почнала да си навлича всевъзможни неприятности. Всички с името Такет от целия окръг се обръщаха към нея, когато трябваше да се внесе парична гаранция при арест. Децата й, или по-точно децата, които отглеждаше, бяха жертва на тормоз в училище, задето майка им е толкова дебела и богата. Баща им, когото никой не бе виждал от дванайсет години, изведнъж се завърна и заразправя на всеослушание в бръснарницата, че Нора била най-готината жена, за която някога е бил женен. Собственият й баща бе заплашил да го застреля, ако му се мерне пред очите, което беше още една причина Нора да си седи заключена във фургона.

Само дето повечето й сметки бяха просрочени. Съвсем неотдавна, миналия петък, някой в банката й каза, че засега нямало и следа от обезщетението. Какво ли ставаше с парите? Това беше големият въпрос, който вълнуваше градчето Ларкин, Вирджиния. Дали пък не бяха в този плик?

След около час, когато се убеди, че наоколо няма никой, тя излезе, клатушкайки се, от фургона и прибра пощата от кутията. После цял ден звъня на мистър Мълрони във Вашингтон, но не можа да го открие. Секретарката му твърдеше, че не бил в града.

Разговорът се проведе късно вечерта, когато Клей излизаше от кабинета си. Започна с неприятна новина, която зададе общия му тон.

Критъл се приближи към него с кисела физиономия и обяви:

— Застрахователят ни уведомява, че е прекратил договора ни с тях.

— Какво?! — извика Клей.

— Чу какво казах.

— Защо ми го казваш сега? Закъснявам за вечеря.

— Цял ден съм се разправял с тях.

Кратка пауза, колкото Клей да хвърли сакото си на канапето и да пристъпи до прозореца.

— Защо? — запита той.

— Направили са оценка на цялостната ни дейност и това, което са установили, никак не им е харесало. Двайсет и четири хиляди случая по делото „Максатил“! Това направо ги плаши. Ако нещо се оплеска, и те ще станат за смях. Техните десет милиона могат да се окажат капка в морето, затова дезертират.

— Имат ли право?

— Разбира се, че имат. Всяка застрахователна компания може да прекрати даден договор, когато си поиска. Дължат ни неустойка, наистина, но това са дребни пари. Нямаме застраховка, Клей. Все едно сме без гащи.

— Не ни трябва застраховка.

— Чувам какво ми казваш, но съм притеснен.

— Ти и при делото „Дайлофт“ беше притеснен, доколкото си спомням.

— Тогава не бях прав.

— Рекс, стари ми приятелю, и за „Максатил“ не си прав. Когато мистър Мунихъм приключи с „Гофман“ във Флагстаф, компанията сами ще ни гони да сключим споразумение. Вече заделя милиарди за групови искове. Имаш ли представа колко може да й излязат тези двайсет и четири хиляди случая? Познай.

— Изненадай ме.

— Близо милиард долара, Рекс. А „Гофман“ е в състояние да ги плати.

— И все пак се притеснявам. Ами ако се обърка нещо?

— Имай ми вяра, приятелю. Тия неща изискват време. Делото на Мунихъм е насрочено за септември. Когато приключи, парите отново ще потекат.

— Похарчихме вече осем милиона за реклама и изследвания. Не може ли сега поне да караме малко по-полека? Защо просто не приемеш, че двайсет и четири хиляди случая стигат?

— Защото не стигат. — При тези думи Клей се усмихна, взе сакото си, потупа Критъл по рамото и отиде на вечеря.

 

 

Имаше среща с един състудент от колежа в „Олд Ебит Грил“ в осем и половина, но след като чака на бара почти цял час, мобилният му телефон иззвъня. Състудентът бил на съвещание, което нямало изгледи да свърши скоро. Последваха обичайните извинения.

Докато си тръгваше, Клей хвърли поглед към ресторанта и зърна Ребека, която вечеряше с две други момичета. Той се върна на бара и поръча още една тъмна бира. Помисли си, че случайността за пореден път го среща с нея и че нищо не може да направи, за да й противостои. Искаше отчаяно да я заговори, но същевременно се боеше да не изглежда, че се натрапва. Каза си, че едно отиване до тоалетната може да свърши работа.

Докато минаваше покрай тяхната маса, Ребека вдигна поглед, видя го и моментално му се усмихна. Когато го представи на двете си приятелки, той обясни, че чака свой състудент за вечеря. Човекът бил задържан по работа, можело още да закъснее, извинявайте за безпокойството. Приятно ми беше да се видим.

След петнайсет минути Ребека се появи в оживения бар и застана до него. Доста близко.

— Имам само минута — каза тя. — Чакат ме. — Тя кимна по посока на ресторанта.

— Изглеждаш страхотно — възкликна Клей, който едва се сдържаше да не я стисне в прегръдките си.

— Ти също.

— Къде е Майърс?

Тя вдигна рамене, сякаш не я интересуваше особено.

— По работа. Той все работи.

— Как е семейният живот?

— Самотен — каза тя, като извърна поглед встрани. Клей отпи от бирата. Ако не бяха в този претъпкан бар и ако приятелките й не я чакаха, тя щеше всичко да си каже. Явно думите напираха на устата й.

Бракът й не беше щастлив! Клей с мъка сподави злорадата си усмивка.

— Още те чакам — заяви той.

Когато се наведе да го целуне по бузата, очите й бяха пълни със сълзи. После Ребека се извърна и си тръгна, без да каже дума.