Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Torts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Кралят на исковете

ИК „Обсидиан“, София, 2003

ISBN: 954-769-047-7

История

  1. — Добавяне

21

Следващата реорганизация на младата фирма се извърши по същия хаотичен начин, както и предишните, и по същите причини — голям наплив на клиенти, твърде много документи за обработване, недостиг на персонал, неясна командна структура и неубедителен стил на ръководство, доколкото никой от заелите се с тази дейност, може би с единственото изключение на мис Глик, не бе ръководил преди каквото и да било. Три дни след като Клей се върна от Кечъм, Полет и Джона го спипаха в кабинета му с дълъг списък неотложни проблеми. Сред персонала назряваше бунт. Нервите на всички бяха изопнати докрай, а умората си казваше думата.

По последни изчисления във фирмата бяха регистрирани 3320 случая на хора, вземали дайлофт, и понеже всички случаи бяха съвсем нови, не търпяха отлагане. Ако не се брояха Полет, която с неохота се бе нагърбила с функциите на офис мениджър, и Джона, който прекарваше по десет часа на ден пред екрана на компютъра, като едва насмогваше да обработва случаите, а също и Клей, който беше шефът и трябваше да пътува до Айдахо и да дава интервюта, фирмата бе наела още двама адвокати и вече десет стажанти, от които никой — с изключение на Родни — нямаше повече от три месеца опит.

— Не мога да кажа кои са добри и кои не — призна Полет. — Твърде е рано.

Тя бе пресметнала, че всеки стажант може да води между сто и двеста дела.

— Клиентите са безумно уплашени — каза тя. — Уплашени са, понеже телата им са пълни с тумори. Уплашени са, понеже пресата се занимава само с лекарството им. По дяволите, уплашени са, понеже ние сме уплашени до смърт от тях!

— Държат да разговарят с някого — обясни Джона. — И този някой да е адвокат, а не стреснат стажант, който само да им взима данните на конвейер. Боя се, че скоро ще почнем да губим клиенти.

— Няма да загубим нито един — успокои го Клей, като се сети за онези акули, с които се бе запознал в Айдахо. Как само щяха да се зарадват да му отмъкнат недоволните клиенти.

— Затънали сме в писмена работа — прекъсна го Полет. — Резултатите от предварителните изследвания се анализират, после при съмнения за злокачествени образувания се назначават допълнителни тестове. Към момента вече имаме около четиристотин души, които трябва да се явят на допълнителен тест. Всеки от тях може да е сериозно болен, може да умира! Само че няма кой да координира работата с лекарите. Стават засечки, Клей!

— Разбирам — кимна той. — Колко адвокати ни трябват?

Полет погледна уморено Джона. И двамата нямаха отговор.

— Десет? — предположи тя.

— Поне десет — отвърна Джона. — На първо време, а после може и повече.

— Трябва да засилим рекламата — каза Клей.

Джона и Полет мълчаливо обмисляха чутото. Клей им беше разправил накратко за срещата в Кечъм, но без подробности. Бе ги уверил, че всеки привлечен клиент ще им донесе огромни печалби, но не ги бе запознал със стратегията за сключване на споразумение. Който много дрънка, губи дела, бе го предупредил Френч, а при такъв неопитен персонал беше по-добре да държи всички на тъмно.

Една юридическа фирма на същата улица неотдавна бе съкратила трийсет и пет адвокати. Икономиката била разклатена, клиентите намалявали, предстояло сливано с друга компания — каквато и да беше причината, новината бързо се разпространи, защото във Вашингтон беше истинско чудо да се съкращават юристи. Всичко друго да, но безработни адвокати във Вашингтон — това вече беше събитие!

Полет предложи да вземат на работа неколцина от съкратените адвокати на тази фирма — на договор за една година, без обещания за повишение. Клей се нае сам да им позвъни още на другата сутрин. Освен това обеща да търси нови сгради и помещения.

На Джона му хрумна леко екстравагантната идея да наемат и лекар на едногодишен договор — трябваше им човек, който да координира изследванията и да събира данните от тях.

— Можем да вземем някой направо от медицинския факултет за сто хиляди годишно — каза той. — Няма да е много опитен, но какво пък, няма да прави мозъчни операции я! Ще подрежда папки.

— Действай! — съгласи се Клей.

Следващият проблем от списъка на Джона се отнасяше до интернет страницата. Рекламите я бяха направили известна, но им трябваха хора на щат да отговарят на запитвания, както и да я осъвременяват поне веднъж седмично с последните данни за хода на иска и със сензационни разкрития за лекарството.

— Нашите клиенти са жадни за информация, Клей — подчерта Джона.

За онези, които не ползваха интернет — а Полет предполагаше, че поне половината от клиентите им попадат в тази категория, — беше жизненоважно да получават печатен информационен бюлетин.

— Трябва ни щатен сътрудник, който да прави и разпраща бюлетина — каза тя.

— Можеш ли да намериш човек?

— Мисля, че да.

— Действай тогава!

Тя погледна Джона, сякаш беше негов ред да говори. Джона хвърли жълтия си бележник на бюрото и изпука кокалчетата на пръстите си.

— Клей, харчим купища пари — заяви той. — Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Не съм сигурен, но мисля, че знам. Имайте ми доверие, става ли? На път сме да изкараме големи пари. За да стане това обаче, най-напред трябва да похарчим доста.

— И ти ги имаш? — запита Полет.

— Ами да!

 

 

Пейс реши да изпие последното си за деня питие в един бар в Джорджтаун на пет минути пеша от къщата на Клей. Той непрекъснато пътуваше за някъде, а на въпросите къде е бил и какви дела води отговаряше уклончиво, както си му беше навик. Гардеробът му бе станал с една идея по-светъл и в него доминираха кафявите тонове — островърхи кафяви ботуши от змийска кожа, кафяво велурено сако. Част от маскировката, помисли си Клей. Още на първата бира Пейс заговори за лекарството и в хода на разговора стана ясно, че какъвто и да беше текущият му проект, отново беше свързан с „Акърман“.

Клей, който се бе вживял в ролята на млад и многообещаващ адвокат по групови искове, описа цветисто пътуването си до ранчото на Френч и бандата крадци, с които се бе запознал, като наблегна на изпъстрената с кавги тричасова вечеря, на която всички се бяха напили и за малко не се бяха хванали за гушите, както и на сутрешното шоу на Бари и Хари. Без колебание разправи всичко с пълни подробности, защото Пейс и без това познаваше всекиго.

— Чувал съм за Бари и Хари — каза Макс с тон, сякаш бяха герои от подземния свят.

— Явно си разбират от работата, но пък за двеста хиляди долара това би могло да се очаква.

Клей спомена за Карлос Ернандес, за Уес Солсбъри и за Деймън Дидие — най-новите му приятели от Координационния съвет на ищците; събеседникът му потвърди, че познава всички или е чувал за тях.

На втората бира Пейс каза:

— Ти си продал акции на „Акърман“ по високия курс, така ли? — Той се огледа, но никой нямаше вид да ги подслушва. Барът беше полупразен, малкото посетители бяха студенти.

— Сто хиляди по четирийсет и два и петдесет — каза гордо Клей.

— Днес „Акърман“ приключи при двайсет и три.

— Знам. Всеки ден пресмятам.

— Време е да ги изкупиш обратно. Най-добре още утре сутринта.

— Нещо има да става ли?

— Да, и като си почнал, купи колкото можеш по двайсет и три и изчакай да видиш какво ще стане.

— И какво може да е то?

— Скоро ще се вдигнат двойно.

Шест часа след този разговор, преди изгрев-слънце, Клей вече беше в офиса и се готвеше за поредния ден на хаос и безумие, като същевременно очакваше с трепет отварянето на фондовата борса. Списъкът със задачите му за деня беше дълъг две страници, като почти всичко опираше до непосилната мисия незабавно да наеме десет души адвокати и да им намери помещения, където да работят. Изглеждаше безнадеждно, но Клей нямаше избор; в седем и трийсет той се обади на брокера по недвижими имоти, като го извади изпод душа. В осем и трийсет вече провеждаше интервю с един току-що уволнен млад адвокат на име Оскар Мълрони. Горкият човек беше завършил с отличие Йейл, преди да го вземат на работа с висока заплата в огромна фирма, която наскоро след това се бе сринала под собствената си тежест и под заплахата за предстоящо сливане с друга. На всичко отгоре беше женен от два месеца и отчаяно си търсеше работа. Клей му предложи 75 000 годишно и Мълрони прие без колебание. Освен това каза, че имал четирима приятели, съвипускници от Йейл, които като него се оглеждали за работа.

— Върви да ги доведеш — нареди му Клей.

В десет сутринта той се обади на дилъра си и купи обратно акциите от „Акърман“, като реализира печалба малко над 1,9 милиона долара. Едновременно с това го инструктира да закупи още двеста хиляди акции на компанията по 23 долара на парче, като ги заплати с парите от печалбата плюс кредит от банката. После до обяд следи движението на борсовите курсове, но при „Акърман“ курсът не помръдна.

Оскар Мълрони се върна по обяд и доведе приятелите си, които бяха въодушевени като скаути. Клей набързо ги назначи, после ги остави сами да си търсят мебели под наем, да свързват телефоните си и всичко останало, което им беше нужно за новата им кариера като адвокати по групови искове. Впоследствие Оскар щеше сам да търси и наема останалите петима юристи, които на свой ред да си обзавеждат офис и т.н.

Така се роди йейлският клон на фирмата.

 

 

В пет часа следобед източно време от „Фило Продъктс“ обявиха, че купуват целия свободен пакет акции на „Акърман Лаборатърис“ по курс 50 долара за акция, с което бе осъществено сливане на компаниите. Цената възлизаше на 14 милиарда. Клей наблюдаваше драмата на големия екран в залата за съвещания, докато останалите бяха заети да отговарят на телефоните. Финансовите канали направо щяха да се задавят от новината. Си Ен Ен по спешност изпрати екип в Уайт Плейнс, щата Ню Йорк, където се намираше седалището на „Акърман“; репортерите увиснаха пред портата на обсадената компания, сякаш очакваха някой да излезе и да се разплаче пред камерите.

На екрана се зареди безкрайна върволица от експерти и борсови анализатори, които се надпреварваха да предлагат всякакви глупави коментари по случая. Името „Дайлофт“ се споменаваше често и от самото начало. Макар „Акърман“ от години да страдаше от лошо управление, дайлофтът беше камъчето, което бе прекатурило колата.

Дали „Фило“ не беше производителят на „Тарван“? Клиентът на Пейс? Дали Клей несъзнателно не бе спомогнал за поглъщането на „Акърман“ за 14 милиарда? И което беше най-тревожното — какво означаваше всичко това за бъдещето на „Акърман“? Макар да беше твърде вълнуващо да пресмята печалбите си от придобитите акции, Клей се питаше дали това не е краят на случая „Дайлофт“.

Истината беше, че никога нямаше да узнае. Клей беше само един дребен играч в огромна сделка между две гигантски корпорации. Нищо, „Акърман“ има доста активи, утешаваше се той. При това компанията бе произвела опасен продукт, който бе навредил на мнозина. Справедливостта трябваше да възтържествува.

Патън Френч се обади от самолета си — някъде между Флорида и Тексас — и помоли Клей да не мърда от мястото си през следващия един час. Координационният съвет трябвало да проведе спешно заседание на конферентна връзка. В момента секретарката на Патън издирвала останалите.

Френч се обади пак след час, вече от летището в Бомонт; на следващия ден имал там среща с адвокати, които се нуждаели от неговата помощ по някакви искове във връзка с лекарство за сваляне на холестерола — хубави искове, големи пари щели да паднат от тях, но проблемът бил, че не можел да открие останалите членове на Координационния съвет. Вече бил разговарял с Бари и Хари в Ню Йорк. Те не били разтревожени.

— „Акърман“ все още притежава дванайсет милиона акции от собствения си капитал, които сега вървят поне по петдесет долара всяка, а може да се вдигнат и още, като се успокоят нещата. Това са поне шестстотин милиона долара само в акционерен капитал. Освен това сливането на двете корпорации трябва да стане с одобрението на федералните власти, а те ще настояват първо да се изчистят всякакви съдебни дела. И най-важното: „Фило“ е известен с политиката си да не стъпва в съдебна зала. Решава всякакви правни спорове бързо и тихомълком.

Като случая „Тарван“, помисли си Клей.

— В общи линии това е добра новина — заключи Клей. Някъде наблизо се чуваше бръмчене на факс. Клей си го представи как ходи напред-назад в салона на своя Гълфстрийм, паркиран на рампата.

— Ще те държа в течение — каза Френч и прекъсна връзката.