Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Torts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Кралят на исковете

ИК „Обсидиан“, София, 2003

ISBN: 954-769-047-7

История

  1. — Добавяне

42

Репортерът от „Уошингтън Поуст“ се наричаше Арт Мариани, млад мъж, който познаваше Клей Картър добре. Бе проследил неговия зашеметяващ възход и не по-малко зашеметяващо падение с усет към детайла и разумна доза безпристрастност. Когато Мариани пристигна в къщата, бе посрещнат от Полет и отведен по тесния коридор към кухнята, където го очакваха. Клей се надигна с мъка на болните си крака и се представи, след което представи и тримата насядали около масата: Зак Батъл, негов адвокат; Ребека Ван Хорн, стара приятелка; Оскар Мълрони, съдружник във фирмата. Наизваждаха се магнетофони, Ребека обиколи масата с кана кафе.

— Това е дълга история — започна Клей, — но ние имаме време.

— Нямам срок — добави Мариани.

Клей отпи от кафето, пое дълбоко дъх и започна да разказва. Като начало се спря на убийството на Рамон (Тиквата) Тико от Текила Уотсън, неговия бивш клиент. С дата, място и час. Клей си бе водил бележки за всяко нещо, а разполагаше и с папките по делото. После мина на Уашад Портър с неговите две убийства. После останалите четири. Лагер „Спасение“, „Чисти улици“, изумителната ефективност на някакъв препарат, наречен „Тарван“. Макар за нищо на света да не бе готов да спомене името на Макс Пейс, той предаде подробно чутото от него за тарвана: тайните клинични изпитания в Мексико Сити, Белград и Сингапур, желанието на производителя да го изпита и върху чернокожи, по възможност в САЩ, появяването на препарата във Вашингтон.

— Кой е производителят на този препарат? — попита Мариани, видимо разтърсен от чутото.

След дълга пауза, през която сякаш търсеше верните думи, Клей отговори:

— Не съм сигурен. Но мисля, че е „Фило“.

— „Фило Продъктс“?

— Да — Клей се пресегна за някакъв дебел документ и го бутна по масата към Мариани. — Това е едно от извънсъдебните споразумения за обезщетение. Както виждате, тук се споменават две офшорни фирми. Ако си дадете труд да ги проучите, ще откриете следите на друга компания в Люксембург, която ще ви отведе до „Фило“.

— Разбирам. Но защо се усъмнихте във „Фило“?

— Имам си източник. Само това мога да ви кажа.

Беше същият загадъчен източник, който бе избрал Клей измежду всички адвокати във Вашингтон и го бе убедил да продаде душата си за 15 милиона. След това Клей незабавно бе напуснал СОЗ и бе открил частна фирма. Мариани вече знаеше доста от тези неща Клей бе привлякъл за клиенти семействата на шестте жертви, лесно ги бе убедил да приемат по пет милиона и да си затварят устата. За трийсет дни случаят беше приключен. Заредиха се подробности, документи и споразумения за обезщетение.

— Когато публикувам материала, какво ще стане с вашите клиенти, семействата на убитите? — запита Мариани.

— Мислил съм и за тях, но ми се струва, че няма да бъдат засегнати — отвърна Клей. — Първо, те получиха парите преди повече от година. Може да се предположи, че голяма част от тях са вече похарчени. Второ, от фармацевтичната компания трябва да са луди, за да се опитат да анулират споразуменията с тях.

— Ако това стане, семействата могат да съдят компанията директно — обади се Зак Батъл. — Като ще получат такива присъди, които могат направо да я унищожат. Аз лично никога не съм виждал по-взривоопасна комбинация от улики.

— Компанията няма да посмее да пипне тези споразумения — каза Клей. — За нея беше истински късмет, че се отърва с петдесет милиона.

— Може ли самите семейства да се опитат да анулират споразуменията, когато научат истината?

— Няма да бъде лесно.

— А вие? Нали сте подписали декларация за конфиденциалност?

— Аз вече не съм фактор по случая. Предстои да обявя фалит и да върна разрешителното си да практикувам право. Не могат да ме пипнат.

Едно тъжно признание, от което приятелите на Клей ги заболя не по-малко, отколкото самия него.

Мариани записа нещо в бележника си и смени темата.

— А какво ще стане с Текила Уотсън, Уашад Портър и останалите осъдени за убийствата?

— Първо, вероятно могат да съдят фармацевтичната компания, което няма да им помогне особено в затвора. Второ, има възможност делата им да бъдат върнати за преразглеждане, поне що се отнася до присъдите.

Зак Батъл се покашля и всички млъкнаха.

— Ще ви кажа нещо, без да ме цитирате. Когато публикувате статията си и когато бурята попремине, аз възнамерявам да се заема с тези случаи. Ще заведа иск от името на седемте обвиняеми срещу фармацевтичната компания, стига да можем да я идентифицираме. Мога, освен това да подам жалба до съответните съдилища да върнат делата и да преразгледат присъдите.

— Заемате се с взривоопасна материя — каза Мариани и никой не му възрази. Той дълго преглежда бележките си. — А какво доведе до делото „Дайлофт“?

— Това е друга тема за друг ден — каза Клей. — Вие знаете почти всичко. Не ми се говори за нея.

— Добре. Приключихме ли с тази история?

— Аз лично да — отвърна Клей.

* * *

Полет и Зак ги откараха до летището. Любимият някога Гълфстрийм на Клей беше паркиран близо до мястото, където го бе видял за пръв път. Понеже заминаваха за шест месеца, носеха със себе си много багаж, главно на Ребека Клей, който през последния месец трябваше да се лиши от различни неща, не носеше почти нищо. Оправяше се добре с патериците, но не и с чантите и Зак му помагаше.

Клей гордо им показа самолета, макар всички да знаеха, че това е последното му пътуване с него. Клей прегърна Полет, стисна ръката на Зак, благодари и на двамата и обеща да им се обади до няколко дни. Когато вторият пилот затвори вратата, Клей дръпна щорите на прозорците, за да не гледа Вашингтон отвисоко.

За Ребека този самолет беше зловещ символ на разрушителната сила на парите. Тя копнееше да останат сами в малкия апартамент в Лондон, където никой не ги познаваше, никой не се интересуваше какви дрехи носят, каква кола карат, къде пазаруват, с какво се хранят или къде прекарват ваканциите си. Ребека нямаше намерение да се връща. Бе се скарала с родителите си за последен път.

Клей пък копнееше за два здрави крака и да започне живота си отново. Бе оживял след един от най-срамните провали в историята на американското правораздаване и беше доволен, че всичко е вече зад гърба му. Освен това сега, когато Ребека беше само и изцяло негова, нищо друго нямаше значение.

Някъде над Нюфаундленд двамата разгънаха канапето и заспаха прегърнати под завивките.