Джон Гришам
Кралят на исковете (37)

37

Новината, че „Хана“ освобождава хиляда и двеста работници, предизвика смут в Рийдсбърг. Всички засегнати служители в предприятието получиха писмо, подписано лично от Маркъс Хана.

За петдесет години компанията бе освобождавала персонал само четири пъти. Тя бе преживяла икономически цикли, кризи и рецесии, като мъжествено се бе борила за мястото на всеки работник. Но този път, при обявен фалит, правилата бяха различни. „Хана“ бе изложена на натиск от съдилищата и кредиторите си да покаже, че има добро финансово бъдеще.

Виновни за сегашната криза бяха събития извън контрола на ръководството. Един фактор беше застоят в продажбите, но това не беше нещо, с което фирмата не се бе справяла преди. Страшният удар обаче дойде с неуспеха на фирмата да сключи извънсъдебно споразумение по груповия иск. Тя бе преговаряла добросъвестно, но някаква алчна и педантична адвокатска фирма от Вашингтон бе отправила неприемливи искания.

На карта бе заложено самото оцеляване на „Хана“; Маркъс уверяваше хората си, че компанията няма да се остави да потъне. Нужни бяха драстични съкращения на разходите. Ако успееха да свият изтичането на пари през следващата година до минимум, бъдещето им беше осигурено.

На хилядата и двеста души, които получиха известия за съкращение, Маркъс обеща всичката помощ, която компанията бе в състояние да им предостави. Щяха цяла година да получават пълни компенсации за безработица. Естествено, „Хана“ щеше да се опита да ги наеме отново на работа при първа възможност, но нищо конкретно не им бе обещано. Възможно беше съкращенията да останат трайни.

По бирарии и бръснарници, в училищните коридори и на пейките в църквите, по трибуните на стадиона и по тротоарите около градския площад, в билярдни и кафенета не се говореше за нищо друго. Всеки от единайсетте хиляди жители на града познаваше по някой, загубил работата си в „Хана“. Тези съкращения бяха най-катастрофалното събитие в безметежната история на Рийдсбърг, Макар и закътан в гънките на планината, градът започна да привлича внимание.

Репортерът от „Балтимор Прес“, който бе написал три статии за груповото дело в Окръжния съд на Хауард, внимателно следеше процедурата по фалита. Той продължаваше да си бъбри със собствениците на жилища, на които падаха тухлите. Новината за съкращенията го подсети да отиде и до Рийдсбърг, където обиколи бирарии и кафенета, билярдни и трибуните на градския стадион.

Първата от двете му статии беше дълга като новела. Дори да бе искал да убие обекта на писанието си, едва ли би могъл да избере по-жесток начин. Цялото нещастие, сполетяло Рийдсбърг, можело лесно да се избегне, ако адвокатът по груповия иск — Дж. Клей Картър II от Вашингтон, не бил толкова безскрупулен в преследването на собствената си печалба.

Понеже Клей не четеше „Балтимор Прес“, а в последно време и повечето останали вестници и списания, на първо време новините от Рийдсбърг му бяха убегнали. Ала все още неизвестните редактори на апокрифния комикс, посветен лично на него, не пропуснаха да го уведомят. Новият брой на „Краля на дрисковете“, очевидно съставен набързо и припряно, съдържаше препечатка от статията.

След като я прочете, Клей си помисли да съди вестника.

Твърде скоро обаче той забрави за „Балтимор Прес“, понеже го очакваше още по-голям кошмар. Седмица по-рано в офиса бе звънял репортер от „Нюзуик“ и както обикновено мис Глик му бе треснала телефона. Всеки адвокат мечтае името му да се появи в националната преса, но само ако поводът е зрелищна победа в някое заплетено дело или присъдено обезщетение за милиарди долари. Клей имаше основание да подозира, че в случая не става въпрос за нито едно от двете. В действителност „Нюзуик“ не се интересуваше толкова от Клей Картър, колкото от неговия архивраг.

Когато броят излезе, в него се съдържаше хвалебствена статия за Хелън Уоршо — две страници безплатна слава, за които всеки адвокат би дал всичко, което има. Статията беше илюстрирана с изразителна снимка на мисис Уоршо, застанала пред празната ложа на съдебните заседатели, олицетворяваща блестящи способности и завидна упоритост, в съчетание с видим талант да убеждава. Клей никога не я бе виждал преди и очакваше донякъде да прилича на „безскрупулна кучка“, както му я бе описал Уес Солсбъри, но нищо подобно. В действителност Хелън Уоршо беше много привлекателна жена — с късо подстригана тъмна коса и големи кафяви очи, способни да приковат вниманието на всеки съдебен заседател. Докато я гледаше, Клей си каза, че по това дело с удоволствие би си разменил ролята с нейната. Надяваше се единствено, че няма да им се наложи да се срещнат. Никога. Или поне не в съдебна зала.

Мисис Уоршо беше съдружник в неголяма нюйоркска фирма, специализирана в нарушения на професионалната етика от страна на практикуващи адвокати — малка, но непрекъснато разрастваща се пазарна ниша. Сега бе обявила война на едни от най-богатите и могъщи адвокати в страната, като нямаше намерение да сключва извънсъдебни сделки. „Никога не съм срещала дело, при което нещата да са толкова ясни, и да ми е толкова лесно да изложа аргументите си в съдебната зала“ — казваше тя, а на Клей му идеше да си пререже вените.

Имала петдесет клиенти, жертви на „Дайлофт“ — всички умиращи, всички настояващи за правосъдие. В статията се излагаше накратко мръсната история на предишни групови искове.

От петдесетте жертви по някаква своя причина репортерът си бе избрал мистър Тед Уърли от Ъпър Марлборо, Мериленд; имаше снимка на бедния човечец и съпругата му, седнали на пейка в задния двор на къщата си, сплели тревожно ръце и с мрачни, тревожни изражения на лицата. Мистър Уърли, отслабнал, треперещ от болестта и много гневен, си спомняше ясно за първия си контакт с Клей Картър — телефонно обаждане от непознат юрист, докато той кротко си гледал бейзболния мач по телевизията; страшната новина за „Дайлофт“; изследванията на урината; посещението на младия адвокат; подаването на иска. Всичко. „Не го желаех това споразумение!“ — не спираше да повтаря старецът.

Пред репортера на „Нюзуик“ мистър Уърли услужливо бе наизвадил всичките си книжа — здравни картони, съдебни преписки, вероломния договор с Картър, който упълномощаваше адвоката да приеме всякакви обезщетения, надхвърлящи 50 000 долара. Всичко, включително копия от двете писма, които мистър Уърли бе изпратил на Картър, за да протестира срещу неговата „продажност“.

Според лекарите на мистър Уърли му оставали около шест месеца живот. Докато бавно препрочиташе всяка дума от статията, Клей се почувства едва ли не виновен за рака на Тед Уърли.

По-нататък Хелън Уоршо обясняваше, че част от показанията на нейните клиенти щели да бъдат представени в залата на видеозапис, понеже те едва ли щели да оживеят до процеса. Доста зловещо изказване, каза си Клей, но пък кое в тази история не беше зловещо!

Мистър Картър отказал коментар. За по-сигурно към статията бе поместена снимката на Клей и Ридли от Белия дом, както и пикантната клюка за дарението от 250 000 долара. „На Клей Картър ще му трябват приятели като президента“ — заявяваше Хелън Уоршо и Клей едва ли не усети куршума между очите си. Той хвърли списанието на пода; в този момент му се искаше никога да не бе стъпвал в Белия дом, да не се бе запознавал с президента, да не бе подписвал този проклет чек, да не бе срещал Тед Уърли, нито Макс Пейс, изобщо да не бе следвал право.

Той се обади на пилотите си и им заповяда да го чакат на летището.

— Закъде, сър?

— Не знам. На вас къде ви се ходи?

— Моля?

— За Билокси, Мисисипи.

— Един пътник или двама?

— Само аз. — Не бе виждал Ридли от двайсет и четири часа и нямаше желание да я води със себе си. Искаше да се махне за малко от Вашингтон и от всичко, което му напомняше за него.

Ала двата дни, които прекара на яхтата на Френч, с нищо не му помогнаха. Имаше нужда от компанията на някой съзаклятник, но Патън беше твърде зает с други дела и двамата сядаха заедно само колкото да се тъпчат и наливат с алкохол.

Двама от адвокатите на Френч бяха в съдебната палата във Финикс, Аризона, и час по час го засипваха с факсове. Той все още не разглеждаше „Максатил“ като потенциален обект за групов иск, което не му пречеше да следи отблизо случая. Това му влизало в задълженията, казваше той, като най-голям адвокат по групови дела, разполагащ с достатъчно пари, опит и репутация. Всеки групов иск, подаден в страната, рано или късно трябвало да стигне до него.

Клей прочете факсовете и се сети да се обади на Мълрони. Подборът на съдебни заседатели бил отнел цял ден. Дейл Мунихъм вече излагал позицията на ищеца по отношение на препарата. Федералният доклад бил силно доказателство. Съдебните заседатели слушали с интерес.

— Дотук добре — каза Оскар. — Мунихъм е голям артист, но Роджър е по-ловък в съдебната зала.

Докато Патън говореше едновременно по три телефона, като се бореше и с махмурлука си, Клей се печеше на горната палуба и се опитваше да не мисли за собствените си проблеми. Късно следобед на втория ден, след като изпиха по две уискита на палубата, Френч го попита:

— Колко пари са ти останали?

— Не знам. Страх ме е да пресметна.

— Горе-долу?

— Някъде към двайсет милиона.

— А колко е застраховката ти?

— Десет милиона. Прекратиха договора, но все още са готови да помагат за „Дайлофт“.

Френч, който замислено дъвчеше кубче лед, каза:

— Не съм сигурен, че трийсет милиона ще ти стигнат.

— Не са достатъчно, така ли мислиш?

— Не са. Имаш вече двайсет и един ищци, а оттук нататък могат само да се увеличават. Ще е истински късмет, ако минеш с по три милиона на ищец.

— Ти колко ищци събра?

— Деветнайсет, към вчерашна дата.

— А колко пари имаш?

— Двеста милиона. Ще се оправя.

Защо тогава не ми дадеш петдесет милиона назаем, а? — запита се развеселен Клей, докато двамата се замеряха с цифри. Един стюард им поднесе още алкохол, който те приеха с благодарност.

— А другите? — запита Клей.

— Уес също е добре. Карлос може и да оцелее, стига броят на ищците да се задържи под трийсет. Дидие обаче е умрял. Последните му две съпруги го обраха до шушка. Той първи ще фалира, не че не го е правил и преди!

Той първи значи. А кой ли ще бъде вторият?

След дълга пауза Клей запита:

— Какво ще стане, ако „Гофман“ спечели делото във Флагстаф? С всичките тези случаи, дето ги имам…

— Спукана ти е работата, това поне е сигурно. И на мен ми се случи преди десет години с някакви увредени бебета. Разтичах се, записах ги за клиенти, подадох прибързано иска, после всичко отиде по дяволите. Не успях да си възвърна нито цент. Моите клиенти очакваха милиони, понеже децата им се раждаха с деформации, нали разбираш, и понеже бяха ужасно разстроени, с тях не можеше да се общува. Някои от тях ме дадоха под съд, но аз не им платих. Един адвокат не може да обещава резултати на всяка цена. Но, така или иначе, доста пари ми струва тази работа.

— Никак не ми е приятно да го чуя.

— Колко си похарчил за „Максатил“?

— Осем милиона само за реклама.

— На твое място бих поизчакал малко да видя как ще постъпи „Гофман“. Много се съмнявам, че ще ти предложат нещо. Големи инати са. След време клиентите ти ще се разбунтуват и тогава можеш да им кажеш да ти се махат от главата. — Той отпи голяма глътка от чашата си. — Но гледай позитивно на нещата. Мунихъм не е губил дело от години. Ако сега изкара голяма присъда, това ще преобърне нещата. Отново ще откриеш златна мина.

— От „Гофман“ ми казаха, че като приключат с него, идват право във Вашингтон.

— Може да блъфират, зависи как ще се развият нещата във Флагстаф. Ако загубят и им друснат голяма сума, може да размислят и сами да поискат споразумение. Ако ги признаят за виновни, но сумата не е голяма, може да пробват друга тактика. Ако решат да се съдят с теб, ще наемеш някой ас да води делото, та да ги побърка.

— Ти не би ме посъветвал да си водя сам делото, така ли?

— Не. Нямаш опит. Ще минат години, преди да си готов да се изправиш пред съперник като тях, Клей. Много години.

Колкото и да се перчеше като стар боец в големите процеси, за Клей беше ясно, че самият Патън не изгаря от ентусиазъм да се включи в подобен сценарий. Иначе би си предложил услугите като въпросния ас в делото на Клей. Докато сега просто се опитваше да утешава своя по-млад колега.

На другата сутрин Клей се сбогува и отлетя за Питсбърг — където и да е, само не във Вашингтон. От самолета позвъни на Оскар, после прочете имейлите и факсовете за процеса във Флагстаф. Ищцата — шейсет и шест годишна жена с рак на гърдата — била дала показания и изложила убедително случая от своя гледна точка. Била много симпатична, а Мунихъм я водел като кукла на конци. Дай им да се разберат, старче! — промърмори Клей на себе си.

На летището той нае кола и два часа кара право на север, докато се озова в дебрите на планината Алигени. Да намери Рийдсбърг на картата се оказа по-лесно, отколкото да го открие по шосето. След като прехвърли един хълм и навлезе в покрайнините на градчето, в далечината пред него се изправи гигантски завод. ДОБРЕ ДОШЛИ В РИЙДСБЪРГ, ПЕНСИЛВАНИЯ — ГРАДА НА ЦИМЕНТОВИТЕ ЗАВОДИ „ХАНА“, ОСНОВАНИ ПРЕЗ 1946 Г. — гласеше голям надпис край пътя. Два високи комина бълваха тебеширено бял прах, който вятърът отнасяше надалеч. Поне засега работи, помисли си Клей.

По знаците той се ориентира за центъра на града и намери място за паркиране на главната улица. С джинси и бяла бейзболна шапка, небръснат от три дни, той не се боеше, че някой може да го познае. Влезе в „Кафенето на Етел“ и седна на клатещо се високо столче до бара. Етел лично го поздрави и прие поръчката му. Кафе и сандвич със сирене.

На една маса зад гърба му двама старци си приказваха за футбол. Отборът „Кугарс“ на местната гимназия бил загубил три мача един след друг, треньорът за нищо не го бивало, те и двамата можели да се справят по-добре от него. Тази вечер „Кугарс“ отново щяха да играят като домакини според разписанието, окачено до касовия апарат.

Етел му донесе кафето и го запита:

— Само минавате, така ли?

— Да — отвърна Клей, като си каза, че тя сигурно познава по лице всичките единайсет хиляди души, които живееха в тоя град.

— Откъде сте?

— От Питсбърг.

Не можеше да прецени дали тя хареса отговора му, или не, но във всеки случай го остави на мира. На друга маса двама по-млади мъже разговаряха за работа. Скоро стана ясно, че са безработни. Единият беше с платнена шапка с емблемата на заводите „Хана“. Докато дъвчеше сандвича си, Клей ги слушаше как обсъждат социални помощи, ипотеки, сметки, почасова работа. Единият се канеше да закара пикапа си при местния дилър на „Форд“, който можел да го продаде вместо него.

На сгъваема масичка до витрината имаше голяма пластмасова бутилка. Ръчно нарисуван плакат приканваше всички да дадат пари за фонда „Хана“. Бутилката беше пълна до половина с монети и банкноти.

— За какво ги събират? — запита Клей, когато Етел дойде да допълни чашата му.

— А, това ли? Инициатива за подпомагане на семействата на съкратените работници от завода.

— От кой завод?

— От циментовия завод „Хана“, най-големия в града. Миналата седмица хиляда и двеста души останаха без работа. Ние тук се поддържаме. Сложили сме касички навсякъде из града, по магазини, кафенета, църкви, дори в училищата. Досега сме събрали над шест хиляди долара. Ако нещата се закучат, парите ще са за електричество и за храна на семействата. Ако се оправят, ще ги дадем на болницата.

— Бизнесът ли не върви? — запита Клей, като дъвчеше сандвича си; последните хапки пресядаха на гърлото му.

— Не, фабриката се управлява много добре. Братята Хана знаят какво правят. Изведнъж обаче някакви си там от Балтимор ги дали под съд. Адвокатите се полакомили за пари, искали майка си и баща си и накрая компанията фалира.

— Тъпа работа — обади се един от старците. В разговорите в кафенето се намесваха всички присъстващи. — Не трябваше да се стига дотук. Братята Хана се опитали да уредят нещата, да платят обезщетение, както се полага, постъпили добросъвестно хората, но онези мизерници от Вашингтон им опрели пистолет в челото. Тогава Маркъс им рекъл „Да го духате!“ и си тръгнал.

Доста точно резюме на случилото се, каза си Клей.

— Работил съм в този завод четирийсет години, нито веднъж не се е случило да не получа заплата. Ама че тъпа работа!

От Клей явно се очакваше да каже нещо, за да върви разговорът, и той запита:

— Тук съкращенията са рядкост, така ли?

— Братята Хана не обичат да съкращават работници.

— Дали ще ги вземат отново на работа?

— Ще се опитат. Само че сега са в процедура на фалит и съдът ще реши.

Клей кимна и се съсредоточи в сандвича си. Двамата по-млади мъже станаха и тръгнаха към касата. Етел ги отпрати с думите:

— Без пари, момчета. За сметка на заведението.

Те кимнаха учтиво, а като си тръгваха, и двамата пуснаха по няколко монети в касичката за фонда „Хана“. След няколко минути Клей се сбогува, плати сметката, благодари на Етел и на излизане пусна една банкнота от сто долара в бутилката.

След като мръкна, той седна сам откъм страната за гости и погледа как „Кугарс“ се сражават геройски с „Инид Елк“. Трибуните на домакините бяха пълни почти до пръсване. Оркестърът свиреше гръмко, тълпата беше възбудена и викаше за победа. Но мислите на Клей бяха другаде. Той гледаше списъка с играчите и се питаше на колко ли от тях семействата бяха засегнати при съкращенията. После поглеждаше отсреща, към трибуните на поддръжниците на Рийдсбърг, и се чудеше кои от тях имат работа и кои не.

Преди първия съдийски сигнал, веднага след като изсвириха националния химн, местен свещеник се помоли за безопасността на играчите и за икономическото възраждане на града. Той завърши молитвата си с думите:

— Помогни ни, о, господи, в тези трудни времена! Амин!

Никога през живота си Клей Картър не се бе чувствал по-зле.