Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Torts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Кралят на исковете

ИК „Обсидиан“, София, 2003

ISBN: 954-769-047-7

История

  1. — Добавяне

20

Лошите новини не оставяха на мира чудодейното лекарство „Дайлофт“. Публикувани бяха резултатите от още две медицински изследвания, в едното от които се твърдеше убедително, че в „Акърман Лаборатърис“ са претупали предварителните изследвания и са използвали връзки, за да осигурят одобрението му. Накрая АХЛ се видя принудена да забрани препарата.

Разбира се, лошите новини се посрещаха с дива радост от адвокатите, които се надпреварваха да се включат, макар и със закъснение, в лова на клиенти. Пациентите, приемащи дайлофт, започнаха да получават писмени предупреждения от „Акърман“ и от собствените си лекари; тези злокобни известия почти винаги биваха последвани от предложения за участие в групови искове. Пращането на материали по пощата се оказа изключително ефикасно средство. Във всички национални и местни вестници се появиха реклами. По телевизията непрекъснато показваха номера на открити телефонни линии. Пред заплахата да развият тумори почти всички потребители на дайлофт трескаво звъняха на адвокатите си.

През цялата си кариера Патън Френч не бе виждал групов иск да се разраства с такава лавинообразна скорост. Двамата с Клей бяха изпреварили всички останали и техният иск до съда в Билокси беше заведен пръв. Всички други ищци, които искаха да съдят компанията, щяха да бъдат принудени да се прикачат към тях, а Координационният съвет щеше да прибере допълнителна такса. Най-после съдията, който беше личен приятел на Френч, също бе назначен за член на съвета — заедно с Френч, Клей, Карлос Ернандес от Маями и още две приятелчета на Френч от Ню Орлиънс. На теория съветът се създаваше, за да координира мащабния и неимоверно сложен процес срещу „Акърман Лаборатърис“, докато на практика петимата просто щяха да водят цялата документация и да вършат чисто административната работа по организиране на петдесетина хиляди клиенти и техните адвокати.

Всеки ищец по случая „Дайлофт“ имаше, разбира се, правото във всеки момент да оттегли името си от груповия иск и да съди „Акърман“ самостоятелно. Възникнаха и неизбежните конфликти, докато адвокати от цялата страна набираха клиенти и влизаха в коалиции помежду си. Някои не одобряваха иска от Билокси и държаха да заведат свой. Други презираха Патън Френч. Трети смятаха, че ако делото се премести в техния съдебен окръг, ще съумеят да изстискат по-голямо обезщетение.

Френч беше водил безброй пъти тези битки; той живееше в гълфстрийма, обикаляше цялата страна, срещаше се с други адвокати, съумели да съберат по неколкостотин случая, и по някакъв начин успяваше да удържи крехката си коалиция. В Билокси ще изкараме по-тлъсто обезщетение, обещаваше на всички той.

Всеки ден Френч разговаряше с юрисконсулта на „Акърман Лаборатърис“ — обветрен в битки ветеран, който на два пъти се бе опитвал да излезе в пенсия, но президентът на компанията не бе пожелал и да чуе. Френч искаше от него само едно: „Акърман“ да се съгласи на споразумение още отсега, през главите на адвокатите си, понеже беше повече от ясно, че с такъв препарат компанията няма никакъв интерес да ходи на съд. Напоследък от „Акърман“ бяха започнали да се вслушват в съветите му.

В средата на август Френч свика среща на всички адвокати, ангажирани по случая „Дайлофт“ в огромното си ранчо край Кечъм, Айдахо. Той обясни на Клей, че участието му като член на Координационния съвет е задължително; освен това останалите умирали от нетърпение да се запознаят с новака от Вашингтон, надушил пръв сензационния случай.

— И най-важното — добави той, — не можеш да си позволиш да отсъстваш от нито едно събиране на такива хора, защото ще ти забият ножа в гърба.

— Там съм — отвърна Клей.

— Ще ти пратя един от моите самолети.

— Няма нужда. Ще се оправя.

Клей нае един „Лиърджет 35“ — елегантно самолетче, с дължина около една трета от тази на гълфстрийма, но понеже пътуваше сам, му беше повече от достатъчно. Пилотите го чакаха на частния терминал на „Рейгън Интернешънъл“; той се смеси с тълпите от тежкари, всичките много по-възрастни от него, като се опитваше да се държи така, сякаш за него нямаше нищо по-нормално от пътуването с частен самолет. Нищо, че беше нает от чартърна фирма — през следващите три дни беше негов.

Докато се издигаха в небето на север, той гледаше как под него се заточиха река Потомак, Линкълн Мемориъл и веднага след това прочутите сгради на Централен Вашингтон. Видя сградата, в която се намираше собственият му офис, а малко по-нататък и тази на СОЗ. Какво ли щяха да си кажат Гленда и Джърмейн, и всичките му някогашни колеги, ако можеха да го видят сега!

Какво ли щеше да си каже Ребека?

Ех, само ако бе изчакала още един месец!

Толкова малко време му оставаше да мисли за нея.

Навлязоха в облаците и под тях вече нищо не се виждаше. Скоро Вашингтон остана далеч назад. Клей Картър отиваше на тайна среща на едни от най-богатите адвокати в Америка, асовете на груповия иск — онези, които имаха достатъчно мозък и достатъчно мускули да подгонят най-могъщите корпорации.

И които при това искаха да се запознаят с него!

* * *

Самолетът на Клей беше най-малкият на частното летище „Кечъм-Сън Вали“ край Фридман, Айдахо. Докато машината пълзеше към терминала покрай разните там гълфстрийми и чалънджъри, му хрумна абсурдната мисъл, че самолетът му не е достатъчно представителен, че му трябва по-голям. После се присмя сам на себе си — та той седеше в тапицирания с кожа салон на един лиър за три милиона долара, а вече се питаше дали не му трябва нещо по-голямо! Е, поне чувството му за хумор си беше на място. Какво ли щеше да стане, когато го загубеше?

Паркираха до познатия му вече Гълфстрийм с регистрационен номер на опашката 000 ГИ. Нула-нула-нула–Групов-Иск, подвижният дом на Патън Френч. Пред него лиърджетът на Клей приличаше направо на джудже; за миг той се улови, че поглежда със завист към най-луксозния частен реактивен самолет в целия свят.

Пред терминала го очакваше ван, зад волана на който седеше някакъв холивудски каубой. За радост на Клей мъжът поне не беше от приказливите и четирийсет и пет минутното пътуване мина в мълчание. Пътят се виеше по склона на планината и ставаше все по-тесен. Както можеше да се очаква, имението на Патън беше съвсем ново и приличаше на пощенска картичка. Къщата беше с безброй нива и крила, достатъчно голяма, за да побере цяла юридическа фирма. Друг каубой изникна отнякъде, за да поеме чантата на Клей.

— Мистър Френч ви очаква отзад на верандата — каза той, сякаш Клей беше редовен посетител.

Когато Клей го откри, Патън Френч тъкмо разясняваше на висок глас към кои от по-уединените швейцарски зимни курорти има специални предпочитания. Докато пристъпваше по верандата, Клей се заслуша за момент. Четиримата му колеги от Координационния съвет се бяха излегнали в шезлонги с лице към планината, пушеха тъмни пури и наблягаха здраво на питиетата си. Когато усетиха присъствието му, те скочиха на крака, сякаш се намираха в съдебна зала и бе влязъл съдията. През първите три минути всички се надпреварваха да го обсипват с похвали като „блестящ“, „находчив“, „дързък“ и — което особено много го поласка — „визионер“.

— Трябва да ни разкажеш как откри дайлофта — възкликна Карлос Ернандес.

— Няма да ни каже — обади се Френч, докато забъркваше някакъв зловещ коктейл за Клей.

— Хайде, хайде — настоя Уес Солсбъри, най-новият приятел на Клей, който само за няколко минути бе успял да му разкаже, че преди три години спечелил петстотин милиона долара от групов иск срещу тютюневите компании.

— Заклел съм се да пазя тайна — отвърна Клей.

Другият адвокат от Ню Орлиънс се казваше Деймън Дидие и беше един от лекторите в „Ройъл Сонеста“, които Клей бе успял да чуе. Имаше каменно лице и стоманени очи и Клей си спомни, че тогава се бе зачудил как този човек изобщо може да се изправи пред състав от съдебни заседатели. Скоро щеше да научи, че Дидие бил ударил джакпота, когато увеселителен кораб, натоварен с цял випуск студенти от някакъв колеж, потънал в езерото Пончъртрейн. Какво нещастие!

Подобно на някакви герои от войната, присъстващите имаха нужда от нашивки и отличия. Първият медал ми го дадоха, когато гръмна оная цистерна и уби двайсет души. А пък ей този го получих, когато изгоряха нещастниците на петролната платформа. Най-големият ми е заради „Тънкия Бен“. Тези двата са от войната срещу тютюневите картели. А този е заради кампанията срещу здравноосигурителната каса.

Понеже Клей нямаше лични подвизи за разказване, той просто седеше и слушаше. Случаят „Тарван“ би ги побъркал, но той нямаше как да им го разправи.

Появи се икономът — също в каубойски костюм с карирана риза — и информира мистър Френч, че вечерята ще бъде сервирана след час. Преместиха се в билярдната на долния етаж, където имаше монтирани големи видеоекрани. Там вече се бяха събрали около дузина мъже, всичките бели, които разговаряха, пиеха, а някои държаха и щеки за билярд.

— Останалите заговорници — прошепна Ернандес на Клей.

Патън го представи на групата. Имената, лицата и родните им места скоро се сляха в някаква мъгла. Сиатъл, Хюстън, Топика, Бостън… след това просто спря да ги чува. Имаше и представител от Ефингъм, щата Илинойс. Всички се скупчиха около Клей, за да отдадат почит на „блестящия“ млад юрист, който ги бе шокирал с дръзката си атака срещу медикамента „Дайлофт“.

— Видях рекламата ти още първата вечер — каза Бърни Еди-кой си от Бостън. — Никога не бях и чувал за дайлофта. Веднага се обаждам на открития телефон, отговаря ми някакъв симпатичен младеж, аз му казвам, че вземам отдавна лекарството, забаламосвам го малко, той ме препраща към интернет страницата… Страхотно изпипано. Викам си: „Изпревариха ме!“ След три дни пускам реклама с мой открит телефон!

Всички се засмяха; сигурно често си разправяха подобни историйки. На Клей никога не би му хрумнало, че колега адвокат би могъл да се обади на неговия открит телефон, за да му краде клиенти. Но пък защо ли се изненадваше толкова?

Когато приливът на внимание към личността му попремина, Френч обяви, че имало няколко неща за уточняване преди вечерята — която, между другото, щяла да включва страхотна селекция от австралийски вина. На Клей и без това леко му се виеше свят от първата двойна водка и превъзходната хаванска пура. Беше далеч по-млад от всички присъстващи и се чувстваше във всяко отношение като новобранец. Особено когато опреше до пиене, Клей наистина бе попаднал сред професионалисти.

Най-младият адвокат. С най-малкия самолет. Никакви бойни подвизи. И с най-слабия черен дроб. Клей си каза, че е крайно време да порасне.

Всички се струпаха около Френч, за когото моменти като този бяха смисълът на живота му.

— Както знаете — започна той, — от доста време подработвам Уикс, юрисконсулта на „Акърман“. С две думи, те ще склонят на споразумение, и то скоро. В момента са обсадени от всички страни и колкото по-бързо приключат, толкова по-добре за тях. Акциите им се сринаха напълно и те се боят някой да не ги изкупи. Лешоядите, между които броя и нас тук, кръжат над главите им. А ако знаеха точно колко би им струвал случаят „Дайлофт“, биха могли да преструктурират част от дълговете си и може би да се задържат на повърхността. Последното, което им трябва сега, са дълги съдебни дела на много фронтове, докато отвсякъде почнат да им се сипят присъди. Нито пък имат намерение да похарчат няколко десетки милиона долара за адвокати.

— Горкичките — обади се някой.

— В „Бизнес Уик“ се споменава думата „фалит“ — каза друг. — Те използвали ли са подобна заплаха?

— Засега не. И не очаквам да го направят. Все пак „Акърман“ има значителни активи. Току-що подготвихме окончателен анализ. Точните цифри ще ви дам утре сутринта, но моите хора смятат, че компанията може да задели между два и три милиарда за обезщетения по случая „Дайлофт“.

— Какъв е размерът на застраховката?

— Само триста милиона. От година се опитват да продадат клона си за козметика. Искат един милиард, но реалната му стойност е около седемстотин и петдесет милиона. Сега могат спешно да се отърват от него срещу петстотин милиона, за да платят на клиентите ни.

Клей забеляза, че самите клиенти рядко се споменават.

Лешоядите се скупчиха още по-плътно около Френч, който продължи:

— От нас се иска да установим две неща. Първо, общия брой на потенциалните ищци. И второ, стойността на всеки отделен случай.

— Да ги съберем — обади се някакъв адвокат от Тексас. — Аз имам хиляда.

— Аз имам хиляда и осемстотин — обяви Френч. — Карлос?

— Две хиляди — отвърна Ернандес, като си записваше цифрите.

— Уес?

— Деветстотин.

Най-малко случаи имаше човекът от Топика — шестстотин, а най-много, поне до момента, Карлос Ернандес — две хиляди. Френч явно бе решил да залази най-хубавото за накрая.

— Клей? — запита той и всички наостриха уши.

— Три хиляди и двеста — каза Клей, като се насилваше да запази невъзмутимото си изражение. Колегите му обаче не бяха толкова сдържани.

— Браво! — провикна се някой.

Клей си каза, че зад това „Браво!“ и зад озъбените усмивки се крие сериозна доза колегиална завист.

— Прави общо двайсет и четири хиляди — бързо пресметна Карлос.

— Можем спокойно да удвоим цифрата, което ни приближава до петдесет хиляди — толкова случая очаква „Акърман“. Два милиарда, делено на петдесет хиляди, прави по четирийсет хиляди долара на пациент. Не е зле като начална позиция за преговаряне.

Клей също си направи бързо сметката: 40 000, умножено по неговите 3200 клиенти, правеше доста над 120 милиона. А пък една трета от това беше… зави му се свят, коленете му омекнаха.

— Дали компанията има представа при каква част от случаите се развиват злокачествени тумори?

— Не точно. По приблизителни данни при около един процент.

— Това са петстотин случая.

— Минимум по милион долара единият.

— Значи още петстотин милиона.

— Какъв милион бе, ти се шегуваш!

— В Сиатъл мога да изстискам по пет!

— Говорим направо за непредумишлено убийство.

Нищо чудно, че по тази тема всеки един от адвокатите имаше мнение, което всички започнаха да излагат едновременно. За да въдвори ред, Френч извика:

— Господа, хайде на вечеря!

Вечерята се оказа фиаско. Масата за хранене представляваше масивен полиран блок от дънера на едно-единствено дърво — огромен, величествен клен, който бе расъл в течение на векове, докато за него не се бяха сетили богаташите на Америка. Около нея можеха да се хранят едновременно поне четирийсет души. Този път бяха само осемнайсет и някой умно се бе сетил да ги сложи по-нарядко, иначе като нищо щяха да се сбият.

В едно помещение, изпълнено до краен предел със завършени егоисти, всеки един, от които се смяташе за равен на Бога, може би най-досадното кречетало беше Виктор К. Бренън — гръмогласен тексасец от Хюстън, който не спираше да нарежда с провлачения си южняшки акцент. На третата или четвъртата чаша вино, всяка от различна бутилка, и горе-долу по средата на дебелия си стек Бренън започна да се вайка, че сумата, която си бяха определили на клиент, била неприлично ниска. Той например имал случай, някакъв четирийсетгодишен милионер, който бил развил злокачествени тумори.

— Спокойно мога да изкарам десет милиона действително или поне двайсет милиона наказателно обезщетение от всеки съд в Тексас — похвали се той. Повечето се съгласиха с него. Някои, за да не останат назад, дори заявиха, че можели да изстискат и повече от местните съдилища в щатите, където имали влияние. Френч продължаваше героично да отстоява собствената си теория, че ако няколко случая получат милиони, то останалите не получават почти нищо. Бренън не приемаше аргументите му, макар да не успяваше да ги оспори убедително, а само повтаряше, че според него, „Акърман“ има много повече пари, отколкото изглеждало.

Групата се раздели на два лагера, но разграничителните линии се местеха с такава бързина и коалициите бяха толкова нетрайни, че за Клей беше трудно да определи и кой лагер бяха повечето присъстващи. Френч помоли Бренън да обясни откъде е толкова сигурен, че може да се докаже умисъл, за да се иска наказателно обезщетение.

— Ти разполагаш с документацията, нали така? — запита Бренън.

— Клей ни е предоставил част от документите. „Акърман“ още не знае това. Вие не сте ги виждали. И може би никога няма да ги видите, ако се оттеглите от груповия иск.

Вилиците и ножовете замръзнаха във въздуха; всичките седемнайсет мъже (без Клей) закрещяха един през друг. Келнерите избягаха от помещението. Клей си представи как залягат зад големите плотове в кухнята. Бренън изпитваше нужда да се заяде с някого. Уес Солсбъри не му се даваше. Езикът ставаше все по-груб. Само Патън Френч седеше невъзмутимо в другия край на масата. Големият адвокат помириса виното в чашата си, затвори очи и отпи една глътка, за да вкуси от поредната бутилка.

Колко ли подобни кавги бе преживял Патън Френч? Сигурно стотина. Клей заби ножа в месото.

Когато духовете се поуспокоиха, Бърни от Бостън разправи един виц за някакъв католически свещеник и масата избухна в смях. После около пет минути всички се наслаждаваха на храната и виното, докато Албърт от Топика не предложи стратегия. „Акърман“ да бъде принуден да обяви фалит. Лично я бил прилагал на два пъти спрямо други компании, всеки път със задоволителни резултати. И двата пъти жертвите му били използвали предвиденото за такива случаи финансово законодателство, за да прецакат банките и останалите кредитори, с което само увеличавали дела на Албърт и неговите клиенти. Последваха възражения, някои аргументирани. Албърт се обиди. Започна нова кавга.

Караха се за всичко — отново за документи, после дали все пак да не заведат дело, вместо да притискат за извънсъдебно споразумение, за предимствата на едни съдилища пред други, за най-добрите начини да се издирят и останалите случаи, за разноски и хонорари. Клей слушаше със свит стомах, но нито веднъж не се обади. Останалите се хранеха с видим апетит, което не им пречеше да водят по два-три спора едновременно.

Така се трупа опит, каза си Клей.

След като най-дългата вечеря в живота му най-после приключи, Френч ги поведе обратно към билярдната, където ги очакваха коняк и още пури. Мъжете, които в продължение на три часа се бяха ругали на висок глас, изведнъж се побратимиха на чашка, сякаш нищо не е било. При първата възможност Клей се измъкна и след като се полута, успя да намери стаята си.

 

 

Шоуто на Бари и Хари беше насрочено за десет часа в събота сутринта, за да могат хем всички да си отспят след снощното пиене, хем да се натъпчат хубаво на закуска. Освен това Френч им бе организирал по желание ловни и риболовни излети, но нито един от гостите не ги уважи.

Бари и Хари имаха фирма в Ню Йорк, която не се занимаваше с нищо друго, освен да прави финансови анализи на компании, представляващи потенциални обекти на искове. Разполагаха с надеждни източници, огромни връзки и славата на хора, които намират начин да се доберат до истината. Френч ги бе поканил да направят едночасова презентация.

— Това удоволствие ни струва двеста хиляди — гордо прошепна той на Клей. — Но ще накараме „Акърман“ да ни ги осребри, представяш ли си?

Двамата работеха в тандем, като Бари пускаше диапозитивите, а Хари сочеше с показалката. Застанали на подиума в малкия киносалон на подземния етаж, под билярдната зала, те бяха като двама професори, изнасящи обща лекция. Този път, като никога, адвокатите мълчаха.

„Акърман Лаборатърис“ има застраховка поне за 500 милиона долара — веднъж за 300 от основния си застраховател и втори път за 200 от презастрахователна компания. Анализът на постъпленията беше твърде заплетен и двамата — Бари и Хари — по изключение трябваше да говорят едновременно. Скоро присъстващите бяха удавени в цифри и проценти.

Стана дума и за козметичния клон на „Акърман“, който според тях можеше да се продаде по спешност за около 600 милиона, както и за един филиал за пластмаси в Мексико, който от „Акърман“ се опитвали да пласират за 200 милиона. Само за обясняване на структурата на дълговете им отидоха още петнайсет минути.

Бари и Хари бяха и юристи, така че можеха с голяма точност да предвидят реакцията на една компания при катастрофален групов иск като този за „Дайлофт“. За „Акърман“ би било целесъобразно да приеме без протакане извънсъдебно споразумение на няколко етапа, или „палачинково споразумение“, както го нарече Хари.

Клей не се съмняваше, че той единствен сред присъстващите не знае какво значи „палачинково споразумение“.

— На първия етап се изплащат два милиарда долара на всички ищци от първа категория — обясни Хари, който сякаш се смили над Клей.

— Мисля, че могат да приключат с това до деветдесет дни — добави Бари.

— На втория етап се предвиждат още петстотин милиона за ищци от втора категория, тези със злокачествените тумори, които не са заплашени от непосредствена смърт.

— И накрая, на третия етап, който е с петгодишна давност, се обезщетяват всички смъртни случаи.

— Ние смятаме, че „Акърман“ е в състояние да заплати два и половина до три милиарда долара през следващата една година и още около петстотин милиона в разстояние на пет години.

— Всякакви суми над тези биха довели компанията до фалит.

— Което не е целесъобразно в случая, тъй като сред банките има доста привилегировани кредитори, които ще си приберат първи парите.

— Освен това при фалит върху банковите им сметки ще бъдат наложени запори, така че може да минат от две до пет години, преди да си получите парите.

Разбира се, сред адвокатите отново избухнаха пререкания. Винсънт от Питсбърг особено държеше да ги впечатли с финансовите си познания, но Бари и Хари бързо го поставиха на мястото му. След около час те приключиха изложението си и отидоха за риба, а Френч зае мястото им на подиума. Споровете прекъснаха, залата утихна. Време беше да приемат план за действие.

Първата им крачка беше да издирят и привлекат за клиенти всички останали пострадали, които бяха още поне колкото записалите се досега. Всеки за себе си, с всички възможни средства. Да ги издирим до последния човек, колеги! Ако трябва, ще тръгнем по дребните адвокати, всеки с по двайсетина-трийсет случая, но ще ги включим анблок в груповия иск. Каквото и да ни струва това.

Второ, до шейсет дни да се проведе среща за договаряне на споразумение с „Акърман Лаборатърис“. Координационният съвет да насрочи дата и да разпрати известия до всички участници.

Трето, да се положат максимални усилия всички ангажирани по случая адвокати да потвърдят участието си в иска. В единството е силата. Тези, които пожелаят да се оттеглят и да поведат отделни дела, ще бъдат лишени от достъп до уличаващите документи. Тая игра се играе твърдо.

Всеки от присъстващите в залата намери какво да възрази по една или друга точка от плана, но като цяло коалицията се запази. По всичко личеше, че „Дайлофт“ ще им донесе най-бързото извънсъдебно споразумение в историята на груповите искове. Адвокатите вече надушваха големите пари.