Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Torts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Кралят на исковете

ИК „Обсидиан“, София, 2003

ISBN: 954-769-047-7

История

  1. — Добавяне

27

Срокът за доставка на нов „Гълфстрийм 5“ беше минимум двайсет и два месеца, може би и повече, но забавянето далеч не беше най-голямата пречка. Понастоящем цената на този модел беше точно 44 милиона долара — с всички екстри, разбира се, с разните му там електронни играчки и глезотии. Клей беше сериозно изкушен, но парите наистина бяха много. Дилърът му обясни, че в повечето случаи тези самолетчета се купуват от големи корпорации с оборот от милиарди долари, които поръчвали по два-три наведнъж, за да ги ползват непрекъснато. За него, като едноличен собственик, било по-изгодно да вземе малко постара машина на лизинг — да кажем, за шест месеца, докато се убеди, че отговаря на изискванията му. След това можело да преправят договора и той да доплати разликата, като 90 процента от предварителните вноски се приспадали от продажната цена.

На всичко отгоре дилърът разполагал точно с това, което му трябвало — Г-4, модел 1998 г., който една голяма корпорация тъкмо била разменила за Г-5. Още щом зърна величествената машина на рампата на „Рейгън Интърнешънъл“, сърцето на Клей подскочи и заби в гърлото. Беше грациозна снежнобяла птица, отстрани с дискретно тъмносиньо райе. Шест часа до Париж. Пет до Лондон.

Качи се на борда, придружен от дилъра. Поне на вид Г-4 не изглеждаше и със сантиметър по-малък от Г-5. Отвътре целият беше в кожа, махагон и лъснат месингов обков. В предната част на салона имаше кухня и бар, отзад тоалетна; пилотската кабина беше натъпкана със свръхмодерна електронна апаратура. Едното от канапетата се разгъваше на легло; за един блажен миг Клей си представи Ридли, сгушена до него под завивките на дванайсет хиляди метра височина. Сложна стереоуредба, видеоекран, бордна телефонна система, контакти за факс, компютър и достъп до интернет.

Самолетът изглеждаше чисто нов; дилърът обясни, че отвън бил прясно боядисан, а отвътре изцяло преоборудван. Когато Клей го притисна, той каза:

— Ваш е за трийсет милиона.

Седнаха на една масичка и започнаха да преговарят по сделката. Твърде скоро идеята за лизинг се изпари. При сегашните си доходи Клей можеше да си осигури най-добрите условия за ипотечен заем. Щеше да му струва само 300 000 долара месечно — съвсем малко повече, отколкото на лизинг. Ако ли пък в един момент Клей решеше да го замени с някой по-нов модел, дилърът щеше да си го вземе обратно по най-високата пазарна цена и да му достави каквото пожелае.

Двамата пилоти щяха да му струват 200 000 годишно, и то бруто — осигуровки, обучение, всичко. Освен това Клей би могъл да предоставя самолета и за чартърни полети.

— В зависимост от интензивността, с която го ползвате, през останалото време можете да го давате под наем и да си докарвате до един милион годишно от чартъри — каза дилърът, предвкусвайки лесна сделка. — Това изцяло ще ви покрие разноските за под дръжка, хангари и пилоти.

— Имате ли представа колко ще го ползвам? — запита Клей; от всичко чуто леко му се виеше свят.

— Продал съм много такива на адвокати — каза дилърът, като се пресегна за съответната справка. — Максимум триста часа годишно. А можете да го давате под наем за още два пъти по толкова.

Я виж ти, помисли си Клей. Че аз като нищо може и да изляза на печалба с това чудо.

Гласът на разума му нашепваше да внимава, но той не искаше да чака повече. Пък и с кого ли би могъл да се посъветва? Единствените хора с опит по тези въпроси, които познаваше, бяха неговите нови приятелчета, адвокатите по групови искове, а всеки един от тях щеше да възкликне: „О, ти още нямаш собствен самолет? Какво чакаш, купувай го!“

И той го купи.

 

 

В резултат на рекордните продажби приходите на „Гофман“ за четвъртото тримесечие бележеха значително увеличение спрямо същия период на миналата година. Акциите на компанията се търгуваха по 65 долара — най-високата цена от две години насам. От първата седмица на януари компанията бе започнала необичайна рекламна кампания, обект, на която бе не някой от многобройните й продукти, а самата тя. Мотото на рекламата гласеше: „Гофман е винаги до вас“, а всеки клип представляваше колаж от добре известни продукти, доставящи сигурност и комфорт на Америка: майка, която слага пластир на раненото коляно на сина си; красив млад мъж с атлетична фигура и плосък корем се бръсне, а на лицето му е изписано удоволствие; възрастна двойка с прошарени коси се разхожда по плажа, щастлива, че е излекувала хемороидите си; бегач на дълги разстояния с навехнато коляно посяга към хапчето против болка, и така нататък. Списъкът от надеждни продукти с марката „Гофман“ наистина беше безкраен.

Само дето Оскар Мълрони, който наблюдаваше „Гофман“ по-внимателно и от борсов анализатор, беше убеден, че тази рекламна кампания не е нищо друго, освен хитрост, с която фирмата подготвя инвеститорите за шока от максатила. Той бе направил справка и не бе успял да открие нито една реклама в цялата история на „Гофман“, която да излъчва подобни общи и успокояващи послания. Компанията беше между петте най-големи рекламодатели в Съединените щати, но всичките й рекламни кампании досега бяха насочени към един-единствен продукт и бяха изключително агресивни и ефикасни.

Неговото мнение се споделяше напълно от Макс Пейс, който този път бе отседнал, сякаш за дълго, в хотел „Хей-Адамс“. Клей се отби в апартамента му на късна вечеря, поръчана от рум сървис. Пейс беше нервен и напрегнат; нямаше търпение да започне атаката. Беше чел последната редакция на груповия иск, който трябваше да бъде подаден във Вашингтон, и както обикновено си бе водил бележки в полетата.

— Каква е стратегията ти? — запита той, без да докосне храната и виното.

Клей обаче се хранеше с апетит.

— Рекламите започват в осем сутринта — каза той с пълна уста. — Блиц кампания едновременно по осемдесет телевизионни канала из цялата страна. С открити телефони и интернет страница. Фирмата ми е готова и само чака сигнал за атака. В десет часа ще отида пеша до съда, за да подам лично иска.

— Звучи добре.

— Не ми е за пръв път. Фирма „Дж. Клей Картър Втори“ е една съвършена машина за групови искове, благодаря много.

— Твоите нови приятелчета нищо ли не подозират?

— Разбира се, че не. Защо да им казвам? Бяхме заедно в леглото по случая „Дайлофт“, наистина, но Патън Френч и останалите са ми и конкуренти. Тогава ги хвърлих в шок, готов съм да го направя отново. Нямам търпение да видя как ще го приемат.

— Запомни обаче, че това тук не ти е „Дайлофт“. Тогава извади късмет, понеже изненада една отслабена компания в неизгоден за нея момент. С „Гофман“ ще ти бъде много по-трудно.

Най-после Пейс хвърли папката върху тоалетката и седна да се храни.

— Само дето и те произвеждат лошо и опасно лекарство — казваше Клей в този момент. — А с лошо лекарство не се ходи на съд.

— Не и при групов иск — каза Пейс. — Моите източници твърдят обаче, че били готови да се съдят с оня ищец във Флагстаф, понеже бил един.

— Делото на Мунихъм, така ли?

— Да. Ако го загубят, ще омекнат и по отношение на груповите обезщетения. Ако обаче спечелят, приготви се за дълга война.

— Ти сам ми каза, че Мунихъм не е губил дело.

— Така е, поне от двайсет години насам. Съдебните състави го обожават. Той се явява в съда с каубойски шапки, велурени якета, червени ботуши и тъй нататък. Като в доброто старо време, когато адвокатите уж взимали присърце интересите на клиента. Струва си едно пътуване, за да се запознаеш с него.

— Ще го имам предвид. — Гълфстриймът и без това го чакаше в хангара, готов за полет.

Иззвъня телефон и Пейс се усамоти за пет минути приглушен разговор в другия край на апартамента.

— Беше Валерия — каза той, като се върна на масата. Клей си представи как онова безполово същество гризе суров морков. Горкият Макс. Заслужаваше нещо по-добро.

Тази нощ Клей спа в офиса. Беше си обзавел малка спалня и баня до залата за съвещания. Често му се налагаше да работи до полунощ, после подремваше няколко часа, взимаше си бърз душ и се връщаше в шест на бюрото. Работният му режим се бе превърнал в легенда не само в собствената му фирма, но и из целия град. Голяма част от клюките сред адвокатската гилдия бяха посветени на него, а шестнайсетчасовите му работни дни се разтягаха по коктейли и барове до осемнайсет или дори двайсет часа.

А какво всъщност му пречеше да работи денонощно? Беше на трийсет и две години, неженен, без каквито и да било сериозни задължения, които да отнемат от времето му. С малко късмет и с известни способности бе успял да се възползва от една уникална възможност и бе постигнал невероятни резултати. Защо да не вложи още няколко години труд в тази фирма, после да зареже всичко и да прекара остатъка от живота си в забавления?

Мълрони пристигна на работа малко след шест; бе успял да изпие вече четири кафета и мозъкът му преливаше от нови идеи.

— Започваме ли десанта? — запита той, като нахлу в кабинета на Клей.

— И още как!

— Еее-хаа! Да им покажем как се правят нещата!

Към седем офисът вече гъмжеше от адвокати и стажанти, нетърпеливо поглеждащи към часовниците по стените и очакващи сигнала за атака. Секретарки разнасяха кафе и гевреци по стаите. В осем всички се наблъскаха в залата за съвещания и впериха жадно погледи в телевизионния екран. Първият рекламен клип мина по местния телевизионен канал, филиал на Ей Би Си.

Привлекателна жена малко над шейсетте, с късо подстригана посребрена коса и елегантни очила, седи на кухненската маса и тъжно гледа през прозореца. Глас (доста зловещ) зад кадър: „Ако сте взимали продължително време хормоналния препарат «Максатил», много е възможно да сте изложени на повишен риск от рак на гърдата, сърдечни заболявания и мозъчен удар.“

Камерата се приближава към ръцете на жената и показва в близък план шишенцето на масичката пред нея, на което с едри букви е написано: МАКСАТИЛ. (Дори на етикета да бе нарисуван череп с кръстосани кости, едва ли ефектът би бил толкова стряскащ.) Отново глас зад кадър: „Съветваме ви незабавно да се обърнете към лекар. Възможно е «Максатил» да застрашава сериозно вашето здраве.“

Близък план на лицето на жената, което изглежда още по-тъжно — очите й са навлажнени. Глас зад кадър: „За повече информация позвънете на нашите открити телефони.“ В долната част на екрана се появява безплатен телефонен номер. В последния кадър жената сваля очилата си и попива сълзата, която се стича по бузата й.

Всички избухнаха в ръкопляскания и радостни викове, сякаш всеки момент щяха да получат парите си по специален куриер. После Клей ги изкомандва да сядат до телефоните и да бъдат готови да записват клиенти. Първите обаждания започнаха буквално след минути. Точно в девет, по план, копия от иска бяха разпратени по факса на основните вестници и финансови канали. Клей лично позвъни на своя стар приятел в „Уолстрийт Джърнъл“ и му пусна неофициално тази информация, като му намекна, че до ден — два евентуално би склонил и на интервю.

Тази сутрин акциите на „Гофман“ започнаха да се търгуват при цена 65,25 долара, но бързо се устремиха надолу при новината за груповия иск, заведен във Вашингтон. Докато внасяше иска в съда, Клей бе издебнат от някакъв фотограф.

Към обяд акциите на „Гофман“ вече бяха паднали на 61 долара. Компанията незабавно излезе с комюнике, в което най-категорично се отричаха ужасяващите обвинения, съдържащи се в иска, и се твърдеше, че „Гофман“ е готов да защитава препарата си със зъби и нокти.

Патън Френч позвъни на Клей на обяд. Клей тъкмо дъвчеше някакъв сандвич, застанал зад бюрото си, а пред него се трупаха телефонни съобщения.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — каза подозрително Патън.

— Ох, Патън, да ти кажа честно, и аз се надявам. Ти как си?

— Екстра. Ние също поровихме около този максатил преди шест месеца, решихме обаче да бъдем пас. Много е трудно да се докаже причинно-следствена връзка.

Клей изпусна сандвича си и се опита да диша. Патън Френч да се откаже от групов иск?! Да пропусне възможност да съди една от най-богатите корпорации в страната? Клей си даде сметка, че разговорът е замрял и че трябва да каже нещо.

— Виж, Патън, ние гледаме на нещата по различен начин. — Ръката му се пресегна зад гърба, търсейки стола. Най-после го откри и тялото му се срути тежко.

— Не съм единственият, който е пас. Солсбъри, Дидие, Карлос от Маями… Познавам един тип в Чикаго, който е събрал доста случаи, но засега се колебае да заведе иск. Знам ли, може ти да се окажеш прав. Може пък ние да не сме догледали нещо.

Френч пускаше въдици.

— Изровихме мръсното пране — каза Клей. Разбира се! Федералният доклад! С който той — Клей — разполагаше, а Патън Френч не. Най-после успя да си поеме дълбоко дъх, а кръвта му отново тръгна по жилите.

— Гледай да си изпипаш добре работата, Клей. Тия типове са опасни. Пред тях старият Уикс и другите мухльовци от „Акърман“ са като църковен хор.

— Теб май те е страх, Патън? Изненадваш ме.

— Не ме е страх. Ако имаш обаче и една дупка в обвинението и доказателствения материал, ще те изядат с парцалите. Във всеки случай не се надявай на бързо споразумение.

— С нас ли си?

— Не. Този случай не ми харесва, нито преди шест месеца, нито сега. Освен това аз вече тъка на няколко стана. На добър час!

Клей затвори вратата на кабинета си и я заключи. Отиде до прозореца и поне пет минути стоя неподвижен, докато усети, че ризата му лепне на гърба. Потърка челото си и откри едри капки пот.