Джон Гришам
Кралят на исковете (39)

39

За да може да чете, Клей беше принуден да повдигне едната половина от леглото, а понеже краката му и без това бяха вирнати нагоре, тялото му се сгъваше като римско V. В това положение можеше да престои не повече от десет минути, след което трябваше отново да сваля леглото, за да облекчи натиска върху корема си.

Закрепил лаптопа на Джона върху гипсираните си крака, той преглеждаше вестникарските статии от Аризона, когато телефонът иззвъня и Полет вдигна слушалката.

— Оскар е — каза тя.

Двамата бяха разговаряли накратко в неделя вечер, но тогава Клей беше упоен и не можеше да мисли. Сега обаче беше буден и готов да чуе подробностите.

— Разправяй! — нареди той, като свали леглото и се опита да се протегне.

— Мунихъм произнесе обвинителната си реч в неделя сутрин. Тезата му беше изпипана перфектно. Този човек е блестящ, съдебните заседатели попиват всяка негова дума. В началото на процеса от „Гофман“ бяха доста наперени, но ми се струва, че сега са готови да вдигнат бяло знаме. Вчера следобед Роджър Рединг извика главния им експерт, някакъв учен, който заяви, че нямало доказана пряка връзка между максатила и появата на рак на гърдата у ищцата. Мисля, че човекът е много добър, вдъхва доверие, в края на краищата има три доктората. Съдебните заседатели го слушаха внимателно. После стана Мунихъм и го накълца на кайма. Измъкна отнякъде някакво изследване, което бил фалшифицирал преди двайсет години. Нападна професионалната му компетентност. Когато приключи, онзи беше като убит. Рекох си: „Някой да повика линейка да го изнесат!“ Никога не бях виждал свидетел да напуска съдебната зала по-унизен. Роджър беше блед като платно. Баровците от „Гофман“ седяха на пейките с такива изражения, сякаш те бяха подсъдимите.

— Прекрасно, прекрасно — повтаряше Клей, залепил слушалката за лявата страна на бинтованото си лице, откъм по-здравото ухо.

— Чуй сега най-хубавото. Открих къде са отседнали хората на „Гофман“ и смених хотела. Сега се виждаме на закуска. Виждаме се и късно вечер в бара. Те знаят кой съм и само седим и се гледаме като бесни кучета. Техният юрисконсулт се казва Флийт. Обади ми се вчера във фоайето на хотела след края на заседанието, около час след като Мунихъм беше заклал свидетеля им. Каза, че искал да пийнем по едно питие. Той наистина изпи едно, а аз три. Би ми правил още компания, обясни той, но трябвало да се връща в апартамента на „Гофман“ на последния етаж, където по цели нощи си блъскали главите и обмисляли стратегията за споразумение.

— Я повтори!

— Добре ме чу. В този момент в „Гофман“ обмислят извънсъдебно споразумение с Мунихъм. Баровците са в ужас. Подобно на всички останали в залата и те са убедени, че съдебните заседатели не биха се поколебали да взривят компанията им с атомна бомба. Каквото и споразумение да сключат, ще им струва цяло състояние, понеже старият кон не ще и да чуе за споразумение. Клей, старецът им скри топката! Роджър е много добър, наистина, но с Мунихъм си намери майстора.

— Кажи ми за споразумението.

— Казвам ти. Флийт поиска да знае колко от нашите случаи са легитимни. А пък аз му викам: Всичките двайсет и шест хиляди! Няколко минути той шикалкави и усуква, и накрая попита дали не бихме приели обезщетение по около сто хиляди на пациент. Това са два милиарда и шестстотин, Клей! Направи си сметката!

— Направих я вече.

— А нашата част?

— И нея я сметнах. — При тези думи Клей усети как болката му моментално изчезна. Пулсирането в черепа му спря. Тежкият гипс на двата му крака стана лек като перце. Разранената му кожа мигом зарасна. Идваше му да се разплаче от радост.

— Както и да е, това не беше официална оферта, само опипване на почвата. И то много предпазливо. Из съдебната зала можеш да чуеш какво ли не. Особено ако се вслушаш в разговорите на адвокатите и финансовите анализатори. Говори се, че в „Гофман“ били заделили специален фонд за обезщетения по случая в размер до седем милиарда долара. А ако компанията сключи споразумение в момента, акциите й ще се закрепят, понеже кошмарът с максатила ще приключи. Това засега е само теория, но след онова кръвопускане вчера изглежда доста правдоподобна. Флийт дойде първо при мен, защото нашият групов иск е най-голям. Според клюките общият брой на всички случаи е към шейсет хиляди, така че ние владеем около четирийсет процента от пазара. Ако отсега си направят сметката на базата на сто бона на пациент, могат с голяма точност да предвидят колко общо ще им излезе.

— Кога ще се виждаш отново с него?

— Тук наближава девет, делото започва след час. Разбрахме се да се чакаме пред залата.

— Обади ми се веднага щом можеш.

— Не се бой, шефе. Как са ти счупените кокали?

— Вече много по-добре.

Полет взе слушалката от ръката му. След секунди телефонът отново иззвъня. Тя отговори, подаде слушалката на Клей и каза:

— Теб търсят, а аз изчезвам.

Беше Ребека, обаждаше се по мобилния си телефон от фоайето на болницата, за да попита дали е удобно да мине за малко. След минута тя се появи на вратата и се стъписа при вида му. После се наведе и го целуна между синините по бузата.

— Бяха с бухалки — каза Клей — за изравняване на силите. Иначе щях да имам неправомерно надмощие. — Той натисна копчетата на леглото и започна да се изправя във формата на V.

— Изглеждаш ужасно — каза тя. Очите й се навлажниха.

— Благодаря. Затова пък ти изглеждаш фантастично.

Тя го целуна отново на същото място и започна да разтрива дясната му ръка. И двамата се умълчаха.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — запита той.

— Разбира се.

— Къде се намира в момента съпругът ти?

— В Сао Паоло или в Хонконг. Не помня вече.

— Знае ли, че си тук?

— Не, разбира се.

— Какво щеше да направи, ако знаеше?

— Щеше да се ядоса много. Сигурно щяхме да се скараме.

— Това щеше ли да е някакво изключение?

— Не. Ние непрекъснато се караме. Боя се, че бракът ни не върви, Клей. Искам развод.

Въпреки раните си този ден Клей се чувстваше превъзходно. Едно ново огромно състояние изглеждаше все по-реално, а сега и Ребека. Вратата на стаята тихо се отвори и влезе Ридли. Тя се приближи до таблата на леглото, без да я забележат, и заяви:

— Извинявайте, ако ви преча.

— Здрасти, Ридли — каза Клей с отслабнал глас.

Двете жени си размениха погледи, които биха убили кобра на място. Ридли заобиколи откъм другата страна на леглото, точно срещу Ребека, която бе положила ръка върху натъртеното му рамо.

— Ридли, това е Ребека. Ребека, това е Ридли — представи дамите Клей. После единственото, което му дойде наум, беше да се завие през глава и да се направи на умрял.

Нито една не се усмихна, Ридли се пресегна и започна да масажира другото му рамо. Макар и под грижите на две красиви жени едновременно, Клей се чувстваше като сгазено на шосето животно, малко преди да пристигнат вълците.

Понеже никой не се сещаше какво да каже, Клей кимна към лявата си страна и каза:

— Тя ми е стара приятелка. — После към дясната страна: — А тя ми е нова приятелка.

И двете жени, поне в момента, се смятаха за нещо повече от приятелки на Клей. И двете бяха силно ядосани. Всяка се бореше за мястото си.

— Мисля, че бяхме на сватбата ви — каза накрая Ридли. Не особено деликатно напомняне, че Ребека всъщност е омъжена.

— Неканени, доколкото си спомням — отвърна Ребека.

— Ай, да не забравя, време е за клизмата ми! — обади се Клей, но никой не се засмя. Ако двете тигрици се сбият над главата ми, каза си той, ще ме довършат. Само преди пет минути Оскар му бе докладвал по телефона, че ги очакват рекордни хонорари. Сега две жени се готвеха да се дуелират заради него.

Е, поне жените бяха красиви. Можеше и да е по-лошо, каза си той. Къде ли се бяха скрили сестрите? Иначе нахълтваха по всяко време, без да ги интересува дали му се спи, или предпочита да е сам. Понякога идваха на двойки. А ако пък в стаята му имаше посетител, тогава идването беше гарантирано. „От нещо да имате нужда, мистър Картър?“ „Да ви повдигна ли леглото?“ „Да ви включа ли телевизора?“ „Да го изключа ли?“

Но сега в коридорите не се чуваха сестрински стъпки. Двете жени продължаваха да го масажират.

Ребека мигна първа. Нямаше избор. В края на краищата беше омъжена.

— Е, аз да си тръгвам…

Тя излезе с видима неохота, сякаш не й се искаше да отстъпи завоюваната територия. Клей го забеляза и беше на седмото небе.

Още щом вратата се затвори, Ридли пристъпи до прозореца и дълго време гледа навън към нищото. Клей невъзмутимо се зачете във вестника, без изобщо да го интересуват нейните настроения. Нещо повече — беше доволен, че му се цупи и поне не му досажда.

— Обичаш я, нали? — запита накрая тя, без да се обръща, като се опитваше да изглежда обидена.

— Кого?

— Ребека.

— А, нея ли? Ами ние сме само приятелчета.

Тя се извърна на токове и се приближи до леглото му.

— Не съм глупачка, Клей!

— Никой не е казал, че си глупачка. — Той не вдигна нос от вестника, абсолютно безразличен към разигравания от нея театър. Тя грабна чантата си и изхвръкна навън, като чаткаше с токчетата си колкото се може по-гръмко. Малко след това се появи сестрата, за да го огледа за нови наранявания.

След няколко минути отново позвъни Оскар; бяха обявили почивка.

— Носи се слух, че тази сутрин Мунихъм бил отказал десет милиона обезщетение — каза той.

— Флийт ли ти го съобщи?

— Не, днес не сме се срещали. Бил зает с някакви предложения. Ще се опитам да го хвана по време на обяда.

— Кой дава показания в момента?

— Друг експерт на „Гофман“, някаква професорка от университета „Дюк“, която се опитва да дискредитира федералния доклад за максатила. Мунихъм я слуша и си точи ножа. Ще бъде грозна сцена.

— Ти вярваш ли на този слух?

— И аз не знам вече на какво да вярвам. Приятелите от Уолстрийт изглеждат много въодушевени. Те са за споразумение, понеже така ще могат що–годе точно да предвидят загубите си. Ще ти се обадя отново по време на обяда.

Делото във Флагстаф имаше три възможни изхода. Два от тях бяха твърде благоприятни. Тежка присъда срещу „Гофман“ би принудила компанията да сключи набързо споразумения с всички останали ищци, за да си спести години на разтакаване по съдебни инстанции и постоянен риск от нови тежки присъди. Спешно споразумение по средата на делото също би означавало създаване на стратегия за обезщетение на всички ищци в национален мащаб.

От друга страна, присъда в полза на „Гофман“ би принудила Клей да се разтича, за да подготви собственото си дело във Вашингтон. Само при мисълта за това отново рязко го заболяха краката и черепът.

Лежането неподвижен с часове в това болнично легло само по себе си беше достатъчна мъка. Сега се добави и мълчащият телефон, за да увеличи страданията му. Във всеки момент от „Гофман“ можеха да предложат на Мунихъм достатъчно пари, за да го подмамят да приеме споразумение. От друга страна, неговото самолюбие щеше да го подтиква да търси присъда, но можеше ли да си позволи да пренебрегне интересите на клиента?

Една сестра спусна щорите, угаси лампите и телевизора. Когато тя излезе, Клей закрепи телефона на корема си, зави се през глава и зачака.