Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Torts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Кралят на исковете

ИК „Обсидиан“, София, 2003

ISBN: 954-769-047-7

История

  1. — Добавяне

19

Откри го на третия му мобилен телефон, на място, което Пейс не благоволи да му разкрие. Човекът без дом напоследък все по-рядко се задържаше във Вашингтон. Положително беше тръгнал да гаси поредния пожар, да предотвратява поредната серия тежки и изтощителни дела за поредния безотговорен клиент, макар да не си го призна. Не беше и нужно. Клей вече достатъчно го познаваше, за да му е ясно, че пожарникарските услуги на Макс се търсят много. На пазара не липсваха опасни продукти.

Клей чак се изненада колко успокоително му прозвуча гласът на Макс. Съобщи му, че се намира в Ню Йорк, и му обясни с кого и защо. Още с първата си дума Пейс одобри сделката.

— Блестящо — заяви той. — Направо блестящо.

— Ти познаваш ли го?

— Всички в този бизнес познават Патън Френч — обясни Пейс. — Не съм работил лично с него, но той е легенда.

Клей му изложи основните положения в офертата на Френч. Пейс бързо схвана най-важното и умът му се втурна няколко хода напред.

— Ако прехвърлиш иска в Билокси, Мисисипи, акциите на „Акърман“ ще понесат нов сериозен удар — каза той. — Те и без това са под страхотен натиск както от банките, така и от собствените си акционери. Блестяща идея, Клей. Действай!

— Разбрано. Действам.

— И не забравяй да прегледаш „Ню Йорк Таймс“ утре сутрин. Голяма статия за „Дайлофт“. Първият медицински доклад излиза на бял свят. Направо е унищожителен.

— Прекрасно.

Взе си една бира от минибара — осем долара, но какво от това! — и дълго време стоя до прозореца, загледан в реката от хора и коли по Пето Авеню. Усещаше, че не може напълно да разчита на съветите на Макс Пейс, но просто нямаше към кого друг да се обърне. Никой, дори собственият му баща, не се бе изправял пред такъв избор: „Какво ще кажеш, Клей, да прехвърлим твоите пет хиляди случая от тук-там и да ги слеем с моите пет хиляди, така че вместо два групови иска да движим само един, а пък аз ще се бръкна за някой и друг милион за медицинските изследвания, докато ти ще удвоиш бюджета за реклама, и накрая ще им приберем четирийсет процента от брутното обезщетение и ще ги принудим да платят разноските ни. Ще направим луди пари.“

През последния месец Клей и без това бе изкарал повече пари, отколкото някога си беше мечтал. Сега, когато нещата вече излизаха от контрол, му се струваше, че ги харчи още по-бързо, отколкото ги бе спечелил. Бъди смел, казваше си той, нападай, рискувай, изиграй умно картите си и може да станеш приказно богат. В същото време друг глас му шепнеше да внимава, да не си пръска парите толкова бързо, да ги пести, да ги има вечно.

Клей беше прехвърлил един милион в офшорна сметка — не за да ги скрие, а просто така, за всеки случай. Беше твърдо решен при никакви обстоятелства да не ги пипа; така, дори да вземеше погрешни решения и да прахосаше всичко останало, щеше да има достатъчно, за да се оттегли и да си уреди живота. Щеше да се измъкне някоя нощ като баща си и да не се върне повече.

Този милион в тайната сметка беше неговият компромис.

 

 

Опита се да позвъни във фирмата, но всички линии бяха заети — добър знак. Откри Джона на мобилния му телефон. Беше в офиса, на бюрото си.

— Тук е лудница — каза Джона, видимо изтощен. — Пълен хаос.

— Много добре!

— Ти няма ли да се прибереш и да помогнеш малко?

— Утре.

В седем и трийсет и две Клей включи телевизора и изгледа собствената си реклама по един кабелен канал. В Ню Йорк звучеше още по-зловещо.

 

 

Вечерята беше в „Монтраше“ — не толкова заради кухнята, която беше превъзходна, а заради листа с вината, най-дългият в Ню Йорк. Френч пожела да опита няколко червени бургундски с телешкото. На масата бяха донесени пет бутилки, всяка с различна чаша. Почти не остана място за хляба и маслото.

Патън и сомелиерът се впуснаха в дълъг диалог на непонятен за Клей език, като явно дискутираха съдържанието на всяка бутилка. Клей се отегчи до смърт. Една бира и един бургер щяха да са му достатъчни, макар че имаше основания да очаква в близко бъдеще вкусовете му да еволюират значително.

Когато бутилките бяха отворени и вината дишаха, Френч каза:

— Обадих се в офиса. Адвокатът от Маями вече е пуснал реклами за пациенти, вземащи дайлофт. Организирал е две клиники за масови прегледи и ги прекарва през тях като добитък. Казва се Карлос Ернандес и е много, много добър.

— Моите хора не можели да насмогнат на телефоните — каза Клей.

— В един екип ли сме?

— Първо да разбера какво предлагаш.

Щом чу това, Френч измъкна някакъв сгънат документ.

— Това е проект за споразумение — каза той и посегна към първата бутилка. — В него е обобщено онова, което вече обсъждахме.

Клей го прочете внимателно и се подписа отдолу. Между две глътки вино Френч също се подписа и с това станаха съдружници.

— Нека утре да подадем груповия иск в Билокси — предложи Френч. — Ще го направя веднага щом се върна. В момента двама мои адвокати работят по него. Щом това стане, можеш да оттеглиш своя иск във Вашингтон. Познавам лично юрисконсулта на „Акърман“. Мисля да му се обадя. Ако компанията реши да преговаря директно с нас, хем ние няма да се разправяме с адвокатите й, хем тя ще си спести цяло състояние, което впоследствие ще даде на нас. Освен това нещата ще се ускорят неимоверно много. Иначе, ако адвокатите й се заемат с преговорите, като нищо ще пропилеем половин година.

— Около сто милиона, така ли?

— Нещо такова. Тези пари биха могли да са наши. — В джоба на Френч иззвъня телефон и той го измъкна с лявата си ръка, докато с дясната държеше чашата с вино. — Извини ме — подхвърли към Клей.

Беше друг адвокат, явно стар приятел на Патън Френч от Тексас, който говореше по-бързо и от него. Разговорът веднага се завъртя около дайлофта. Макар двамата да си бъбреха учтиво, Френч беше видимо нащрек. Щом затвори със замах капачето на телефона, той изруга:

— По дяволите!

— Конкуренция ли?

— Сериозна при това. Казва се Вик Бренън, крупен адвокат от Хюстън, много хитър и агресивен. Той също се е захванал с дайлофта и иска да разбере стратегията ни.

— Но ти нищо не му каза.

— Той се досеща. И от утре също почва да пуска реклами — по радиото, по телевизията, във вестниците. Ще ни отмъкне няколко хиляди случая. — Френч отпи глътка вино и продължи усмихнат: — Състезанието започна, Клей. Трябва да пипнем тия клиенти.

— Ще става все по-голяма лудница — подметна Клей.

Устата на Френч беше пълна с пино ноар.

— Защо? — запита с мимика той.

— Утре ще има голяма статия в „Ню Йорк Таймс“. Според моя източник първият унищожителен доклад за „Дайлофт“.

Това беше тактическа грешка, поне по отношение на вечерята. Френч моментално забрави за телешкото, което още се готвеше в кухнята. Забрави и за скъпите вина, с които беше отрупана масата, макар че впоследствие се опомни и успя да ги изконсумира за около три часа. Но кой уважаващ себе си адвокат би могъл да мисли за храна и вино, когато само след броени часове „Ню Йорк Таймс“ се готвеше да разобличи поредния му опонент и неговото опасно лекарство?

 

 

Навън беше тъмно; телефонът звънеше. Настолният часовник — най-после погледът му се фокусира върху него — показваше пет и четирийсет и пет.

— Ставай! — изрева Френч. — И отвори вратата!

Клей едва бе успял да отключи, когато Френч нахълта с куп вестници и чаша кафе.

— Няма да се излежаваш цял ден, синко! — викна той. — Я прочети това. — Беше с хотелски халат, на краката с бели чехли за баня.

Клей беше само по боксерки. Френч изгълта набързо кафето си и зачете за пореден път статията. Очилата потрепваха на върха на месестия му нос.

Никакви следи от махмурлук. Предишната вечер Клей се бе отегчил от вината, които за него и без това бяха еднакви на вкус, и бе минал на минерална вода. Френч обаче бе продължил да се бори с петте бутилки, от които на всяка цена бе решил да излъчи победител, макар че и той едва ли бе успял да им отдаде нужното внимание, погълнат от мисли за предстоящата битка.

В научното списание „Атлантик Джърнъл ъв Медисин“ пишеше, че препаратът дайлофедамин, известен като „Дайлофт“, е сочен като възможен причинител на тумори в пикочния мехур при шест процента от пациентите, които са го приемали в продължение на година.

— Значи процентът се е повишил, беше пет — каза Клей.

— Не е ли прекрасно? — възкликна Френч.

— Не и ако си между шестте процента.

— Да, ама не съм.

Някои лекари вече преставаха да предписват медикамента. От „Акърман Лаборатърис“ бяха излезли с бледо и неубедително опровержение, в което както винаги прехвърляха вината на алчните адвокати, макар по всичко да личеше, че компанията се готви за дълги битки. Никакви коментари от АХЛ. Някакъв лекар от Чикаго се беше разпрострял върху половин колонка колко прекрасен бил препаратът и как неговите пациенти не можели да се нахвалят. Добрата новина, ако можеше да се нарече така, бе, че поне засега туморите нямаха вид на злокачествени. Докато четеше статията, Клей си помисли, че сигурно Макс Пейс я е чел месец преди него.

Имаше само един абзац за груповия иск, заведен срещу компанията в понеделник във Вашингтон, и нито дума за младия адвокат, който го бе завел.

Акциите на „Акърман“ се бяха сринали от 42,50 долара в понеделник сутрин на 32,50 в сряда.

— Трябваше да продадем малко — промърмори Френч под носа си. Клей не каза нещо; това беше една от малкото тайни, които бе решил да запази за себе си.

— Можеш да я прочетеш повторно в самолета — подхвърли Френч. — Хайде, да изчезваме оттук.

 

 

Когато Клей влезе в офиса и каза „добър ден“ на изнурения си персонал, акциите на „Акърман“ бяха паднали до 28 долара. Той отвори една интернет страница, където следеше борсовите курсове, и започна на всеки петнайсет минути да пресмята печалбите си. Така и така пръскаше пари с едната ръка, можеше поне да се опита да навакса малко с другата.

Джона пръв се отби при него.

— Снощи стояхме до полунощ — каза той. — Голяма лудница беше.

— Ще става още по-голяма. Удвояваме рекламите по телевизията.

— Няма да се справим.

— Наеми стажанти на хонорар.

— Трябват ни и компютърни специалисти, поне двама. Не смогваме да обработваме данните.

— Можеш ли да ги осигуриш?

— Трябва пак да са на хонорар. Познавам едно момче, всъщност двама, които да ни помагат.

— Повикай ги.

Джона се надигна, после се обърна и затвори вратата зад гърба си.

— Клей, ще ти кажа нещо, ама между нас да си остане, нали?

— Доколкото виждам, освен нас други няма. Казвай!

— Виж какво, ти си умен мъж и тъй нататък. Но знаеш ли какви ги вършиш? Та ти прахосваш парите по-бързо, отколкото можеш да си представиш. Ами ако нещо се обърка?

— Какво, притесняваш ли се?

— Всички сме леко притеснени. Фирмата тръгна много добре, всички искаме да работим за теб, да изкарваме пари и да си живеем живота. Какво ще стане обаче, ако си на грешен път и се издъниш? Мисля, че е редно да те попитам.

Клей излезе иззад бюрото си и приседна на ръба.

— Ще бъда откровен с теб. Вярвам, че знам какво върша, но понеже никога не съм го правил преди, не мога да бъда напълно сигурен. Всичко е лотария. Ако спечеля, за всички ни ще има доста пари. Дори и да загубя, фирмата продължава дейността си. Само дето няма да сме богати.

— Ако намериш време, обясни го и на останалите, съгласен ли си?

— Дадено.

Обядът им беше десетминутна пауза за по един сандвич в залата за съвещания. Джона прочете последните статистики: за три дни на отворените телефони били постъпили седем хиляди и сто обаждания, а интернет страницата била посетена средно от осем хиляди потребители на ден. Пакетите с информационни материали и проектодоговорите за правни услуги се разпращали с пълна пара, уви, не смогвали да обслужат всички. Клей упълномощи Джона да наеме двама компютърни специалисти на хонорар. Полет получи задачата да намери трима или четирима допълнителни стажанти за Лудницата, а мис Глик — да наеме колкото се може повече секретарки, за да водят кореспонденцията с клиентите.

Клей им разказа за срещата си с Патън Френч и им разясни новата правна стратегия. Показа им копия от статията в „Ню Йорк Таймс“, която не бяха забелязали поради прекомерна заетост.

— Състезанието започна, момчета и момичета — провикна се шеговито той, за да вдъхне сили на изтощените си служители. — Акулите са излезли и гонят клиентите ни.

— Акулите сме ние — отвърна Полет.

Късно следобед се обади Патън Френч, за да докладва, че груповият иск е допълнен, като са добавени ищците от Мисисипи, и е прехвърлен към съда в Билокси.

— Сега вече нещата си дойдоха на мястото, приятелю — заяви той.

— Утре ще оттегля моя — каза Клей, като се надяваше, че не му подарява бизнеса си.

— Смяташ ли да подхвърлиш нещо на пресата?

— Не бях мислил специално — отвърна Клей, който нямаше и представа как се подхвърля нещо на пресата.

— Остави това на мен.

Акциите на „Акърман Лаборатърис“ приключиха деня на цена 26,25 долара, с което Клей щеше да реализира печалба от 1 625 000 долара, ако изкупеше продаденото в момента. Той реши да изчака още. Новината за подадения нов иск в Билокси щеше да се разчуе на следващата сутрин, а това щеше допълнително да срине акциите.

Точно в полунощ Клей седеше на бюрото си и разговаряше с някакъв господин от Сиатъл, който вземаше дайлофт от близо година и беше ужасен, че може да има тумори. Клей го посъветва да се обади колкото се може по-скоро на своя лекар за изследване на урината. Насочи го към интернет страницата и обеща да му изпрати пакет с информационни материали още рано сутринта. Когато затвори телефона, човекът от другата страна беше на път да се разплаче.