Джон Гришам
Кралят на исковете (14)

14

Последните клиенти на Клей, които подписаха иск за обезщетение, бяха родителите на двайсетгодишна студентка от университета „Хауард“, която бе прекъснала следването си седмица преди да бъде убита. Семейството й живееше в Уорънтън, щата Вирджиния, на около шейсет километра западно от Вашингтон. В продължение на цял час двамата съпрузи бяха седели безмълвно в кабинета на Клей, като през цялото време се бяха държали за ръце, сякаш не можеха да функционират поотделно. От време на време заплакваха, смазани от неизразима скръб; после отново ги обземаше стоическо спокойствие. Бяха толкова твърди и видимо безразлични към предложената сума, че Клей искрено се усъмни дали изобщо ще приемат обезщетението.

Накрая го приеха, но той си помисли, че от всички клиенти, с които бе преговарял, на тях парите щяха да им повлияят най-слабо. Може би с времето щяха да свикнат с новото си богатство, но засега единственото нещо, което искаха, беше да си върнат дъщерята.

Полет и мис Глик ги изпратиха до асансьорите и ги прегърнаха на сбогуване. Когато вратите се затвориха след тях, двамата родители с мъка преглъщаха сълзите си.

Клей и малкият му екип се събраха в заседателната зала, където помълчаха известно време, благодарни, че поне в обозримото бъдеще няма да се разправят повече с разплакани вдовици и опечалени родители. За случая бе изстудено някакво много скъпо шампанско и Клей започна да налива чашите. Мис Глик отказа, понеже по принцип не пиеше, но освен нея други въздържатели във фирмата нямаше. Най-жадни от всички бяха Полет и Джона. Родни си падаше по светла бира, но сега се присъедини към останалите.

На втората бутилка Клей стана да държи реч.

— Имам да направя няколко служебни съобщения — обяви той, като почука по чашата си. — Първо, случаят „Тиленол“ е успешно приключен. Моите поздравления и благодарности към всички вас. — Той използваше „Тиленол“ за кодово название, тъй като за тарвана не знаеха дори най-близките му сътрудници, нито пък смяташе за нужно да им съобщава размера на собствения си хонорар. За всички беше ясно, че Клей ще получи цяло състояние за услугите си, но колко точно, можеха само да гадаят.

Около масата избухнаха аплодисменти.

— Второ, тази вечер сте канени на вечеря в „Ситронел“. Точно в осем. Можем да останем до късно, понеже утре не сме на работа. Офисът ще бъде затворен.

Още аплодисменти, още шампанско.

— Трето, след две седмици заминаваме за Париж. Всички заедно, като всеки може да си доведе по един приятел, за предпочитане брачния партньор, ако има. На мои разноски. Самолетни билети първа класа, луксозен хотел, всичко, както се полага за една седмица. Изключения не се допускат. Аз съм ви началник и ви заповядвам да пътувате с мен до Париж.

Мис Глик закри уста с две ръце. Всички бяха като зашеметени. Първа се опомни Полет.

— Нямаш предвид Париж, щата Тенеси, надявам се?

— Не, скъпа, истинския Париж.

— Ами ако срещна съпруга си? — запита тя с дяволита усмивка; около масата избухна смях.

— Ти можеш да идеш до Тенеси, ако предпочиташ.

— Имаш много здраве обаче!

Когато говорът й се възвърна, мис Глик каза:

— Ще трябва да си извадя паспорт.

— Формулярите са на бюрото ми. Лично ще се погрижа. Ще стане за по-малко от седмица. Друго?

Заговориха за времето, за френската кухня, съвещаваха се какви дрехи да вземат. Джона започна да дебатира със себе си коя от любовниците си да покани. От всички тях единствено Полет бе ходила до Париж — за медения месец, злополучно прекъснат, когато съпругът й трябвало да замине спешно някъде по работа. Бе се върнала самичка и в туристическа класа, макар натам да бяха пътували в първа.

— В първа класа сервират шампанско, рожби — заобяснява тя на останалите. — А креслата са като цели дивани.

— Мога да поканя когото си искам, така ли? — запита Джона, който се раздираше от вътрешна борба.

— Да кажем, която си искаш, стига да няма съпруг, става ли?

— Това доста затруднява избора.

— Ти кого ще поканиш? — запита Полет.

— Май че никого — отвърна той и за миг стаята утихна. Те вече бяха коментирали шепнешком раздялата му с Ребека, като повечето подробности знаеха от Джона. Много им се искаше шефът им да е щастлив, но още не го чувстваха достатъчно близък, че да му се месят.

— Как се казваше онази кула там? — запита Родни.

— Айфеловата — каза Полет. — Можем да се изкачим чак до върха.

— Без мен. Не ми изглежда безопасна.

— Страхотен пътешественик ще излезе от теб, отсега си личи.

— Колко време ще прекараме там? — запита мис Глик.

— Седем нощувки — отвърна Клей. — Седем нощи в Париж.

Със замаяни от шампанското глави всички отново се размечтаха. Само преди месец им се струваше, че никога няма да се измъкнат от каторгата на СОЗ. Всички, освен Джона, който по онова време продаваше компютри на половин работен ден.

* * *

Макс Пейс настояваше да разговарят и понеже офисът беше затворен, Клей предложи да се срещнат там по обяд, след като му се проясни главата.

За предишната вечер му напомняше само главоболието.

— Изглеждаш като изваден от гроб — отбеляза учтиво Макс.

— Празнувахме.

— Имам да обсъдим с теб нещо много важно. Смяташ ли, че си в състояние?

— Все ще успея да следвам мисълта ти. Давай!

Пейс бе донесъл кафе в голяма пластмасова чаша, която разнасяше със себе си, докато крачеше нервно из стаята.

— Тая история с тарвана приключи — обяви накрая той. Истории като тази приключваха, когато Пейс счетеше, че са приключили, не и преди това. — Уредихме и шестте случая. Ако случайно се появи някой, който твърди, че е роднина на онази Бенди, тогава ти ще решиш как да постъпиш с него. Но съм убеден, че тя няма роднини.

— Аз също.

— Добра работа свърши, Клей.

— И добре ми се плаща за нея.

— Още днес ще ти преведа последната третина от хонорара. Петнайсетте милиона или онова, което е останало от тях, ще бъдат в сметката ти.

— Ти какво очакваше? Че ще карам онази таратайка, ще живея в онази дупка, ще нося евтини дрехи? Сам ми каза, че понякога е нужно да похарчим малко пари, за да създадем подобаващо впечатление.

— Пошегувах се. Освен това на теб много ти прилича да се правиш на богат.

— Благодаря.

— Със завидна лекота осъществяваш прехода от бедняк към буржоа.

— Вродено ми е.

— Само по-полека. Гледай да не привличаш излишно внимание.

— Я по-добре говори за следващия случай — прекъсна го Клей.

При тези му думи Пейс седна срещу бюрото и плъзна към него една папка.

— Лекарството се нарича „Дайлофт“, производство на компанията „Акърман Лаборатърис“. Мощно противовъзпалително средство за страдащи от остър артрит. „Дайлофт“ е нов препарат и докторите са луди по него. Прави чудеса, пациентите не могат да се нахвалят. Има обаче два проблема: първо, производителят му е конкурент на моя клиент; и второ, дайлофтът се сочи като евентуален причинител на малки тумори в пикочния мехур. Моят клиент, този с тарвана, произвежда подобно лекарство, което беше доста популярно допреди дванайсет месеца, когато се появи дайлофтът и заля пазара. А пазарът на подобни медикаменти е на стойност около три милиарда долара годишно. „Дайлофт“ вече е на второ място по продажби и като нищо тази година ще навърти един милиард. Трудно е да се изчисли, понеже нещата се променят твърде бързо. В момента препаратът на моя клиент прави по милиард и половина, но оборотите спадат бързо. „Дайлофт“ е последният писък на модата и се готви да премаже конкуренцията. Толкова е добър. Преди няколко месеца моят клиент закупи малка фармацевтична фирма в Белгия. Навремето подразделение на същата тази фирма било погълнато от „Акърман“, при което част от научните сътрудници били съкратени и изхвърлени. Те отнесли със себе си материали от изследванията, които впоследствие се появили където не трябвало. Накратко, моят клиент разполага с документи и свидетели, за да докаже, че в „Акърман“ поне от шест месеца насам са знаели за потенциалните проблеми на препарата.

— Така. Колко души са взимали досега дайлофт?

— Много е трудно да се каже, понеже броят им се увеличава непрекъснато. Може би около милион.

— А какъв процент развиват тумори?

— Според изследванията около пет процента. Предостатъчно, за да забранят медикамента.

— Как се разбира дали даден пациент има тумор?

— Чрез анализ на урината.

— И ти искаш от мен да съдя „Акърман Лаборатърис“?

— Чакай малко. Истината за дайлофта ще излезе наяве много скоро. Засега все още няма никакви дела, никакви искове, никакви унищожителни публикации в медицинските списания. Нашите шпиони обаче ни уверяват, че в „Акърман“ вече заделят тлъсти суми за съдебни разноски и адвокати, когато се разрази бурята. Биха могли да се опитат да подобрят препарата, но процедурата отнема време и изисква одобрението на АХЛ. Те са в паника, понеже ще им трябват пари. Взимали са големи заеми, за да поглъщат други компании, повечето от които се оказали губещи. Акциите им вървят по четирийсет и два долара, а само преди година са стрували по осемдесет.

— Ако се разчуе за дайлофта, това как ще им се отрази?

— Акциите им ще се сгромолясат, което е целта на моя клиент. Ако се заведат дела, а аз вярвам, че двамата с теб ще сме в състояние да ги заведем, то всякаква публичност ще означава край на „Акърман“. А пък доколкото разполагаме с вътрешна информация, че лекарството им наистина е вредно, компанията няма да има друг избор, освен да търси решение по извънсъдебен път. Те просто не могат да рискуват да се стигне до дело, тъй като продуктът им е много уязвим.

— Къде се крие проблемът за нас?

— В това, че деветдесет и пет процента от туморите са много малки, доброкачествени и практически не увреждат пикочния мехур.

— С други думи, ако ги съдим, то ще е, за да сринем акциите им на борсата?

— Да. Разбира се, и за да получим обезщетение за жертвите. Аз лично не желая тумори в пикочния си мехур, дори да са доброкачествени. Повечето съдебни заседатели мислят като мен. Ето какъв е сценарият: Ти събираш петдесетина ищци и внасяш групов иск за огромна сума от името на всички жертви на дайлофта. В същото време по телевизията пускаме серия от рекламни клипове, с които призоваваме още пострадали да се включат в иска. Ако пипаме здраво и умно, скоро ще имаме списъци с хиляди случаи. Рекламите се пускат в цялата страна, от Атлантика до Западното крайбрежие, кратки, шокиращи, целящи да наплашат хората достатъчно, за да вдигнат телефона и да наберат нашия безплатен номер. Междувременно тук, във Вашингтон, ти наемаш цяло хале, инсталираш телефони и слагаш на тях стажанти да записват обажданията и да вършат всичката черна работа. Ще ти струва пари, разбира се, но ако успееш да събереш, да кажем, пет хиляди случая и да изкараш по двайсет хиляди долара обезщетение на случай, това са сто милиона долара. Твоят дял е една трета.

— Звучи направо чудовищно.

— Не, Клей. Нарича се раздаване на правосъдие чрез предявяване на групови искове, и то в неговия най-чист и съвършен вид. Така работи системата. Ако не си ти, гарантирам, че някой друг ще го направи. И то съвсем скоро. В тази работа има толкова много пари, че цели фирми се специализират в подаване на групови искове и чакат като лешояди да се появи някое лошо лекарство. А такива не липсват, повярвай ми.

— И защо на мен се падна този късмет?

— Въпрос на улучване на момента, приятелю. Ако моят клиент знае точно в кой момент ще подадеш иска, той ще реагира навреме на промените на борсата.

— Откъде да намеря петдесет клиенти? — запита Клей.

Макс потупа с ръка поредната папка на бюрото.

— Ние знаем поне за хиляда случая. С имена, адреси, всичко е вътре.

— Спомена нещо за хале със стажанти?

— Поне половин дузина. Толкова са ти нужни, за да отговарят на телефоните и да съставят документацията. В един момент може да се окажеш с пет хиляди индивидуални клиенти.

— А телевизионните клипове?

— Знам една рекламна фирма, която ще ги заснеме за по-малко от три дни. Нищо особено: глас зад кадър, близък план на таблетки, които се търкалят върху маса, изреждане на пораженията от дайлофта, петнайсет секунди сгъстен ужас, колкото зрителят да посегне към слушалката и да набере номера на Клей Картър Втори. Тези клипове вършат работа, повярвай ми. Пускай ги в продължение на една седмица, така че да ги видят всички заинтересовани, и после не можеш да се отървеш от потенциални клиенти.

— Колко ще ми струва?

— Да кажем, два милиона, но ти можеш да си го позволиш.

Беше ред на Клей да закрачи из стаята; кръвта бучеше в ушите му. Той самият беше виждал рекламни клипове, в които хапчета за отслабване се оказваха опасни за пациента и разни невидими адвокати подтикваха хората да наберат безплатния им телефонен номер. Но Клей Картър никога нямаше да падне толкова ниско.

Но пък изведнъж трийсет и три милиона хонорар?! Той още не можеше да се опомни от първото си огромно състояние.

— С колко време разполагам?

Пейс беше съставил списък на приоритетите.

— Първо трябва да сключиш договори с клиентите, което ще ти отнеме максимум две седмици. Три дни за заснемане на клипа. Още няколко дни за купуване на телевизионно време. Ще трябва също да наемеш достатъчно стажанти и да им осигуриш помещение някъде в предградията, понеже в центъра е прекалено скъпо. Да се подготви самият иск. Имаш способни хора. За един месец трябва да се справиш.

— Смятам да заведа цялата фирма до Париж за една седмица, но въпреки това ще се вместя в графика.

— Моят клиент настоява искът да бъде внесен до един месец. На втори юли, ако трябва да сме точни.

Клей се върна при бюрото и се взря в очите на Пейс.

— Никога преди не съм водил такива дела.

Пейс извади нещо от папката пред себе си.

— Зает ли си през уикенда? — запита той, докато прелистваше някаква брошура.

— Всъщност, не.

— Ходил ли си наскоро в Ню Орлиънс?

— Преди около десет години.

— Чувал ли си за Клуба на бойците адвокати?

— Май да.

— Стара организация, която напоследък живее нов живот. Всичките й членове са специализирани във водене на дела по групови граждански искове. Събират се два пъти в годината и обменят опит по последните тенденции в съдебната практика. Ще имаш полза от един такъв уикенд.

Макс плъзна брошурата по бюрото и Клей я вдигна. На корицата беше отпечатана снимка на хотел „Ройъл Сонеста“ във Френския квартал.

 

 

В Ню Орлиънс беше горещо и влажно както винаги, особено във Френския квартал.

Беше сам и в това нямаше нищо лошо. Дори двамата с Ребека да бяха още заедно, тя едва ли щеше да го придружи. Сигурно щеше да е преуморена от работа, а през уикенда с майка й щяха да ходят по магазините. Както обикновено. Помисли си да покани Джона, но за момента отношенията им бяха обтегнати. Клей си бе позволил да се изнесе от апартамента и да се премести в буржоазния лукс на Джорджтаун, без да вземе Джона със себе си — премерено оскърбление, без което не можеше да се мине. Защото последното нещо, което Клей би търпял в новата си къща, беше някакъв разюздан съквартирант да се прибира по всякакви часове на денонощието с разни довлечени кой знае откъде жени.

Парите започваха да го карат да се чувства изолиран. Престана да се обажда на старите си приятели, понеже се боеше от въпросите им. Престана да посещава любимите си някога барове, понеже сега можеше да си позволи по-луксозни. За по-малко от месец се бе сдобил с нова работа, нова кола, нов дом, нова банкова сметка, изцяло подновен гардероб, ресторанти и фитнес центрове; освен това полагаше съзнателни усилия да се сдобие с нова приятелка, но засега нищо не се задаваше на хоризонта. С Ребека не се бяха чували от двайсет и осем дни. Той се бе зарекъл да й се обади точно на трийсетия ден, както се бяха уговорили, но оттогава толкова неща се бяха променили.

Докато се добере до фоайето на „Ройъл Сонеста“, ризата му бе залепнала от пот за гърба. Таксата за участие беше 5000 долара — безобразна сума, срещу която получаваше правото два дни да контактува с преуспели адвокати. Но тази сума бе предназначена да покаже на гилдията, че поканата не е за всички, а само за най-богатите, за онези, които взимат на сериозно подаването на групови искове. Стаята му струваше 540 долара на вечер, които той заплати с неизползваната си досега платинена кредитна карта.

В рамките на събитието се провеждаха едновременно няколко семинара. Клей мина набързо през някаква дискусия за искове при масови отравяния с химически замърсители. Водещи бяха двама адвокати, съдили неотдавна голяма компания за замърсяване на питейната вода с химикали, за които не беше доказано, че предизвикват рак. Но компанията бе заплатила половин милиард долара обезщетения и двамата адвокати бяха забогатели. В съседното помещение друг адвокат, когото бе виждал по телевизията, разпалено обясняваше как трябва да се постъпва с медиите, но около него нямаше много слушатели. Всъщност на повечето семинари присъстваха твърде малко хора. Но пък беше едва петък следобед, а големите асове пристигаха в събота.

Най-после Клей се озова в изложбена зала, където се бе събрала гъста тълпа за презентацията на самолетостроителна фирма, показваща видеофилм за най-новия й луксозен самолет, флагмана на цялата й производствена гама. В единия ъгъл на залата бе инсталиран голям екран; публиката от мастити адвокати съзерцаваше със затаен дъх този последен шедьовър на авиацията с максимална дължина на полета шест хиляди и петстотин километра — „от Ню Йорк до Западното крайбрежие или от Вашингтон до Париж нонстоп!“, както гласеше текстът зад кадър. Новият самолет не само бил по-икономичен от четири други конкурентни марки, за които Клей също не бе чувал, но и далеч по-бърз. Интериорът беше просторен, с кожени седалки и дивани; прелестна стюардеса с минижуп поднасяше бутилка шампанско и купичка с череши. Кожата на тапицериите беше в наситено бежово. Идеални условия за почивка, но и за работа, защото „Галакси 9000“ беше оборудван с телефонна система със сателитна връзка, позволяваща на деловия адвокат да се свързва по всяко време с всяка точка на планетата. На борда имаше фотокопирна машина и факс, а също — разбира се! — и високоскоростна интернет връзка. Групичка безмилостни адвокати се бяха скупчили около малка маса с навити ръкави на ризите, сякаш изпипваха последните подробности по важно дело, докато бедната стюардеса стърчеше забравена зад тях с късата си поличка и никому ненужните череши.

Клей се присламчи тихомълком към тълпата, като през цялото време се чувстваше като натрапник. Във филмчето благоразумно се премълчаваше цената на „Галакси 9000“. Вместо това се предлагаха облекчени условия на пълен или частичен лизинг, замяна срещу по-стария модел или съвместно ползване, за които интересуващите се просто трябваше да се обърнат към най-близкия представител на фирмата; разбира се, въпросният представител стоеше дискретно отстрани, готов мигновено да се притече с исканите обяснения. Когато екранът най-после угасна, адвокатите заговориха един през друг — не за лоши медикаменти и групови искове, а за частни самолети и за заплатите на пилотите. В един момент Клей чу някой да казва:

— Нов струва някъде около трийсет и пет…

Какво ли искаше да каже — едва ли трийсет и пет милиона долара?!

Други изложители рекламираха различни луксозни стоки. Корабостроителна фирма предлагаше яхти и около щанда й също се бе събрала малка тълпа. Имаше брокер на недвижими имоти на Карибските острови, както и друг, който продаваше ферми в Монтана. На павилиона за електроника имаше истинска блъсканица от костюмирани адвокати, които разграбваха най-новите абсурдно скъпи играчки за големи мъже.

А пък автомобилите… Цяла стена беше заета от пищни витрини с най-новите модели свръхлуксозни коли: „Мерцедес“ купе, „Шевролет Корвет“ ограничена серия, ръждивочервено „Бентли“ — мечтата на всеки уважаващ себе си адвокат… „Порше“ дори бяха пуснали джип с двойно предаване и на щанда вече се приемаха поръчки. Най-голямата тълпа обаче се бе събрала около едно лъскаво синьо „Ламборгини“. Табелката с цената беше почти скрита, сякаш производителят се страхуваше да я покаже. Само 290 000 долара, като бройките бяха ограничени. Неколцина адвокати изглеждаха готови да се сбият кой да се запише пръв.

В една по-усамотена част от залата италиански модист, подпомаган от асистент, взимаше мерки на шишкав адвокат за костюм. На табелката пишеше, че са от Милано, но доколкото Клей успя да чуе, и двамата говореха английски с американски акцент.

Докато следваше във факултета, Клей бе участвал в семинар по извънсъдебни споразумения за големи суми и за задължението на адвоката да предпази клиента си от изкушенията на внезапното богатство. Тогава неколцина практикуващи адвокати бяха разказали ужасяващи случки за работнически семейства, съсипали живота си с парите от обезщетенията; самите истории представляваха интересни етюди за тъмните страни на човешкия характер. Един от адвокатите се бе пошегувал:

— Нашите клиенти харчат парите си почти толкова бързо, колкото и ние самите.

Клей се оглеждаше смаян, докато неговите колеги харчеха парите си със скоростта, с която ги печелеха. Нима и той беше като тях?

Не, разбира се. Поне засега Клей се бе придържал към основните си потребности. Та кой на негово място не би си позволил нова кола и по-добро жилище? Той не си купуваше яхти и самолети, нито ферми в Монтана! Не ги искаше, не му трябваха. Дори с помощта на дайлофта да спечелеше цяло състояние, в никакъв случай не би го пръснал за ролс-ройси и други къщи. Щеше да внесе парите в банката или, още по-добре, да ги зарови в задния двор.

От тази оргия на невъздържаното потребление му се догади; той се обърна и излезе от хотела. Искаше да седне някъде на миди и местна бира.