Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Torts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Кралят на исковете

ИК „Обсидиан“, София, 2003

ISBN: 954-769-047-7

История

  1. — Добавяне

26

В края на годината целият етаж над неговия офис се освободи. Клей нае половината и събра на едно място различните отдели на фирмата си. Настани там дванайсетте стажанти и пет секретарки от Лудницата; адвокатите от йейлския клон, които до този момент се помещаваха някъде другаде, също се прехвърлиха на Кънетикът Авеню — в царството на високите наеми, където се чувстваха повече у дома си. Клей искаше всичките си служители под един покрив, подръка, понеже смяташе да ги скъса от работа.

Той започна новата година със свръхнапрегнато разписание. Появяваше се в шест в кабинета и редовно закусваше, обядваше, а понякога и вечеряше на бюрото. Обикновено работеше до девет, като не оставяше съмнение, че очаква подобно поведение и от онези свои подчинени, които се надяваха да останат на работа,

Джона не беше между тях. Той напусна към средата на януари, като набързо изпразни и освободи кабинета си и още по-набързо се сбогува. Яхтата го очакваше. Не ме търсете. Просто преведете парите по сметката ми в Аруба.

Още преди Джона да бе затворил вратата след себе си, Оскар Мълрони вече оглеждаше кабинета му. Беше по-голям и с по-хубава гледка, което не значеше нищо за Оскар, освен че беше по-близо до шефа — тъкмо каквото му бе нужно. Мълрони подушваше големите пари, сериозните хонорари. Бе пропуснал да спечели нещо от случая „Дайлофт“, но това щеше да бъде последният му пропуск. Мълрони и другите йейлски възпитаници се чувстваха прецакани от корпоративното право, което бяха обучени да прилагат и почитат, и сега намеренията им бяха да си отмъстят, търсейки възмездие. А какъв по-добър начин за постигане на това от откровено подтикване и гонене на линейки с умиращи? И какъв по-голям кошмар за онези тузари с колосаните ризи в големите юридически фирми? Груповите искове нямаха нищо общо с правото; те си бяха обикновено предприемачество с елемент на бандитизъм.

Застаряващият гръцки плейбой, който се водеше женен за Полет Тълос, преди да я изостави, бе успял някак да надуши новото й богатство. Неочаквано се бе появил във Вашингтон, обадил й се бе в луксозния апартамент, който й бе купил навремето, и й бе оставил съобщение на телефонния секретар. Когато Полет чу гласа му, тя хукна да бяга и се спря чак в Лондон, където прекара коледните празници. Оттогава беше неоткриваема. От Лондон тя изпрати поне десет имейла на Клей в Мустак, като му разказа за патилата си и го инструктира да подаде от нейно име документи за развод. Клей направи необходимото, но този път гъркът се оказа на свой ред неоткриваем, за да му връчат призовката. Полет също изчезна. По едно време му се обади, за да го информира, че може да се върне до няколко месеца, а може и да не го направи.

— Извинявай, Клей — заяви тя по телефона. — Просто не ми се работи повече.

И така, Оскар Мълрони стана негов довереник и неофициален съдружник с огромни амбиции. Оскар и неговият екип системно и внимателно бяха изучили плаващите пясъци в сферата на груповите граждански искове. Те отлично познаваха и закона, и процедурата. С еднакво настървение четяха както научни трудове на мастити теоретици, така и клюки за бойните подвизи на практикуващи адвокати. В интернет имаше десетки сайтове по темата: един съдържаше списък на всичките единайсет хиляди групови искове, заведени към момента в Съединените щати; в друг се даваха съвети на потенциални ищци как да се запишат към съществуващ групов иск; трети се специализираше в правно значими проблеми на женското здраве; четвърти на мъжкото; само за фиаското с „Тънкия Бен“, онова злополучно лекарство за отслабване, имаше десетина сайта; други няколко бяха посветени изключително на искове срещу тютюневите компании. Никога преди толкова мозъчна енергия, подплатена с такива чудовищни суми, не беше отивала за преследване на производителите на дефектни стоки.

Мълрони си бе изработил план. При толкова много заведени групови искове фирмата можеше да насочи значителните си ресурси към привличането на нови клиенти. Тъй като Клей разполагаше с нужните пари за маркетинг и реклама, те можеха да подбират най-сочните скандали и да съсредоточат усилията си за издирване на онези потенциални ищци, които все още нямаха кой да ги представлява. Както и при случая „Дайлофт“, почти всеки иск, по който бе постигнато споразумение, беше оставен отворен за срок от няколко години, за да могат и нови участници да получат полагащите им се обезщетения. Фирмата на Клей можеше просто да обира остатъците и от други големи групови искове, да помага — срещу съответния тлъст процент — на нови ищци да се възползват пост фактум от правата си по тях. Мълрони даде за пример скандала с „Тънкия Бен“. По най-нови изчисления общият брой на засегнатите от този случай бил около триста хиляди души, като поне сто хиляди от тях все още не били идентифицирани и със сигурност нямало кой да ги представлява. Делата били приключили и компанията раздавала милиарди долари обезщетения на засегнатите. Всеки нов ищец просто трябвало да се регистрира при координатора на груповия иск, да докаже с медицинско удостоверение правата си и да прибере парите.

Подобно на генерал, който придвижва войски за бой, Клей изпрати двама адвокати и един стажант на този фронт. Като жива сила това беше по-малко, отколкото Мълрони се бе надявал да получи, но Клей имаше други, по-мащабни планове. Изложи им ситуацията с „Максатил“ — съдебна война, която се готвеше да командва лично. Федералният здравен доклад, все още непубликуван и явно задигнат от Макс Пейс, беше в обем от сто и четирийсет страници, изпълнени с ужасяващи разкрития. Клей го прочете два пъти, преди да го предостави на Мълрони.

През една снежна вечер в края на януари двамата останаха до късно след полунощ в офиса, за да разгледат доклада, след което съставиха подробен план за атака. Клей възложи делото „Максатил“ на Мълрони и още двама адвокати, като им зачисли двама стажанти и три секретарки.

В два сутринта, докато вятърът блъскаше обилния сняг в прозореца на залата за съвещания, Мълрони обяви, че трябва да повдигне един неприятен въпрос.

— Нужни са ни повече пари — каза той.

— Колко? — запита Клей.

— Вече сме тринайсет души, всички от големи фирми, където получавахме добри заплати. Десет от нас са женени, повечето с деца, и никак не ни е лесно, Клей. Ти ни назначи на едногодишни договори по за седемдесет и пет хиляди и, повярвай ми, тогава те ни дойдоха добре. Нямаш представа какво е да си завършил Йейл или някакво подобно учебно заведение, да си бил ухажван от най-големите юридически фирми, да си се хванал някъде на работа, да си създал семейство и изведнъж да се намериш на улицата. Доста сериозен удар върху самочувствието, повярвай ми.

— Вярвам ти.

— Ти удвои заплатата ми и аз съм ти толкова благодарен, колкото не можеш да си представиш. Оправям се. Но на останалите им е доста трудно. А са горди мъже.

— Колко?

— Би било жалко да ги загубя. Способни хора са. Скъсват се от бачкане.

— Виж сега какво ще направим, Оскар. Тези дни се чувствам щедър. Ще подпиша нови едногодишни договори на всичките, като ще ви дам по двеста хиляди. Срещу това искам да работите без прекъсване. На прага сме на нещо огромно, много по-голямо от миналата година. Ако оправдаете доверието, ще има и премии. Големи, тлъсти премии. Аз обичам премиите, Оскар, ясно ти е защо. Разбрано?

— Дадено, шефе!

Снегът беше натрупал; двамата се отказаха да си ходят и продължиха работния маратон. Клей разполагаше с предварителни сведения за фирмата в Рийдсбърг, Пенсилвания, която произвеждала дефектен хоросан. Уес Солсбъри му беше изпратил секретния доклад, за който бе споменал в Ню Йорк. Разбира се, да четеш за вар и цимент не беше толкова вълнуващо както за тумори, съсиреци и разхлабени сърдечни клапи, но от това доларите не ставаха по-малко зелени. Клей и Оскар определиха двама адвокати и един стажант да подготвят груповия иск и да тръгнат на лов за ищци.

Двамата прекараха заедно десет часа без прекъсване в залата за съвещания, като се наливаха с кафе, тъпчеха се с изсъхнали гевреци, гледаха как вятърът върти снежинките пред прозореца и правеха планове за предстоящата година. Макар разговорът да бе започнал като обмяна на идеи, той постепенно прерасна в нещо много по-важно. Полагаха се основите на една напълно нова фирма, с ясни цели и не по-малко ясна представа за настоящето и бъдещето.

 

 

Президентът имаше нужда от него! До изборите оставаха цели две години, наистина, но опонентът му вече събираше с вагони дарения за кампанията си. Той беше приятел с колегията още от времето, когато бе избран за млад сенатор; преди това дори сам бе работил като практикуващ адвокат в някакъв малък град, с което още се гордееше; сега имаше нужда от помощта на Клей, за да се изправи срещу егоистичните интереси на едрия бизнес. Предлагаше лично да се запознае с Клей на форум, наречен Президентска комисия за правен надзор — подбрана група влиятелни адвокати по наказателни дела, граждански и трудови конфликти, които бяха в състояние да подписват тлъсти чекове и да отделят време за разговори по наболелите въпроси.

Враговете подготвяха поредната масирана атака, наречена „За незабавна реформа в системата на гражданските искове“. Целта им беше да наложат драконовски тавани на размера както на действителните, така и на наказателните обезщетения, с което да съсипят самата система на групови искове. С други думи, те искаха да лишат обикновения човек от възможност да съди доктора си.

Както винаги президентът беше готов да защитава своите приятели, но имаше нужда от помощта им. Красиво оформеното писмо от три страници, върху дебела бланка с релефен златен герб, завършваше с молба за парично дарение — колкото по-голямо, толкова по-добре. Клей позвъни на Патън Френч, който — о, чудо на чудесата! — се намираше този път в офиса си в Билокси. Както обикновено, Френч бе пределно лаконичен.

— Напиши скапания чек, глупако! — заяви той.

Клей проведе няколко телефонни разговора с председателя на Президентската комисия за правен надзор. В един момент той вече не помнеше първоначалната сума, която бе имал намерение да дари, но тя със сигурност нямаше нищо общо с чека за 250 000 долара, който накрая подписа и изпрати по куриер в Белия дом. Четири часа по-късно от Белия дом по друг куриер пристигна малък плик с написана на ръка бележка, с подписа на президента на Съединените щати.

„Драги Клей, на съвещание на кабинета съм (като се опитвам да не заспя), иначе щях да ти позвъня. Благодаря ти за подкрепата. Какво ще кажеш да вечеряме заедно и да се запознаем?“

Много мило, наистина, но за четвърт милион долара Клей си го бе заслужил.

На следващия ден трети куриер му донесе дебела покана от Белия дом; върху плика имаше печат: МОЛИМ ЗА БЪРЗ ОТГОВОР. Клей и компания (1 лице) се поканваха на официална вечеря в чест на президента на Аржентина. Разбира се, смокинги за мъжете. Моля, потвърдете незабавно, събитието е само след четири дни. Наистина, какво ли не можеше да се купи във Вашингтон за 250 000 долара!

Естествено, Ридли също имаше нужда от подходяща рокля и понеже, така или иначе, Клей щеше да плати покупката, той реши да участва в избора. Ако я оставеше без надзор, тя като нищо щеше да шокира аржентинците, пък и всички останали, с някакви прозрачни тъкани и цепки до кръста. Не, господа, този път Клей искаше лично да види дрехата, преди да я плати.

Ридли обаче се оказа учудващо скромна по отношение както на стила, така и на цената. На нея всичко й стоеше като излято; все пак беше професионален модел, макар напоследък да нямаше много изяви в професията. Накрая се спря на една зашеметяваща с простотата си червена рокля, която разкриваше много по-малко от обичайното за нея. Освен това за 3000 долара си беше направо подарък. После обувки, семпла перлена огърлица, златна гривна с диаманти — Клей се отърва с щети за по-малко от 15 000 долара.

Докато седяха в лимузината пред портала на Белия дом и чакаха пътниците от предната лимузина да бъдат претърсени от цяла глутница бодигардове, Ридли прошепна:

— Направо не мога да повярвам. Аз, бедното грузинско момиче, на прием в Белия дом!

Тя се бе вкопчила в десния лакът на Клей; дланта му я галеше високо по бедрото. Акцентът й се бе усилил както обичайно, когато се чувстваше притеснена.

— Наистина не е за вярване — каза той не по-малко развълнуван от нея.

Когато слязоха от лимузината под навеса на Източното крило, един морски пехотинец в парадна униформа хвана Ридли под ръка и я придружи до Източния салон на Белия дом, където гостите вече се събираха за по едно питие преди вечерята. Клей тръгна след тях, като се наслаждаваше на Ридли отзад. Пехотинецът с видима неохота пусна ръката й и се върна да поеме следващата дама. Един фотограф им направи снимка.

Двамата се присъединиха към първата групичка разговарящи и се представиха на хора, с които едва ли някога щяха да се видят отново. По микрофона обявиха началото на вечерята и гостите се понесоха към Тържествената банкетна зала, където бяха наредени петнайсет маси, всяка за десет души, отрупани с повече порцелан, сребро и кристал, отколкото човек можеше да си представи. Местата бяха определени предварително, като нито един от гостите не седна до дамата или кавалера си. Клей придружи Ридли до нейната маса, настани я на мястото й, целуна я по бузата и й прошепна:

— На добър час!

Тя се обърна и му се усмихна с ослепителната, самоуверена усмивка на модел, но той осъзна, че в този момент Ридли е само едно изплашено грузинско момиче. Още преди да се бе отдалечил на три метра от нея, двама мъже я нападнаха едновременно, задрусаха ръцете й и започнаха да й се представят в един глас.

Очакваше го дълга вечер. От дясната му страна седеше светска лъвица от Манхатън — сбръчкана, съсухрена стара вещица, която цял живот се бе подлагала на такива диети, че приличаше на труп в морга. При това беше глуха и викаше с пълен глас. От лявата му страна беше дъщерята на някакъв строителен магнат от Средния запад, който навремето бил състудент на президента в колежа. Клей насочи вниманието си към нея и в продължение на пет минути самоотвержено се опитваше да подхване някакъв разговор, докато не установи, че тя просто няма какво да каже.

Стрелките на часовника замръзнаха.

Беше с гръб към Ридли и не можеше да види как се справя.

Президентът произнесе реч, после започнаха да поднасят вечерята. Някакъв оперен певец, позамаян от виното, започна на висок глас да разправя мръсни вицове. Говореше меко и разлято, по акцента беше някъде от Средния запад, и пет пари не даваше, че се намира в смесена компания, при това не другаде, а в Белия дом.

Точно три часа след като бе седнал на масата, Клей стана и се сбогува със своите очарователни нови познайници. Вечерята беше приключила; в Източния салон свиреше оркестър. Той грабна Ридли за ръка и двамата тръгнаха по посока на музиката. Малко преди полунощ, когато от поканените бяха останали по-малко от половината, президентът и първата дама излязоха на дансинга да се поразкършат с по-навитите гости. Президентът изглеждаше видимо доволен да се запознае с Клей.

— Доста съм чел за теб, синко — каза той. — Браво!

— Благодаря, господин президент.

— Коя е тази мацка?

— Моя приятелка. — Какво ли щяха да кажат феминистките, ако го чуеха да използва думата „мацка“?

— Може ли да я поканя?

— Разбира се, господин президент.

И така мис Ридал Петашнакол, двайсет и четири годишната грузинка, дошла навремето на студентски обмен, се озова в обятията на президента на Съединените щати, който я притисна до себе си и започна да я мачка, опипва и всячески да я опознава.