Джон Гришам
Кралят на исковете (30)

30

На първи май Рекс Критъл напусна счетоводната къща, където бе работил осемнайсет години, и се премести на горния етаж, за да поеме поста директор по административните въпроси на „Дж. Клей Картър II“. Клей му бе предложил такава заплата и допълнително възнаграждение, че той нямаше как да откаже. Правната фирма процъфтяваше, но се разрастваше толкова хаотично, че никой не се занимаваше с нейното управление. Клей му даде големи правомощия и го настани в кабинет точно срещу своя.

Макар Критъл да се радваше искрено на собствените си големи доходи, той беше твърде скептичен по отношение на заплатите на останалите. По негово мнение — което засега предпочиташе да запази за себе си — мнозинството служители получаваха повече, отколкото им се полагаше. Във фирмата вече работеха четиринайсет адвокати, като всеки изкарваше поне 200 000 долара годишно; двайсет и един стажанти по 75 000; двайсет и шест секретарки по 50 000 (с изключение на мис Глик, която получаваше 60 000); и още дузина служители от всякакъв вид, които изкарваха средно по 20 000 долара на година плюс четири момчета за всичко — всеки по за 15 000 долара. Общо седемдесет и седем души, без да се броят Клей и самият Критъл. Ако се добавеха и осигуровките, общият фонд работна заплата достигаше 8,4 милиона долара годишно, като при това нарастваше едва ли не всяка седмица.

Месечният наем беше 72 000 долара. Режийните — компютри, телефони, вода, ток… списъкът беше доста дълъг — излизаха около 40 000 на месец. Гълфстриймът — бездънна яма за пари и последното притежание, с което Клей би се разделил — струваше на фирмата 300 000 месечно под формата на вноска по изплащането плюс още 30 000 за пилоти, поддръжка и наем на хангари. Приходите от чартърни полети, на които Клей така се надяваше, още не бяха започнали да се отразяват на счетоводния баланс. Една от причините беше, че той всъщност ревнуваше, ако други ползваха самолета.

Според цифрите, които Критъл следеше неотклонно, фирмата пръскаше около милион и триста хиляди на месец за режийни, което правеше някъде около 15–16 милиона годишно. Това само по себе си беше достатъчно, за да влуди всеки счетоводител, но след шока от огромните приходи по делото „Дайлофт“ той не смееше да протестира. Поне засега. Критъл се срещаше с Клей поне три пъти седмично, а всякакви негови възражения за неоправдани разходи Клей парираше с обичайното: „Трябва да похарчиш, за да спечелиш.“

А че харчеха здраво, в това нямаше съмнение. Ако режийните караха Критъл да се гърчи, разходите за реклама и за изследвания направо щяха да му предизвикат язва. Само по случая „Максатил“ фирмата бе прахосала през първия месец 6,2 милиона долара за реклами по радиото, телевизията, вестниците и в интернет. За това той вече бе счел за нужно да протестира.

— Пълен напред! — бе заявил в отговор Клей. — Искам да набера двайсет и пет хиляди случая.

До момента бройката бе достигнала около осемнайсет хиляди. Беше трудно да се следи точно, понеже положението се променяше с всеки час.

Според една интернет страница за правни анализи причината по иска на Клей да има толкова много регистрирани случаи била, че много малко други фирми изобщо набирали кандидати. Само че Критъл запази тази подробност за себе си.

— „Максатил“ ще ни донесе повече пари от „Дайлофт“ — повтаряше Клей, за да повдигне духа на хората си. Освен това явно го вярваше.

„Тънкия Бен“ струваше по-евтино на фирмата от „Максатил“, но и там разходите се трупаха, докато от приходи нямаше и следа. Към 1 май бяха похарчили вече 600 000 долара за реклама и горе-долу още толкова за медицински прегледи. Фирмата бе набрала 150 клиенти, като според един доклад на Оскар Мълрони средното обезщетение за случай се очакваше да бъде около 180 000 долара. При 30 процента адвокатски хонорар Мълрони прогнозираше приходи от около 9 милиона през „следващите няколко месеца“.

Всички се зарадваха при новината, че един от проектите на фирмата може да донесе такива приходи, но самото чакане ги изнервяше. До момента от „Тънкия Бен“ не бяха получили нито цент, а уж обезщетенията по груповите искове се изплащаха автоматично. В случая обаче бяха намесени стотици адвокати и не беше чудно, че между тях непрекъснато избухваха разпри. Критъл още не разбираше тънкостите на юриспруденцията, но постепенно се самообразоваше. Иначе не беше нужно да е кой знае какъв експерт, за да му е ясно, че разходите и режийните далеч надхвърляха приходите.

Ден, след като Критъл постъпи във фирмата, Родни напусна, макар между двете събития да нямаше видима връзка. Родни просто бе решил да инкасира полагащото му се и да се премести в хубав нов дом някъде в предградията. На безопасна улица, в единия край с църква, в другия с училище, с градски парк някъде наблизо. Мечтаеше да се заеме с възпитанието на децата си. Може би в един по-късен момент щеше да помисли за платена работа. По-скоро не. Той отдавна бе забравил за незавършения Юридически факултет. С десет милиона в банката, макар и облагаеми с данъци, нямаше конкретни планове за живота, само твърдата решимост да бъде добър съпруг и баща и завършен скъперник. Час преди да напусне, двамата с Клей се измъкнаха за малко от офиса и седнаха на една маса в близкия ресторант да се сбогуват. Бяха работили заедно шест години — пет в СОЗ и една в новата фирма.

— Гледай да не прахосаш всичко, Клей — предупреди Родни приятеля си.

— Не мога. Много е.

— Не ставай глупак.

В действителност фирмата нямаше повече нужда от такъв като Родни. Йейлските възпитаници и останалите адвокати бяха учтиви и се държаха почтително с него главно заради старото му приятелство с Клей, но той си оставаше един стажант. А и Родни нямаше нужда от фирмата. Той искаше да скрие парите си на сигурно място и да ги харчи полека. Цялото му същество се бунтуваше от начина, по който Клей пръскаше състоянието си. Прахосничеството рано или късно се плаща.

Междувременно Джона беше на яхтата си, а Полет още се криеше в Лондон — от първоначалната тайфа не бе останало нищо. Тъжно, наистина, но Клей нямаше време за носталгични спомени.

Патън Френч бе свикал съвещание на Координационния съвет на ищците. Само по себе си това начинание беше истински логистичен кошмар и бе минал цял месец, докато го организира. Клей го запита защо не се разберат по телефона, с факсове, имейли или чрез секретарките си, но Френч настояваше, че е нужно да се срещнат за един ден — петимата лице в лице, в едно помещение. А понеже искът бе подаден в Билокси, той държеше да са там.

Ридли както винаги беше готова за път. Кариерата й на модел бе напълно замряла; тя прекарваше времето си във фитнес залата, като отделяше по няколко часа на ден и за ходене по магазините. Клей не се оплакваше от физическите й упражнения — напротив, наслаждаваше се на резултатите, а и при пазаруването си Ридли проявяваше завидна сдържаност. Беше в състояние да оглежда с часове и накрая да похарчи сравнително скромна сума.

Месец преди това, след един дълъг уикенд в Ню Йорк, те се бяха върнали във Вашингтон и бяха отишли с колата до къщата му в Джорджтаун. Тя остана да пренощува при него. Не й беше за пръв път, явно не и за последен. Макар да не се бяха разбирали да живеят заедно, това просто се случи. Клей така и не можеше да си спомни как халатът, четката за зъби, гримът и финото й дамско бельо се озоваха при него. Така и не я видя кога пренесе всичките си неща в дома му — те изведнъж просто се появиха там. Ридли не беше нахална; той не каза нищо, нито пък тя. Остана при него три нощи поред, като се държеше коректно и не му се пречкаше, после прошепна, че й е нужно да прекара една нощ у дома си. Двамата не се чуха два дни, после тя се върна.

Никой не споменаваше за женитба, макар че Клей купуваше толкова дамски дрехи и бижута, сякаш се готвеше да завъди харем. Явно засега и двамата не бързаха да се обвързват. Хубаво им беше заедно, радваха се на близостта си, но всеки се оглеждаше и за нещо друго. Около нея витаеха тайни, които Клей нямаше желание да разгадава. Тя беше великолепна жена, с приятни маниери и доста добра в леглото, а не беше и алчна. Но си имаше своите тайни.

Както и Клей. Най-голямата му тайна беше, че ако Ребека се обадеше в подходящ момент, той мигновено щеше да разпродаде всичко, освен гълфстрийма, да я качи на него и да тръгнат, ако трябва, и за Марс.

Вместо това Клей летеше сега за Билокси с Ридли, която се беше облякла за пътуването с велурена мини пола, едва покриваща най-същественото — а и то едва ли имаше нужда от покриване, доколкото двамата бяха сами на борда. Някъде над Западна Вирджиния на Клей му мина палавата мисъл да разгъне канапето за някоя и друга забавна игричка, но той я потисна, донякъде раздразнено. Защо идеята за сексуални удоволствия трябваше винаги да е негова? Тя се включваше с желание, но никога не поемаше инициативата.

Освен това куфарчето му беше пълно с документи, които трябваше да прегледа преди срещата на Координационния съвет.

* * *

На летището в Билокси ги посрещна лимузина, за да ги откара до близкото пристанище, където ги чакаше моторница. Напоследък Патън Френч прекарваше повече време на яхтата си, закотвена на петнайсет километра навътре в залива. Отново беше в развод — този път особено неприятен. Последната съпруга искаше половината му пари и цялата му кожа. Животът беше по-спокоен на лодката — както наричаше своята шейсетметрова яхта.

Той ги посрещна бос и по къси панталони. Уес Солсбъри и Деймън Дидие вече бяха на борда, с чаши в ръка. Карлос Ернандес от Маями трябваше да пристигне всеки момент. Френч ги разведе набързо, да им покаже яхтата, при което Клей преброи поне осем души в бели моряшки униформи, готови да се притекат при първото му желание, докато Френч търпеливо го информира, че яхтата била на пет етажа, имала шест официални спални за гости, струвала 20 милиона долара и така нататък. В това време Ридли се шмугна в една от спалните и започна да се съблича.

Момчетата се събраха за по едно питие на „верандата“, както я наричаше домакинът — а всъщност една издигната палуба на кърмата. След две седмици Френч имаше реално насрочено дело — голяма рядкост, доколкото неговите опоненти обикновено бяха корпорации, дотолкова наплашени от славата му, че веднага му предлагаха пари. Той твърдеше, че с нетърпение чака делото, и докато пиеха уискито на палубата, ги отегчи с подробности по него.

Изведнъж Френч млъкна по средата на изречението и замръзна на място. На долната палуба се бе появила Ридли, без горнище и — поне на пръв поглед — без долнище на банския, ако не се броеше тънката връвчица, закрепена едва ли не на магия на нужното място. Тримата останали скочиха на крака с изцъклени очи.

— Европейка е — обясни Клей, докато чакаше първия инфаркт. — Само като се приближи до вода, и дрехите й сами падат.

— Че купи й яхта, по дяволите! — каза Солсбъри.

— Направо й давам моята! — обади се с отслабнал гласец Френч.

Ридли вдигна поглед, видя какъв смут е предизвикало появяването й и се скри. Без съмнение подире й припкаха тълпи от келнери и всякакъв друг корабен екипаж.

— Докъде бях стигнал? — запита Френч, който вече си бе поел дъх от видяното.

— Беше приключил каквото там разправяше — отвърна Дидие.

Към тях се приближаваше друга моторница. Беше Ернандес, повлякъл със себе си не една, а две млади дами. След като разтовариха багажа и Френч ги настани, Карлос се качи на верандата при момчетата.

— Кои са тези момичета? — запита Уес.

— Стажантки при мен.

— Само гледай да не ти станат съдружници — обади се Френч и няколко минути говориха за жени. Оказа се, че всеки един от тях е бил женен по няколко пъти. Може би затова имаха такава мотивация за работа. Клей не се включи в разговорите, освен като слушател.

— Какво става с максатила? — запита Карлос. — Аз самият имам хиляда случая, а не знам какво да ги правя.

— Питаш ме мен какво да правиш с твоите случаи? — възкликна Клей.

— Ти колко имаш? — попита Френч. Изведнъж настроението се промени; темата беше сериозна.

— Двайсет хиляди — послъга Клей. Истината беше, че самият той не знаеше колко случая бяха регистрирали в офиса. Но какво значи една невинна лъжа между колеги адвокати?

— Още не съм подал моите — каза Карлос. — Ще е истински кошмар да се докаже причинно-следствена връзка.

Това бяха думи, които Клей бе чувал по-често, отколкото му се искаше. Вече близо месец чакаше поне още една голяма фирма да се заеме със случая „Максатил“

— Никак не ми харесва тая история — обади се Френч. — Вчера говорих със Скоти Гейнс в Далас. Той самият има две хиляди случая, но също не може да реши какво да ги прави.

— Изключително трудно е да се докаже причинно-следствена връзка само въз основа на едно изследване — обясни Дидие, обръщайки се към Клей, сякаш му четеше лекция. — На мен също не ми харесва тази работа.

— Проблемът е, че заболяванията, предизвикани от „Максатил“, се предизвикват от още сума ти неща — добави Карлос. — Възложих на четирима експерти да проучат въпроса. Те твърдят, че ако една жена взима „Максатил“ и развие рак на гърдата, е невъзможно да се докаже връзката между препарата и заболяването.

— Обадиха ли ти се от „Гофман“? — запита Френч.

Клей, който едва не скочи през борда след чутото, отпи голяма глътка от чашата си и се опита да си даде вид, че корпорацията му е в кърпа вързана.

— Нищо засега — каза той. — Тепърва започваме да подготвяме доказателствения материал. Мисля, че най-напред трябва да изчакаме Мунихъм.

— Вчера говорих с него — каза Солсбъри.

Може и да не им харесваше случаят „Максатил“, но при всяко положение го следяха внимателно. Клей вече имаше достатъчно опит в груповите искове, за да знае, че един адвокат не се бои от нищо толкова, колкото да не изпусне големия удар. А пък „Дайлофт“ го бе научил, че няма по-голяма тръпка от това да предприемеш атаката, докато всички останали спят.

Засега не знаеше каква ще е поуката от „Максатил“. Колегите му душеха наоколо, опипваха почвата, слухтяха с надеждата да научат нещо. Ала още откакто бе подаден искът, „Гофман“ до такава степен се въздържаше от официална реакция, че и да искаше, Клей нямаше какво да му подхвърли.

— Познавам добре Мунихъм — казваше тъкмо в този момент Солсбъри. — Навремето водихме заедно няколко дела.

— Голям фукльо е — обади се Френч, сякаш типичният адвокат беше образец на дискретност, а самохвалството се смяташе за най-големия позор в тази професия.

— Така е, но е много добър. Старецът не е губил дело от двайсет години.

— От двайсет и една — каза Клей. — Поне така каза на мен.

— Както и да е — прекъсна ги Солсбъри, който имаше новини. — Ти си прав, Клей, сега всички гледат Мунихъм. Дори и „Гофман“. Делото е насрочено за септември. Те твърдят, че искат да се явят в съдебната зала. Ако Мунихъм може да сглоби доказателствения материал и да ги изобличи в неправомерно деяние, довело до причиняване на вреда, много е възможно компанията да си изработи стратегия за обезщетения в национален мащаб. Но ако съдебният състав ги оправдае, се готви за война, понеже компанията няма да плати и цент на когото и да било.

— Мунихъм ли твърди това? — запита Френч.

— Да.

— Фукльо.

— Не, Мунихъм е прав, знам го и от другаде — обади се Карлос. — Имам източник, който твърди същото.

— Никога досега не бях чувал ответник да настоява за дело — каза Френч.

— „Гофман“ са печени копелета — каза Дидие. — Съдих ги веднъж, преди петнайсет години. Ако успееш да докажеш причинно-следствена връзка, ще ти платят добре. Но ако не успееш, ще те смачкат.

За пореден път Клей усети, че му е дотегнало и му се плува в морето. За негов късмет разговорите за „Максатил“ секнаха, когато двете девици на Карлос се появиха на долната палуба с оскъдните си бански костюмчета.

— Стажантки, дрън-дрън! — обади се Френч, като се наведе напред, за да ги огледа по-добре.

— Коя е твоята? — запита Солсбъри, извил шия назад.

— Вие избирайте, момчета — каза Карлос. — Това са опитни професионалистки. Доведох ви ги вместо подарък. Ще си ги разменяме.

Големите адвокати на горната палуба се умълчаха.

* * *

Малко преди разсъмване ги връхлетя буря и разлюля яхтата. Френч, с тежък махмурлук и гола стажантка в леглото, се обади по вътрешния телефон на капитана и му нареди да поема курс към брега. Закуската бе отложена — не че някой беше гладен. Вечерята бе продължила четири часа — истински маратон, изпъстрен с бойни подвизи, мръсни вицове и накрая със задължителното скарване между порядъчно пийнали колеги и съперници. Клей и Ридли се бяха оттеглили рано в спалнята си и бяха заключили добре вратата.

На котва в пристанището на Билокси, Координационният съвет се събра, за да разгледа документацията и записките, заради които ги бе извикал Френч. Имаше указания до координатора на груповия иск, както и десетки формуляри за подписване. Докато приключиха, на Клей вече му се повръщаше, имаше нужда да стъпи на твърда земя.

Сред всичките листа хартия не мина незабелязано и последният график за плащане на хонорарите им. Клей — или по-точно фирмата му — скоро трябваше да получи още четири милиона долара по делото „Дайлофт“. Радостна новина, макар самият Клей да не беше сигурен дали сумата изобщо ще бъде забелязана на фона на огромните режийни разходи.

Във всеки случай, каза си той, поне Рекс Критъл временно ще го остави на мира. Сега Рекс крачеше по коридорите на фирмата като съпруг, който очаква жена му да роди, и все питаше за тия проклети хонорари.

Никога вече, закле се той, докато слизаше от яхтата. Никога вече няма да се остави да прекара нощта с хора, които са му толкова противни. Лимузината ги чакаше, за да ги откара до летището. Оттам гълфстриймът ги отнесе право на Карибите.