Джон Гришам
Кралят на исковете (36)

36

Ридли лежеше до него, но Клей прекара нощта в мисли за Ребека. Ту заспиваше, ту се събуждаше — всеки път глуповато и щастливо ухилен. Точно в пет обаче усмивката му замръзна на лицето, защото телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, после прехвърли разговора в кабинета си.

Беше Мел Снелинг, негов съквартирант от колежа, сега лекар в Балтимор.

— Трябва да поговорим, приятелю — каза Мел. — Спешно е.

— Добре — отвърна Клей с подкосени крака.

— Точно в десет срещу Линкълн Мемориъл.

— Става.

— Много е възможно да ме следят — каза Мел и линията прекъсна. Доктор Снелинг беше този, който прегледа откраднатия доклад като лична услуга за Клей. Явно от ФБР бяха стигнали до него.

За пръв път на Клей му мина безумната мисъл просто да побегне. Да преведе това, което бе останало от парите му, в банка в някоя бананова република, да избяга от този скапан град, да си пусне брада, да изчезне. Като, разбира се, вземе Ребека със себе си.

Само дето майка й щеше да ги открие преди ФБР.

Направи си кафе и взе душ. Нахлузи едни джинси и влезе да се сбогува с Ридли, но тя не бе помръднала.

Много беше вероятно Мел да носи записващо устройство. След като от ФБР го бяха пипнали, положително му бяха приложили всичките си до болка познати мръсни номера. Може би го бяха заплашвали със съд и затвор, ако откажеше да натопи приятеля си. Сигурно му бяха досаждали с неочаквани посещения, телефонни обаждания, следене. Накрая като нищо го бяха принудили да си сложи микрофон и да постави капан на Клей.

Зак Батъл не беше в града и Клей трябваше да решава сам. Той пристигна пред Линкълн Мемориъл в девет и двайсет и се смеси с малкото туристи по това време. Няколко минути по-късно дойде и Мел, което му се стори подозрително. Защо му трябваше на Мел да идва половин час преди уговорената среща? Дали не му готвеха засада? Дали агентите Луш и Спунър не дебнеха наоколо с микрофони, фотоапарати и пушки? От един поглед към лицето на Мел Клей разбра, че носи лоши новини.

Двамата се здрависаха, размениха поздрави, опитаха се да се държат любезно. Клей подозираше, че всяка дума се записва. Беше началото на септември; времето беше хладно, но не студено, а Мел се беше увил, сякаш очакваше да завали сняг. Под всичките дрехи можеше да има и видеокамери.

— Да се разходим — посочи с ръка Клей по посока на Уошингтън Монюмънт.

— Защо не? — вдигна рамене Мел, сякаш му беше все едно. Ако имаше капан, той не беше в близост до мистър Линкълн.

— Следят ли те? — запита Клей.

— Не мисля. Пътувах със самолет от Балтимор до Питсбърг, оттам взех друг до „Рейгън Интърнешънъл“, оттам такси. Не смятам, че някой ме следи.

— Спунър и Луш ли те откриха?

— Да, ти познаваш ли ги?

— Отбиха се и при мен два-три пъти. — Вървяха покрай Огледалото, откъм южната му страна. Клей нямаше намерение да казва нищо, което един ден да му се наложи да чуе отново. — Мел, знам как действат федералните. Обичат да притискат свидетеля. Да поставят капани със записващи устройства и микрофони и с разни други играчки. Не ти ли предложиха да си сложиш и ти микрофон?

— Предложиха ми.

— А ти?

— Аз им казах да се гръмнат.

— Благодаря.

— Имам страхотен адвокат, Клей. Той ми отдели достатъчно време, разказах му всичко. Не съм направил нищо нередно, понеже не съм търгувал с акции. Разбирам, че си правил къси продажби и не би повторил, ако имаше възможност да избираш. Може би и аз съм имал вътрешна информация, но важното е, че не съм я използвал. Но трудното ще дойде, когато получа призовка да дам показания пред разширен съдебен състав.

Делото още не бе стигнало до разширен състав, който трябваше да реши дали то ще отиде в съда, или не. Очевидно беше, че Мел се съветва с добър адвокат. За пръв път от четири часа насам дишането на Клей се поуспокои.

— Продължавай — прошепна той. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на джинсите. Зад тъмните очила очите му наблюдаваха внимателно всички наоколо. Ако Мел бе изпял всичко на ФБР, за какво им беше да го кичат с микрофони и жици?

— Големият въпрос е: как са стигнали до мен? На никого не съм казвал за доклада, който ме помоли да прегледам. А ти споделял ли си с някого?

— С никого, Мел.

— Не вярвам.

— Кълна ти се. За какво ми е да споделям с когото и да било?

Спряха се за момент на кръстовището на Седемнайсета улица. Когато тръгнаха отново, свиха вляво, за да избегнат тълпата. Мел прошепна:

— Ако излъжа пред заседателите за доклада, не могат да те обвинят. Но ако ме хванат, че лъжа, самият аз отивам в затвора. Кой, освен теб знае, че съм го преглеждал? — запита отново той.

Чак тогава Клей се убеди, че няма никакви жици и микрофони и че никой не ги подслушва. Мел не бе тръгнал да събира улики от него — искаше просто да се успокои.

— Името ти не фигурира никъде, Мел — обясни Клей. — Просто ти пратих материала. Не си преснимал нищо, нали?

— Разбира се.

— После ти ми го върна. Отново го прегледах. От теб нямаше никъде следа. Бяхме говорили по телефона поне шест-седем пъти. Всички твои коментари и оценки бяха устни.

— А останалите адвокати, които работиха по делото?

— Някои от тях са го виждали. Знаеха, че е у мен още преди да подадем иска. Знаеха, че съм го дал на лекар за становище, но нямат представа кой е той.

— Може ли ФБР да ги принуди да дадат показания, че си разполагал с доклада, преди да заведеш делото?

— Изключено. Могат да се опитат, но тези хора са адвокати, и то от големите, Мел. Те не са направили нищо лошо, не са продавали акции и, най-важното, няма да кажат на федералните нито дума. Тук съм защитен.

— Сигурен ли си? — запита подозрително Мел.

— Абсолютно.

— А аз какво да правя?

— Продължавай да слушаш какво те съветва адвокатът ти. Има всички шансове това никога да не стигне до съда. — На Клей много му се искаше да стане така, но, уви, не беше сигурен. — Ако си държиш устата затворена, всичко ще се размине.

Двамата повървяха мълчаливо още стотина метра. Приближаваха се към Уошингтън Монюмънт.

— Ако получа призовка — каза бавно Мел, — предлагам ти да се срещнем пак.

— Разбира се.

— Нямам намерение да ходя в затвора, Клей.

— Нито пък аз.

Двамата се спряха сред една тълпа на тротоара пред паметника.

— Изчезвам, Клей. Довиждане. Ако не ти се обадя повече, значи всичко е наред.

С тези думи той се сля с тълпата от ученици и изчезна.

 

 

Съдебната палата на окръг Коконино беше сравнително спокойна в деня преди процеса. Всеки си вършеше тихо работата, нямаше и намек за историческите сблъсъци, които щяха да се разразят съвсем скоро във Флагстаф. Беше втората седмица на септември, а температурите не падаха под 38 градуса. Клей и Оскар обиколиха набързо градския център и се шмугнаха в сградата на съда, където работеха климатици.

В самата съдебна зала обаче атмосферата беше напрегната, тъй като двата екипа адвокати се бяха събрали да уточнят изходните си позиции по делото. В ложата още не седяха съдебни заседатели; процесът по подбора им щеше да започне точно в девет на другата сутрин. Дейл Мунихъм и неговият екип бяха заели места от едната страна на арената. Групата на „Гофман“, предвождана от самоуверен адвокат от Лос Анджелис на име Роджър Рединг, заемаше другата половина. Викаха му Роджър Ракетата, понеже удряше бързо и безпощадно. А също и Роджър Шилото, понеже обикаляше цялата страна като защитник по най-големите дела и винаги успяваше да промуши клиента си през някоя дупка в закона.

Клей и Оскар заеха местата си сред публиката, която още на предварителните дебати беше твърде внушителна. Уолстрийт наблюдаваше отблизо делото. Финансовата преса се готвеше да го отразява във всеки пореден брой. Разбира се, лешояди като Клей също не криеха любопитството си. Първите два реда седалки бяха заети от идентични корпоративни типове в еднакви костюми — без съмнение адвокати и хора от висшата йерархия на „Гофман“, които трепереха за изхода на делото.

Мунихъм нахълта в съдебната зала като кръчмарски побойник и избуча с плътният си бас нещо заядливо на съдията и после на Роджър. Той беше стара кримка; накуцваше леко с единия крак, но невинаги. Понякога се подпираше на бастун, понякога забравяше за него.

Роджър беше невъзмутим като холивудски актьор в типична роля — с безупречен костюм, прошарена коса, издадена брадичка и мъжествен профил. Може би самият той в един момент от живота си бе желал да бъде актьор. Изразяваше се стилно, с добре оформени изречения, които се лееха без запъване от устата му. Никакво хъмкане, мънкане и излишни паузи. Никакви словесни гафове. Когато започнеше да излага дадена теза, демонстрираше превъзходен речник, богат и в същото време достъпен, като притежаваше способността едновременно да изгражда три или четири отделни аргумента, които впоследствие виртуозно свързваше в безупречно логическо заключение. Роджър Рединг не се боеше нито от Мунихъм, нито от съдията, нито от фактите по делото.

Когато Рединг вземеше думата дори по някоя съвсем дребна тема, Клей се улови, че слуша като омагьосан. Изведнъж му мина смразяващата мисъл: ако се стигнеше до дело във Вашингтон, „Гофман“ нямаше да се поколебае да изпрати Роджър Ракетата, за да го унищожи.

Докато двамата велики адвокати изнасяха своето представление на сцената, Клей бе разпознат. Един от сътрудниците на Рединг на масата се огледа и си каза, че е видял познато лице. Смушка колегата до себе си и двамата заедно идентифицираха обекта. Извадиха се писалки, написаха се бележки, които бяха подадени на звездите пред тях.

Съдията обяви петнайсетминутна пауза, за да отиде до тоалетната. Клей излезе от залата и тръгна да търси нещо газирано за пиене. Последваха го двама мъже, които го застигнаха в края на коридора.

— Мистър Картър? — заговори учтиво първият. — Аз съм Боб Мичъл, вицепрезидент и главен юрисконсулт на „Гофман“. — Той стисна здраво ръката на Клей.

— Приятно ми е — каза Клей.

— А това е Стърлинг Гиб, един от нашите нюйоркски адвокати. — Клей се видя принуден да се здрависа и с Гиб.

— Исках просто да ви кажа „добър ден“ — продължи Мичъл. — Не съм изненадан, че ви виждам тук.

— Имам известен интерес към делото — каза Клей.

— Това е твърде меко казано. Колко случая имате досега?

— Знам ли? — скромно каза Клей. — Доста. — Гиб, който не взимаше участие в разговора, се подсмихна ехидно.

— Всеки ден следим вашата интернет страница — продължи Мичъл. — При последното преброяване са били двайсет и шест хиляди. — Усмивката на Гиб стана още по-язвителна; той не криеше презрението си към играчите, занимаващи се с групови искове.

— Нещо такова — отвърна Клей.

— Струва ми се, че сте прекратили рекламите. Какво, достатъчно клиенти ли събрахте вече?

— Клиентите никога не стигат, мистър Мичъл.

— Какво смятате да правите с всички тези хора, ако сега спечелим делото? — обади се най-после Гиб.

— А какво смятате да правите вие, ако загубите? — не му остана длъжен Клей.

Мичъл пристъпи крачка напред.

— Ако сега спечелим, мистър Картър, ще ви бъде много трудно да намерите адвокат, който да поеме вашите двайсет и шест хиляди случая. Те няма да имат никаква стойност.

— А ако все пак загубите? — настоя Клей.

Гиб също пристъпи крачка напред.

— Тогава идваме право във Вашингтон, за да защитаваме своя клиент срещу вашия измислен групов иск — просъска той. — Ако дотогава не сте в затвора.

— Бъдете спокоен, ще ви чакам — отвърна на атаката Клей.

— Ще можете ли да намерите сградата на съда?

— Вече играх голф със съдията — отвърна Клей. — Освен това спя със стенографката — Това бяха лъжи, разбира се, но за момент двамата се поколебаха.

Мичъл се съвзе пръв, протегна ръка и каза:

— Е, хубаво, просто исках да ви кажа „добър ден“.

Клей разтърси ръката му и отвърна:

— Много ми беше приятно да се запозная с някого от „Гофман“, Вие май не реагирахте на иска ми.

— Да свършим първо тук — каза Мичъл. — После ще говорим и с вас.

Клей се готвеше да влезе в залата, когато някакъв напорист репортер му прегради пътя. Казвал се Дерек Еди-кой си от „Файнаншъл Уикли“ и искал да разменят набързо няколко думи. Вестникът му беше крайнодесен, ултраконсервативен, ненавиждащ адвокатите рупор на големите корпорации, и Клей съобрази, че не върви да го отпрати само с едно „Без коментар“ или „Чупката!“. При това името на Дерек му беше смътно познато. Дали не беше същият, който бе написал всичките онези гадости по негов адрес?

— Мога ли да ви запитам какво правите тук? — започна Дерек.

— Защо да не можете?

— Та какво правите тук?

— Същото, което и вие.

— Тоест?

— Радвам се на топлото време.

— Вярно ли е, че имате двайсет и пет хиляди клиенти, взимали „Максатил“?

— Не.

— Тогава колко?

— Двайсет и шест хиляди.

— На колко възлиза искът ви?

— Между нула и два милиарда долара.

Клей не подозираше, че съдията е издал нареждане и на двете страни да спазват пълна конфиденциалност по всички въпроси, свързани с делото. Тъй като на него му се говореше, наоколо веднага се събра тълпа. За негова изненада повечето бяха репортери. Той отговори на още няколко въпроса, без да им каже кой знае какво.

* * *

„Аризона Леджър“ писа, че случаите на Клей Картър били на стойност два милиарда долара. Вестникът помести снимка на Клей пред сградата на съда, с гора от микрофони, наврени в лицето му. Текст отдолу гласеше: „Кралят на исковете е в града“. Следваше кратко резюме на посещението на Клей и няколко абзаца за самото дело. Без пряко да го нарече алчен опортюнист, репортерът бе намекнал, че един гладен лешояд кръжи над съдебната зала, готов да заръфа пресния труп на „Гофман“.

Залата бе пълна с потенциални съдебни заседатели и зяпачи. Девет часа дойде и отмина, а от съдията и адвокатите по делото нямаше и следа. Бяха се затворили в кабинета на съдията, без съмнение улисани в спор по предварителните позиции на страните. Около съдийската маса се суетяха пристави и чиновници. От задната стаичка излезе млад мъж в костюм, заобиколи преградата и тръгна по централната пътека между седалките за публиката. Той рязко се спря пред Клей, наведе се и шепнешком запита:

— Вие ли сте Клей Картър?

Изненадан, Клей кимна.

— Съдията ви вика.

Насред бюрото на съдията имаше разтворен вестник. Дейл Мунихъм седеше в единия ъгъл на обширния кабинет. Роджър Рединг стоеше прав до прозореца, облегнат на една маса. Съдията се люлееше на своя въртящ се стол. И тримата имаха много ядосан вид. Клей се представи неловко. Мунихъм дори не си даде труд да дойде и да се здрависа с него; едва благоволи да кимне и го изгледа с нескрита омраза.

— Вие знаете ли, че съм издал нареждане за конфиденциалното, мистър Картър? — запита съдията.

— Не, сър.

— Сега ви го казвам.

— Аз не съм адвокат по делото — каза Клей.

— Стараем се да водим справедливо съдебните дела в щата Аризона, мистър Картър. И двете страни искат съдебните заседатели да са възможно най-неинформирани и безпристрастни. А сега благодарение на вас потенциалните заседатели знаят, че този случай не е единствен, че освен него има още поне двайсет хиляди подобни.

Клей не желаеше да се извинява или да изглежда разкаян, във всеки случай не и пред Роджър Рединг.

— Може да е било неизбежно — каза Клей. Той, така или иначе, никога не би водил дело пред този съдия. И сега нямаше да се остави да го сплашват.

— Защо просто не напуснете щата Аризона? — протътна гласът на Мунихъм от неговия ъгъл.

— Не съм длъжен — сопна се Клей.

— Искате да загубя, така ли?

Клей си каза, че е чул достатъчно. Не можеше да си представи с какво присъствието му ще навреди на Мунихъм, но защо да рискува?

— Е, добре, ваша светлост, тогава си тръгвам.

— Отлична идея — каза съдията.

Клей погледна към Рединг и каза:

— А с вас ще се видим във Вашингтон.

Рединг се усмихна учтиво, но поклати глава: Не.

Оскар прие да остане във Флагстаф и да наблюдава процеса. Клей се качи на гълфстрийма и се прибра мрачен вкъщи. Току-що бе изгонен от щата Аризона.