Джон Гришам
Кралят на исковете (34)

34

За следващата среща на Координационния съвет на ищците по делото „Дайлофт“ обвиняемият Патън Френч бе избрал един хотел в центъра на Атланта, където между другото участваше и в някакъв от многобройните си семинари по бързо забогатяване за сметка на фармацевтичните компании. Срещата беше свикана по спешност.

Френч, разбира се, бе отседнал в президентския апартамент — ярко безвкусен шедьовър на разточителството на последния етаж на хотела. Там се проведе и самата среща, която се различаваше от предишните по това, че на нея не се обсъждаха най-новите модели яхти и луксозни коли. Петимата дори не бяха в настроение да се хвалят с последните си спечелени дела. От момента, в който се появи Клей, атмосферата беше напрегната и си остана такава до края. Богатите бяха изплашени.

И с право. Карлос Ернандес от Маями знаеше за седем от неговите ищци първа категория, които междувременно били развили злокачествени тумори в бъбреците. И седемте се били присъединили към груповия иск на Хелън Уоршо.

— Никнат като гъби — каза той, изпаднал в паника. Имаше вид, сякаш не е спал с дни. Всъщност всички изглеждаха недоспали и съсипани.

— Тази кучка е напълно безскрупулна — обади се Уес Солсбъри и останалите закимаха в знак на съгласие. Явно легендата за Хелън Уоршо беше добре позната в тези среди. Само дето бяха забравили да предупредят Клей.

Уес Солсбъри го съдеха четирима клиенти. Деймън Дидие трима. Френч — петима. Клей се чувстваше донякъде облекчен, че него го съди само един, но облекчението му не трая дълго.

— Всъщност твоите са седем — каза Френч и му подаде една разпечатка, на която най-отгоре се мъдреше името му, а отдолу имаше списък на негови бивши клиенти, понастоящем ищци. — Уикс от „Акърман“ твърди, че списъкът тепърва ще нараства.

— Какво е настроението при тях?

— Те са в тотален шок. Препаратът им убива хора наляво и надясно. Във „Фило“ се разкайват, че изобщо някога са чували за тях.

— Влизам им в положението — обади се Дидие, като хвърли злобен поглед на Клей, сякаш искаше да каже: „Ти си виновен!“

Клей се зачете в седемте имена от своя списък. С изключение на Тед Уърли, нито едно от тях не му говореше нищо. По един от Канзас, Южна Дакота и Мейн и по двама от Орегон, Джорджия и Мериленд. Как се бе стигнало дотам, че тези хора му бяха станали клиенти? Какъв абсурден начин на упражняване на адвокатската професия — да представляваш и да уреждаш споразумения за хора, които не си виждал през живота си! И после същите хора да те съдят!

— Можем ли да приемем, че медицинските доказателства са съществени? — запита Уес. — Искам да кажа, в състояние ли сме да ги оспорим, да се опитаме да докажем, че този рецидивиращ рак не е свързан с „Дайлофт“? Ако успеем, ще се отървем, а с нас ще спасим и „Акърман“. Не ми е приятно да споделям съдбата на някакви идиоти, но като се е случило…

— Не! Прецакаха ни, това е — отряза Френч. На моменти той успяваше да се изрази толкова ясно, че чак болеше. Нямаше смисъл от шикалкавене. — Което показва, че препаратът е по-опасен и от куршум в главата. Хората от собствения им научен отдел ги напускат масово. Провалят се кариери. Фирмата може никога да не се съвземе.

— „Фило“ ли имаш предвид?

— Да. Когато купи „Акърман“, „Фило“ си мислеше, че проблемът „Дайлофт“ е под контрол. Но скоро случаите от втора и трета категория ще станат толкова много, че ще трябват купища пари. Те се борят за оцеляване.

— Като нас — промърмори Карлос и също хвърли на Клей такъв поглед, сякаш си мислеше, че един куршум в главата му наистина ще оправи работата.

— Ако носим отговорност, няма начин да защитим онези случаи — изрече Уес онова, което всички вече знаеха.

— Трябва да преговаряме — каза Дидие. — Това е въпрос на оцеляване.

— Колко може да ни струва всеки един случай?

— Зависи от съдебните заседатели. Между два и десет милиона, ако се стигне до наказателни обезщетения.

— Това ми се струва малко — каза Карлос.

— Никакви съдебни заседатели няма да видят физиономията ми — отсече Дидие. — Не и при такива факти.

— Средният ищец е шейсет и осем годишен пенсионер — каза Уес. — Така че, икономически погледнато, дори и да умре, щетите не са големи. Разбира се, понесените страдания повишават сметката. Но, теоретично погледнато, всеки отделен случай би могъл да се уреди по за един милион долара.

— Дума не може да става за теория! — сопна се Дидие.

— Виж ти! Аз пък да не знам — не му остана длъжен Уес. — Но като прибавиш за обвиняеми такива прекрасни индивиди като нас, алчните адвокати, размерът на обезщетението се качва до тавана.

— Направо съм готов да се сменя с ищците по това дело — каза Карлос, като разтриваше подпухналите си очи.

Клей забеляза, че никой не пие алкохол — всички бяха на кафе и вода. Самият той умираше за една от отровните смеси на Френч.

— Най-вероятно ще загубим груповия иск — продължи Френч. — Всички, които все още са ни клиенти, напират да се откажат. Както знаете, досега твърде малко от ищците от втора и трета категория са получили обезщетение. По понятни причини те вече не искат да имат нищо общо с нас. Аз лично знам поне пет групи адвокати, които са готови да се обърнат към съда да отмени нашия групов иск и да ни изрита. Не мога да им се сърдя.

— Можем да се борим — каза Уес. — Имаме да вземаме хонорари. Ще ни трябват!

Явно обаче този ден никой не беше в настроение да се бори. Колкото и пари да твърдяха, че имат, всеки от тях беше силно разтревожен, макар и по различен начин. Клей ги слушаше, заинтригуван от различните им реакции. Патън Френч вероятно имаше повече пари от всеки един от тях, затова беше уверен, че ще устои на финансовия натиск на предстоящото дело. Същото се отнасяше и за Уес, който бе изкарал 500 милиона само от надлъгването с тютюневите компании. Карлос ту си придаваше важност, ту нервничеше, докато Деймън Дидие — мъжът с каменното лице — беше изпаднал в паника.

При това всеки от тях имаше много повече пари от Клей, докато Клей имаше много повече случаи по делото „Дайлофт“. Тази аритметика никак не му харесваше.

Ако приемеше три милиона като възможно обезщетение за случай и при условие, че неговият списък се състоеше засега от седем имена, той би могъл да поеме един удар в рамките на двайсет милиона. Но ако списъкът набъбнеше…

Клей повдигна темата за застраховките и с ужас научи, че нито един от четиримата не е застрахован. Много малко компании, предлагащи застраховка за професионална небрежност, бяха склонни да се занимават с адвокати по групови дела. Случаят „Дайлофт“ беше прекрасна илюстрация.

— Бъди благодарен, че имаш ония десет милиона — каза Уес. — Поне те няма да ти излязат от джоба.

Полза от вайкане и натяквания нямаше. Участниците в срещата имаха нужда да споделят с някого собственото си нещастие, но само за кратко. Накрая се споразумяха в много общи линии да поискат среща с мисис Уоршо в неопределеното бъдеще, за да обсъдят възможността за започване на преговори. Тя вече ясно бе показала, че не се стреми към извънсъдебни споразумения. Искаше съдебни процеси — мащабни, сензационни, евтини зрелища за тълпите, на които минали и настоящи крале на груповите искове да бъдат събличани голи и шибани с камшици пред съдебните заседатели.

Клей уби остатъка от следобеда и нощта си в Атланта, където никой не го познаваше.

 

 

През годините, прекарани като обществен защитник, Клей бе провел стотици предварителни разговори с обвиняеми, повечето в ареста. Обикновено всички започваха бавно; обвиняемият, който почти винаги биваше чернокож, не можеше да прецени точно колко може да се довери на своя бял адвокат. Събирането на странична информация донякъде разтапяше леда между тях, но конкретните въпроси за самото престъпление почти никога не водеха до установяване на фактите, поне при първата среща.

По ирония на съдбата Клей, който беше бял, сега се чувстваше не по-малко притеснен като обвиняем преди първата си среща със своя чернокож адвокат. Хонорарът на Зак Батъл беше 750 долара на час. При такава цена време за губене, увъртане и шикалкавене просто нямаше. Батъл щеше да научи истината за Клей със скоростта, с която изобщо можеше да я записва.

Ала Батъл държеше най-напред да си побъбрят по мъжки. Двамата с Джарет Картър навремето бяха другари по чашка — това беше дълго преди Батъл да остави пиенето и да стане най-големият адвокат по наказателни дела във Вашингтон. А какви истории за Джарет знаеше само!

За 750 долара на час не искам и да ги чуя, помисли си Клей. Спри часовника и ще си говорим до утре, ако искаш.

Офисът на Зак Батъл гледаше към парка „Лафайет“; в дъното се виждаше Белият дом. Двамата с Джарет една вечер се напили и решили да идат да обърнат по една бира с пияниците и клошарите в парка. Наобиколили ги неколцина полицаи, които ги взели за извратени типове, тръгнали да си търсят жертви. Накрая ги арестували и двамата използвали всичките си връзки, за да не се разчуе в пресата. Клей се засмя, защото това се очакваше от него.

След този случай Батъл отказал пиенето, като го заменил с пушене на лула. Тесният му претрупан и мръсен кабинет вонеше на застоял дим.

— Как е баща ти? — осведоми се той. Клей набързо му обрисува идилична картина: Джарет пори вълните на борда на яхтата си.

Когато накрая минаха по същество, Клей му разказа историята с дайлофта, от появяването на Макс Пейс до разпита от агентите на ФБР. Отначало не спомена тарвана, но беше готов да разкаже и за него, ако се наложеше. За негово учудване Батъл не си водеше бележки. Само слушаше намръщено и пушеше, като от време на време отместваше замислено поглед встрани, но нито веднъж не издаде мислите си.

— Откраднатият доклад, който Макс Пейс ти бил дал — каза той, после замълча и дръпна от лулата… — у теб ли беше, когато продаде акциите и заведе иска?

— Разбира се. Исках да съм сигурен, че ще мога да докажа вината на „Акърман“, ако се стигне до съд.

— Това си е чиста борсова измама. Виновен си. Пет години затвор. Кажи ми обаче, могат ли федералните да я докажат?

Когато сърцето му започна отново да бие, Клей успя да изрече:

— Предполагам, да, ако Макс Пейс го потвърди.

— Кой друг разполага с доклада?

— Патън Френч, може би още един-двама души.

— Патън Френч знае ли, че си разполагал с тази информация, преди да подадеш иска?

— Не знам. Никога не съм му казвал откога точно я имам.

— С други думи, Макс Пейс е единственият, който може да те изпее.

Историята беше напълно ясна. Клей бе подготвил груповия иск по случая „Дайлофт“, но не беше готов да го заведе, докато не получи достатъчно доказателства от Пейс. Двамата на няколко пъти се бяха карали. Един ден Пейс бе нахълтал в кабинета му с две издути куфарчета и му бе казал: „Ето ти всичко, но не си го получил от мен.“ След което незабавно си бе тръгнал. Клей бе прегледал материалите, след което бе помолил един приятел от колежа да оцени тяхната надеждност. Приятелят му понастоящем беше виден лекар в Балтимор.

— Може ли да се разчита на него? — запита Батъл.

Преди Клей да успее да отговори, Батъл му помогна:

— Тук е ключът, Клей. Ако федералните не подозират, че си разполагал с този таен доклад, когато си продал акции на „Акърман“, няма как да те подведат за борсова измама. Може да имат разпечатки от трансакцията, но сами по себе си те не значат нищо. Трябва да докажат, че си притежавал вътрешна информация.

— Не е ли редно да говоря с моя приятел в Балтимор?

— Не. Ако федералните знаят за него, може да подслушват телефона му. И тогава отиваш в затвора не за пет, а за седем години.

— Няма ли да престанеш да го повтаряш?

— А дори и федералните да не знаят нищо за него, ти можеш, без да искаш, да го издадеш. Те най-вероятно те следят. Може би подслушват телефоните ти. На твое място бих се освободил от доклада. Бих прочистил архива си, ако случайно пристигнат със заповед за обиск или конфискация. Бих се молил ден и нощ Макс Пейс да е умрял или да се крие някъде в Европа.

— Друго? — запита Клей, готов да започне да се моли.

— Върви да се срещнеш с Патън Френч, убеди се, че докладът няма да ги отведе до теб. Както ми изглежда, делото „Дайлофт“ едва сега започва.

— Така ми казаха и те.

* * *

На „Адрес на подателя“ беше вписано името на затвор. Клей имаше много бивши клиенти зад решетките, но не си спомняше нито един, който да се казва Пол Уотсън. Той разпечата плика и извади писмо от една страница, чистичко отпечатано на принтер. Писмото гласеше:

Драги мистър Картър,

Сигурно ме помните като Текила Уотсън. Смених името си, понеже старото вече не ми отива. Всеки ден чета Библията, любимият ми герой е апостол Павел и затова се кръстих на него. Даже повиках нотариус да го смени официално.

Моля ви за една услуга — ако има начин, да предадете на семейството на Тиквата, че наистина много съжалявам за това, което се случи. Моля се на Бог и той вече ми е простил. Ще ми стане по-леко, ако семейството на Тиквата също ми прости. И досега не вярвам, че съм могъл просто така да го убия. Не съм бил аз, лично дяволът го е застрелял, ако питате мен. Но нямам право да се оправдавам.

Още съм чист. Тук е пълно с дрога, има какво ли не, но Бог ми помага да изкарам деня, без да се друсам.

Много ще се радвам, ако ми пишете. Не получавам много писма. Жалко, че се отказахте да ми бъдете адвокат. Бях решил, че сте готин пич.

С най-добри пожелания,

Пол Уотсън

Потрай още малко, Пол, каза си Клей. Както съм я подкарал, един ден можем да станем съкилийници. Телефонът го стресна. Беше Ридли. Доскучало й в Сейнт Барт и искала да се прибира. Не може ли Клей да изпрати утре самолета?

Няма проблем, съкровище, въздъхна той. Това нещо ми струва, има-няма, 3000 долара на час полет. По четири часа натам и насам — какво са някакви си 24 000 долара в сравнение с парите, които пръскаш за ремонта на вилата!