Джон Гришам
Кралят на исковете (12)

12

Мастилото по визитките в джоба на ризата му едва бе изсъхнало. Бяха му ги доставили рано сутринта още топли от печатницата, а на тях пишеше: РОДНИ ОЛБРИТЪН, ГЛАВЕН СТАЖАНТ, АДВОКАТСКА ФИРМА „ДЖ. КЛЕЙ КАРТЪР II“. Главен стажант! Сякаш във фирмата имаше цял отдел стажанти, всичките под негово ръководство. Засега нямаше нищо такова, но при скоростта, с която се развиваха нещата, нищо чудно един ден и това да станеше.

Дори да му бе останало време да си купи нов костюм, едва ли щеше да го облече при изпълнение на първата си задача. Старата му работна униформа — синьо сако, разхлабена вратовръзка, избелели джинси и охлузени военни ботуши — му се стори по-подходяща за случая. Работното му място бяха улиците на Вашингтон и той трябваше да изглежда подобаващо. Аделфа Тико също си беше на работното място, вперила невиждащ поглед в стената от видео монитори пред себе си.

Синът й беше мъртъв от десет дни.

Тя погледна Родни и му посочи тетрадката, където се разписваха всички посетители. Той извади една от новите си визитки и се представи.

— Работя за един адвокат в Централен Вашингтон — обясни главният стажант.

— Браво на теб — отвърна тихо тя, без да погледне картичката.

— Бих желал да поговорим две минути.

— За какво?

— За вашия син Рамон.

— Какво има да говорим за него?

— Знам известни обстоятелства около смъртта му, за които вие не подозирате.

— Тази тема не е сред любимите ми.

— Разбирам и наистина съжалявам, че отново трябва да я повдигна. Но това, което имам да ви кажа, ще ви хареса, а и няма да ви отнема много време.

Тя се огледа. В другия край на помещението до някаква врата дремеше още един униформен пазач.

— След двайсет минути излизам в почивка. Чакай ме в кафето на горния етаж.

Докато се отдалечаваше по посока към изхода, Родни си каза, че наистина заслужава всеки цент от тлъстата си нова заплата. Ако бял мъж се бе обърнал към Аделфа Тико по такъв деликатен въпрос, сигурно още щеше да мънка, да хапе устни и да пристъпва от крак на крак, защото тя нямаше да му се остави току-така. Нямаше да му се довери, нямаше дори да го изслуша, поне в началото.

Ала Родни беше умен и ловък, и чернокож, а на Аделфа й се говореше с някого.

 

 

Досието на Рамон Тико, събрано от Макс Пейс, беше кратко, но изчерпателно; в живота му нямаше нищо особено за научаване. Предполагаемият му баща така и не бе намерил сили да се ожени за майка му. Той се казваше Лион Тийс и излежаваше трийсетгодишна присъда в Пенсилвания за въоръжен грабеж и опит за убийство. По всичко личеше, че с Аделфа се бяха събрали навремето колкото да създадат две деца — Рамон и по-малкия му брат Майкъл. Не след дълго се бе родило и трето братче — от баща, за когото Аделфа се бе омъжила и впоследствие развела. Понастоящем беше необвързана и се опитваше да издържа, в допълнение към двамата си живи синове, две малки племенници, дъщери на сестра й, която също беше в затвора за пласиране на крек.

Аделфа изкарваше 21 000 долара годишно като пазач в частна охранителна фирма, отговаряща за административни сгради с ниска степен на застрашеност на територията на Вашингтон. От жилищния си комплекс в североизточните покрайнини всеки ден пътуваше за работа с метрото. Нямаше кола, нито шофьорска книжка. Притежаваше чекова сметка с много ниско салдо, както и две кредитни карти, които само й създаваха неприятности и проваляха всичките й опити да пести. Нямаше полицейско досие. Единственото нещо, което я занимаваше извън работата и децата, беше членството й в едно религиозно дружество недалеч от дома й.

 

 

Тъй като и двамата бяха кореняци жители на Вашингтон, няколко минути се забавляваха, разменяйки спомени и историйки от миналото. Ти къде си ходил на училище? Откъде са родителите ти? Откриха някакви далечни общи познати. Аделфа бавно отпиваше от диетичната кола, а Родни си бе поръчал черно кафе. Барчето беше пълно с дребни чиновници, които оживено дърдореха за какво ли не, освен за затъпяващата работа, която бяха сложени да вършат.

— Каза, че искаш да говорим за сина ми — подсети го тя, след като няколко минути се залисваха с общи приказки. Гласът й беше тих и плътен, но напрегнат; личеше си, че страда.

Родни се размърда неловко на стола и се наведе напред.

— Точно така. Още веднъж, много съжалявам, че ви напомням за всичко това. Аз също имам деца. Мога да си представя какво изпитвате.

— Тук си прав.

— Работя при един вашингтонски адвокат, млад човек, но твърде способен. Напипал е нещо, което може да ви донесе много пари.

При споменаването на многото пари дори окото й не трепна.

Родни продължаваше да нарежда:

— Младежът, който уби Рамон, току-що бил изписан от клиника за лечение на наркомани, където го държали под ключ почти четири месеца. Бил наркоман, уличен гамен, без шанс в живота. По време на лечението му давали различни медикаменти. Ние смятаме, че едно от лекарствата го е накарало да превърти до такава степен, че да има нужда да гръмне някого наслуки.

— Значи не е било спречкване с пласьор на дрога?

— Не, в никакъв случай.

Очите й се навлажниха, погледът й започна да блуждае; Родни си каза, че жената всеки миг ще изпадне в нервна криза. Но тя се опомни, погледна го и запита:

— Много пари, казваш. Колко много?

— Повече от един милион долара. — Родни многократно бе репетирал тази фраза от страх, че самият той ще се разтрепери при споменаване на сумата, и сега, докато я казваше, лицето му не потрепна.

Никаква видима реакция от страна на Аделфа, поне на първо време. Погледът й отново се понесе в пространството.

— Ти май ме будалкаш нещо — каза накрая тя.

— От къде на къде? Та аз дори не ви познавам. За какъв дявол ще тръгна да ви лъжа? Парите са налице, големи пари. Една фармацевтична корпорация ви ги предлага, очаква да ги вземете и да си траете.

— Каква е тази корпорация?

— Вижте какво, няма да ви кажа всичко, което знам. Моята задача е да се срещна с вас, да ви поставя в течение на случая и да ви поканя на среща с мистър Картър, моя началник. Той ще ви обясни останалото.

— Бял тип, така ли?

— Аха. Ама иначе готин. От пет години работя при него. Ще ви хареса, а особено ще ви допадне това, което ще ви каже.

Сълзите в очите й изчезнаха. Тя вдигна рамене и каза:

— Е, хубаво.

— Кога ви свършва смяната? — запита той.

— В четири и половина.

— Нашият офис е на Кънетикът Авеню, на петнайсет минути оттук. Мистър Картър ще ви очаква. Имате визитката ми.

Тя отново погледна картичката му.

— И още нещо, много важно — прошепна Родни. — Работата ще се уреди само ако си траете. Всичко е тайна. Правете, каквото ви каже мистър Картър, и ще се сдобиете с повече пари, отколкото някога сте мечтали. Но ако се разчуе, няма да получите нищо.

Аделфа кимаше енергично.

— И започнете да си мислите къде ще се преместите.

— Да се местя ли?

— Трябва ви нов дом в друг град, където никой не ви познава и никой не знае, че имате много пари. Хубава къщичка на безопасна улица, където деца карат велосипеди по тротоарите, няма пласьори на дрога, няма улични банди и метални детектори на вратите на училищата. И където няма роднини, които да ви гонят заради парите. Приемете един приятелски съвет от човек, който е имал вашето детство. Преместете се. Напуснете този град. Ако се приберете у дома с толкова много пари, жива ще ви изядат.

 

 

Поредната офанзива на Клей срещу персонала на СОЗ му осигури мис Глик, вярната секретарка, която и за миг не се замисли над предложението да получи двойна заплата, както и старата му дружка Полет Тълос. Макар иначе да беше добре осигурена от отсъстващия си съпруг гърка, тя подскочи при възможността да изкарва по 200 000 долара годишно вместо досегашните 40 000. Действията на Клей бяха провокирали две настойчиви телефонни обаждания от Гленда, на които не бе благоволил да отговори, както и цяла поредица остри имейли, поне засега също оставени без последствия. Клей мислено си обеща да се срещне с нея при първа възможност и да й даде някакво що-годе правдоподобно обяснение, задето бе задигнал най-свестните й хора.

Сякаш в противовес на въпросните свестни хора той нае на работа и съквартиранта си Джона, който — макар да нямаше практически опит като юрист и да бе взел чак на петия път изпитите за правоспособност — винаги го изслушваше и подкрепяше. Освен това Клей се надяваше приятелят му да усвои и известни правни умения. Джона беше голямо дрънкало и си падаше по чашката, така че Клей му спести повечето подробности около създаването на новата си фирма. Смяташе постепенно да го посвети в нещата, но отначало да кара полека. Джона си бе договорил заплата от 90 000 долара годишно, което беше по-малко от тази на главния стажант, но във фирмата никой не знаеше колко изкарват останалите. Една счетоводна къща на третия етаж в сградата — също новооснована — се занимаваше със сметките и заплатите.

Клей даде на Джона и Полет същите предпазливи обяснения, както и на Родни: случайно се бил натъкнал на заговор за правене на изследвания с експериментално лекарство, но името на лекарството и името на компанията, провела изследванията, оставали тайна за вечни времена. Той вече бил влязъл във връзка с компанията и постигнал споразумение. Ставало дума за сериозни суми, което изисквало пълна секретност. Вършете си работата и не задавайте въпроси. От нас се иска да създадем една добра фирмичка, да изкараме доста пари и същевременно хубавичко да се позабавляваме.

Е, кой би могъл да откаже на подобно предложение?

Мис Глик посрещна Аделфа Тико като първия клиент, престъпил прага на лъскавия офис (което всъщност си беше истина). Всичко ухаеше на ново — боята по стените, мокетът на пода, италианската кожена гарнитура в приемната Мис Глик поднесе на Аделфа вода в кристална чаша, която никога преди не бе ползвана, след което продължи да подрежда лъскавото си бюро от хром и стъкло. След това беше ред на Полет. Тя въведе Аделфа в кабинета си за предварителен разговор, който беше нещо повече от лековати женски приказки. Докато двете си бъбреха, Полет водеше бележки за произхода и семейството на Аделфа, макар че Макс Пейс отдавна бе събрал всичките й данни. Освен това Полет намери верните думи на утеха за една скърбяща майка.

Дотук всички бяха чернокожи; Аделфа Тико се чувстваше сред свои.

— Всъщност вие вече познавате мистър Картър — подхвърли Полет, придържайки се към сценария, който бяха разработили заедно с Клей. — Той беше в съдебната зала, както и вие. Съдията го назначи за адвокат на Текила Уотсън, но той отказа да поеме делото. Иначе нямаше да бъде в състояние да ви представлява.

Аделфа изглеждаше точно толкова объркана, колкото бяха очаквали. Полет продължи да я обработва:

— Двамата с мистър Картър сме работили заедно пет години в СОЗ. Преди няколко дни напуснахме и открихме тази кантора. Ще го харесате. Много приятен човек и добър юрист. Честен и лоялен към клиентите си.

— Вие май сега започвате, а?

— Да. Клей отдавна мечтаеше да открие собствена фирма. Помоли ме да работя при него. В добри ръце сте, Аделфа.

Объркването на Аделфа премина в изумление.

— Имате ли въпроси? — запита Полет.

— Толкова много, че не ми иде наум отде да захвана.

— Разбирам ви. Един съвет: не задавайте много въпроси. Една голяма компания желае да ви плати значителна сума пари, за да предотврати евентуално дело като следствие от смъртта на вашия син. Ако проявите колебание или излишно любопитство, може накрая да се окажете с празни ръце. Просто вземете парите, Аделфа. Грабвайте парите и дим да ви няма.

Най-после дойде време за срещата с мистър Картър и Полет я поведе по коридора към големия ъглов кабинет. Вече близо час Клей крачеше нервно насам-натам, но когато Аделфа влезе, той съумя да я посрещне невъзмутимо като пореден клиент на фирмата. Връзката му беше разхлабена, ръкавите на ризата навити, бюрото покрито с книжа и папки, сякаш беше заринат в съдебни дела на много фронтове. Полет се повъртя наоколо, докато се убеди, че ледът между двамата е стопен, след това по сценария се извини и изчезна.

— Аз ви познавам — каза Аделфа.

— Да, бях в съдебната зала при предявяване на обвинението. Съдията се опита да ми възложи делото, но аз се измъкнах. Сега работя за другата страна.

— Слушам ви.

— Сигурно си объркана от всичко това.

— Вярно е.

— Всъщност нещата са много прости. — Клей приседна на ръба на бюрото и се взря от горе на долу в излъчващото безкрайно учудване лице. Скръсти ръце на гърдите и се опита да си даде вид, че не му е за пръв път. После заразказва собствената си версия на историята за голямата фармацевтична компания, която, макар и по-усукана и цветиста от тази на Родни, в общи линии я повтаряше, без да излага нови факти. Аделфа седеше в ниското кожено кресло, стиснала ръце в скута, върху бежовите си униформени панталони, с немигащи очи, незнаеща на какво и на кого да вярва.

Приключвайки разказа си, Клей каза:

— Та те предлагат да ти платят една камара пари, и то още сега.

— Кои „те“?

— Фармацевтичната компания.

— Тя няма ли си име?

— Има няколко имена и няколко адреса, така че ти никога няма да узнаеш истинското й име. Това е част от сделката. Ние, ти и аз, адвокат и клиент, трябва да се споразумеем всичко да си остане тайна.

Най-после тя примигна, размърда се в креслото и отново сключи ръце в скута. Очите й се замъглиха, докато сведе поглед към скъпия нов персийски килим, който заемаше половината от кабинета на Клей.

— Колко са парите? — запита тихо тя.

— Пет милиона долара.

— Божичко! — успя да каже само Аделфа Тико, преди да рухне. Покри очи с ръце и хълца дълго и безутешно, без да се опитва да спре. Клей й подаде една кърпичка от кутията.

 

 

Парите за обезщетенията бяха депозирани в „Чейс“, в същия клон, където беше и сметката на Клей, и само чакаха да бъдат разпределени. На бюрото на Клей се намираха документите, които Макс бе подготвил; той я запозна с тях и й обясни, че парите ще й бъдат преведени на следващата сутрин, още с отварянето на банката. Пред нея запрелиства купчините книжа, като й обръщаше внимание върху основните правни положения от споразумението и я караше да се подписва тук и там. Аделфа беше толкова зашеметена, че почти не говореше.

— Имай ми доверие — повтаряше той. — Ако искаш парите, сложи един подпис тук!

— Имам чувството, че върша грях — каза по едно време тя.

— Не, греха го е извършил друг. Ти си жертвата на този грях, Аделфа, а сега си и моя клиентка.

— Трябва да се посъветвам с някого — каза тя след поредния подпис.

Но нямаше с кого. Според Макс около Аделфа се навъртал някакъв мъж, но нямал вид на човек, на когото можела да се довери за каквото и да било. Братята и сестрите й били разпръснати от Вашингтон до Филаделфия, но и те не били много по-умни. И двамата й родители били починали.

— Би било грешка — отвърна Клей. — С тези пари можеш да уредиш живота си, но просто трябва да мълчиш. Ако започнеш да се хвалиш, парите ще те унищожат.

— Никак не ме бива да се оправям с пари.

— Ние можем да ти помогнем. Ако искаш, Полет би могла да ти дава съвети и да наглежда сметките ти.

— Да, много искам.

— Нали затова сме тук.

Полет я откара до вкъщи; в следобедните задръствания пътуването отне много време. После каза на Клей, че по пътя Аделфа почти не говорела, но когато стигнали до дома, не й се слизало от колата. Двете поседели заедно около половин час и си говорили за новия й живот. Край на социалните помощи, край на изстрелите нощем, край на молитвите към Бога да закриля децата й. Никога повече нямало да се тревожи за своята и тяхната безопасност, както се била тревожила за Рамон.

Никакви улични банди. Никакви ужасни училища.

Когато се сбогували, Аделфа плачела.