Джон Гришам
Кралят на исковете (8)

8

Апартаментът на Клей се намираше в застаряващ жилищен комплекс в Арлингтън. Когато го нае преди четири години, той още не бе чувал за БВХ Груп. Едва по-късно разбра, че компанията е построила целия комплекс в началото на осемдесетте и че това е един от първите мащабни проекти на Бенет. Но очакваните печалби така и не дошли, оттогава комплексът на няколко пъти бил препродаван, така че сега нито цент от наема на Клей не отиваше в джоба на Бенет. Истината беше, че никой член на семейство Ван Хорн, дори самата Ребека, не знаеше, че Клей живее в нещо, построено от тях.

Съквартирант на Клей в двустайния апартамент беше Джона, стар приятел от Юридическия факултет, който на четири пъти бе късан на изпитите за член на адвокатската колегия, докато накрая ги бе взел, но въпреки това се препитаваше с продажба на компютри и за половин ден изкарваше повече пари, отколкото Клей за цял — факт, на който Клей героично се опитваше да не придава значение.

На сутринта след раздялата с Ребека Клей извади „Уошингтън Поуст“ от пощенската кутия и се настани на кухненската маса с първата си чаша кафе за деня. Както обикновено отвори направо на финансовия раздел за един кратък, злорад поглед върху жалкото борсово представяне на БВХГ. Акциите на компанията почти не се търсеха и малцината заблудени инвеститори бяха повече от доволни да се отърват от тях за 0,75 долара на парче.

Е, кой беше загубенякът в случая?

И най-важното: нито дума за толкова важните изслушвания в подкомисията на Ребека.

След като се порадва на унижението на противниците си, Клей се прехвърли на спортните страници, като си каза, че е време да забрави за семейство Ван Хорн. И за тримата.

В седем и двайсет — тогава обикновено закусваше мюсли с прясно мляко — телефонът иззвъня. Той се усмихна и си каза: „Тя е. Връща се вече!“ Никой друг не би му звънял толкова рано сутрин. Освен може би интимният приятел или съпругът на поредната дама, която си отспиваше снощния махмурлук в леглото на Джона. През годините Клей на няколко пъти бе отговарял на подобни позвънявания. Джона обожаваше жените, особено заетите. Казваше, че в тях вижда далеч по-сериозно предизвикателство.

Само дето не беше Ребека, нито поредният измамен съпруг или интимен приятел.

— Мистър Клей Картър? — запита непознат мъжки глас.

— На телефона.

— Мистър Картър, казвам се Макс Пейс и набирам служители за юридически фирми в Ню Йорк и Вашингтон. Вашето име привлече вниманието ни и мисля, че мога да ви предложа две много съблазнителни длъжности. Имате ли нещо против да ви поканя на един обяд?

Клей си глътна езика. По-късно, под душа, щеше с учудване да си спомни, че идеята за един хубав обяд бе първото нещо, което му бе хрумнало.

— Ами става — успя да каже той. Ловците на мозъци, както им викаха, бяха неразделна част от правната професия, както и от всяка друга. Само дето те рядко си губеха времето с постното меню в СОЗ.

— Добре тогава. Да се срещнем във фоайето на хотел „Уилард“, да речем, точно в дванайсет?

— Става — повтори Клей, докато погледът му пробяга върху купчината неизмити чинии в мивката. Май беше истина. Май не сънуваше.

— Благодаря, тогава доскоро. Мистър Картър, уверявам ви, че няма да си загубите времето.

— Ъъъ, добре.

Макс Пейс затвори; няколко секунди Клей остана неподвижен, стиснал слушалката, вперил поглед в мръсните чинии, докато се чудеше кой от бившите му състуденти в Юридическия се опитва да му свие тоя мръсен номер. Или може би Бенет Булдозера му отмъщаваше като за последно?

Той не се бе сетил да поиска телефонния номер на Макс Пейс. Не му бе дошло на ума дори да го запита за коя агенция работи.

Да не говорим, че нямаше чист костюм. Притежаваше общо два костюма — и двата сиви, единият плътен, другият тънък. Служебният му гардероб, така да се каже. Слава богу, в СОЗ нямаше задължителен стил на обличане, така че там той обикновено ходеше със светъл памучен панталон и синьо сако. Когато се явяваше в съда, прибавяше вратовръзка, но я сваляше още с излизането си от съдебната зала.

Под душа Клей реши, че облеклото няма значение. Макс Пейс знаеше къде работи и имаше известна представа колко малко пари изкарва. Така че, ако Клей се явеше на срещата с протрити памучни панталони, тъкмо щеше да има основание да се пазари за повече пари.

Докато висеше в задръстването по моста „Арлингтън Мемориъл“, той реши, че най-вероятно се е намесил баща му. Навремето старият Картър бе принуден да напусне Вашингтон, но все още имаше връзки и сигурно бе намерил сили да поиска една последна услуга за сина си. Когато дългата и славна кариера на Джарет Картър бе завършила със зрелищен провал, той бе подтикнал сина си към попрището на обществен защитник. Сега обаче периодът му на чиракуване бе приключил. След пет години, прекарани в окопите, бе дошло време Клей да си потърси истинското място в професията.

Какви ли бяха фирмите, които се интересуваха от него?

Той беше силно заинтригуван от неизвестността. Баща му ненавиждаше големите фирми по Кънетикът и Масачузетс Авеню, които се занимаваха основно с корпоративни сделки или с лобиране. Не си падаше много и по дребните фирмички, които разлепваха реклами по автобусите и уличните стълбове и задръстваха системата с разни идиотски дела. В някогашната кантора на Джарет имаше общо десет адвокати, десет безстрашни воини на съдебната зала, които печелеха дела и се търсеха на пазара.

— Нещо такова ми трябва — помърмори на себе си Клей, докато гледаше река Потомак под моста.

 

 

След като стоически изтърпя най-безплодната сутрин в цялата си кариера, в единайсет и половина Клей излезе от офиса и бавно подкара към хотел „Уилард“, който сега официално се наричаше „Уилард Интърнешънъл“. Във фоайето го пресрещна мускулест млад мъж, който му се стори смътно познат.

— Мистър Пейс е в стаята си — обясни той. — Предпочита да се срещне с вас там, ако не възразявате. — Двамата тръгнаха към асансьора.

— Става — каза Клей, докато се питаше как толкова лесно го бяха познали.

Докато асансьорът се изкачваше, двамата се опитваха да не се поглеждат. Кабината спря на седмия етаж и придружителят на Клей почука на вратата, на която пишеше „Апартамент Теодор Рузвелт“. Вратата моментално се отвори и в рамката й се появи самият Макс Пейс, делово усмихнат. Беше на около четирийсет и пет, с вълниста тъмна коса и тъмни мустаци, с черни джинси, черна тениска и островърхи черни ботуши. Холивуд гостуваше на „Уилард Интърнешънъл“. Мъжът не приличаше точно на корпоративния посредник, когото Клей бе очаквал да види. Още докато се ръкуваха, той си каза, че трябва да е готов на всякакви изненади.

Бодигардът бе отпратен с поглед.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Макс Пейс, докато го въвеждаше в овалния салон с мраморен под.

— Няма проблем — каза Клей, докато обхождаше с поглед апартамента; от салона във всички посоки водеха врати. — Не е лошо тук.

— Смятам да остана още няколко дни — каза Пейс. — Казах си, че можем да хапнем горе, ще поръчаме рум сървис, за да си поговорим на спокойствие.

— Нямам нищо против — отвърна Клей. Хрумна му един въпрос, който повлече след себе си и други. Как така един вашингтонски ловец на мозъци можеше да си позволи този чудовищно скъп апартамент? Защо нямаше офис някъде наблизо? И защо му беше нужен бодигард?

— Имате ли предпочитания към нещо конкретно?

— Аз съм лесен.

— Тук предлагат един нелош специалитет, сьомга с малки калмарчета. Вчера го поръчах, струва си.

— Ще го опитам. — Точно сега Клей би опитал всичко, защото умираше от глад.

Макс вдигна телефона, докато Клей поглъщаше гледката към Пенсилвания Авеню. Когато обедът бе поръчан, двамата седнаха до прозореца и бързо обсъдиха времето, последната поредица загуби на „Ориолс“, все по-западащата икономика. Пейс изглеждаше доста начетен; явно не му представляваше трудност да разговаря на всякакви теми. Беше и доста развит физически и явно държеше хората да го забелязват. Тениската му беше изпъната на гръдния кош и раменете и всеки път, когато поглаждаше мустаците си — а той го правеше често, — бицепсите му се свиваха и разпускаха.

Приличаше повече на каскадьор, отколкото на ловец на мозъци за големите фирми.

След като побъбриха десетина минути, Клей го запита:

— Тези две фирми, за които споменахте… Кажете ми нещо повече за тях.

— Те не съществуват — каза Макс. — Признавам, че ви излъгах. Същевременно ви обещавам повече да не го правя.

— Вие не сте ловец на мозъци, така ли?

— Не.

— Какъв сте тогава?

— Аз съм пожарникар.

— Много благодаря, това улеснява нещата.

— Оставете ме да довърша. Знам, че ви дължа някои обяснения, и ви обещавам, че когато приключа, ще останете доволен.

— Съветвам ви да говорите по-бързо, Макс, защото търпението ми е на привършване.

— Спокойно, мистър Картър. Мога ли да ви наричам Клей?

— Още не.

— Добре тогава. Аз съм агент, тясно специализиран посредник на свободна практика. Клиентите ми са големи корпорации, които ме наемат да им гася пожарите. Оплескват нещо, после откриват грешката, преди да са я открили адвокатите на потърпевшата страна, при което ме викат тихомълком да изчистя оплесканото и по възможност да им спестя доста пари. Моите услуги се търсят много. Не твърдя, че името ми е Макс Пейс, може да се казвам и другояче. Това няма значение. Кой съм и откъде съм, не ви интересува. Важното за вас е, че съм нает от една голяма компания, за да угася поредния пожар. Въпроси?

— Твърде много, за да почна да ги задавам сега.

— Изчакайте тогава. Не мога да ви съобщя и името на клиента, поне за момента, а може би и изобщо. Ако постигнем споразумение, бих могъл да ви разкрия повече. И така, моят клиент представлява многонационална фармацевтична корпорация. Името й сигурно ви е познато. Произвежда широка гама продукти, като се почне от обикновени лекарства за главоболие, дето ги има във всяка домашна аптечка, и се стигне до най-силни медикаменти против рак или затлъстяване. Стара, отдавна наложила се на пазара фирма с безупречна репутация. Преди около две години изобретява лекарство, което, както твърди, лекува зависимост от наркотици на опиумна или кокаинова основа. Много по-усъвършенствано от метадона, но макар да помага, самото то предизвиква пристрастяване и зависимост и с него често се злоупотребява. Да го наречем „Тарван“ което всъщност е било работното му название. Открито е случайно, но за кратко време било изпробвано върху всякакви лабораторни животни. Резултатите били многообещаващи, но пък, от друга страна, при плъхове трудно се симулира наркомания.

— Така че им трябвали хора — обади се Клей.

Пейс поглади мустаците си и бицепсът му се сви и разпусна.

— Точно така. „Тарван“ показвал достатъчно потенциал, за да не дава денонощно мира на ония с костюмите. Представете си само: взимаш едно-единствено хапче на ден в продължение на деветдесет дни и си чист. Апетитът ти за дрога е убит без остатък. Не ти се докосва кокаин, не искаш да чуваш за хероин, за крек… просто ей така. А след като окончателно си се очистил, продължаваш да взимаш тарван, но през ден, и си оставаш чист, докато си жив. Почти светкавично излекуване на милиони наркомани. Представяте ли си каква печалба може да се реализира! Колкото и да струва, този препарат ще се продава, защото винаги ще се намери кой да плаща. Представете си само колко човешки живота ще бъдат спасени, колко престъпления ще бъдат предотвратени, колко семейства ще бъдат запазени, колко милиарда долара ще бъдат спестени от програмите за рехабилитация. Та колкото повече пресмятали ония с костюмите, толкова по-бързо им се искало да го пуснат на пазара. Но, както се досетихте и вие, трябвали им хора.

Той млъкна за миг и отпи от кафето. Тениската му трептеше, изопната върху внушителните мускули. После продължи:

— И тогава започнали да правят грешки. Избрали три града: Мексико Сити, Сингапур и Белград, и трите извън юрисдикцията на Агенцията по храните и лекарствата. Под прикритието на някаква неясна международна хуманитарна организация построили клиники за рехабилитация на наркомани, много хубави и надеждни заведения, където пациентите наистина били държани под ключ и били под тотален контрол. Подбрали най-закоравелите, най-пропадналите типове, които могли да открият, вкарали ги вътре, изчистили ги, провели им по един курс с тарван, като през цялото време наркоманите нямали представа какво се върши с тях. Пък и не им пукало особено, нали всичко било безплатно.

— Човешки лабораторни животни — каза Клей. Дотук историята беше завладяваща, а и Макс Пожарникаря го биваше за разказвач.

— Именно. При това достатъчно далеч от американската система на граждански искове. И от американската преса. И от американските закони. Блестящо замислено. Освен това препаратът действал безотказно. След трийсетдневен курс притъпявал апетита за дрога. След шейсет дни наркоманите се чувствали достатъчно добре без дозата си, а след деветдесет спокойно можели да се върнат на улицата. Всичко се наблюдавало най-стриктно: режим на хранене, физически упражнения, самото лечение, дори разговорите помежду им. Моят клиент поставил поне по един свой служител да наблюдава всеки пациент, а трите клиники са с по сто легла всяка! След три месеца пациентите били изписвани с условието през ден да се отбиват в клиниката, за да си получат дозата тарван. Деветдесет процента продължили амбулаторно курса на лечение и си останали чисти. Деветдесет процента! Само два процента се върнали към предишната зависимост.

— А останалите осем процента?

— Именно тези осем процента се оказали проблем за моя клиент, но тогава той не подозирал нищо. Тъй или иначе, те веднага попълвали бройката с нови хора на мястото на изписаните, докато за осемнайсет месеца около хиляда души изкарали курс на лечение с тарван. Резултатите надминали всички очаквания. Моят клиент вече подушвал печалби в размера на милиарди. При това без никаква конкуренция. Нито една друга фирма не разработвала подобен препарат. Повечето фармацевтични компании се били отказали още преди години да търсят лекарство за наркоманията.

— А каква била следващата им грешка?

Макс помълча за миг, после каза:

— Много са.

Чу се звънецът на вратата; обедът им пристигаше. Един келнер вкара количка с храна и пет минути се суети с чиниите и приборите. Клей стоеше до прозореца и гледаше замислено, с невиждащи очи, към Уошингтън Монюмънт. Най-после Макс даде бакшиш на човека и го изпрати до вратата.

— Гладен ли сте? — запита той.

— Не. Продължавайте. — Клей свали сакото си и седна на стола. — Мисля, че най-хубавото предстои.

— Хубаво или лошо, зависи от гледната точка. Следващата им грешка била да докарат цирка в Щатите. Оттук нататък играта загрубяла. Моят клиент бил избрал трите места за клиниките така, че на едното да живеят главно европейци, на другото азиатци и на третото латиноси. Трябвало му и място с чернокожи.

— Във Вашингтон има достатъчно.

— Същото си казал и моят клиент.

— Лъжете ме, нали? Кажете ми, че не е истина.

— Веднъж вече ви излъгах, мистър Картър. И обещах да не го правя повече.

Клей бавно се изправи на крака и отново пристъпи към прозореца. Макс го наблюдаваше внимателно. Храната изстиваше, но и двамата не забелязваха. Времето сякаш беше спряло.

Изведнъж Клей се обърна и запита:

— Текила, нали?

Макс кимна и каза:

— Да.

— А също и Уашад Портър.

— Да.

Мина цяла минута. Клей скръсти ръце и се облегна на стената с лице към Макс, който приглаждаше мустаците си.

— Продължавайте.

— При около осем процента от пациентите нещо се обърква — каза Макс. — Моят клиент няма представа какво и как, нито пък кои са в рисковата група. Но тарванът по някакъв начин ги кара да стават агресивни и да искат да убиват. Просто и ясно. След около сто дни нещо в мозъка им превърта и ги обзема неудържима кръвожадност. Няма значение дали преди са били предразположени към насилие, или не. Нито пък имат значение възрастта, полът, расата и така нататък.

— Дотук имаме осем убити.

— Поне толкова. Но в бордеите на Мексико Сити трудно се води статистика.

— А във Вашингтон колко са?

Беше първият въпрос, на който Макс не отговори направо.

— След малко ще стигнем и до това. Нека да завърша. Няма ли да седнете? Не ми е приятно да ви гледам от долу на горе, докато говоря.

Клей се подчини и седна.

— Следващата им грешка е била да заобиколят Агенцията по храните и лекарствата.

— Естествено.

— Моят клиент има много високопоставени приятели в този град. Той е опитен в купуването на политици чрез щедри дарения за предизборните им кампании, в осигуряването на фиктивни работни места за съпруги, приятелки и бивши секретарки, както и във всички номера, на които са майстори богатите корпорации. Така че била сключена мръсна сделка, в която били замесени големи хора от Белия дом, от Държавния департамент, от Агенцията за борба с наркотиците, от ФБР, както и от една-две други федерални агенции. Разбира се, нямало нищо черно на бяло, никакви пари, никакви подкупи. Моят клиент просто успял да убеди достатъчно хора, че препаратът „Тарван“ имал всички шансове да спаси света, ако му бъдело разрешено да го изпробва в още само една човешка лаборатория. Тъй като на АХЛ са нужни две до три години за първоначално одобрение и тъй като моят клиент и без това имал приятели в Белия дом, сделката била сключена. После въпросните големци, чиито имена нямат значение, намерили начин да вкарат тарвана контрабанда в няколко подбрани клиники за рехабилитация във Вашингтон, всичките на бюджетна издръжка. Ако препаратът покажел добри резултати и тук, Белият дом и останалите важни хора щели да принудят АХЛ да го одобри по най-бърз начин за производство и продажба.

— Когато се е сключвала тази сделка, вашият клиент знаел ли е за осемте процента?

— Не мога да кажа. Моят клиент не споделя всичко с мен. Нито пък аз му задавам излишни въпроси. Задачата ми е друга. Тъй или иначе, подозирам, че моят клиент не е знаел за осемте процента. Иначе едва ли би поел риска да провежда експериментите си и тук. Просто събитията са се развили прекалено бързо, мистър Картър.

— Вече можеш да ми викаш Клей.

— Благодаря, Клей.

— Няма защо.

— Казах, че подкупи не е имало. Така поне твърди моят клиент. Но нека бъдем реалисти. По първоначални изчисления печалбите от тарвана за следващите десет години се очаквало да достигнат трийсет милиарда долара. Говоря за печалбите, не за брутните продажби. Същевременно за същия период се очаквали икономии от около сто милиарда долара федерални субсидии за лечение на наркомани. Естествено е при такива суми някой някъде по веригата да намаже нещо.

— Но всичко това е вече минало, така ли?

— О, да. Препаратът е изтеглен от употреба преди шест дни. Онези прекрасни клиники в Мексико Сити, Белград и Сингапур са били затворени посред нощ, а целият им персонал се е изпарил. Всички експерименти са забравени. Цялата документация е нарязана и унищожена. Моят клиент никога не е чувал за лекарство на име „Тарван“. Така бихме желали да си остане и занапред.

— Тук вече ми се струва, че на сцената се появявам аз.

— Само ако искаш. Ако откажеш, ще поканя следващия адвокат.

— Ако откажа какво?

— Сделката, Клей, ако откажеш сделката. До този момент от наркомани, лекувани с тарван, са убити петима души във Вашингтон. Има и един нещастник в кома, който едва ли ще прескочи трапа. Първата жертва на Уашад Портър. Общо шест. Ние знаем кои са, как са загинали, кой е убиецът, всичко. Искаме да станеш адвокат на семействата им. Представяш им се, сключваш с тях договор да ги представляваш, ние си плащаме, всичко приключва по най-бързия начин. Никакви дела, никаква преса, никакви следи.

— Защо ще се съгласят да ме наемат?

— Защото нямат представа, че могат да съдят някого. От тяхна гледна точка покойниците са жертва на сляпо улично насилие. За тях това е начин на живот. Някой си там уличен гамен застрелял детето ти, погребваш го, после гамена го арестуват, ти отиваш на делото и се надяваш, че ще го тикнат в затвора, където ще пукне. Но никога не би ти хрумнало да съдиш когото и да било. Кого ще съдиш, гамена? Никой, дори най-изгладнелият адвокат, не би се съгласил да те представлява. Така че ще те наемат, понеже ти ще им отидеш на крака, ще им кажеш кой е виновникът, ще ги увериш, че ако си кротуват и не вдигат шум, ще получат по извънсъдебен ред четири милиона долара обезщетение.

— Четири милиона долара — повтори замислено Клей, сякаш пресмяташе това малко ли е или много.

— Всичко е риск, Клей. Ако някой адвокат надуши за тарвана, а между нас казано, ти си първият, на когото изобщо предлагам някаква информация, тогава ще започнат съдебни процеси. Представи си, че въпросният адвокат е опитен боец, който успее да си подбере дванайсет съдебни заседатели, всичките черни, всичките от Вашингтон.

— Не ми се струва особено трудно.

— Разбира се, че е лесно. Представи си също така, че по някакъв начин въпросният адвокат се сдобие с доказателства. Може би не всички документи са били унищожени. Или което е по-вероятно, някой от служителите на моя клиент е човек с гражданска съвест. Така или иначе, ако се стигне до процес, семейството на пострадалия със сигурност ще спечели. И то вероятно някаква огромна сума. С моя клиент ще бъде свършено, акциите му на борсата ще рухнат. Представи си най-лошия възможен сценарий, Клей, и бъди сигурен, че шефовете на компанията също си го представят, защото те наистина са извършили нещо лошо. И го знаят, и искат да поправят стореното. Като същевременно ограничат последствията за себе си.

— За тях четири милиона долара са трохи.

— И да, и не. Да вземем например Рамон Тико. Двайсет и две годишен, работи някъде на час и изкарва, да речем, шест хиляди долара годишно. Статистически му остава да живее още петдесет и три години и ако приемем, че му удвоят заплатата, икономическата стойност на неговия живот, приравнена в днешни пари, е около половин милион долара. Толкова струва този човек.

— Да, но при едно дело могат да му присъдят много по-голямо наказателно обезщетение.

— Зависи. Много ще им е трудно да докажат каквото и да било, Клей, понеже няма нищо черно на бяло. Папките, които иззе вчера, не съдържат никакви улики. Възпитателите от лагер „Спасение“ и от „Чисти улици“ нямат представа какви медикаменти са давали на пациентите си. От АХЛ не са и чували за тарвана. Моят клиент е готов да похарчи един милиард долара за адвокати, за експерти, за когото трябва, но да защити интересите си. И понеже моят клиент е наистина виновен, той се готви за война!

— Шест пъти по четири милиона, това са общо двайсет и четири милиона долара.

— Прибави и десет за адвоката.

— Десет милиона?

— Да, Клей. Това е сделката. Десет милиона долара е твоят хонорар.

— Сигурно се шегуваш.

— Напълно съм сериозен. Общо трийсет и четири. Готов съм да подпиша чековете още сега.

— Имам нужда да се поразходя.

— Ами обядът?

— Не съм гладен.