Джон Гришам
Кралят на исковете (15)

15

Единствената лекция, насрочена за девет сутринта в събота, беше върху новото законодателство за групови искове, което се обсъждаше в Конгреса. Темата не беше привлякла много публика. Срещу петте си хиляди долара обаче Клей бе твърдо решен да попие колкото се може повече информация; измежду малцината присъстващи той очевидно беше единственият без махмурлук. Тази сутрин в голямата зала на „Сонеста“ мнозина разнасяха чаши с димящо кафе.

Лекторът беше вашингтонски адвокат и лобист, който от самото начало настрои слушателите против себе си, като разказа два мръсни вица. Публиката се състоеше само от мъже, всичките бели, сякаш докарани от някое университетско общежитие, но въпреки това не бяха в настроение за безвкусни вицове. Презентацията бързо деградира от несръчен опит за хумор в тотална скука. Въпреки това, поне за Клей материята представляваше известен интерес; той не знаеше почти нищо за груповите искове и за него всичко беше ново.

В десет можеше да избира между дискусия за последните развития по случая с „Тънкия Бен“ и презентация от някакъв адвокат, специализиран в отравяния с миниум; втората тема не го интересуваше, затова отиде на дискусията. Този път залата беше препълнена.

„Тънкия Бен“ беше условното название на печално известен препарат за отслабване, предписван на милиони пациенти. Производителят на препарата бе натрупал милиарди и бе на път да покори света, когато внезапно у част от пациентите се появиха усложнения. Главно сърдечни проблеми, за които виновно очевидно бе неговото лекарство. Внезапно изправена пред лавина от съдебни искове, компанията нямаше желание да ходи на съд; тя имаше доста дълбоки джобове и започна да подкупва ищците с огромни обезщетения. През последните три години адвокати по групови искове от всичките петдесет щата се надпреварваха да привличат жертви на „Тънкия Бен“ за свои клиенти.

Зад масата на подиума с лице към публиката бяха седнали четирима адвокати и водещ. Столът до Клей остана свободен до последния момент, когато някакъв дребен, но оперен адвокат се втурна в залата и се тръсна на него. Без да каже дума, той наизвади от куфарчето си бележници, папки с материали от семинара, два мобилни телефона и пейджър и занарежда всичко около себе си. Едва когато командният му пост беше готов, а Клей изтикан максимално встрани, дребосъкът вдигна глава и прошепна:

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна неохотно Клей, който не гореше от желание да бъбри с непознати. Хвърли поглед към мобилните комуникации на съседа си и се запита кой нормален човек би се сетил да му звъни в събота в десет сутринта.

— Колко дела водиш? — запита адвокатът, отново шепнешком.

Интересен въпрос, на който Клей се оказа неподготвен да отговори. Току-що бе приключил случая „Тарван“ и се подготвяше за атаката с „Дайлофт“, но истината беше, че точно в момента нямаше нито едно заведено дело. Само дето истината не беше за казване сред тези хора, свикнали да се хвалят и да раздуват успехите си.

— Двайсет-трийсет — отвърна той.

Колегата се намръщи, сякаш отговорът на Клей беше напълно неприемлив, и за няколко минути разговорът напълно замря. Междувременно един от лекторите бе взел думата и залата беше притихнала. Изложението беше посветено на производителя на „Тънкия Бен“. Фирмата имала няколко поделения, всичките до едно печеливши. Курсът на акциите й не бил пострадал след скандала. Напротив, след всяко по-голямо изплатено обезщетение курсът не помръдвал — сигурен знак, че инвеститорите имали доверие във финансовата състоятелност на компанията.

— Това е Патън Френч — прошепна дребосъкът на Клей.

— Кой е той?

— Най-великият адвокат по групови искове в цялата страна. Само за миналата година има триста милиона долара хонорари.

— Ще говори и по време на обяда, нали?

— Същият, гледай да не го изтървеш.

Мистър Френч тъкмо обясняваше с най-досадни подробности как досега на приблизително триста хиляди пострадали от „Тънкия Бен“ били изплатени обезщетения за общо 7,5 милиарда долара. Същевременно с помощта на експерти той бил успял да изчисли, че в страната имало още около стотина хиляди жертви на препарата, за които можело да се получат допълнително между два и три милиарда. Компанията и нейните застрахователи разполагали с предостатъчно пари, за да платят остатъка, така че от присъстващите в залата зависело да издирят останалите случаи и да приберат парите. Това наистина възпламени тълпата.

Клей нямаше желание да се включи в мелето. Трудно му беше да повярва, че този нисък, трътлест, надут фукльо с микрофона е успял да издои триста милиона за себе си само за една година и при това има мотивация да се бори за още. Дискусията се насочи към по-изобретателни методи за привличане на клиенти. Един от участниците бил изкарал толкова пари от „Тънкия Бен“, че можел да си позволи да държи на заплата двама лекари, чиято единствена задача била да тичат от град на град и да търсят евентуални жертви на препарата. Друг разчитал единствено на телевизионни реклами — тема, която поначало интересуваше Клей, поне докато не се изроди в срамния спор дали е по-уместно един адвокат да се явява лично по телевизията, или може да наеме за целта някой третостепенен актьор.

Темата, която странно отсъстваше от дискусията, засягаше стратегиите за водене на дела: разчитане на експертизи, изслушване на показания на информатори, подбор на съдебни заседатели — обичайната практическа информация, която би следвало да обменят участниците в подобни семинари. Клей бързо разбра, че подобни случаи рядко стигат до съда. Съдебната практика нямаше нищо общо в случая. Всичко опираше до умението за набиране на клиенти. И до изкарването на тлъсти хонорари. В хода на дискусията както четиримата на подиума, така и голяма част от задаващите въпроси от публиката не се сдържаха да намекнат, че всеки от тях съвсем неотдавна е спечелил милиони от извънсъдебни споразумения.

Клей почувства нужда да си вземе още един душ.

В единайсет преди обяд местният представител на „Порше“ даваше коктейл. Напливът бе огромен — сурови миди, блъди мерита и безсрамни хвалби кой колко клиенти има. И как да намери още. Хиляда тук, две хиляди там. Очевидно тактиката беше да се съберат колкото се може повече случаи, после да се прехвърлят анблок направо на Патън Френч, който с удоволствие ги включваше в поредния си групов иск в Мисисипи, където контролираше съдии, определяше съдебни състави и раздаваше присъди. Там производителят на „Тънкия Бен“ не смееше да припари. Френч беше за родния си край това, което навремето е бил Ал Капоне за Чикаго.

Той отново се изказа в един, на обяда с традиционна френска кухня от Луизиана и местна бира. Бузите му бяха зачервени, езикът му още повече се беше развързал. Без да ползва бележки, се впусна в кратък исторически преглед на американската система на граждански искове и на нейната важност за защита на невежите маси от алчността на големите корпорации, произвеждащи некачествени и вредни продукти. Наред с останалите врагове на прогреса той не пропусна да изреди застрахователните компании, банките, многонационалните корпорации и Републиканската партия. Безогледният, необуздан капитализъм бил създал обществената потребност от доблестни герои като членовете на Клуба — тези храбри борци за справедливост, които не се боят да застанат с голи гърди срещу едрия бизнес, за да защитят интересите на малкия човек.

С годишен доход от триста милиона, на Патън Френч не му отиваше много да се представя за безкористен защитник на слабите. Но тълпата нямаше нищо против. Клей се огледа и не за пръв път през последния ден се запита дали не е единственият нормален човек в тази зала. Нима останалите бяха дотолкова заслепени от парите, че сериозно се взимаха за защитници на бедните, болните и онеправданите?

Та повечето притежаваха частни самолети!

Историйките на Френч се лееха като река. Групов иск за 400 милиона долара срещу производителя на некачествен препарат за сваляне на холестерола. Един милиард за лекарство против диабет, довело до смъртта поне на стотина души. Сто и петдесет милиона за неизправни електроинсталации в двеста хиляди жилища, станали причина за хиляда и петстотин пожара, при които загинали общо седемнайсет души. Публиката попиваше всяка негова дума. Монологът му беше изпъстрен с намеци за какво самият той харчи парите си.

— Това им струваше един нов „Гълфстрийм“ — пошегува се той по едно време, а тълпата му отвърна с искрени аплодисменти. След двайсет и четири часов престой в „Ройъл Сонеста“ Клей вече знаеше, че „Гълфстрийм“ е най-добрият частен самолет, както и че нов струва около 45 милиона долара.

Основен съперник на Френч по доходи бил някакъв адвокат от Мисисипи, специализирал се в дела срещу тютюневите компании. Изкарал над милиард долара от хонорари и си купил петдесет и пет метрова яхта. Старата яхта на Френч била дълга едва четирийсет и два метра, та неотдавна я бил заменил с шейсетметрова. На тълпата дори това й се стори забавно. В момента кантората на Френч разполагала с трийсет адвокати, но й трябвали още толкова. Бил женен за четвъртата си поред жена. Предишната му била отмъкнала апартамента в Лондон.

И тъй нататък. Този човек знаеше как да печели, но и как да харчи. Нищо чудно, че работеше по седем дни в седмицата.

Една общност от нормални хора би почувствала неудобство от вулгарността, с която Френч демонстрираше богатството си, но той очевидно познаваше добре своята публика. Нещо повече — амбицираше ги да печелят повече, да харчат повече, да завеждат повече дела, да се борят за повече клиенти. Изказването му продължи цял час и беше доста просташко, на места безсрамно, но нито за момент скучно.

Петте години, прекарани в СОЗ, явно бяха държали Клей настрана от много аспекти на съвременната адвокатска професия. Бе чел за групови искове, но нямаше представа, че онези, които ги практикуват, са така организирана и тясно специализирана гилдия. Те изобщо не изглеждаха кой знае колко способни; стратегията им се свеждаше до това да наберат колкото се може повече случаи и да ги решат по извънсъдебен път; воденето на дела далеч не беше силната им страна.

Френч можеше да продължи до безкрайност, но след час се оттегли сред бурни, макар и леко неловки ръкопляскания. В три следобед той отново щеше да говори. Този път имаше лекция по избиране на най-подходящата юрисдикция за решаване на даден казус. По всичко личеше, че следобедът ще е повторение на сутринта. Клей усети, че почва да му писва.

Той излезе да поскита из Френския квартал; интересуваха го не толкова баровете и клубовете за стриптийз, колкото галериите и антикварните магазинчета, макар че, обзет от внезапна спестовност, не купи нищо. Седна сам в едно кафене на Джаксън Скуеър, за да наблюдава колоритните типове, които минаваха по тротоара. Докато отпиваше от чашата, напразно се опитваше да си внуши, че горещата цикория му харесва. Макар да не бе записвал нищо на хартия, вече си бе направил наум аритметиката. От хонорарите по случая „Тарван“, минус 45 процента данъци, минус това, което вече бе похарчил, му оставаха кръгло около шест и половина милиона. Можеше да ги затвори в банката и да прибира по 300 000 годишно само от лихвите, което щеше да е осем пъти повече от заплатата му в СОЗ. Триста хиляди годишно правеше по 25 000 на месец, а Клей, седнал на сянка в кафенето в горещия следобед, просто не можеше да си представи как би могъл да похарчи толкова пари.

Това въобще не беше сън. Беше действителност. Парите вече бяха в сметката му. Щеше да е богат до края на живота си, без да се превърне в едно от онези нищожества в „Ройъл Сонеста“, които се перчеха със заплатите на частните пилоти и капитаните на яхтите си.

Единственият му проблем беше доста съществен. Той бе наел хора и им бе дал определени обещания. Родни, Полет, Джона и мис Глик бяха напуснали работните си места и му се бяха доверили сляпо. Не можеше сега просто да ги зареже насред пътя, да прибере парите и да избяга.

Премина на бира и взе следното дълбокомислено решение: да поработи здраво още известно време по случая „Дайлофт“; пък и, честно казано, би било огромна глупост да се откаже от такава златна мина. А когато случаят приключи, да раздаде на хората си огромни премии, да закрие фирмата и да заживее тихо и кротко в къщата в Джорджтаун, да пътува по света, когато си пожелае, да ходи за риба с баща си, да гледа как парите му се умножават и никога, при никакви обстоятелства, да не стъпи повече на събиране на Клуба на бойците адвокати.

Тъкмо си бе поръчал закуска от рум сървис, когато телефонът иззвъня. Беше Полет, която единствена знаеше, и то приблизително, къде се намира шефът й.

— Хубава ли е стаята ти? — запита тя.

— Всъщност, да.

— Има ли факс?

— Разбира се.

— Дай ми номера. Искам да ти пратя нещо.

Беше копие от изрезка от неделното издание на „Уошингтън Поуст“. Съобщение за предстояща женитба. На Ребека Алисън Ван Хорн и Джейсън Шуберт Майърс IV. „Мистър и мисис Бенет Ван Хорн от Маклийн, Вирджиния, имат удоволствието да оповестят годежа на тяхната дъщеря Ребека с мистър Джейсън Шуберт Майърс IV, син на мистър и мисис Д. Стивънс Майърс от Фолс Чърч…“ Снимката, макар фотокопирана от вестника и пропътувала по телефонна линия повече от хиляда и петстотин километра, беше достатъчно ясна: красиво момиче, което се омъжва за друг мъж.

Д. Стивънс Майърс беше син на Далас Майърс, личен адвокат на няколко американски президенти, като се почне от Удроу Уилсън и се стигне до Дуайт Айзенхауер. Според съобщението Джейсън бил завършил Юридическия факултет на Харвардския университет, като вече бил станал съдружник в „Майърс и О’Мали“ — може би най-старата и със сигурност най-консервативната юридическа фирма във Вашингтон. Той лично бе създал отдела им за интелектуална собственост и беше най-младият съдружник в историята на фирмата. Ако не се брояха кръглите му очила обаче, във външния му вид нямаше нищо интелектуално, макар Клей да съзнаваше, че тъкмо той едва ли би могъл да го оцени справедливо. Не, човекът не беше непривлекателен, но във всеки случай не беше за Ребека.

Сватбата била запланувана за декември в Епископалната църква в Маклийн; след това щяло да има прием в клуб „Потомак“.

За по-малко от месец тя бе намерила човек, в когото да се влюби достатъчно, за да се омъжи за него. Някой, готов да преглътне живота с Бенет и Барб. Някой с достатъчно пари, за да впечатли семейство Ван Хорн.

Телефонът отново иззвъня и отново беше Полет.

— Добре ли си? — запита тя.

— Нищо ми няма — отвърна с усилие той.

— Наистина съжалявам, Клей.

— Всичко беше приключило, Полет. От година насам беше на приключване. Това е хубава новина. Сега вече мога да я забравя напълно.

— Щом казваш…

— Нищо ми няма. Благодаря, че се обади.

— Кога се прибираш?

— Днес. Утре ще бъда в офиса.

Закуската пристигна, но той вече бе забравил кога я е поръчал. Пийна малко сок, но не докосна останалото. Може пък новата връзка на Ребека да не беше толкова нова. Може би тя просто бе търсила повод да го разкара, което не й бе струвало големи усилия. С всяка минута нейното вероломство му се струваше все по-чудовищно. Представяше си, просто виждаше как майка й дърпа конците някъде отзад, как я подтиква да скъса с него, как залага капана за Майърс, най-сетне как сега планира всяка най-дребна подробност от сватбата им.

— Върви по дяволите! — промърмори той на себе си.

Представи си как Майърс заема мястото му в леглото и при тази мисъл счупи празната чаша в стената; после се наруга, задето се държеше като идиот.

Колко ли души четяха в момента краткото съобщение и се сещаха за него? И си казваха: „Бързо го разкара, няма що…“ Или пък: „Брей, тая жена не си поплюва!“

Какво ли си мислеше самата Ребека за него? Какво ли удовлетворение изпитваше да чете съобщението за собствената си сватба и да си спомня за бедния стар Клей? Може би голямо. Или малко. Какво значение имаше? Мистър и мисис Ван Хорн без съмнение го бяха забравили за един ден. Защо и той просто не им отвърнеше със същото?

Тя бързаше, това поне беше ясно. Връзката им беше твърде отдавнашна и силна, а раздялата им твърде скорошна, за да може току-така да го прежали и замени с друг. Той бе спал с нея цели четири години, а този Майърс — едва месец, ако не и по-малко; във всеки случай Клей се надяваше, че не е било повече.

Върна се на Джаксън Скуеър; художниците, гледачите на карти, уличните музиканти и жонгльори бяха плъзнали наоколо. Купи си сладолед и седна на една пейка до статуята на Андрю Джаксън. Реши да й се обади или поне да й изпрати много поздрави по някого. После се зарече да си намери някоя умопомрачителна блондинка и да се покаже с нея. Може би дори да я заведе на сватбата — с къса пола и километрични бедра. С неговите пари нямаше да му е трудно да си хване каквато жена поиска. Или да си вземе под наем, ако се наложи.

— Свършено е, момче — каза си той на глас. — Стегни се, приятелю.

И я забрави, додаде наум.