Метаданни
Данни
- Серия
- Принцесите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Runaway Princess, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Боянов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 72 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Кристина Дод. Изчезналата принцеса
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 2010
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 978-954-455-067-7
История
- — Добавяне
9
— Няма, докато не ме пуснеш да стъпя. — Еванджелин не можеше да повярва какъв магарешки инат е този мъж. Време беше да научи, че и тя може да се запъва. — Няма да вляза в метоха, прилепнала за гърба ти.
Той се скова. Тялото му предаде на нейното смайването, което бе изпитал. Дланите върху коленете й се свиха. Доколкото Еванджелин можеше да прецени, никой не беше отказвал на този мъж.
Време беше някой да го направи.
Обви ръце около гърлото му, разхлаби връзките на наметалото и то се свлече. Даниор пусна краката й и ако не се бе хванала за него, тя също щеше да тупне долу. Този мъж разправяше, че не иска Еванджелин да нарани краката си, но очевидно не го беше еня за дупето й. Тя нямаше как да извърви пътя до Серефина на дупето си.
Внимателно се отдръпна от неговата топлина, от лекия мускусен аромат на здрав мъж в разцвета на силите си. После си даде сметка, че е попила неговия мирис. Близостта на пътуването я беше белязала с неговото ухание и тя нарочно реши да се отдръпне, да създаде дистанция там, където допреди малко цареше интимност.
— Благодаря ви, че ме пренесохте, Ваше Височество. Навярно сте уморен.
Този път той се съгласи с възможно най-саркастичния си тон.
— Да.
— Но въпреки всичко аз ви благодаря. — Еванджелин рязко дръпна въжето.
С огромно търпение той вдигна черното наметало и го метна в свивката на лакътя си.
Без да му обръща внимание, Еванджелин се загледа в околния пейзаж, разгърнал се надолу като географска карта. Във всички посоки, докъдето поглед стига, се въздигаха планини, коя от коя по-висока, със заснежени зъбери, страховити и неприветливи. Тя проследи извивката на скалите, покрай които бяха вървели, до мястото, където скатовете се сливаха с горските дървета. Алпийската ливада под метоха представляваше чисто и просто кръг, в който дърветата бяха отсечени в основата на дънера.
— Армиите на Наполеон маршируваха през тези планини на път да покорят Испания.
Еванджелин се взря в Даниор. Той също разглеждаше пейзажа, свъсил зловещо черните си вежди.
— За известно време той успя там, но никога не победи нас.
Така мисъл изобщо не й бе хрумвала. Баминия и Серефина се бяха сгушили върху гръбнака на Пиренеите между Франция и Испания. Наполеон сигурно ги е пожелал.
— Би ли се с него?
Синият му поглед я прогори с презрението си.
— Разбира се, че се бих с него. Иначе защо ще те оставям толкова дълго в училището? Според пророчеството не можем да се венчаем преди Разкритието, но ти щеше да живееш в замъците си, да обикаляш родината си, да си обкръжена от своите слуги и моите съветници. Щеше да научиш какви са кралските ти обязаности, а аз лично щях да се заема с последния етап от твоето обучение.
— Горкото момиче! — от все сърце възкликна Еванджелин. — Щеше да я смачкаш като буболечка.
— Щях да се отнасям към нея — към теб! — с всичкото уважение, полагащо се на кралицата на Бамфина.
За миг объркването я сграбчи в ноктите си.
— Ъ… Бамфина ли?
— Когато кристалното ковчеже е отворено и ние обединим страните си, ще кръстим нововъзникналото кралство. По този начин завинаги ще сложим край на враждите и пререканията.
— Бамфина? — Сега разбра. Комбинация от Баминия и Серефина. Кожата й се изприщи от раздразнение. — Сереминия повече гали ухото.
— Не ставай смешна.
Пое си дъх да го нахока хубаво, но си даде сметка, че той се държи смешно. Тя не бе Етелинда от Серефина. Не я интересуваше как ще кръстят незначителното си кралство.
Даниор я наблюдаваше с интерес, чакайки възраженията й. Тя решително присви устни и би се заклела, че той остана доста разочарован.
Проклетникът му неден! Да не би да харесваше техните караници?
Даниор отново дръпна звънеца и каза:
— Ще ми се да се размърдат по-чевръсто. Вътре ще си в безопасност.
В безопасност ли? Ах, да. Еванджелин погледна метоха. Сив дялан камък след сив дялан камък се точеха нагоре до безкрайност. Върху фасадата нямаше прозорци и вътре можеше да се промъкнеш само през ниската, тясна, обкована с желязо портичка. Сякаш който и да е уважаващ себе си нападател щеше да се бъхти дотук по този заобиколен маршрут. Само пътеката бе в състояние да се окаже препъникамък за цяла армия. Оттук Еванджелин можеше да избяга единствено с помощта на монахините.
Леона все повтаряше, че с питане и до Цариград се стига. Е, сега имаше шанс да докаже поговорката.
Железните панти изскърцаха, когато една възрастна калугерка се показа на вратата. Бяла забрадка обрамчваше широкото й, набръчкано лице. Жената се усмихна и им отправи традиционния бамински поздрав:
— Моят дом е ваш дом. Моят живот е ваш живот. Влезте да си отдъхнете.
Леона здраво й беше набила в главата баминските обноски и Еванджелин със запъване отвърна:
— Благословена да е къщата ви.
— Не била принцесата, ха! — измърмори Даниор и едновременно с това я натисна с ръка по главата и я избута през прага, защото знаеше, че й се въртят мисли за бягство. — Ние сме поклонници, дирещи подслон — рече той и се наведе да влезе.
— Също като другия бамински поклонник, когото приютихме преди малко. — В гласа на калугерката звънна насмешка.
— А той добре ли е?
— В цветущо здраве — отвърна жената.
Даниор си отдъхна и Еванджелин разбра колко се е притеснявал за телохранителите си.
Той затвори вратата с трясък, който отекна в тъмните коридори на първия етаж, прокуждайки светлината на утрото.
Еванджелин се почувства като в капан и гърдите й се стегнаха. Не й достигаше въздух.
Даниор явно забеляза, защото й се тросна грубо:
— Помещението е голямо. Очите ти ще привикнат.
Еванджелин присви косо очи и осъзна, че Даниор е прав. Макар че тук нямаше прозорци, беше пълно с отворени врати, през които проникваше слаба светлина. Кладенецът се издигаше от центъра на обкования с дъски под. Магерницата също бе тук — през една врата долиташе жуженето на разговори и уханието на печащи се черешови пайове.
Устата на Еванджелин се напълни със слюнка.
— Аз съм сестра Констанца — представи се калугерката с успокояващия глас. — Можете да си оставите наметалото на закачалката. След това ме последвайте и ще намерите приятеля си.
Даниор отново побутна Еванджелин и щом тя зърна петте етажа, свързани с вито каменно стълбище в една от кулите, направо се зарадва, че той върви подире й. От тънките прорези за стрелците проникваха няколко лъча. Нямаше парапет, нямаше толерантност към понякога крехкото човешко равновесие и стъпалата, изтъркани от поколения свети жени, бяха с различен наклон всяко. Старият замък беше неумолим и студен, останка от тъмното Средновековие.
Еванджелин кисело си помисли, че Даниор би се чувствал като у дома си в тъмното Средновековие.
— Помни, че монахините не знаят, че ние сме принцът и принцесата, а колкото по-малко хора научат истината, толкова по-добре — прошепна той в ухото й.
Тя спря и рязко извъртя глава.
— Няма да им кажа, че съм принцеса. Няма да излъжа тези свети жени.
Той изръмжа и я бутна напред, след черната дреха на сестра Констанца.
На първата площадка калугерката отвори вратата и ги въведе в трапезария, пълна с дълги, излъскани маси и пейки, заети само от един мъж.
Виктор се изправи и цяла минута Еванджелин остана със заблудата, че това е от уважение към калугерката. Чак после я връхлетя реалността — тази почест беше за неговия принц — и неговата принцеса.
— Вие сте гладни и уморени — рече сестра Констанца. — Ще ви донеса закуска.
— Отлично. — Веждите на Даниор се извиха насмешливо. — Закуската много ще се понрави на моята опака придружителка.
Средновековието ли? Не, Даниор направо си беше за епохата на варварите!
— Вестгот! — изсъска Еванджелин.
— Внимателно, ще нараниш чувствата ми. — Даниор наперено се запъти към телохранителя си.
Еванджелин уморено се домъкна до масата. През последното денонощие беше спала може би около час, и то на гърба му. Толкова беше уморена, че две не виждаше. Строполи се на пейката, която Даниор издърпа за нея, и се подпря с лакти на излъсканата дървена маса. Да, направо две не виждаше… И чуваше ангелски песнопения…
— Сестрите са на литургия — казваше Виктор.
Не били ангели значи. Сестрите пеели в прослава на Господа.
— Вести от Рафаело? — Даниор се облегна върху рамото на Виктор.
— Рафаело е добре — увери го Виктор и се отпусна назад. — Тоя тип има котешко зрение. Може да вижда в тъмното.
— Да… — замислено пророни Даниор и седна. — Ами ти? Подгониха ли те?
Виктор се ухили от ухо до ухо, разкривайки бисернобелите си зъби.
— Да, ама ми загубиха дирята.
— А калугерките?
— Повечето не са ме виждали, а сестра Констанца твърди, че никой не е идвал в светилището от седмици.
— Какво светилище? — полюбопитства Еванджелин.
Мрачният поглед на Даниор я прикова с цялата си мощ.
— Не се занасяй. Не съм в настроение за шегичките ти.
Тя изпъна гръбнак и на свой ред го прониза с поглед.
— От което следва да разбирам, че принцесата щеше да знае за какво става въпрос.
Гледайки я втренчено, сякаш й беше поникнала втора глава, Виктор попита:
— Да не би Нейно Кралско Височество да се преструва на друга жена?
— Не се преструвам.
Виктор гръмко се разсмя:
— Всички серефинци са лъжци.
— Не грубиянствай — предупреди го Даниор.
Виктор неискрено кимна към Еванджелин в знак на извинение.
— Тя казва, че е Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол — обясни принцът, доказвайки, че поне малко е слушал, докато тя му е говорила. — Това е в Англия — добави той за сведение на своя облещил очи телохранител.
— Корнуол ли? Защо му е на който и да е да се преструва, че е оттам? — Виктор насити думата със скептично отвращение.
Еванджелин настръхна.
— Ийст Литъл Тийнмут е приятно селце. — Невинаги — с неговите тесни сокаци, по които океанският вятър свистеше като във фуния, с дългите зими, през които се чуваше прибоят на вълните и с еснафския адвокат, който скъпернически къташе до сърцето си нейните пари и бръщолевеше за седемгодишен период на изчакване. Само че този мъж нямаше право да презира Ийст Литъл Тийнмут.
— Имай малко срам — скастри го Даниор и Еванджелин хвърли на Виктор триумфален поглед. Той моментално се отрезви, ала Даниор гледаше нея. — Ти се отричаш от своето наследство. Отричаш се от своите родители.
Би трябвало за пореден път да оповести самоличността си, но той бе толкова прочувствен, а тя — толкова изтощена.
— Изглежда, Серефина и Баминия са тормозени от революционерите.
— Нямаше да е така, ако… — Даниор се поколеба и сурово изви устни, — ако баща ти беше свестен човек.
Леона очевидно не й беше разправила всичко за историята на региона.
— Какво ще рече това?
— Ще рече, че единственият свестен серефинец е мъртвият серефинец — злостно я осведоми Виктор, — особено когато става дума за жени и по-конкретно за вашата фамилия, Ваше Височество.
— Виктор, хайде да не те предупреждавам отново. — Даниор разцепи въздуха с ръка. — Не грубиянствай. Повтарянето на старите приказки може само да навреди, а и те с нищо не променят пророчествата. Ето, сестра Констанца идва със закуската. Еванджелин — той улови погледа й, — да ги нямаме повече тези уж безхитростни въпроси.
Еванджелин зяпна от изумление.
— И недей да отправяш призиви за помощ. Ще ти запуша устата. — Презрение обагряше строгото му предупреждение.
— Уж безхитростни въпроси? — Тя изпъна гръб като ръжен. — Да не мислиш, че можеш да ме обиждаш, без да ти мигне окото? Родословното ми дърво може би не е извисено като твоето, обаче нямаш причина да ме презираш.
— Така е, Еванджелин. — Даниор пое една купичка от сестра Констанца. — И двамата има от какво да се червим по отношение на семействата си. — Остави купичката пред нея.
Признанието му засили желанието й да изчопли нещо повече като информация, но надуши ечемик и — да, не се лъжеше, канела.
Даниор й подаде лъжица и заля с гъст каймак димящата каша. Притихнала в блаженство, Еванджелин поднесе лъжицата към устните си. Притвори очи и се наслади на тази първа хапка. Вкусното ухание на ечемика обещаваше удоволствие и тя долови оттенък на…
Отвори очи.
— Това да не е печена ябълка? — зададе въпроса си на сестра Констанца, която тъкмо прибираше купичката на Виктор.
Калугерката кимна.
— Имате изтънчено небце.
Виктор, този варварин, изсумтя.
Долу заби камбана и сестра Констанца пъргаво се запъти към стълбището.
Когато калугерката се отдалечи достатъчно, Даниор напрегнато се облегна към Еванджелин:
— Ако се завърнеш в Двете кралства да царуваш като моя кралица, ще ядеш каквото ти душа иска.
Еванджелин се вцепени. Пълната лъжица спря на път към устата й. Видения на свинско печено с хрускава коричка, на сочни портокали, обелени за нейно улеснение, и на горещ чай, подсладен с истинска бяла захар, я мамеха и съблазняваха с демонична мощ.
Тя прогони изкушаващите образи и спокойно отговори:
— Ще надебелея, а се обзалагам, че така няма да ме харесваш. — И лапна лъжицата.
За нейна изненада той сведе поглед към устните й, а после и към гърдите й.
— Аз пък се обзалагам, че ще те харесвам.
Еванджелин се задави. Даниор се изправи, хвана я над лактите и повдигна ръцете й нагоре.
— Кажи нещо.
— Прасе — изпъшка тя и успя да преглътне. Сърцето й думкаше силно. Даниор май даваше доста висока оценка на бюста й.
От стълбището се разнесе тропот на ботуши и той извърна поглед. Рафаело се появи в арката на вратата и с явно удоволствие се отправи към тях.
— Браво. — Даниор стисна десницата на Рафаело и топло я раздруса. — Натъкна ли се на проблеми?
— Бунтовниците ми дойдоха малко в повече — призна си Рафаело, — но аз се справих.
— Проследиха ли те дотук?
— За нищо на света! — намръщи се Рафаело.
— Не се съмнявам в теб — увери го Даниор. — Седни да се нахраниш. Добрата монахиня ще ти донесе храна, с която да нарушиш поста си.
Тримата седнаха заедно, образци на мъжествеността. Сестра Констанца донесе на Рафаело дървена купичка, Даниор взе сребърната си лъжица и докато се хранеха, заговориха шепнешком, практически изолирайки Еванджелин. Тя дояде ечемичената си каша и старателно обра купичката.
Сестра Констанца сигурно ги беше наблюдавала, защото, когато всички свършиха, дойде да отсервира.
— Господа, ако ме придружите, ще ви покажа стаята за гости.
— А… мис Скофийлд? — Даниор й се ухили с убеждението, че е намерил приложение за нейния „псевдоним“.
Мислеше се за забавен.
— Дамите остават при нас, отделно от господата. Мис Скофийлд ще получи стая, подходяща за поклонник.
— А имате ли такава стая с катинар? — полюбопитства Даниор.
Еванджелин скочи на крака.
— Ти си се побъркал!
Даже ведрата сестра Констанца изглеждаше потресена.
— Катинар ли?
— Ще се опита да избяга, ако не е заключена.
Сестра Констанца гледаше ту единия, ту другия.
— Аз… ние нямаме катинари. Това тук е метох!
— Все ще намерите отнякъде. — Даниор говореше отблъскващо разумно. — Навремето тук е било замък. Не може да няма тъмница.
— Отдавна е зарита. — Сестра Констанца потрепери възмутено.
— Той е луд! — увери я Еванджелин.
Даниор не се трогна нито от смайването на сестра Констанца, нито от възклицанията на младата жена:
— Тогава някакъв склад?
— Има на етажа с кухнята. Пълен е с градински сечива и изпотрошени мебели. Не може да настаните там една благородница.
Даниор погледна неумолимо Еванджелин, както миналата вечер в спалнята.
— Тя лично ще се настани.
Тиранинът се завърна, а тя беше страшно уморена. Нужно ли бе тъкмо сега да подновяват борбата си?
— Това е неправилно, господине, и абсолютно невъзможно. — Сестра Констанца пърхаше като дебела гълъбица, пред която се е изпречил вълк. — Боя се, че ще трябва да отнеса въпроса до почитаемата игуменка.
— Сторете го. Междувременно, ще заведа мис Скофийлд в склада.