Кристина Дод
Изчезналата принцеса (27)

27

— Ваше Височество? — обади се стражът от отворения капак.

Еванджелин рязко се изтръгна от обятията на съня и първата й мисъл беше да побегне. Само че Даниор я прегърна и й прошепна:

— Не се безпокой. Той е от селяните.

В известен смисъл това бе още по-лошо. Един човек, който я беше видял вчера, на сутринта я виждаше с разрошена коса, омачкана рокля и… уф… вероятно след снощи грееше от чувствено удоволствие. Даниор забрави умереността, която обикновено бележеше всичките му дела, и я люби с убедителна енергичност, без да таи нищо в себе си.

Придърпа над главата си края на пелерината, с която Даниор я зави по някое време през нощта. Надяваше се, че стражът няма да се вмъкне в скривалището.

— Кажи, Юстино. — Гърленият глас на Даниор бе дрезгав от съня. Тялото му стоеше между Еванджелин и слабата светлина, която се процеждаше от колибата.

— Нашите гости най-сетне изпаднаха в пиянски ступор. Завързах ги.

— Къде са другите стражи?

— Изпратих ги да патрулират, в случай че още бунтовници дебнат в горите. Трябва да тръгнете час по-скоро.

— Благодаря ти — важно изрече Даниор. — Дай ни една минутка и ще излезем.

— Разбира се, Ваше Височество. — Юстино подпря капака на стената, пропускайки малко светлина и чист въздух. Също така това им създаде илюзия за усамотение.

Усамотение, от което не се нуждаеха, ако питаха Еванджелин.

Но Даниор изглеждаше доволен. Надигна се на лакът, дръпна пелерината надолу и я огледа. Излегната върху преобърнатите чували със зърно, тя отвърна на втренчения му поглед.

Нощта не бе пощадила и него. Брадата му се бе превърнала в черна четина. Косата му изглеждаше така, сякаш птици са си свили в нея гнездо. Ризата му висеше разкъсана, панталонът му бе разкопчан, а съдейки по това, което надничаше оттам, той беше сексуално неутолим.

Но за пръв път, откакто го бе срещнала, онова напрегнато и властно изражение го нямаше. В съседната стая дремеха пияни бунтовници, а те самите трябваше да се доберат до Плезонс, да отворят кристалното ковчеже, но ето че Даниор беше почти… отпуснат. Весел.

Неговото задоволство най-необяснимо я възбуди.

Той погали с длан бузата й.

— И тъй. За какво си се умислила още от сутринта?

Че аз съм твоя и ти си мой. Че сега нищо не може да промени това.

— Че говоря седем езика, а на нито един от тях не мога да кажа „не“.

— А искала ли си да кажеш „не“? — Той повдигна вежди.

— Не. — Тя също повдигна вежди.

Лека усмивка изгря на устните му, а на лицето му се изписа… облекчение ли?

— А ти? — попита Еванджелин.

— Доколкото си спомням, опитах. Ти обаче не искаше и да чуеш.

При спомена за онази фанатична атака на страните й цъфнаха две алени петна.

— Бях се… разтревожила.

— Беше се уплашила. — Усмивката изчезна и на лицето му се появи сурово изражение. — Който и да те е наказвал с килера, си заслужава бичуване с камшик.

— Който и да ме е наказвал, сега е далеч и оттогава измина много време. — Би сторила всичко, за да върне тази усмивка, даже да му подари всяка победа, която някога беше желал или пък си бе представял. — Да не говорим, че вече няма значение. Всеки път, щом ми се наложи да се изправям срещу мрака, ще си мисля какво направихме с теб тук.

— Само с мен, миличка. — Даниор леко я целуна. — Само с мен. — Той стана и се отърси като куче. Из въздуха се разлетяха ечемичени зърна. — С теб си пасваме. Желая те, желаеш ме. Не можеш да отречеш.

— Естествено. Понеже те обичам и ти… обичаш мен.

Той й обърна гръб, обаче не беше нужно тя да вижда лицето му. Начинът, по който си разтри врата, й каза всичко, което трябваше знае.

— Разбира се, че те обичам.

Тя се усмихна мъчително сладко на чорлавата глава. Хубаво е, че един крал не умее да лъже добре. У мъжа липсата на преструвки разкрива много.

Той гузно чакаше от нея друг коментар, но когато тя продължи да мълчи, заяви:

— Имаме много общо: потекло и възпитание. Ще бъдем спокойни, че във вените на децата ни тече синя кръв.

— Това е важно — тържествено се съгласи тя.

— Да. — Даниор си закопча дюкяна и загащи разкъсаната си риза. — В състояние съм да проследя родословието си хиляда години назад, ти също. И петънце не помрачава нашата аристократичност. Правото на децата ни да наследят престола изобщо не може да бъде под въпрос.

— Това също е важно — рече сирачето от Англия.

— Това е най-важната причина, поради която трябва да сме в Плезонс за утрешната сватба.

— Да, принцът и принцесата трябва да се оженят. — Принцът и истинската принцеса, където и да е тя.

Даниор вдигна чорапите и ботинките й, след което клекна пред нея и вдигна стъпалото й да го разгледа.

— На вид е добре. Как го усещаш?

— Наболява ме — призна си тя. — Мъничко.

— Вчера би твърде много път пеш. Днес ще почиваш. — Той я обу, след което стана и й подаде ръка.

Еванджелин му позволи да я изправи на крака. Даниор зарови ръце в косата й, разроши я, после я среса с пръсти.

— Не е изключено бунтовниците да наблюдават реката, обаче там имаме шанс да им се изплъзнем. — Метна раницата си през рамо.

Тя обаче дръпна ремъка на раницата.

— Дай аз да взема това. Не е много тежко.

Даниор се подвоуми.

— Ръцете ще ти трябват свободни, в случай че се завърже сражение.

— Разсъждаваш като воин.

Даниор й прехвърли торбата и извади ножа си. После изпълзя от дупката на четири крака.

Еванджелин го последва, чудейки се как снощи е успял да я натика вътре. Не си спомняше много онзи момент, само смразяващия страх, който й бе останал от сиропиталището — страхът, че никога няма да излезе, че ще я погребат жива.

Сега беше като преродена. Щом се озова на утринната светлина, вече знаеше какво ще предприеме. Не я гнетеше страхът, че пропилява младостта си, защото за три дни беше преживяла повече, отколкото някои жени преживяваха за цял живот.

А това не беше малко.

Селянинът Юстино разговаряше с Даниор и с мрачна физиономия сочеше революционерите, които се бяха натъркаляли на пода в пиянски ступор. Китките и глезените им бяха завързани. Даниор ги подбутна с крак, вглеждайки се в лицата им.

Еванджелин знаеше кого търси. Пусна раницата на пода и каза:

— Той не е тук.

— Хм? — Даниор подритна поредния бунтовник, който изпъшка и се размърда.

— Доминик го няма. В противен случай още снощи стражите да са го обесили.

Даниор я погледна.

— Доминик е умен и безпощаден. — Не се бе задържала дълго при него, но това със сигурност научи. — Ако ни беше видял да слизаме в долината, буквално щеше да разруши селото до основи — докато ни намери, или докато не останат възможни скривалища.

Даниор кимна бавно, докато подритваше последния революционер.

— Права си, но аз не мога да рискувам…

На Еванджелин й секна дъхът.

— Какво? — Даниор проследи погледа й. Мъжът на пода беше буден, със зачервени очи и от него буквално се излъчваше омраза. — Кой е тоя?

Тя прибра треперещите си ръце в полата си.

— Кръстих го Мъника.

— Кучка — озъби й се Мъника. — Помня какви ги надроби и ще те докопам. Ще заквичиш като свиня, когато…

Даниор го преобърна с лице към пръстения под. Когато отново се опита да ругае, стъпи с крак на тила му и натисна здраво.

— Недей! — Еванджелин потръпна. Не съжаляваше Мъника. Той беше дребен гадняр. Обаче спомените за нейната безпомощност все още я тормозеха и тя не можеше да гледа.

Даниор вдигна крака си.

— Както пожелаеш, принцесо моя. — Когато Мъника пак започна да бълва псувни, той нареди на Юстино: — Имай грижата.

Даниор я изведе през вратата, докато Мъника крещеше, а после изведнъж млъкна.

Еванджелин проточи врат.

— Нали не сте…

— Само един удар по главата, сигурен съм. — Даниор я поведе към пътеката за реката. — Няма какво толкова да се кахъриш. Юстино не иска да окървави колибата. А сега да намерим лодка.

— Дали имат?

— Живеят край реката. Разбира се, че имат. Вероятно повече от една, обаче скрити.

Скрити. Как не се беше сетила. Прекалено лесно щеше да е, ако се виждаха.

През дърветата зърна как реката криволичи в долината, ромона й. Стигнаха до брега и реката се показа пред нея. Невъзможно бе да си помислиш, че този мощен поток, започнал от най-тънкото ручейче в планината, толкова бързо е набрал сила и сега тече, широк и пълноводен, към град Плезонс.

Невъзможно бе да си помислиш, че цялата история е започнала с една невинна вечеря в Шато Фортюн и я е довела до този момент. До този завършек.

Даниор съзерцаваше реката в прилив на гордост. Това беше неговата земя, неговата река и — той се взря в Еванджелин — неговата жена.

Нямаха време за разтакаване. Довечера трябваше да бъдат в Плезонс. Само че той не можа да се сдържи и я притегли в обятията си. Тя охотно се притисна до тялото му и без да чака нареждане, му поднесе устните си за целувка. Целуваше го, сякаш черпеше сила от неговото съществуване, като че ли душата й щеше да повехне без неговото внимание. Така и трябваше да бъде.

Беше се любил с нея както с никоя друга, а тя отхвърли неговите задръжки, уповавайки се на неговата сила. Представляваше нещо повече от принцеса, от средство за придобиване на кралството. Тя бе олицетворение на новата обединена държава, на Бамфина в пълния й блясък. Редом с нея той можеше да извършва подвизи.

Еванджелин прекрати целувката и допря ръце до бузите му. Загледа се в лицето му, все едно желаеше да запамети всяка черта, всяка особеност. Накрая рече:

— Налага се да побързаме. Къде са лодките?

Даниор пак я целуна само колкото да й натрие носа, че си е позволила да бъде практична в такъв миг. Сетне я пусна и се огледа.

— Там. — Посочи някакви шубраци нагоре по течението. — Там трябва да са.

Разбира се, там бяха. Той измъкна най-хубавата, а Еванджелин му се пречкаше на пътя и му надуваше главата: „Това ли са греблата? А нужно ли е да гребем? Реката опасна ли е? За колко време ще стигнем до Плезонс?“.

— Ето ги греблата. — Той ги постави на халките им. — Течението е достатъчно бързо, затова няма да гребем, а ще ги използваме за управление на лодката. — През бързеите, обаче не бе нужно да й споменава тази подробност. — Ще бъдем в Плезонс, преди слънцето да е достигнало зенита си.

— Ох! — Тя притисна ръце към устата си и го погледна с ужас. — Забравих раницата!

Даниор се начумери. Не искаше да загуби торбата с кралско биле, но сигурно нямаше да им потрябва в следващите няколко часа. Той избута лодката в реката и я завърза за един клон.

— До вечерта или ще бъдем в Плезонс, или мъртви. И в двата случая раницата няма да ни трябва.

— Вчера Мемо ми даде шапка и дълги ръкавици. Ако не си ги сложа, ще изгоря на слънцето.

Вече беше почерняла. Здрава руменина обагряше бузите й, придавайки златен отблясък на очите й.

— Много е гадно да изгориш. Носът ми почервенява и започва да се люспи, а церемонията е утре. Всички ще ме гледат на нашия сватбен ден.

Лодката се полюшваше по течението, готова за отплаване, и Даниор отговори с известно нетърпение:

— Ти винаги си красива.

— Обаче от слънчевите изгаряния боли. — Еванджелин сключи ръце. — Моля ти се. Ще изтичам и ей сега ще се върна.

Даниор се сети, че кракът й още не е оздравял напълно и тя вероятно ще се позабави. Да не говорим, че най-вероятно щеше да види безжизнения труп на Мъника.

— Аз съм с по-дълги крака. Аз ще отида.

Затича се обратно по пътеката, а в ума му тиктакаше часовник. По пладне трябваше да са в Плезонс. Надяваше се, че още някой, освен Доминик и революционерите ще наглежда доковете. Успееха ли да се доберат до двореца и да успокоят прислужниците, които досега сигурно бяха изпаднали в истерия, можеха да се изкъпят и да излязат на балкона, за да се покажат на народа. Това щеше да потуши слуховете за тяхната кончина…

Шапка ли?

Даниор спря да подтичва.

И дълги ръкавици? Още вчера Еванджелин се е тревожела да не изгори на слънцето и за външния си вид на сватбата и на церемонията?

Още вчера ли? Еванджелин — притеснена и унижена от сбъдването на пророчеството — Еванджелин още вчера беше мислила за такива подробности?

Даниор се обърна и хукна към реката. През една пролука в дърветата видя празна лодка да се носи по течението. Допълнителната лодка.

Когато стигна до брега и спря, видя Еванджелин в тяхната лодка да гребе към центъра на реката.

— Еванджелин! — ревна гръмогласно той. — Я да се връщаш веднага!

Тя обърна глава, погледна го, вдигна едното гребло и му помаха.

— Еванджелин!

Тя извика нещо и макар че не можа да я чуе както трябва, Даниор беше сигурен, че е казала: „Обичам те. Ще те обичам завинаги“.