Кристина Дод
Изчезналата принцеса (3)

3

И точно в този момент две силни ръце я издърпаха. Еванджелин изпищя високо и пронизително, полите й се омотаха. Тупна тежко по задник на пода, дъхът й изсвистя.

Мъжагата затвори рязко прозореца. Настъпи тишина, злокобно мълчание.

Еванджелин вдигна поглед. Той се извисяваше над нея — отново. Задърпа се назад, но той я стисна здраво за лакътя и я изправи на крака. Тя замахна с юмрук към гърдите му, но мъжът улови китките й. Стисна ги като в менгеме.

Ах, колко мразеше своята безпомощност, безплодната си съпротива, страха.

— Кой сте вие? — настоя тя.

Той подмина въпроса и опита й за бягство, сякаш двете не бяха достойни за вниманието му. Повдигна лявата й длан към светлината.

— Анри с право каза, че не вярва да сте била омъжена, защото не съществуват следи от брачна халка.

Еванджелин сви пръсти в копринените си пантофки, но и да го ритнеше, какво? Щеше да нарани стъпалото си при съприкосновението с твърдия му ботуш.

— Какви следи? — Гласът й беше задъхан, пресипнал. Ненавистно доказателство за нейното безпокойство.

— Блед белег. Вдлъбнатинка в кожата. — Той разклати ръката й, докато стегнатият й юмрук не се отпусна. — Някакво доказателство, че златна халка е обхващала пръста ти и те е бележела като нечия жена.

— Бракът ми не трая дълго.

— Предполагам. Никоя опитна жена не би напуснала трапезарията в такъв смут. — Наклони се над нея, докато тя не отметна глава и не се взря в него с врат, схванат от неудобния ъгъл. — Не и само защото съм я погледнал.

Еванджелин не знаеше как да отговори на нападките. Колкото повече гледаше този мъж, толкова повече подозираше, че е прав. Жените не бягаха от неговия поглед, а напротив: стремяха се да го привлекат. Притежаваше животинска привлекателност и уверено докосване, миришеше на чиста кожа и простор.

Освен това все още не я беше убил.

— С колко подкупи Анри?

— С достатъчно, за да разбера каквото ме интересува. — Той охлаби хватката си и добави насмешливо: — Анри те харесва.

Може би непознатият не възнамеряваше да я погуби. Не приличаше на убиец. Всъщност приличаше на мъжете, за които й разправяше Леона: силни, мъжествени, нетърпеливи към възраженията на една девица. Може би планираше само да я похити, в който случай бе разумно тя да се покори.

В края на краищата, връщаше се в Англия и бе редно да има нещо, за което да си спомня.

— Харесва ли ме?

— Да. Обикновената изгода не ни издейства неговото сътрудничество.

— А какво?

— Моите телохранители го заплашиха с побой.

Еванджелин изтръгна ръцете си. Какво си е въобразявала? Че щом един мъж я държи в обятията си, значи смята да я люби? Трябваше да разбере какво иска този побъркан варварин, преди трупът й да се озове под отсрещната канара.

Само че беше в капан: отзад стената, отпред леглото — и той.

— Единственото, което възпира Анри да не повика помощ, са огромните и точни юмруци на Рафаело и Виктор.

Погледът й се закова върху ръцете на странника. Той не ги беше свил в юмруци. Всъщност пръстите му изглеждаха небрежно отпуснати. Широките нокти бяха добре изрязани и чисти. Тъмни косъмчета обсипваха загорялата му кожа, под плътта се виеха венички и жили. Грамадни ръце, желани ръце, ако историите на Леона бяха верни. Еванджелин се засрами от посоката, в която бяха поели мислите й. Лицето й пламна, сетне пребледня, като си даде сметка, че този мъж може да я смачка, както се смачква бълха.

— Разбирам. Ти искаш да ме сплашиш.

— Принцесата на Серефина не се плаши от никого — надменно я сряза той.

— В такъв случай това доказва, че не съм принцесата.

Той не й обърна внимание.

— Казах ти го, защото изглеждаше толкова объркана, когато Анри те изостави.

Объркана. Патетична. Да, такава беше.

— Не съм принцеса.

— Значи си курва.

Тя ахна възмутено.

— Много скъпа курва. — На лицето му се настани студено изражение. — Що за жена би дошла сама в балнеоложки курорт — без почтена придружителка, даже без камериерка?

Жена, която никога не е имам камериерка и която не иска някой да души зад гърба й.

— А като курва ти си изцяло на разположение за моето удоволствие. — Широките длани, на които се беше възхитила, се сключиха около лактите й. Тялото му се долепи до нейното — вълк, бранещ женската си. Главата му се наведе към нейната и Еванджелин извърна лице.

— Не — прошепна той, притискайки я към стъклото. Пръстите му се долепиха до брадичката й.

Тя със закъснение се сети за китайските техники. Опита се да разбие носа му с чело. Но мъжът явно не беше забравил по-ранните й маневри и здраво стискаше челюстта й.

— Имам пари да ти платя колкото искаш. Една курва не отказва заплащане.

— Не си познал!

— Е, нямаш сметка всички да разберат каква ти е професията.

Еванджелин настръхна при мисълта, че грижливо поддържаната тайнственост около нея ще се разсее като дим и тукашните гости ще я наблюдават с презрение.

Той се засмя нежно и дълбоко. На нея този смях й подейства болезнено, като ренде върху кокалчетата на пръстите й.

— Те вече те одумват, момичето ми. Чудят се коя си. Ако не беше неизменната подкрепа на Анри, господата вече щяха да чукат на твоята врата. Не помисли ли за това?

Не, и й се искаше да не й беше казвал.

Той наклони глава под ъгъл и устата му я докосна — лека, опознаваща ласка.

Еванджелин едва не се задуши. Целувка. Първата й целувка от устните на един ядосан маниак, който си въобразяваше първо, че е принцеса, а после, че е проститутка.

— Отпусни се — прошепна непознатият.

Дъхът му опари лицето й, прогонвайки усещането за близост. Первазът се врязваше в бедрата й. Студът от прозореца се просмукваше в тънката коприна на роклята й. Потрепери и той я притегли още по-плътно към себе си; ръката му размачка гърба й, прогонвайки студа.

— Мога да те сгрея. — Гласът му беше ласкав, хипнотичен. — Жена с твоя опит се нуждае от мъж, който да я топли.

Тя вклини ръце помежду им, опирайки се в гърдите му.

— Не съм…

Устните му се притиснаха по-решително към нейните, прекъсвайки възраженията й. Клепачите му бяха притворени, а тези абсурдно дълги ресници хвърляха сянка по бузите. Изражението му бе сериозно, сякаш целувката изискваше пълно вглъбяване.

Вглъбяване. Точно това й трябваше, за да запази своето спокойствие. Той я целуваше, вярно, обаче не можеше да му даде каквото очаква. Едно, че не знаеше какво е то. Второ, че не искаше да събужда звяра. Леона й разказваше как една точна целувка е в състояние да разпали у мъжа някои по-първични нужди. Леона й разказваше…

— Затвори очи. — Той повдигна глава и я погледна втренчено. Държеше я плътно до себе си със силната си десница. Другата ръка все още придържаше брадичката й, но сега се плъзна нагоре, за да погали бузата. — Такива очи — прошепна. — Пълни с укор. С откровения. Те пленяват душата ми.

— На духовит ли се правите?

Ноздрите му се разшириха неодобрително.

— Изобщо не си светски изтънчена.

— Натрапвате ми се и се оплаквате от моите обноски?

— Крайно вбесяваща жена. — Звучеше лицемерно набожно и изглеждаше изнервен. Еванджелин очакваше, че ще я отблъсне, но вместо това той нежно взе да докосва с устни клепките й, докато тя не ги притвори. — Не ги отваряй. — Още веднъж я целуна.

Очевидно раздразнението не потушаваше неговия плам, даже напротив. Този път устните му бяха по-жарки, по-настоятелни. Тялото му излъчваше топлина като печка.

Любовници. На една своя разходка беше видяла любовници да се целуват между алпийските цветя и от изненада ги бе зазяпала най-просташки. Те се милваха с уста, обзети от някаква трескавост, и Еванджелин безутешно бе избързала в обратна посока. В онзи момент се беше уплашила, че никога не ще познае подобна близост.

Сега се намираше в обятията на един яростен луд, насилник-убиец и беше склонна да продължи. Греховността, която я бе обзела от деня, в който заряза стария си живот, й шептеше на ушенце: „Нима е лошо да узнаеш?“.

Нацупи устни и се отпусна в прегръдката му.

Езикът му погали устата й.

С крайчеца на ръката си Еванджелин силно го перна право в адамовата ябълка.

— Уф!

Той я пусна и се хвана за гърлото.

— Това пък за какво беше? — попита Еванджелин, дръпвайки се от него.

— Какво? — предрезгавяло изрече мъжът. Изкашля се и повтори. — Какво? Само те целувах.

Тя избърса устата си с ръка по най-обидния начин.

— Вие ме олигавихте.

Беше се надявала да го обиди. Вместо това той се опули насреща й с ръка върху гърлото. Искрящото синьо на очите му помрачня и придоби замислен оттенък.

— Човек би рекъл, че не си натрупала състояние с проституция.

— Не съм уличница. Казах ви, че съм Еванджелин Скофийлд, мома-англичанка. Наследих пари от… — Тя отчаяно се втренчи във властните му черти. Нямаше желание да му разкрива глупавите си фантазии. Особено сега. Когато й се присмееше, унижението щеше да е смразяващо и всички спомени от целувката щяха да бъдат опетнени.

Ала истината бе единственият възможен отговор. Иначе как би се спасила, както подобава на една благопристойна англичанка?

— Целият съм в слух. — Той спокойно скръсти ръце на гърдите си.

Очевидно страстта не го владееше. Вероятно изобщо не беше губил дисциплина, тъй като тя не бе някое неустоимо създание. Еванджелин се огъна под тежестта на потискащото интимно разочарование. Тази седмица беше доказала, че тя е само…

— Аз съм Еванджелин Скофийлд и съм сираче, купено от приюта. Работих за една госпожа, която… почина.

— Каква дейност извършвахте за нея? — Той официално мина на „вие“.

— Леона имаше невероятна библиотека — невероятно прашна — и искаше… ами, някой да й прави справките.

— Скучно занимание за човек с вашата жизненост.

— О, не! — Тя се извърна от изпитателния му поглед. — Не и отначало. Бях на единайсет, когато отидох при нея, гладна за познание, мършава и пълна с надежди. — Усмихвайки се, Еванджелин го прикани да си представи що за момиченце е била, но той стоически не трепна. — Научи ме на гръцки, латински, френски, испански, славянски езици и на един забутан диалект — бамински.

— Говорите го, все едно ви е роден език.

— О, Леона беше изключителен лингвист. — Дали го беше размекнала? Не можеше да прецени. — Умея да превеждам от мандаринов китайски и от немски. Зная да правя фойерверки, да опитомя кон, да яздя камила.

По-право казано, знаеше тези неща на теория. Нямаше практически опит. С Леона никъде не бяха ходили, нищо не бяха правили — само седяха и учеха. От далечни учени пристигаха писма и рисунки и Еванджелин милваше с пръсти мастилените щрихи, копнеейки да отиде по тези места. Моминството й неусетно отмина, пропиляно в мечти за свобода и пътешествия. Само дето не смяташе за разумно да го признае пред този циник.

— Даже мога да направя дисекция на човешко тяло — победоносно рече тя.

— Ще се погрижа ножовете да са заключени, докато се навъртате около мен.

Казана от друг мъж, Еванджелин би намерила забележката за остроумна. От устата на този мъж я възприе като предупреждение.

Би следвало да откаже да се обяснява повече. В края на краищата, без капчица интерес той я чакаше да свърши. Тя припряно продължи:

— Знанието ми биваше ограничавано само от интересите на Леона, а Леона се интересуваше от всичко. Благодарях се на бога, че попаднах при нея.

— В Ийст Биг Мути, Корнуол.

— В Ийст Литъл Тийнмут, и да, благодарях се. Всичко бе по-добро от алтернативите.

— И що за алтернативи бяха те?

— Гувернанстване, гладуване и вашето любимо: проституция — рязко рече тя. Нищо не достигна до него. Сякаш мъжът не разбираше никой от езиците, на които му говореше. Може би ако гласът й станеше нисък баритон… — Леона пожела аз да получа парите й, затова… когато умря, аз, ъ-ъ, ги наследих.

Върху отделните части на лицето му се изписа неодобрение.

— Накупих си тези луксозни вещи и дойдох тук да играя роля, защото ми беше непоносимо да издъхна, без да съм вкусила от чудесата на света — бързо заключи тя.

— Наричате това истина? — Носът му, възхитително възвишение, се набърчи, устните му се свиха. — Надявах се, че ще си видиш грешката. Добрите сестри не ви ли учеха, че лъжата е грях, Ваше Кралско Височество?

Да не би да я баламосваше преди малко със своите обвинения в проституция? Като го гледаше сега — изтъкан от укор и порицание — реши, че е точно така. Подложил я е на проверка, изпробвал я е, както се изпробва нов кон.

Ако действително бе луд, играеше самоизмамата си със студена логика, достойна за възхищение… ако тъкмо тя не беше нейният обект.

— Не съм принцеса и не лъжа! — Не много поне. — В чантичката си нося екземпляр от завещанието. То е напълно валидно. Съвършено легално. Абсолютно законно. Само да го взема…

Той я хвана, докато тя се опитваше да го заобиколи.

— Нека ви кажа какво мисля. Според мен вие сте разглезената дъщеря на рода Шартриер.

Еванджелин пак би възразила, но той повдигна десница.

— Изслушах ви — напомни й.

— Само че не ми вярвате. Не сте виждали тази принцеса от дванайсет години, а смятате, че я познавате.

— Доказателствата сочат вашата истинска самоличност. Посещавали сте училището метох до Виея, точно отвъд испанската граница. В трапезарията ме познахте и се оттеглихте в покоите си, за да съставите план — нескопосана машинация, за чието качествено изпълнение ви лисваше подготовка.

— Не почувствах нуждата да се обяснявам пред някакъв побъркан. А на вас защо ви е изтрябвала тази принцеса? — добави тя с подозрение.

— Не почувствах нуждата да обяснявам очевидното — подигра й се той с нейните думи. — Паникьосахте се, щом ме видяхте да държа ножчето за писма, което ви изпратих като подарък за петнайсетия ви рожден ден. — Той посочи с глава към писалището, където съдържанието на несесера беше разпиляно безредно.

— Паникьосах се, защото реших, че ще ме пронижете.

Устните му леко се надигнаха в усмивка.

— Само глупак би ви наранил.

Еванджелин мразеше това. Той звучеше толкова разумно, толкова… не налудничаво. Продължеше ли да говори, току-виж я убедил, че тя е Етелинда от Серефина.

Но дори да предположим, че е здравомислещ, оставаше глождещия въпрос за неговата самоличност. Подбирайки внимателно думите си, тя попита:

— Ако наистина бях принцесата и ви бях разпознала в трапезарията, защо ми е да бягам в смут?

— Додея ми от вашите глупави въпроси — презрително отсече непознатият.

— Нищо, отговорете ми.

— Щяхте да побегнете — войнствено рече той, — понеже знаете, че съм Даниор. Даниор от рода на Леон.

Със свито сърце Еванджелин осъзна, че името й е познато.

— Даниор Бамински ли?

Той кимна:

— Вашият годеник.