Кристина Дод
Изчезналата принцеса (18)

18

Всъщност Еванджелин не загуби истински свяст. Чу вика на Даниор и усети нечии ръце — на Виктор или Рафаело — да я подхващат. Сложиха я да легне върху едно наметало и студената земя окончателно я разбуди.

— Добре съм.

— Не е добре. — Даниор не й обърна внимание.

— Тя е дама — заяви Рафаело. — Прекалено е изнежена за такъв суров поход.

Виктор изсумтя:

— Твърди, че не е никаква дама.

Еванджелин се опита да седне, но главата й моментално се замая и тя рухна назад.

— Просто не можех да слушам отвратителните ви хвалби.

— Опитвахме се да те разсеем — обясни Даниор с очевидно раздразнение.

Тя извърна глава и простена.

Даниор я докосна със забележителна нежност по шията, раменете, ръцете.

— Много си пострадала.

Не я интересуваше колко обективно я изследват ръцете му, просто нямаше да му позволи да я пипа по торса и по разни други точки.

— Това е стъпалото ми!

Ръцете спряха.

— Как иначе. — Даниор се изправи и се отдръпна встрани да поговори с телохранителите си.

Еванджелин лежеше по гръб, зареяла поглед в небето, и се опита да си представи рокля от такова гладко кадифе, подчертано от шепа сребърни пайети. Не можа. Немощно затрепери от студ, зъбите й затракаха.

Бдителният Даниор я загърна с края на пелерината. Еванджелин пипна плата. Груба вълна, пропита с миризмата на опушено и тютюн вероятно от лагера. Рафаело или Виктор я беше задигнал от там.

Последва спор, от който тя чу „порязано стъпало“, изречено с огромно възмущение, и „Доминик ще пази там“.

Еванджелин постави ръце пред гърдите си и отчаяно си пожела да е обратно в Англия с нейните вечни облаци и мъгли. Не беше някоя изнежена дамичка, но също така не беше закоравял боен ветеран. Припадъкът бе унижение, но тя бе насинена, китките й бяха претрити от въжето, а ходилото й пулсираше с такава сила, че тя се боеше да не е някоя смъртоносна инфекция.

Когато живееше в Ийст Литъл Тийнмут, четеше произведенията на Тома Аквински за религиозните мъченици, които умрели заради едната чест или заради спасителя, и си представяше как с охота ще се качи на кладата, пренебрегвайки мъченията.

Сега разбра, че не е смела. За да облекчи болката си щеше да признае всеки грях, да издаде всяка тайна. Досега не бе живяла, а живуркала и щеше да продължи да живурка. Беше страхливка.

— Еванджелин. — Даниор коленичи до нея, отвори торбата и затършува из вътрешността й. — Ще те заведа до едно село наблизо.

Тя беше разбрала, че е страхливка, но изпитваше забележително отвращение при мисълта, че Даниор ще узнае.

— Мислех, че трябва да стигнем до Плезонс.

— Ще стигнем. Отвори уста.

— Какво?

Той набута един сухар между устните й.

Би следвало да се възмути, че я хранят толкова безцеремонно, обаче хрускавият сухар успокои стомаха й. Тя се изправи на лакът, задъвка бавно и преглътна.

— По-добре е, а? — Гласът на Даниор тътнеше в ушите й, докато той здраво я увиваше в пелерината и я вдигна до гърдите си.

— Рафаело и Виктор ще заблудят преследвачите ни. Междувременно ще отидем в Шют да превържем ходилото ти.

Ръцете й се обвиха около врата му.

— Но границата…

— Не се притеснявай. Ще я преминем.

Рафаело се приближи и заговори с такава изискана дикция, че тя си го представи в ролята на принц.

— Не бива да се тормозите по повод раните си, Ваше Височество. Господарят има кралско докосване.

— Достатъчно, Рафаело — прекъсна го Даниор, ала изпод любезния тон се лееше разтопена стомана. Сви рамо, на което беше метнал торба. — Имам повече вяра на нещата, които ни дадоха калугерките.

— То се знае, господарю — отвърна Рафаело.

— Ще се срещнем след три дена в Плезонс. — Даниор говореше извънредно учтиво, ала очевидно бе издал разпореждане. — Бог да е с теб.

— И с вас, господарю. — Рафаело се стопи в сенките на леса.

Разбира се, с Виктор беше различно. В него нямаше капчица изисканост. Той разроши косата на Еванджелин и с глас, стържещ като нокти върху плочник, й нареди:

— Пази го. Ако нещо се случи, ще те държа отговорна.

Този мъж не се колебаеше в недоверието, което изпитваше към нея. Еванджелин установи, че неговата последователност някак странно я утешава.

— Не се и съмнявам.

— И правилно. — Сетне и неговите очертания избледняха в мрака.

Еванджелин остана насаме с принца.

Без да помръдва, Даниор се заслуша напрегнато в нощните звуци на гората. Върхарите шумяха на вятъра, в гъсталаците се провираха животинки, но от телохранителите нямаше никакъв шум, докато те си проправяха път в самотните глъбини на леса. Бяха натоварени със задачата да защитават своя крал и доколкото Еванджелин можеше да съди по видяното, бяха железни.

Беше й странно да знае, че друг човек ще пожертва живота си заради нея, особено когато съвсем наскоро се бе сблъскала със собственото си малодушие.

— Даниор, наистина…

— Шшт. — Той продължи да се ослушва още малко, после продължи на запад, носейки я на ръце.

Стигнаха до ручея и докато Даниор търсеше някоя поляна, на Еванджелин й се стори, че той твърде дълго се бави на лунната светлина.

— Някой ще ни види — измърмори тя.

— Да. Затова тихо.

Промъкнаха се в гората от другата страна и Даниор уверено пое на запад, докато не излязоха на утъпкана пътека. Характерът на растителността се промени. Уханният бор отстъпи на по-сухия като миризма корков дъб.

— Къде сме?

Даниор отново й изшътка.

Изглеждаше целеустремен: движеше се бързо и почти не обръщаше внимание откъде минават. Нехайството му я впечатли; беше свикнала той постоянно да се оглежда за опасности.

Качиха се горе на билото и тя съзря едно селце, сгушено в планинската долина.

— Шют ли? — тихичко попита тя.

— Да. — Той се поспря и пак закрачи надолу по склона. — А сега тихо. Нито гък.

Тя кимна озадачено.

Пътеката описваше завои. Даниор тръгна направо — през дърветата.

Идеше й да го заговори, да му зададе въпроси, но знаеше, че е намислил нещо. Положи я да седне на един плосък камък и крадешком допълзя обратно до пътеката, където клекна и се загледа.

Силуетът му се очертаваше на лунната светлина и Еванджелин се удиви на неговата неподвижност. Наметалото не я пазеше от студа, пропил се в камъка. Зловещата атмосфера я правеше неспокойна, цялото тяло я болеше.

Най-накрая Даниор се върна и без думица коленичи пред нея. Тя прегърна врата му и той отново я повдигна. Еванджелин за малко не изстена от болката в раздраните си ръце. Но той не се оплакваше. Тя нямаше да падне по-долу от него.

Даниор наложи темпото, с което беше свикнала: зорко, дебнещо, почти недоловимо за ухото и окото, ала за сметка на това плавно и бързо движение. Отново се изкачваха, вятърът разнасяше миризмата на борове и усещането за дива природа се изостри. С Даниор бяха единствените хора в този свят на неопитомени същества и примитивни дървета. Стори й се, че зърва едни светещи очи да ги следят от шубрака, ала тя се вкопчи в Даниор, учудена от своята увереност, че той ще я опази жива и здрава.

Сепна се и се събуди, за да установи, че той я е оставил върху купчина борови клонки и я завива с наметката си.

— Мирувай — тихо нареди той и се скри в мрака.

Еванджелин болезнено примигна към звездите, светещи през клонака, и се зачуди дали действително е будна. Беше й студено. Дочуваше ромоленето на вода и долавяше лек мирис на сяра. Мъглата се завиваше на безкрайни къдели като лондонската. Нямаше водопад, тъй че къде…?

Надигна глава и се огледа. Лежеше в края на една поляна с вирче, което сякаш не извираше отникъде. Брегът беше обраснал с папрат, издигаше се пара, на повърхността клокочеха мехурчета.

Седна на постелята си. Минерален извор. Беше чела за такова чудо — бе чела за какво ли не — но никога не беше виждала.

Не се беше къпала в горещ минерален извор.

Мисълта доведе до съответното действие. Сгуши се под наметалото от груба вълна, изхлузи съдраните си пантофки и чорапите. Измъкна през главата си роклята, превърнала се в елегантен парцал. Развърза си фустите и ги свали, след което се зае с фината ленена долна риза, която я покриваше от раменете до коленете.

Всъщност не. Щеше да остане по долна риза.

Студът я захапа, когато метна пелерината връз храста. Хвана се за един дънер, изправи се болезнено и докуцука до осеяния с камъчета бряг. Земята беше приятно топла заради горещия извор. Пътуването с Даниор я беше превърнало в Марко Поло. Откритията се редяха едно след друго.

Натопи във водата пръста на ранения си крак.

— Пари! — Дръпна се назад, после предпазливо натопи същия пръст, после всички пръсти. Пареше — пареше великолепно, като луксозните бани в Шато Фортюн, където слугите носеха димящи кофи вода и излято по калъп парче френски сапун.

Какво от това, че сега няма сапун?

Зъзнейки от студ, затаила дъх, тя натопи цялото си стъпало. Все едно я ужилиха хиляда пчели. Сухожилията й изтръпнаха, в очите й избиха сълзи. Постепенно болката отшумя. Тя вдъхна горещата пара и навлезе по-дълбоко. Другото й ходило, глезените, схванатите прасци… притвори очи и позволи на топлината да сътвори магия върху натъртените й мускули.

Беше умряла и се беше възнесла в рая.

Изкикоти се, когато си даде сметка колко ниско е паднала — до степен да смята за връх на насладата едно самотно къпане в термален извор, чието дъно е покрито с камъчета.

Изворът бе широк, със слабо течение по посока на сенките, а когато стигна до средата, установи, че водата й стига едва до коленете. Тук-таме под повърхността се виждаха гладки камъни. Еванджелин се подпря на един от тях и блажено се отпусна.

Напълни шепи с вода и си изми лицето. Изтърка кожата си. Натопи глава и яростно затърка скалпа си. Отстрани мръсотията и пепелта, така че дори неравните места от опърлените кичури не можеха да я разтревожат.

Дълбоко вдиша студения планински въздух и се усмихна.

Удивително как една среща със смъртта може да превърне загубата на модната ти прическа в баналност.

Остави течението да масажира гърба й, докато се подпираше на камъка. Отметна глава и притвори клепки, когато горещината я обля. Умът й се носеше с течението, свободен от всякакви грижи.

— Аз не ти ли казах да мируваш? — обади се Даниор точно над главата й.

Тя отвори очи и го удостои с усмивка — докато не забеляза, че е разсъблечен. Нямаше ги ризата и панталоните му. Единственото му облекло се състоеше от бели гащи, което я накара да се благодари за тъмнината, въпреки че месечината огряваше мускулестите му ръце и плещи.

— Ъ?

Кръглата месечина плаваше в небето точно над тях. Беше свел глава и лицето му тънеше в сянка, ала на Еванджелин й се стори, че той доста добре я огледа. Привидно доволен, че я е заварил жива и здрава, Даниор разбърка с пръст съдържанието на купичката, която държеше.

— Няма лошо.

— Колко мило да одобриш. — Искаше да махне капризно с ръка, но откри, че мишницата твърде я боли за такова нещо. Колкото и да бе отпусната, усети как я обземат възхита и неловкост.

Малко късно беше да се чуди какво ли си е помислил, когато се е върнал и е видял разхвърляните фусти и роклята. Дали не го е сметнал за покана, че иска да бъдат интимни?

Всъщност какво я беше грижа?

Леона я бе предупредила за този тип мъже. Ала защо не я предупреди за собствената й жажда, копнеж, отмала?

Докато той крачеше към брега, Еванджелин забеляза колко широки са раменете му. Би могъл цял ден да оре на нивата — или цяла нощ да носи жена на гърба си.

Даниор се запъти към групичка камъни, от които се надигаше пара на неравномерни облачета. Коленичи, постави купичката в дупката между камъните, вдигна един малък глинен чиреп — откъде се беше взело това? — и догази обратно при нея. Краката му цепеха водата, ръцете му свободно се полюшваха. Може би не беше принц или селянин, а Посейдон, който отиваше да поиска невестата си.

Мисълта подсили неловкостта й.

— Заповядай. — Той пъхна чирепа в лицето й. — Изпий го.

Видения за мистериозна упойка преминаха през ума й.

— Какво е това?

— Прясна вода от студения извор. Пий.

Подаде го в ръцете й и се обърна, а тя се почувства като пълна глупачка. Все пак подуши чирепа, преди да отпие. Миришеше на пръст, но вътре имаше вода.

Била е жадна, без да го осъзнава. А той как ли се бе досетил? Водата много й се услади.

Даниор шаваше насам-натам по брега и трупаше постеля от борови клонки, оформи огнище, изпра нещо във водата — май нейните дрехи — и го простря на един храст. Прерови торбата и измъкна няколко неща, после пак нагази целеустремено в извора.

Еванджелин нервно се поизправи, но веднага си пожела да си бе траяла. Не й хареса как Даниор фокусира поглед в очите й. Мократа долна риза прилепваше по раменете й, от студения въздух кожата й бе настръхнала и тя не за пръв път си пожела Даниор да е мъж с нормална големина. Излишъците от ширина и височина, разточителното количество мускули, втренченият му поглед сякаш бяха някакво първично средство за общуване. По-лошо, стори й се, че разбира какво казва той.

— Какво си се наканил да правиш? — прошепна.

Принцът от мечтите й би коленичил и казал „Дойдох да ви уверя в своята неугасваща любов и преданост“.

Даниор клекна, издърпа глезена й от водата и рече:

— Ще ти почистя раната.

Трябваше да спре да си представя неугасващата любов и преданост на Даниор. Този мъж бе дотам практичен, че адски я изнервяше.

А може би това се дължеше на страхливостта й?

— И сама мога да си почистя раната. — Еванджелин сви пръсти, мъчейки се да предпази крехкото си стъпало от грамадните му несръчни лапи.

Той се огледа и откри сух плосък камък, където да остави инструментите си. Шишенце, запушено с коркова тапа, парцали, пинцети, ножица, игла… майко мила!

— Мога и сама — повтори Еванджелин.

Даниор обърна ходилото й към светлината и се намръщи.

— Не се безпокой. Имам опит с раните от войните.

Връхлетяха я видения за ампутации на бойното поле и тя се изправи до седнало положение.

— Мога и сама! — Хвърли поглед на раната си и моментално съжали. Един дебел прорез започваше от средата на стъпалото.

Даниор нарочно опря крака й на бедрото си. Протегна големите си длани към лицето й. Еванджелин се долепи до камъка, ала нямаше как да избегне пръстите, които се обвиха около шията й и се заровиха в косата й. Палците му замасажираха брадичката й, плъзнаха се по стройната колона на гърлото й и тя не разбра заплашена ли да се чувства, приласкана ли.

— Еванджелин.

Гласът му отекна гръмовно, като на бог. Не Посейдон, налудничаво си помисли тя, а Вулкан, който се появява и изчезва сред изпаренията на грамадната си ковачница.

— Еванджелин, всичко ти се вижда през долната риза.

Очите му блестяха в мрака, докато той прехласнато я изпиваше с очи: нейните реакции, страхове, въжделения… Тя понечи да се извърне. Никой нямаше правото да я познава толкова добре… ала интересът на този могъщ мъж сам по себе си представляваше съблазън.

— Приличаш на водна нимфа, която живее, за да прелъстява смъртните мъже.

Звукът на неговия баритон бе блаженство за нервите й. Капчиците вода олекотяваха движението на ръката му, която се спусна надолу. Еванджелин смяташе, че водата ще я закриля, ала ръката му пресече границата, доказвайки за пореден път колко ефимерна е съпротивата й. Дланта му, загрубяла и мазолеста, обгърна рамото й, сякаш той намираше удоволствие в обтегнатия мускул, в плътната кост, в силата, която я бележеше като жена без знатно потекло.

Дланта му се спусна по гръбнака й чак до талията. Ръката му я повдигна от водата, като той плъзна бедрото си между нейните за стабилност, повдигайки горната част на тялото й към звездите. От нея рукна вода. Мразовитият въздух се оказа шок. Даниор сведе поглед към тялото, което бе разкрил. За миг той не можа да се овладее и стисна пръстите, заровени в косата й.

— Аз съм напълно смъртен, Еванджелин. — Главата му се килна към гърдите й. — Зъзнеш от студ, възбудена си и не ми ли дадеш да превържа крака ти, ще падна в твоя сладък капан.

Не й се удаваше да го възприема като принц, а той настояваше, че не е бог. Заговори и почувства как всяко слово се пренася в докосването на пръстите му:

— Моля ти се, Даниор…

— Да? — Той не се помръдна. Чакаше нейната заповед.

Би трябвало да се залови за тази възможност. Този мъж бе здрав, привлекателен, в разцвета на силите си. И не беше кой да е. Това бе Даниор и той я искаше. Не само понеже я имаше за принцесата, а защото нещо в кожата им, в умовете им, в сърцата им се смесваше и възпламеняваше. Нямаше огън, още не. Но с всяка дума, излязла от устата му, с всеки миг, в който я държеше, това нещо димеше и Еванджелин знаеше, че малко му трябва, за да избухне в пламъци.

Нужно бе да се примоли: „Моля ти се… моля ти се…“. Щеше да се примоли.

— Моля ти се, превържи ми крака!

Не! Друго смяташе да каже.

— Еванджелин. — Той звучеше страшно разочаровано. Още я държеше изложена пред погледа на нощта — и пред своя. — Не ти стиска.

— Знам. — О, наистина го знаеше прекрасно. — Умолявам те, Даниор… — Люби ме.

— Кажи го — изгъргори той.

Щеше. Щеше да го каже и да се възползва от единствения си шанс, вероятно последния шанс, да изследва мистериите на интимната близост. Ала наместо това от устата й излезе:

— Моля ви се, Ваше Височество, ще превържете ли раната ми?

Даниор се засмя. Засмя се, проклетникът му неден! Тя затвори очи и стисна юмруци.

В него не бушуваше неутолим огън. По някаква тайна, непонятна, презряна причина той подклаждаше пламъците помежду им, ала внимаваше да не лумнат непоправимо силно.

Все пак, преди да я положи по гръб в изворчето, тя почувства нещо топло и интимно върху гръдта си. Знаеше къде са ръцете му, да не това да бе устата му? Очите й рязко се отвориха, но ако я бе целунал, той начаса се бе изправил.

Еванджелин оправи долната риза върху гърдите си, опитвайки се да потвърди подозрението, но той не бе оставил белег. Разбира се, и как иначе? Той беше само мъж, не някаква маша за жигосване, с която да я обозначи като своя чрез една нищо и никаква си целувка — ако въобще я е имало.

Реши, че сигурно си е въобразила, защото той лесно я пусна, като че ли нейната колебливост никак не го впечатляваше.

— Доволен съм, че ми имаш достатъчно доверие, за да ми позволиш да се заема с крака ти. Но първо — Даниор отпуши шишенцето и й го връчи — си пийни ракия. Надявах се, че няма да опрем до нея, но май се налага да пийнеш, като те знам колко си чувствителна.

— Не съм чувствителна. — Тя си дръпна една глътка, която здравата я опари. — Практична съм като теб.

— Практична, грънци!

Идеше й го да го нахока хубаво, но той улови стъпалото й. Еванджелин си дръпна нова глътка от ракията. Възможно ли беше утилитарист като него действително да си представя, че Еванджелин Скофийлд е прелъстителна водна нимфа? Невъзможно беше, в противен случай той нямаше да се засмее. Тя не би могла да се засмее поради картините, сътворени от въображението й.

Проклето въображение.

Опитните ръце на Даниор отвориха раната и тя забрави недоумението си. Раната трябваше да се почисти и това щеше да боли.

Даниор потопи крака й във водата и разтвори кожата, за да отмие течението нечистотиите.

— Той ми е брат — каза, все едно му беше задала въпрос.

Тя се откъсна от това, което той правеше, от надвисналата болка и от страха си.

— Какво?

Даниор улови погледа й и повтори:

— Доминик ми е брат.