Кристина Дод
Изчезналата принцеса (26)

26

Даниор овладя порива да издебне от засада този смрадлив бунтовник и да го удуши със собствените си ръце. Ако не беше Еванджелин, вероятно тъкмо така щеше да постъпи, но… но не можеше да застраши живота й. Не и когато бяха толкова близо до Плезонс и престола. Не и когато я бе направил своя.

Революционерите сигурно са гледали от планината и след заминаването на селяните са изпратили разузнавач. Правилата на гостоприемството бяха силни, затова Юстино го посрещна с добре дошъл, но двамата се дебнеха словесно; търсеха слабости и изпробваха силите си.

— Ще останеш в колибата ми — рече Юстино.

— Защо чак там? Наблизо свети огън. И то в най-голямата колиба. — Тонът на бунтовника доби обвинителни нотки. — Отказваш ли ми?

— Това е къщата на кмета! — възмути се Юстино.

— Кмет, не кмет, сега го няма — засмя се непознатият и с добре изиграна небрежност добави: — Напоследък да сте посрещали кралски гости?

Дали революционерите са видели Даниор и Еванджелин в долината, или просто питаха за всеки случай? Бунтовникът и стражът идваха все по-близо.

— Как се сети да попиташ! — изуми се Юстино. — Днес принцът и принцесата бяха тук. По-добре побързай, иначе ще ги изпуснеш.

Даниор тихомълком се шмугна в колибата и завари Еванджелин да слага пелерината си, готвейки се за бягство.

Твърде късно.

През прозореца чу как бунтовникът отговаря:

— Един наш отряд ги причаква на пътя. Ще ги пипнем.

Увереният му тон накара Даниор да се наежи. Хвана решително Еванджелин за ръката и я поведе към дъното на колибата. Покрай стените върху пръстения под бяха натрупани снопове сено и шума, които да пазят обитателите от зимните виелици — и да защитават скрития склад на Бланка.

Една фалшива стена, широка шейсет сантиметра, се издигаше от тавана до пода. За нехайното око тя изглеждаше като нормална вътрешна стена, но зад нея се съхраняваха чували със зърно и каци осолено месо. В случай че разбойници подпалеха колибата, всичко щеше да бъде загубено, ала в размирните времена след революцията стената неведнъж бе гарантирала оцеляването на селото.

Един сноп прикриваше малкия вход към нея. Докато го търсеше, Даниор размести няколко купчини. Напразно. Пропилени минути.

Стражът и бунтовникът кажи-речи бяха вътре.

За малко да стане твърде късно, но все пак тежестта на един сноп му подсказа, че е открил къде е входът. В миг разчисти пространството и побутна Еванджелин към малката тясна дупка.

Тя се инатеше като муле.

Спомни си, че са я заключвали в килера на нейното училище. Разбираше опасността на момента.

Но пет пари не даваше.

Даниор я хвана за косата и най-брутално я натика вътре. Тя рухна — от изненада ли, от страх ли. Все едно. Просто трябваше да се подчини.

Продължи да я бута и Еванджелин се претърколи навътре. Той я последва и затвори капака.

Пълен, непрогледен мрак. Спарен въздух, пропит от миризмата на зърно. Дрезгавото дишане на Еванджелин.

С опиване Даниор установи, че се е сгушила до външната стена между два чувала със зърно. Коленете й бяха притиснати до гърдите, а главата — сведена. Трепереше от първичен страх. Той я потупа по главата, пусна раницата, извади ножа и застана с лице към отвора.

Никакъв звук не проникваше през стените. Дали Юстино не беше пуснал бунтовника вътре? Или пък бяха влезли? Даниор нямаше как да узнае. Истинската му тревога беше да не ги подпалят. Ако бунтовниците бяха умни, нямаше да опожарят селото.

Дявол го взел, как мразеше да се спотайва тук в мрака!

Опря глава на дървения капак и се ослуша, но нищо не чу. Само дето Еванджелин дишаше все по-тежко. Без да откъсва очи от отвора, Даниор допълзя до нея и прошепна в ухото й:

— Зле ли ти е?

— Не мога… да дишам… — Несигурният й глас ту заглъхваше, ту се извисяваше.

— Шшт. — С ножа в едната ръка, той я обгърна с другата. Притисна главата й към гърдите си и се опита да й вдъхне кураж.

Нейният кураж бе изчезнал, бе се разтворил в тъмнината. Зъбите й тракаха. Тя стисна ризата му. Ако Даниор не бе преживявал същото, никога не би го допуснал у своята храбра принцеса.

После от стаята се разнесоха слаби мъжки гласове.

Тя също ги чу, защото настръхна като животно, притиснато в ъгъла.

Даниор се освободи от хватката й. Придвижи се към отвора и клекна там, готов да причака с ножа всеки, който влезе.

Нищо не се случваше. Гласовете станаха по-силни и по-многобройни. Даниор не разбираше думите. Не можеше да определи кой говори. Но очевидно селската стража бе достатъчно многобройна, защото революционерите дръзваха само да ядат и да пият. А сеното представляваше убедително прикритие, защото никой не се приближи към изкуствената стена.

Докато Даниор се отпусне достатъчно, за да разгъне схванатите си крака, беше станало вечер. Около капака се появи кръгче светлина; бяха разпалили огъня. Носеха се весели звуци, очевидно бурето с бира бе отворено.

Даниор се изправи и раздвижи схванатите си колене. Главата му докосваше тавана, обаче прецени, че Еванджелин ще оцени усещането за пространство.

— Еванджелин. — Той се пресегна да я погали, обаче тя беше изчезнала. — Еванджелин? — В миг на лудост си помисли, че все пак е успяла да му избяга.

После реалността го връхлетя. Нямаше как да избяга и къде да отиде. Започна да я търси, шептейки успокояващо името й. Завари раницата, където я беше пуснал. Намери пелерината, смачкана на топка. Накрая откри и нея, подпряна на една каца — премръзнала, неподвижна. Едва-едва дишаше.

— Еванджелин, тук има място. Изправи се. — Опита се да я повдигне, но тя беше като камък, замръзнал леден блок. Изобщо не реагираше. Даниор коленичи. — Еванджелин, аз съм. Знаеш го. — Прегърна я, сгрявайки я със своята топлина. — Знаеш, че няма да допусна да ти се случи нищо лошо.

Нещо се счупи и мъжете зареваха като магарета.

Еванджелин потрепери, а Даниор изпита облекчение. Облекчение, че тя въобще забелязва обкръжението си. Прокара длани нагоре-надолу по ръцете й, целуна я по бузата. Целуна я по устата. Прегърна я крепко.

— Еванджелин, тук сме в безопасност. Даже има мъничко светлинка. Виж кръгчето около капака…

Тя скочи към капака. Даниор я улови и Еванджелин се разскимтя, дерейки го с нокти. Бореше се все по-яростно и по-шумно. Ако Даниор някак си не я спреше, щяха да ги разкрият.

Затисна устата й с ръка.

— Миличка. Миличка, моля ти се, недей. Обичам те, но…

Еванджелин го нападна. Сграбчи го за косата и го събори върху чувалите с жито. Прекатуриха се, а Даниор се опита да не издаде звук. Тя се строполи отгоре му.

Или пък скочи отгоре му? Не беше в състояние да прецени. Разлетя се прах, когато я сграбчи, уверен, че тя ще се опита да излезе през капака.

Вместо това Еванджелин така стисна ризата му, че шевовете изпукаха.

Той с недоумение улови китките й, а тя го целуна по гърдите.

— Еванджелин?

— Моля ти се — прошепна тя. — Развесели ме.

Откри зърното му сред гъстите косъмчета, облиза го, целуна го и го захапа.

Той се изви от болка, изумление и объркване.

— Еванджелин, налага се да мируваме. Не може… навън има бунтовници. Които искат да ни убият.

— Обещавам да бъда тихичка, но чуй само.

Той се ослуша. Революционерите пееха традиционна кръчмарска песен, а двама стражи им припяваха.

— Няма да ни чуят.

— Обаче аз трябва да съм готов в случай…

— Няма да ни чуят — повтори тя. — Не знаят, че сме тук. Ще бъдем тихи. Освен това не ме плашат. Плаши ме тъмното. — Разтърси я мощен трепет, който се предаде от тялото й на неговото. — С теб не ме е страх.

Гръм и мълнии. Мракът, опасността, шумът от пиянството на революционерите…

Дъхът на Еванджелин върху кожата му, нейното отчаяние, тялото й, залюляно до неговото…

По някаква причина — по всички причини, той я искаше, и то сега. На мига. Без внимателни докосвания и любовни встъпления. Искаше да я прикове под себе си и да я прониже докрай без мисъл за нежност.

Пое си дълбоко дъх. Беше звяр.

Трябваше да мисли за Еванджелин.

Нежно стисна китките й и ги пусна.

— Миличка, не е разумно…

Тя плъзна ръце под ризата му и я разкъса от горе до долу.

Шумът от раздирането на плата го изправи на нокти. Отново я сграбчи.

— Еванджелин, моля ти се, не бива така…

Едната й ръка се пъхна в панталоните му. Другата се зае с копчетата. Целуна го по корема и за миг желанието замъгли всяка рационална мисъл в главата му.

За миг. Докато не си възвърне дисциплината.

Хубаво. Тя бе категорична. Щяха да се любят. В тази дупка. Но той не можеше да я обладае просто така. Щеше да заприлича на баща си, роб на страстите.

— Това не е начинът. — Гласът му се пропука. — Еванджелин, ще те любя, щом искаш, обаче трябва да проявим цивилизованост.

Тя пъхтеше тежко, но вече не от страх.

— Защо?

— Защото така. — Бих могъл да те нараня. — Защото сме принцът и принцесата.

— Казах ти, че не съм принцесата. — Копчетата изскочиха от илиците. — А точно сега и ти не си принцът. — Тя стисна възбудения му член.

Завладя го чисто удоволствие и той изви гръб. Тя го погали: от основата до главата и пак надолу. Заигра се с топките му, сякаш търсеше нещо… тайната на неговата сила, ядрото на неговата страст.

И ги откри. Даниор би се заклел в това.

Не можеше да каже дали очите му са отворени или затворени. Червени кръгове се въртяха в мрака. Ръцете му раздираха чувалите от грубо зебло.

Когато ръката му се изпълни с шепа ечемик, разбра какво е направил. Беше разпорил шева. Животинската му страст бе разрушителна. Той трябваше да остане господарят.

Отчаяно напипа раменете й и се опита да я издърпа нагоре.

— Ела при мен. Дай да те целуна.

— Не — котешки гърлено измърмори Еванджелин. — Ще те целуна.

Тя го облиза сладостно. Зъбите й го закачиха съвсем лекичко. Засмука го и целият му самоконтрол отиде по дяволите.

Даниор я улови под мишниците и я привлече към себе си, безутешен, че трябва да се лиши от устата й, но отчаяно уверен, че трябва да се настани между краката й. Претърколи я, вдигна полата й и стори тъкмо това. Бедрата й го обгърнаха и той намери нейната гореща и влажна сърцевина. Проникна в нея без никакви церемонии.

От устните й се изтръгна сподавен вик, но не му пукаше. Не му пукаше дали я боли, дали бунтовниците ще ги заварят на калъп, не му пукаше дори да настъпи краят на света. Пукаше му единствено за неговото удоволствие, да се гмурка в нея отново и отново, непрекъснато, докрай, право в нейния център, на мястото, където щеше да бъде крал. Крал не на Баминия, а на Еванджелин.

Неин любовник. Неин мъж.

Неин повелител.

Любеше я яростно, напрягаше се и пъшкаше. Нейните ръце плуваха в потта, избила по раменете му. Тя впиваше нокти в здравата плът и това адски му харесваше. Нека го бележи. Нека го бележи със зъби и нокти, нека го направи свой.

Разтвори краката й по-широко, повдигна се, напрегна се вътре в нея и семето му избликна, напълни утробата й, бележейки я, както тя беляза него.

Завинаги. Беше я белязал завинаги.

Бавно се отпусна върху нея. Треперещите й ръце го притеглиха даже още по-близо. Ехото на нейния оргазъм още пулсираше в него.

Беше го направил. Изгуби всякакви задръжки, но я привърза към себе си. Сега никога нямаше да му избяга.

— Еванджелин — заповяда той. — Кажи ми. Кажи ми го пак.

Тя разбра желанието му. Томително плъзна длан между плешките му и прошепна:

— Обичам те, Даниор. Ти си единственият мъж, когото ще обичам.