Кристина Дод
Изчезналата принцеса (14)

14

Даниор се втренчи във въжето, което висеше от прозореца по стръмната стена и се нагъваше като змия на земята.

Рафаело стоеше до него, блед като смъртник, и не отделяше поглед от валчестите камъни, разпръснати в основата на твърдината.

— Принцесата не е нормална.

— Повече от ненормална. — Даниор отметна кичур коса от челото си. Тя беше луда, побъркана, въртоглава и не се интересуваше от собствената си безопасност.

— Можеше сега да лежи долу. — Рафаело бе по-бледен от всякога. — Окървавена и надаваща жални вопли…

— Недей да мислиш такива неща — прекъсна го Даниор.

Както обикновено, на Рафаело му се гадеше. За разлика от обикновено, Даниор установи, че и на него му се гади при мисълта как тя можеше да лежи там долу, обезобразена и безжизнена…

Даниор смяташе, че разбира от жени. Всъщност се ласкаеше, че познава доста добре номерцата им. Като цяло нежният пол бе доста елементарен: задоволяваше се с дребни прояви на внимание, освен това изпитваше страхопочитание пред мъжката мъдрост.

Някои мъже не бяха съгласни с него. Виктор казваше в прав текст, че жените му се мазнят само защото е принц. На всичкото отгоре твърдеше, че когато тръгнели на лов за съпруг, лицемерничели, прикривали се и само се усмихвали превзето. След като хванели мъжа на въдицата си, ставали дръзки и непочтителни.

Но това не обясняваше Етелинда.

Тя не го беше хванала в примката си. Тъкмо напротив. Само за да му се изплъзне, беше побягнала като сърничка към най-страшна опасност. Кога нежното момиче се бе променило така драстично? Добре си я спомняше: раздаваше усмивки наляво и надясно, бе олицетворение на добротата, покорството и благостта… и някак се бе превърнала в опако същество, което ни се води, ни се кара.

Ама че жена!

Изобщо не го блазнеше мисълта да се жени за серефинка. Техните държави бяха враждували поколения наред и всеки порядъчен баминец знаеше, че серефинките са леконравни, интересуват се само от удоволствия и моралът им хлопа. Само че пророчеството точно бе предрекло неговото раждане и това на Етелинда, и двата народа бяха възприели двойния факт като знак свише, че на Разкритието ги чака щастие. В ранната си младост Даниор се опияняваше от мисълта, че всички се уповават нему. Сега, като по-възрастен, тази отговорност му тежеше и го измъчваше нетърпение да управлява две кралства.

Защо тази Еванджелин не се показваше по-сговорчива!

В Шато Фортюн я проследи до нейната спалня, изслуша неумело съчинената й измислица и се опита да я съблазни.

Глупак. Изплаши момичето със стръвния си апетит; апетит, който изненада и него самия.

Господи, ако я беше обладал, сега щеше да е щастлив и доволен. Тя нямаше да се спусне по въжето, да рискува живота си и да попадне в ръцете на бунтовниците.

Вместо това щеше да се притиска в неговите обятия, задоволена от любенето им, а когато той свършеше да гали раковината на ухото й, да целува широката й уста, да смуче тези разкошни гърди, тя с нетърпение щеше да очаква следващия път.

Даниор кипна, разярен от собствената си глупост, и нарочно отклони мислите си в друго русло. В името на Санта Леополда, тя не беше пострадала! Само беше пленена, и то, защото се бе показала безразсъдна и опърничава. Трябваше да заподозре плана й, но… Премери с поглед разстоянието между прозореца и земята.

Не. Това нямаше как да го заподозре. Кога Етелинда се беше превърнала в жена, която ще се спусне от страшна височина, за да избяга от истинската си съдба? Даниор разтри схванатия си врат. Да избяга от него!

Проклето момиче!

— Господарю. — Виктор коленичи край гората, долепил лице до земята. Разглеждаше стъпките сред младата трева. — Тук са дебнели четирима мъже, но я елате да видите това. Кървав отпечатък. Порязала си е крака на стената. Ще можем да я проследим докъдето са я накарали да ходи.

Даниор погледна сумрачната гора. Скоро щеше да се стъмни. Сенките се удължаваха, а похитителите ги водеха с час преднина. Само че Виктор бе най-умелият следотърсач в Баминия и все някак щеше да намери Етелинда.

А после Даниор щеше да я освободи.

Една кърпичка, закачила се между клонките на един храст, се развяваше на ветреца. Отдолу лежеше смачкана буца сирене и къс хляб, нападнат от мравки.

— Загубила е вечерята си. Ще огладнее.

Тази мисъл го притесни излишно. Въпреки тънкото си кръстче Етелинда беше показала изненадваща охота към ядене. Беше си наумил да я изкуши с талантливия си готвач; не му се нравеше, че я мъчи глад.

— Трябват ни провизии.

— Ще вземем. — Виктор се изправи и посочи върволицата сестри, които се бяха запътили към тях откъм манастира.

Начело вървеше сестра Констанца, понесла чифт ботинки, в които бяха напъхани чорапи. Мари Терезия помагаше на една много ситно куцукаща и превита одве стара монахиня. Една млада калугерка водеше магаренце, натоварено с дисаги.

Даниор беше признал самоличността си пред добрите сестри и сега жънеше облагите. Те му се бяха притекли на помощ.

— Не можем да вземем магаренцето — реши той. — Ще ни забави.

За негово учудване старата калугерка го чу и надигна глава. Гласът й ясно се разнесе в простора, а сините й очи го пронизаха:

— То не е за теб, млади принце, а за нас. Отправяме се на поклонническо пътуване към Плезонс.

Даниор се загледа в нея над главата на сестра Констанца.

— Докато бушува революция?

— Никой не може да ми стори зло. Поемам на път с божията подкрепа.

— Можеш да почакаш.

Тя се усмихна лекичко, като че ли развеселена от невежеството му.

— Независимо от опасността, Ваше Височество, всичките ви поданици ще напуснат домовете си, за да поемат към Плезонс. Добре знаеш, че следващите три нощи ще има пълнолуние.

Вярно. След нощта на пълнолунието щеше да зазори деня, предречен от преди хиляда години от Санта Леополда, и Даниор прекрасно си даваше сметка, че хората му ще запъплят към Плезонс, за да видят с очите си чудото. Но ето че святата жена не приемаше съвета му да си остане в метоха, нито пък предлагаше да му помогне, а неговата принцеса бе отвлечена.

Доминик щеше да задържи Еванджелин в очакване той да дойде да я спаси, а щом ги пленеше и двамата, щеше да ги изправи пред фалшив трибунал и да ги осъди за престъплението да са кралски особи.

Даниор трябваше да спаси Етелинда, преди Доминик да се е добрал до своята крепост.

— Няма да има Разкритие, ако не намеря принцесата.

— Също така няма да има Разкритие, ако ние не стигнем до Плезонс — отговори калугерката без капка почитание към своя господар. — Ще ви трябва благословия, принце мой, преди да отворите кристалното ковчеже.

С достолепните си обноски тя го принизи до ролята на нацупен хлапак по къси панталонки и той отвърна с доста рязък тон:

— Ако вие не сте там да ни благословите, сигурен съм, че архиепископът с удоволствие ще ви замести.

— Дали аз ще бъда там, няма ни най-малко значение, а архиепископът, както ще установиш, не ще успее да ти помогне, когато стане нужно.

Даниор не я разбра, но не му хареса как интелигентите й очи се присвиха и проблеснаха. Тя знаеше нещо. Старицата знаеше нещо, което той не знаеше и сега триумфираше над неговото невежество по начин, който го накара да настръхне. А с всеки миг, прекаран в спорене, Еванджелин се приближаваше до трибунал и екзекуция.

Навярно старата калугерка бе прочела мислите му, защото го попита:

— Какво си тръгнал да се занимаваш с мен? Върви да спасяваш твоята принцеса. Загубвал си я преди, да не си посмял да я загубиш сега. — С изкривения си пръст посочи сестра Констанца, която повдигна една издута торба от дисагите на магаренцето. — Тя ще ти даде ботинките и малко припаси, които да не ви натежат, че трябва да се движите бързо.

Все пак му предложи помощ, но тази старица, която бе прекарала живота си в метоха, му казваше как да осъществи задачата си, при това хич не беше тактична.

— Много си щедра — неохотно й благодари Даниор. Стоеше като истукан, с ръце, увиснали до тялото.

— Взимай ботинките — изкомандва го старицата. — И беж да те няма.

Сестра Констанца напъха ботинките в ръцете му, а торбата подаде на смълчания Виктор.

— Намери момата, която да стане твоя кралица. Втора възможност няма да имаш — добави старицата с авторитетен тон.

Групичката се запъти напред и прошепнатите бабини деветини за пръв път си пробиха път в съзнанието му. За святата жена, която предрекла разцеплението на двете си любими страни, скрила съкровищата им и изрекла пророчество, което днес го караше да се отправи на търсене.

Даниор улови за лакътя сестра Констанца, която понечи да се присъедини към своите.

— Коя е тя?

— Нашата игуменка.

— И?

Спокойно, сякаш съобщаваше, че е време за вечеря, сестра Констанца отговори:

— Преди хиляда години светицата дойде да живее при нас и все още е с нас.

— Светицата? — повтори той.

Хем не вярваше, хем не дръзваше да се усъмни.

— Естествено. Нашата игуменка е живото въплъщение на Санта Леополда.

Даниор така се вцепени, че сестра Констанца успя да се отскубне. Навири нос, оправи си робата и гордо закрачи напред.

Зашеметен, той изпроводи с поглед калугерките, поели по пътя към Плезонс. Игуменката — Санта Леополда, ако можеше да се вярва на сестра Констанца — се обърна, когато навлезе в гората, и Даниор зърна предупредителната искра в очите й.

Дългът го зовеше. Той бързо пое в другата посока след своята изгубена принцеса.