Кристина Дод
Изчезналата принцеса (29)

29

— Принцесата е избягала от принца.

— Не, не е. Вчера я видях с него, освен това тя изпълни пророчеството.

— Тогава защо принц Даниор я търси под дърво и камък? Хей, бабке, гледай къде ходиш!

Еванджелин се отдръпна от групичката народ, насъбрал се край фурната. Разпозна въодушевения Лаури да брани принца, както и немощната Мемо, която се облягаше на ръката му и размахваше бастуна си на гражданите.

Еванджелин нямаше желание те да я разпознаят. Те или който и да било друг.

Промъквайки се предпазливо като джебчия, тя заобиколи ъгъла и излезе на една по-широка улица, заета от весела компания. Пред Кралския хан беше поставено буре с канелка и един възрастен мъж, кръгъл като бурето, точеше канчета с пенливо пиво.

— Първата халба е безплатна в чест на Разкритието — шумно се рекламираше той. — Безплатно от Хубавия Абе, най-добрият ханджия в Плезонс!

Хората се редяха за безплатната бира и Еванджелин се нареди на опашката. Беше стигнала до града, оглеждайки се през рамо, съпротивлявайки се на болката в едва оздравялото стъпало. Беше изморена от жегата, жадна и гладна. И уплашена. И обзета от страхопочитание.

Лондон се беше оказал откровение за бедното провинциално момиче. Голям, претъпкан, миризлив и толкова мръсен, че Еванджелин не дръзна да си сложи белите ръкавици заради саждите, които покриваха всичко.

С Плезонс не бе така. Плезонс беше красив. Планините го обгръщаха като майчина любяща ръка, топлеха и бранеха града край голямата река. Тук един средновековен каменен мост с готически размери свързваше Баминия и Серефина; тук хората се срещаха и общуваха. За тях търговията бе по-важна от старата вражда. Магазини се редяха по калдъръмените улици. Еванджелин изпиваше с очи златните бижута и прекрасните рокли, изработени от серефинците. Когато пресече реката, бавно заразглежда баминските грънчарски изделия и обувки.

Ако живееше с Даниор като кралица, можеше да се разхожда по тези улици когато си поиска, да купува каквото си хареса, да разговаря с хората, да открива техните надежди, мечти и страхове. Това щеше да бъде нейният дом. Щеше да има семейство. Родина.

Достатъчно, сгълча се наум. Недей да разсъждаваш колко си самотна. Мисли за плановете си… колкото и да са жалки.

Съдържателите живееха над магазините си, но днес витрините бяха затворени. Този ден търговците бяха отишли сред хората, обикаляха с каруци улиците и хвалеха стоката си на веселящия се народ. Еванджелин вече се бе отдръпнала от няколко семейства, които шумно рекламираха сувенири от това кулминационно Разкритие и женитбата на принц Даниор и принцеса Етелинда.

Никой не й предлагаше да купи нещо. Повечето хора отвръщаха поглед от нея, но имаше и такива, които възмутено зяпаха дрипите й на Пепеляшка. Една жена заяви на висок глас:

— Човек очаква, че тези селяци ще проявят добрия вкус да не ни мърсят улиците. Колко много са се нароили — защо не се върнат там, където им е мястото?

Еванджелин много би искала да попита как. Заради беднотията, резултат на оскъдните реколти, твърде много хора, отчаяни и обнадеждени, ходеха в дрипи. Ако утре кристалното ковчеже не бъдеше отворено и те не получеха поличба за по-добри времена, щяха да узреят за революцията на Доминик.

— Казват, че се е удавила в реката — подхвърли някаква жена зад нея.

— Аз пък чух друго — сподели клюката друга. — Била избягала с онзи юначага Доминик.

Някакъв мъж се обади със сурово презрение:

— Принц, който не може да оправи една жена, не може да оправи цяло кралство.

Еванджелин позакри с длан лицето си и пое пивото от Хубавия Абе. Той я огледа и се пошегува:

— От тебе няма да чакам пари за втора халба.

— Не, но ви благодаря. — Еванджелин надигна канчето и го пресуши на един дъх. Когато най-сетне си пое въздух, забеляза, че той я гледа и трие ръце в престилката си.

— Една улица по-горе Честния Гелорд предлага кифли, първата безплатно. Кажи му, че те пращам. Ще ти избере голяма.

— Благодаря ви. — Тя му се усмихна и върна канчето.

— Ти нали си серефинка?

— Предполагам — предпазливо отвърна Еванджелин.

— Приличаш на някой, когото познавах.

Тя се отдръпна.

— Страшен физиономист съм. — Хубавия Абе се почука по челото. — Я чакай да помисля.

Еванджелин отново направи крачка назад, след което си плю на петите и се промъкна зад следващия ъгъл.

— Хей! — завика той след нея. — Сетих се. Върни се!

Тя хукна панически по улици и булеварди, докато не я присви от глад и не си даде сметка колко безсмислено е да бяга от някакъв мъж просто защото той си е помислил, че я познава. Не беше принцесата, затова не можеше да изглежда като нея. Поне не много. А ако родителите й са били серефинци, Хубавия Абе би могъл да ги познава.

Тази мисъл я накара да се закове на място. Останеше ли в Плезонс, може би най-сетне щеше да разкрие кои са майка й и баща й. Беше мечтала за тях през онези дълги, самотни години в сиропиталището: безлика майка, баща, който й беше опора и утеха, който дори в смъртта си я наблюдаваше и я напътстваше.

Не. И да узнае кои са били родителите й, какво от това? С това нямаше да постигне нищо… освен да разреши въпроса за своето съществуване и евентуално, ако намереше роднини, да запълни гигантската пустота в сърцето си.

Пустота, която Даниор беше запълнил.

Апетитната миризма на печени сладкиши я привлече и обонянието я заведе до една фурна. Хората лапаха ронливите кифли, които пекарят раздаваше с главоломна бързина.

— Първата е безплатна — викаше той.

След цялото това търчане беше стигнала до фурната на Честния Гелорд. Откакто бе пристигнала в Плезонс, й се струваше, че съдбата я ръчка и направлява всяка нейна стъпка.

Е, тя щеше да се опълчи на съдбата и да ходи където си иска… след като хапнеше една от онези ухаещи на мая кифли.

Нареди се на опашката и каза, че я изпраща Хубавия Абе. Честния Гелорд, недотам пълен като ханджията, но очевидно негов брат, се намръщи и й подаде най-голямата кифла.

— Недей сяда, пейките са за платежоспособни клиенти.

Тя му благодари, дръпна се встрани и заби зъби в най-вкусната канелена кифла с фурми, която бе вкусвала. Едва не заплака от удоволствие, докато си облизваше пръстите и взе да хвърля погледи към опашката. Честния Гелорд даже не я беше погледнал, откъде ще разбере, ако се нареди втори път?

Оказа се, че греши, защото щом тавата свърши, той нареди на сина си да го замества и се запъти към нея с триъгълна пирожка в ръка. Еванджелин понечи да избяга; в края на краищата, какво би могъл да иска? Но стомахът й куркаше и тя се подчини на неговата повеля.

Изделието, което фурнаджията й подаде, беше значително по-различно от първото: много по-тежко и пропито от аромата на билки. Еванджелин жадно захапа баничката с пълнеж от месо и моркови и фурнаджията доволно я загледа как преглъща.

— Любезен сте — рече тя.

— Сега е Разкритието. Време е да нахраним просяците, а ти мязаш на просякиня, сестро. — Погледна я проницателно. — Просякиня, която е видяла по-добри времена.

Колкото и да беше опърпана, копринената рокля си беше копринена и с опитното си око на търговец той беше забелязал, че преди дрехата е била хубава.

— Освен това ми приличаш на някой, когото познавах.

Устата й внезапно пресъхна и зъбите й не отхапаха от пирожката.

— На едно серефинско девойче. Редовно се мотаеше тук преди около двайсет и пет години и въздишаше по Рьонод, майстора на бъчви.

Патетичният копнеж по дом и семейство обзе Еванджелин и тя затвори уста, разкъсвана между порива да избяга и нуждата да остане.

— Може да си нейна щерка. От очите ти полумесеци струи същото онова излъчване: сякаш се боиш, че лошите големи баминци ще те изхрускат за закуска. Не ми е ясно откъде вие, серефинците, изобщо намирате сили да се съешавате!

— Не е лесно — промърмори тя.

Той я погледна остро:

— Ти да не си трудна?

— Не!

— Добре де, седни, преди да си се строполила от умора. — Бутна я към претъпканата пейка на една от масите под навеса и плесна един мъж по плешката: — Ставай, Парсифал, свърши вече.

Парсифал се ухили широко и предложи мястото си на Еванджелин.

— Елеонора също беше трудна, когато я видях за последен път.

Настръхнала от негодувание, тя настоя:

— Не съм „трудна“ и не съм дъщеря на Елеонора.

Ръката на Честния Гелорд се озова на рамото й и Еванджелин седна на маса, където всички се познаваха.

— На кого си щерка? — полюбопитства Парсифал.

— Не зная — призна си тя.

— Ясно, значи. Не знаеш дали си щерката на Елеонора — изкоментира Честния Гелорд пред нарастващ кръг слушатели. — Горкичката, семейството й не одобри Рьонод, защото те имаха кралска кръв, а пък той — обикновена.

— Елеонора оттатък реката ли? — Парсифал присви очи. — Прилича й.

Еванджелин забрави недоядената баничка в ръката си.

— Приличам ли й?

— Според мен тя прилича на всичките. На Шартриер. — Честния Гелорд се изплю на земята. — Срещал съм много добри серефинки, но онази тяхна кралица им лепна лошо име. Забърка се с бунтовниците и оня загубен крал, и така пламна революцията.

— О, я стига, момко! — обади се една жена в долния край на масата. — Аз съм серефинка и познавам много добри баминци, обаче твърдя, че тъкмо вашият крал ни докара революцията на главата. Не можеше да си държа дюкяна закопчан.

— Да не би да смятате, че приличам на членовете на кралското семейство? — настоя Еванджелин.

Светът й се преобърна. Възможно ли бе да е наполовина принцеса? Да е наполовина достойна за Даниор?

— Ще те приветстваме като принцесата, ако ни покажеш белега си. — Парсифал сръга Честния Гелорд и двамата се засмяха като палави ергени.

— Белег ли? — Рече тя, объркана от тяхната очевидно нецензурна забележка. — Какъв белег?

— Не им обръщай внимание. — Жената взе да гълчи мъжете: — Вие двамата да млъквате. Недейте посрамва момичето.

Честния Гелорд изтрезня и се прокашля:

— Наложи се Елеонора и Рьонод да напуснат града и чух, че изчезнали през революцията от деветдесет и шеста. Вероятно са били убити, клетите. Значи си сираче? Тази революция остави много деца сираци.

Жената от масата погледна Еванджелин с неодобрение:

— Тя сто на сто е от ония надути Шартриер. Как мислите, дали мож’ отвори онуй кристално ковчеже? Понеже викат, че принцесата била идиотка, дето й текат лигите, и нашият принц я взима само зарад благото на народа.

Разнесе се глъчка, чуха се аргументи и контрааргументи. Някои бяха явен абсурд; други твърде много се доближаваха до истината. Гласовете ставаха все по-високи, докато накрая хората не взеха да прииждат, за да видят какво е причинило суматохата.

Еванджелин се опита да пренасочи разговора обратно към темата, която я вълнуваше:

— За Елеонора и Рьонод…

До мига, в който вдигна поглед и видя двама познати мъже да вървят към нея.

Виктор и Рафаело. Виктор не откъсваше от нея спокойните си сини очи. Рафаело очароваше хората наоколо и ги караше да им правят път само с усмивката си.

Главата на Еванджелин започна да пулсира. Един от тези мъже, или и двамата, беше предател. Така й каза Даниор. Приберяха ли я, може би щяха да я върнат на принца — или да я вземат за заложница, дори да я убият.

Честния Гелорд удари с пестник по масата.

— Ако принцесата е жива и пребивава в Двореца на Двете кралства, довечера принцът ще ни я покаже на светлината на пълнолунието. Иначе… — той скръбно поклати глава — всички сме обречени, било то баминци или серефинци. Бедните са отчаяни. Ще въстанат и ще ни избият.

Еванджелин се изправи на крака, посочи Виктор и изкрещя:

— Искате ли да научите какво е сполетяло принцесата? Питайте принца. Това е той.

Тълпата вкупом се обърна към Виктор.

Честния Гелорд поклати глава.

— Това не е принцът.

— Не е — съгласи се Рафаело.

— Напротив, на него мяза — възпротиви се Парсифал.

— Виждал си го от разстояние — обясни Честния Гелорд. — Аз съм се ръкувал с него. Това не е принцът.

Еванджелин внимателно остави пирожката на масата и оповести:

— Това е принцът. Излязъл е да търси принцесата.

— Права е. — Един от мъжете край Виктор му стисна ръката и падна на коляно. — Ваше Височество, страдам от гуша. Може ли да ме излекувате?

Надигна се врява, по-силна отпреди. Виктор изтръгна ръката си, докато шумно отричаше да е принцът. Еванджелин клекна и се шмугна под масата. Пропълзя под следващата маса, под по-следваща, и под по-по-следващата. Накрая се озова в съседния магазин, където масите бяха отрупани с дрехи и тя можеше да се скрие. Измина цяла минута, преди мощният глас на Виктор да прогърми:

— Принцесата! Къде се дяна принцесата!

Еванджелин обви ръце около коленете си, надзърна под крачола на един панталон и видя как всички наскачаха от масите.

— Тя не е принцесата — погнусено отвърна Честния Гелорд. — Тя е дъщерята на Елеонора от оттатък реката.

— Елеонора се падаше леля на принцесата — тросна се жената. — Сигур’ принцесата й прилича, а?

Еванджелин потрепери, но се овладя. Искаше да се измъкне, обаче знаеше, че е най за предпочитане да остане. Край нея минаваха ботуши и обувки, рокли и панталони. Хората викаха, докато търсеха мнимата принцеса. Виктор крещеше, Рафаело омайваше всички, обаче не можаха да я намерят. Излязоха на улицата и поеха към реката.

Първоначалната тълпа лека-полека се разпръсна. Събра се нова, твърдо решена да се докопа до безплатна кифла. Поздравявайки се с успешно изпълнения си план, Еванджелин изпълзя изпод масата и предпазливо се изправи.

Честния Гелорд все така раздаваше кифли. И да я беше видял, с нищо не го показа. Хората ядяха и купуваха, всичко беше спокойно. С преднамерена небрежност тя взе от масата недоядената си баничка и се запъти към улицата, откъдето беше дошла. Имаше мисия. Искаше да се върне в серефинската част на реката. Искаше да провери дали някой там си спомня жената, наречена Елеонора, и дали знае каква е съдбата й.

Беше извървяла може би около половината разстояние, когато Виктор се показа от близкия ъгъл. Тя спря. Той също спря.

Еванджелин се огледа. Нямаше къде да отиде, освен обратно нагоре по улицата или да кривне надолу в един сенчест сокак.

Отново погледна Виктор. В очите му светеше ужасна насмешка. Той се усмихна злокобно и по нещо й напомни за Доминик.

— Ваше Височество, стига игрички. Добре си поиграхте досега. — Потупа бедрото си, все едно тя беше куче, което трябва да дойде при господаря си. — Хайде, момиче, да се прибираме.

Еванджелин го замери с баничката и краката й буквално полетяха. Спусна се по сокака, през купчини боклук и захвърлени бурета. Зад нея се разнесоха крясъците на Виктор и тя побягна още по-бързо. Сокакът се разклони. Тя пое наляво, по една още по-тясна уличка. Сенките се сгъстиха. От едната страна се издигаше зид от розов камък. От другата страна се редяха мрачни портички. Еванджелин натисна две. И двете бяха зарезени.

Чу Виктор да я вика. Беше я надушил както плъх — сиренце. Тя се затича. Трябваше да предприеме нещо, преди гърлото да я стегне, преди болката в стъпалото й да стане непоносима. Шмугна се в една малка ниша в стената, а в нишата имаше вратичка. Натисна я с тежестта си, обаче тя не поддаде. Еванджелин я заудря с длан и завика:

— Отворете, моля ви!

— Както искаш — обади се напевен женски глас от другата страна.

Еванджелин направо не можеше да повярва. Някой я бе чул.

— Бързо!

— Само миг, сестро, трябва да намеря ключа.

— Той иде! — Еванджелин се облегна на вратата и отново задумка. — Той иде!

Вратата се отвори и тя се прекатури в една градина, а оттам — на чакълена алея.

Вратата тежко се затръшна и катинарът издрънча, докато го заключваха. Еванджелин се обърна и видя Мари Терезия, послушничката от метоха върху скалата, да се усмихва до затворената врата.

— Тя ни каза, че ще дойдеш. Така и стана. Хвала на Санта Леополда!