Кристина Дод
Изчезналата принцеса (21)

21

— Любима, събуди се. Трябва да тръгваме. — Даниор бръкна под одеялото, положи длан върху рамото й и нежно го разтърси.

Еванджелин измърмори нещо на английски. Нещо, което звучеше като „махай се“.

Той отговори на серефински:

— Не, любима, съжалявам, обаче се налага да станеш. Време е да поемем на път.

Този път тя примигна и се прозина, устните й се нацупиха като на недоспало дете и сърцето го заболя, че трябва да я събуди.

Когато я донесе тук снощи, тя беше изтощена и напрегната. Беше се събудила, за да се изкъпе и за да приеме неговите услуги — лапата за крака и любенето за тялото. А той не се заблуждаваше относно причината, която я бе накарала така сладостно да му се отдаде.

Болката, ракията и умората бяха отслабили съпротивата й. Той се беше възползвал от нея.

Утрото отдавна бе превалило и се налагаше да я събуди. Доближи уста до ухото й и изрецитира:

— Слънцето не може да грее. Птичките не могат да чуруликат. Целият свят тебе чака. — Би трябвало да се почувства глупаво от това, че имитира старата си бавачка, но нежността, която хранеше към Еванджелин, го освобождаваше от непривичното кралско достойнство.

За съжаление тя не беше впечатлена. Претърколи се и одеялото се изхлузи. Изящният гръбнак се показа чак до долу.

Когато я зърна за пръв път, Даниор моментално си помисли как ще му завиждат мъжете, докато върви подръка с нея към олтара и колко лесно ще изпълни брачния си дълг с такава атрактивна жена. Сега знаеше, че тя е силна телом и духом и с нея човек може да се люби, да се смее, да живее. Тя бе в състояние да се справи с неудобствата на пътуването и следователно с предизвикателствата, които щяха да изникнат пред нея и Даниор като млади монарси.

Не биваше да я изпуска. По всичко личеше, че има само един начин да потуши негодуването й.

Да я накара да се влюби в него.

Жените обичаха със сърцето, не с главата. Баща му гледаше да му го втълпи чрез многократни повторения:

„Откъсни свежо цвете и й го подай. Усмихни се хлапашки и я погледни в очите. Докосвай я по ръката, талията, гърба. Кажи й, че я обичаш. Когато една жена се облегне на рамото ти, това означава, че ти е в кърпа вързана.“ — Старецът се приведе с хитър блясък в очите. — „Вдигаш й полата, търкулваш я едно хубаво в сламата. Тя ще си мисли, че е влюбена, а ти можеш да я оправяш, докато не ти втръсне.“

Даниор никога не бе обръщал внимание на казаното от баща му, но преди никога не се беше чувствал отчаян.

— Снощи ти изпрах дрехите. Сега са чисти и сухи. — Прокара пръст по гръбнака на Еванджелин надолу към закръгленото дупе. Беше държал същото това дупе в ръцете си, докато я повдигаше с тласъците си, и копнееше да го зърне.

Тъкмо се накани да смъкне одеялото докрай, когато тя се просна по гръб и го придърпа до раменете си.

Разбира се. Не искаше той да види белега, който доказваше, че е неговата принцеса.

Да, беше се възползвал от нея, наговори й сладките лъжи, които смяташе, че тя иска да чуе, но се утеши, че е било в името на добра кауза. Разкритието беше едва след три дни и Етелинда не можеше да откаже да изиграе своята роля. Трябваше да признае, че е принцесата и да склони да му стане съпруга, или всичко беше загубено.

Докато пътуваха заедно, Даниор мислеше, че тя ще се примири с участта си. Вместо това Етелинда все по-упорито настояваше, че не е принцесата и разправяше невероятни измишльотини за потеклото си. Телохранителите слушаха и може би поне единият жадуваше да ги предаде, и ако този неверен брат разпръснеше съмнения относно самоличността на Еванджелин, Даниор нямаше как да избегне кризата само с воля и подготовка.

Хвърли поглед към слабия огън, който бе наклал край вирчето. Тънката струйка пушек се смесваше с парата, надигаща се в мразовития въздух, и Даниор се боеше, че някой може да надуши миризмата на горящи борови клонки.

Тя трябваше да стане и да потеглят.

— Еванджелин, улових заек. Пека го. Усещаш ли аромата?

Тя не помръдна, обаче стомахът й изкурка.

Аха. Може би не се беше разбудила напълно, обаче го чуваше.

— Набрах боровинки. — Той проточи думата, наслаждавайки се на вкуса й. — Не ти ли се хапват боровинки?

Тя тихичко изхленчи и стомахът й пак изкурка. Спеше й се, но гладът надделяваше.

Даниор бодро добави:

— Нищо не ми пречи да си ги изям самичък.

Косите й очи рязко се отвориха: кафяви като махагон и искрящи от раздразнение.

— Добре де. Ставам.

Стомахът й за трети път изкурка и той се ухили от ухо до ухо. Тя обаче не се усмихна. При всичките си кралски достойнства бъдещата му съпруга зле понасяше глада.

Тя го удостои с кралско презрение и погледът му помръкна. Как смееше да отрича знатното си потекло? Не си приличаше много с момиченцето, което помнеше, обаче беше виждал това изражение на десетина портрета в Двореца на Двете кралства, където щяха да се венчаят.

— Обърни се с гръб и ще стана — долетя надменният й глас.

Даниор откри в себе си останало скрито досега желание да я закача и дразни, да откаже да се обърне и да я гледа как се бори да запази достойнство под зоркия му поглед. Само дето неловкото усещане между лопатките го предупреди, че е време да се размърда. Трябваше да заведе Еванджелин в Плезонс, където тя щеше да бъде в безопасност, а не да й се блещи като някакъв ориенталски паша, отдал се на разгул.

Снощи той беше предявил претенцията си, а освен това открай време е бил въздържан любовник. Подобна игривост беше неуместна. Даниор се изправи и се поклони:

— Както наредите, Ваше Височество.

Клекна при огъня, за да обърне шиша. Заекът цвърчеше, в пламъците капеше мазнина. Еванджелин само трябваше да си сложи дрипавата рокля. Тогава щеше да я нахрани и да потеглят на път.

Навярно бе редно да й покаже на кой храст е изсушил дрехите й. Ала когато се озърна, установи, че дрехите ги няма. Теглен от неустоима сила, той прикова поглед към фигурката, вървяща към вирчето. Беше се завила в одеялото и притискаше роклята към гърдите си.

Не беше гола, както си я представяше: съблазнителна Афродита, облечена единствено в златна светлина. Загръщаше я грозно кафяво одеяло, а тя си беше все така прелъстителна.

Отклони поглед към хваналото хрупкава коричка зайче. Обаче я чу как се плиска във водата и пак се извърна.

Еванджелин явно не му вярваше, защото бе провесила одеялото на дърветата помежду им.

Дявол го взел! Вбесяваше го недоверието, олицетворявано от завесата. Какво от това, че беше оправдано? Тя бе неговата жена и като се изключат няколко формалности — негова съпруга. Обясни й се в любов. Посвети я в ритуалите на удоволствието. Би следвало да му вярва безрезервно. Защо се противеше?

И след като сме на темата: защо той бе толкова… толкова… недоволен?

Залюля се на пети. Цял живот нарочно бе сдържал желанията си. Не бе срещнал жена, която да го накара да се самозабрави в любовния екстаз. Такива прекалености бяха в стила на баща му, а Даниор много се постара да не го повтори в нито едно отношение. Оставаше трезвен дори в най-интимната прегръдка. Даряваше дамата с наслада, а себе си — с оргазъм, но никога не се раздаваше докрай. Мъж, който очаква твърде много, е лаком, а лакомията не вещае нищо добро.

Но през изминалата нощ за малко не се беше отпуснал.

Не можа. Не го направи. Беше първият път на Еванджелин и само животно би я употребило с енергичността на необузданата възбуда.

Обаче страхотно му се искаше. Почти му бе непосилно да се сдържа, а дори сега, на дневна светлина, искаше… нещо повече.

В Шато Фортюн акта на целуването я беше хвърлил в смут. Дори сега Даниор не успя да сподави усмивката, която изкриви ъгълчето на устата му. Обвини го, че я е олигавил. Де да знаеше къде копне да я оближе! Щеше да бъде смутена не, ами направо ужасена.

Обаче бе показала, че усвоява бързо и снощи онези първи частички желание бяха разцъфтели във великолепна сласт. Пак щяха да разцъфтят.

Издърпа ножа от кобура в ботуша си и го остави на плоския камък, който щеше да послужи за поднос. Заслуша се как тя се плиска във вирчето. Зафантазира си как отива при нея, хваща я за ръка, отвежда я обратно в постелята и й разкрива истинското си аз.

Затвори очи и се пребори с подтика. Толкова лесно щеше да бъде. Едно нищо и никакво си одеяло беше преграда… едно одеяло срещу съзнанието, че ако развърже звяра в себе си, ще потърси своята женска и ненаситно ще я обладае, докато двамата не загинат в пожара на лумналата страст.

А Еванджелин бе неговата женска.

— Готов ли си?

Даниор отвори очи и се вторачи в жената, застанала срещу него оттатък огъня. Леко зъзнеше под одеялото, с което се бе наметнала, но иначе си бе облякла дрехите — дрехи, които съвсем се бяха скапали. Полите на роклята бяха оръфани. Триъгълни дупки показва къде платът се е закачил за храст или вейка. Предницата бе разкъсана на две, коляното й стърчеше, едва покрито с прозрачна фуста, опърпана колкото полата. Кожата й бе оросена от банята, а роклята прилепваше по краката и гърдите й.

За мъж, изправен на ръба на самообладанието си, тя представляваше почти непреодолимо изкушение. А даже не го съзнаваше, понеже имаше очи само за заека.

— Какво? — попита той.

— Готов ли си? — Тя клекна срещу него. — Можем ли да закусим?

Покъртен от образите, които умът му бе извикал за живот, Даниор мълчаливо прецени дръзко издаденото напред коляно и се зачуди дали Еванджелин някак не предусеща страданията му и не го измъчва нарочно.

— Никога не съм имала такъв вълчи апетит. Сигурно е от надморската височина, чистия въздух или от… от чистия въздух. — Тя седна на един пън и надипли полата си така, че да покрива краката й. Стрелна го с поглед и събра краищата на одеялото. — Собственоръчно ли хвана заека? Знам как се прави примка. Веднъж четох за това. В такъв случай си станал от доста време. Благодаря ти, че ме остави да се наспя, бях каталясала, но сега съм много по-бодра. Раната ми се е затворила като по магия. Тези билки са много ефикасни.

Носеше старите си пантофки. През разпраната подметка Даниор видя, че след банята тя си е сменила превръзката. Трябваше да я прегледа, но… не бе в състояние да я докосне. Не още.

— От друга страна, причината не е в билките, нали? Спомням си подмятането на Рафаело за кралското докосване, а съм достатъчно начетена, за да съм наясно с древното суеверие. Докосването на краля лекува, права ли съм?

Даниор бавно извърна поглед от един триъгълник оголена кожа на деколтето й, изпъшка и отвори торбата. Затършува вътре, извади сухарите и ги постави на сгорещените камъни около огъня. Свали шиша със зайчето от импровизираната скара и го сложи при сухарите.

— Много си скромен — подхвърли Еванджелин. — Повечето мъже тутакси биха се похвалили с подобен талант, а раната ми определено е заздравяла много. Оправила се е достатъчно, за да вървя сама надолу по пътечките.

Даниор забеляза, че тя леко се полюшва, сключила ръце над коленете си, и си даде сметка, че обичайно резервираната госпожица плямпа. Не го поглеждаше в очите, а очевидно й беше неудобно да мълчи. Разбира се. Бе нервна, не знаеше етикета за държание между мъж и жена, изпитали заедно най-голямата интимност.

Може би се страхуваше, че отново ще й налети.

Може би четеше мислите му.

Той решително озапти похотливостта си и каза:

— Това са бабини деветини.

Еванджелин го загледа с широко отворени очи: кошута на ръба на бягството.

— Кралското докосване. Това са бабини деветини. — Сервира нежните късчета заешко с шепа боровинки върху парче дървесна кора, влагайки в тази проста работа цялата си концентрация. — Както и повечето истории, свързани с нашата монархия, но те са традиция и ни придават показен блясък, а тъкмо традицията и блясъкът свързват нас с народа и народа с нас. — Даниор забеляза, че неотложната нужда да я обладае намалява, докато приказва. Изпита удовлетворение, че изразява мнението си пред единствената жена, която можеше да го оцени подобаващо.

— Значи смяташ, че твоята върховна власт се крепи на един мит? — невярващо попита Еванджелин.

Като внимаваше да не докосне пръстите й, Даниор й връчи импровизираната чиния.

— Нашата върховна власт, и ако не смятах така, трябваше да вярвам в магията.