Кристина Дод
Изчезналата принцеса (22)

22

Еванджелин задържа чинията на коленете си и вкуси първата си хапка от заешкото, втората си хапка… чертите й се изгладиха, лицето й се разведри от наслада. Даниор си помисли, че не го е чула, защото е била много гладна, но тя вдигна поглед от яденето и се вторачи в него.

— Не разбирам. Ами Разкритието? Ако това не е магия, какво е?

Еванджелин напъха няколко шепи боровинки в устата си и докато я гледаше как дъвче — изискана и прегладняла, упорита и дръзка, всичко, което искаше от своята принцеса — му хрумна една идея. Толкова подла идея, че баща му би могъл да се гордее.

Уж небрежно, Даниор си сервира и се подпря на един камък.

— Убеден съм, че цялата история е подозрителна.

— Подозрителна ли?

— Преди хиляда години един крал и една кралица се скарали толкова лошо, че страната била разделена на две половини, образувайки отделни кралства.

— И какво му е подозрителното на това? Записано е в историческите летописи на всички околни княжества. — Тонът й се промени, стана по научному сух. — Исторически погледнато, такива схизми не са необичайно явление. Селяните се заклевали във вярност на феодала, който ги бранел от разбойници. Щом кралят и кралицата не са можели заедно да защитават поданиците си, разцеплението е било неизбежно и по всяка вероятност е било в интерес на земеделците, които са образували гръбнака на феодалното владение.

Даниор я гледаше как му разяснява устройството на средновековното общество, забеляза, че очите й се оживиха и реши, че поне за ученето не го е излъгала. Очевидно обичаше фактите.

Другите момичета в манастира сигурно са я подкачали за нейната начетеност, защото тя го стрелна с виновен поглед и измърмори:

— Прощавай.

— Защо?

— Досадно е.

— Не и за един бъдещ крал.

Под носа си Еванджелин измърмори нещо.

Даниор отгатна какво.

— За надут ли ме считаш?

— Откъде се сети, че… — Тя натъпка устата си с парче сухар и предизвикателно го схруска.

— Сърцата ни са едно. — Ако не сърцата, то поне умовете. Беше започнал да проумява как работи съзнанието й — полезно средство при взаимоотношенията му с непредсказуема жена като Еванджелин.

Очевидно мисълта, че са слели сърца не я изпълни с възторга, който той очакваше или който баща му предричаше. Даже изглеждаше учудена, когато свърши да дъвче.

Гръм и мълнии! Тази принцеса не можеше ли да реагира като нормалните жени? Защо все трябваше да измисля нови начини, за да се разправя с нея?

Тя преглътна, стисна една боровинка между оцветените си в лилаво пръсти и съсредоточи цялото си внимание върху плодчето.

— Кое от легендата за Двете кралства ти се струва подозрително?

— Глупостите за Санта Леополда.

— Не вярваш в Санта Леополда? — Тя стисна пръсти, смачквайки зрънцето, и Даниор не успя да прецени дали е ужасена от похабената боровинка или от неговото богохулство.

— О, вярвам, че някой е поставил короните и скиптрите в кристалното ковчеже и е използвал специален катинар за заключването му. — Той вдиша и изпитателно погледна Еванджелин. — Тази жена откраднала пръстените с кралските печати.

— Откраднала ли? — В тона й се съдържаше обвинителен уклон. — Не ги е откраднала. Те са под кадифето, върху което са положени скиптрите.

Даниор отхапа от заека. Еванджелин се хващаше в капана му и даже не го усещаше.

— Недоказуемо, тъй като пръстените не могат да се видят.

— Леона ми каза, че Санта Леополда поставила пръстените под скиптрите, а по всичко изглеждаше, че Леона познава историята на Двете кралства. — Еванджелин се ококори от възмущение, но продължи да си къса месце от кокалите. — Откъде ти е хрумнало, че Санта Леополда ги е откраднала? Защо мислиш, че специален катинар заключва ковчежето? Легендата гласи, че когато тя го затворила, лумнал огън и запечатал отвора на капака.

— Чрез магия — присмехулно изрече той.

— Нали знаеш, че е невъзможно да се отвори.

— Не е невъзможно. — Искрено беше убеден в това.

Тя лекичко почука с кокалчетата на пръстите си по дъската и едва не събори храната на земята — несъмнен знак за възбудата й.

— Преди седемстотин години ковчежето било откраднато от рода Леон — твоя род. То престояло във вашата семейна крепост два века. Ако ковчежето е можело да бъде отворено, досега предците ти да са го сторили и да са предявили претенциите си над кралството.

— Не можеха, защото това би опровергало пророчеството.

— Пророчеството гласи, че всеки, отворил кристалното ковчеже, има право на короната, на титлата крал или кралица, както и да се зове обединител на Двете кралства.

Капанът почти беше щракнал. Даниор изпита едно много фино облекчение.

— Това ли гласи пророчеството?

— Чудесно знаеш — търпеливо рече тя, проявявайки благодушие. — И недей да ми казваш, че никой от предците ти не се е опитвал да отвори ковчежето! Чух, че по някое време даже са го пускали върху скалите от най-високата кула на замъка.

Даниор свърши да се храни и захвърли дъската си в огъня.

— И аз така съм чувал.

— А то все не се разбивало.

Огнените езици лумнаха високо, докато превръщаха на пепел кората и кокалите. Даниор се втренчи в оранжевата светлина. Как само се беше издала Еванджелин!

— Англия е известна с това, че е самодоволна и безцеремонна страна. Откъде си наясно с такива подробности за едно незначително и далечно кралство?

— Леона ме научи на всичко, което знам за Баминия и Серефина.

— Езикът, историята и преданията.

Еванджелин долови неговия скептицизъм, понеже се защити:

— Уф, защо не вземеш да ми повярваш? Не се съмняваш, че съм се научила да се спускам по кула с въже, да ритам мъжа, където най го боли, да…

— Как правят любов мъжът и жената?

Страните й се обагриха в пурпур, но тя срещна погледа му, без да трепне:

— Да, и това го научих от книгите. Тъй че защо не ми повярваш, че Леона обичаше да ми разправя за Двете кралства? Навярно е била серефинка или баминка в заточение след революцията и й се е приказвало за родината.

— Всичко е възможно. — Пет пари не даваше за нейната измислена Леона. Важното беше, че тя се издаде. Поне веднъж щеше да я накара да си признае истината.

— По въпроса за правенето на любов…

— Нарочно гледаш да ме разсееш! — извика Еванджелин.

Объркваше го с криволиците на съзнанието си, може би не я разбираше добре, както се бе надявал.

— Да те разсейвам ли?

— Не искаш да си признаеш, че семейството ти е откраднало ковчежето и го е пускало на скалите в презрян опит да се докопа до владичеството над Двете кралства, без рода Шартриер да му се бърка!

Издаде я искреното й възмущение. Обзе го задоволство.

Навярно бе забелязала самодоволството, изписано на лицето му, защото насочи към него един тънък и омазнен пръст:

— И да разкараш тая физиономия! Сърдя се, понеже съм англичанка, а не принцеса. Англичаните винаги заемат страната на онеправданите.

— Разбира се — вежливо се съгласи Даниор.

— Ти можеш да докараш човек до лудост. — Тя бавно си пое дъх. — Жената, която се омъжи за теб, ще има да се кае какво чудо си е докарала на главата.

— Няма да го допусна. — Улови погледа й през маранята, създадена от огъня. — Жената, която се омъжи за мен, ще има да се радва на щастието си. Ще й поставя това изискване.

Еванджелин го предизвика с вирване на брадичката.

— Невинаги получаваш каквото искаш.

— Този път ще го получа. — Седяха и единият мълчаливо изпитваше силата и характера на другия. Никой не отстъпваше. Накрая Даниор кимна: — Ти, мила моя, си моята бъдеща принцеса.

— Не съм ничия принцеса. Санта Леополда е пророкувала, че хиляда години ще изминат, преди принц и принцеса да се родят в подходящото време, за да се венчаят, да осъществят пророчеството и да обединят страните. А сега, вместо да търсиш принцеса Етелинда, за да поемеш командването над царствата, си седнал да се препираш с мен. — Тя заровичка из костиците от зайчето за последните боровинки. — Не съм принцесата и не мога да отворя кристалното сандъче.

Щом се тревожеше дали ще успее да отвори ковчежето, ако това бе причината да отхвърля съдбата си, той я разбираше добре и щеше да уталожи опасенията й.

— Няма да ти се наложи. Аз ще го направя.

— Как? — Тя посочи с ръка. — На път сме към Плезонс. Да предположим, че сме успели да стигнем дотам, без да ни убият. Да предположим, че са ни завели в Двореца на Двете кралства, където да си отпочинем и да изчакаме до нашата сватба. Да предположим, че сме станали в утрото на Разкритието, облекли сме се в одеждите на нашите предци и сме излезли на градския площад. Да предположим, че сме изкачили катедралните стъпала и стоим пред стълпотворението от Баминия и Серефина, което се е събрало да види чудото. Да предположим, че заедно положим длани върху кристалното ковчеже и нищо не се случи.

Даниор стана и отиде при вирчето да си измие ръцете.

Гласът й придоби умолителна нотка:

— Поне за момент да предположим, че аз съм права, а ти си крив. Да предположим, че не съм принцесата. Магията няма да подейства. Тълпата ще ни убие.

Даниор разтури леглото от клонки, сгъна пелерината и одеялото.

— И то само защото си дебелоглав пън.

Еванджелин настръхна от яд, обаче той удостои обидата с вниманието, което заслужаваше. Тоест, с нулево внимание.

— Дебелоглав пън? — Даниор прибра одеялото в торбата. — Напротив. Аз съм необикновено умен.

Развълнувана, тя хвърли чинията си в огъня.

— Още по-зле.

Той взе билките и отиде при нея.

— Време е да прегледам крака ти.

— Наистина не ме боли… — Гласът й секна пред неговата решимост. — Май няма шанс да ти избягам.

— Никога не е имало. — Даниор клекна, събу пантофката и разви бинта. Раната действително беше добре. Краищата на тънкия червен прорез изглеждаха чисти, под кожата не беше набъбнала гной. Еванджелин беше здрава млада жена, горещият извор и сярата бяха прочистили раната, а майското биле бе оказало целебен ефект.

Не му убягна неговият принос: добре беше отстранил мръсотията и песъчинките, които биха причинили възпаление. Това не беше прочутото кралско докосване, възхвалявано от бабите, а докосването на здравия разум и придобития на бойното поле опит.

Повдигна крака на Еванджелин и залепи целувка на стъпалото.

Тя рязко се дръпна.

— Защо го направи?

— Кралското докосване ще те изцели. — По-добре да й говори смешки, отколкото тя да разбере колко е закопнял да целуне други, по-скришни местенца от нейното тяло.

Навярно Еванджелин усети копнежа му, защото каза:

— Да тръгваме. Днес мога да ходя.

— Но само малко — съгласи се той. Отвори буркана, разбърка зелената смес и наложи лапа върху ходилото й.

Тя вдъхна финото ухание на джоджен.

— Какво е това?

— Кралско майско биле.

— Сериозно? — Тя бръкна в буркана и взе мъничко от сместа на пръста си. Помириса и измърмори. — Страхотно. Расте единствено в усамотените долчинки на тези планини. Чувала бях за нея, но не я бях виждала.

Крайно усамотени долчинки, помисли си той. Ако знаеше докъде е бродил, за да намери рядкото растение, щеше да се удиви на старанието му.

Бог да я благослови, дори сега не знаеше, че би сторил всичко за своята бъдеща булка.

Извади от торбата ботинките и чорапите, които му бяха дали добрите калугерки. Докато развиваше чорапите върху стъпалата на Еванджелин, каза:

— От първата революция, когато видях родителите си… разчленени… от бомба…

Еванджелин леко го помилва по косата.

— … сънувам кошмари как с бъдещата си съпруга стоя пред грамадно, безлико стълпотворение. Ясно виждам как съединяваме ръце върху кристалното ковчеже. То не се отваря и аз чувам подигравките на тълпата. Представи си моята безпомощност, когато любимата жена пада, покосена… — косъмчетата на ръцете му настръхнаха, — … а аз не мога да си пробия път до нея.

— Охо, в такъв случай не съм ти притрябвала. — Само че в тона й личеше тревога.

— На всяка цена трябва да имам до себе си истинска принцеса, защото ще се оженя за нея, а не защото вярвам в магията. Така ще гарантирам целокупността на кралското родословие. А принцеса Етелинда е длъжна да бъде там, за да изпълни пророчеството, както е известно на народа.

— Какво ще рече „както е известно на народа“? — изпълни се с подозрения Еванджелин.

Даниор внимателно завърза ботинките й.

— Може би е редно да кажа, че твоят кураж те бележи като принцесата, но ти ще ми отговориш, че знатната кръв не гарантира непременно наличие на смелост, нито пък обикновеното потекло — отсъствието й. В това отношение ще си права, защото съм срещал сърцати жени от всички обществени прослойки. Може би е редно да кажа, че твоята начетеност и таланти те отличават като кралска особа, но ти ще ми отговориш, че това са последиците на бунт срещу едно безрадостно детство. А аз никога не бих тръгнал да отричам, че огънят, който разтапя свещта, също така калява стоманата.

Той се изправи, улови я за ръката и я накара да стане.

— Проверих те как ли не.

— Проверявал си ме? — Тя неловко се размърда в ботинките.

Като я придържаше с длан на талията, Даниор съобщи вестта колкото се може по-деликатно:

— Ваше Височество, вие знаете тайните, известни само на принцесата.

Тя го загледа с възхита и ужас.

— Какви тайни? Какво говориш?

— В Двете кралства е обществено достояние, че кралските печати се загубили, когато държавата се разцепила на две. Завладяна от гняв и мъка, Санта Леополда ги скрила и те никога няма да се намерят.

— Леона ми разказа нещо съвсем различно.

— Леона, както я наричаш, е била права. Печатите са скрити под скиптрите и не се виждат. Но само малцина избрани от кралската фамилия са наясно с това.

— Може би тайната не е толкова голяма, колкото си мислиш — войнствено се защити Еванджелин.

— Освен това ти цитира пророчеството правилно.

— Всички знаят пророчеството.

— Всички си въобразяват, че го знаят — поправя я Даниор. — Единствено в Книгата на Санта Леополда е записано, че всеки, който отвори ковчежето, има право да бъда коронован и да обедини Двете кралства.

Челото й се намръщи в потресаваща имитация на сконфузване.

— Книгата на Санта Леополда ли? Не помня да съм чувала за подобно нещо.

— Книгата на Санта Леополда е заключена в подземието на крепостта Шартриер, а това подземие бе открито едва преди дванайсет години.

— Дванайсет години? Тогава не беше ли видял за последно…?

— Теб, малка Етелинда.

Тя простена и затули с ръка челото си.

— Помня, че ни оставиха сами, за да разгледаме книгата. Помня как заничах зад рамото ти, докато ти четеше на глас пророчеството. Не във варианта, известен на всички, а оригинала, написан от ръката на Санта Леополда с нейния разкривен почерк.

— Оттогава мнозина са го прочели!

— Страниците се разпадаха, щом ги отгръщахме.

— Магия ли?

— Старост.

Еванджелин се отдръпна от него.

— Защо да ти вярвам?

— Да обсъдим ли историята как семейството ми се опитвало да разбие кристалното ковчеже, като го пускало върху скалите?

— Със сигурност всички знаят това.

— От шестстотин години тази история се разправя под сурдинка в рода Шартриер, защото е всеизвестно, че някой ден ще настъпи Разкритието и за благото на народа всички следи от противопоставяне между нашите семейства трябва да бъдат заличени.

— Леона ми разказа… — Гласът й секна.

— Ах, да. Твоята благодетелка Леона, чието име е толкова близко до „Леополда“.

— Не си я съчиних! Аз съм Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол и те уверявам…

— Три неща. — Той напъха три повдигнати пръста в лицето й. — Три сведения, които са били предавани тайно, от поколение на поколение, в кралските фамилии. След такова доказателство смееш ли да си въобразяваш, че ще ме убедиш как не си Етелинда Марцелина Фелисия Еванджелин Дезире, принцеса на Серефина?

Тя разтвори широко серефинските си очи.

— Мили боже, нима тя носи даже името ми?

Вбесен от това постоянно, неоправдано, нелепо упорство, Даниор яростно се отдалечи от нея. С крак започна да рита буци пръст по огъня, докато той не започна да дими и не загасна.

Беше доказал, че тя е принцесата заради нещата, които знае. Беше я любил с великолепна въздържаност. Даже беше действал срещу принципите си, обяснявайки й се в любов.

Какво още искаше проклетницата?

С ботуш блъсна горещите камъни.

Как да я убеди, че тя с радост трябва да признае истинската си самоличност?

Избра един клон за метла. Тогава внезапно получи озарение.

От какво се страхуваше Еванджелин?

Тя още стоеше на същото място с прегърбени рамене и издадена долна устна.

— Твоята Леона каза ли ти как се отваря ковчежето?

Еванджелин безмълвно поклати глава.

— Не с магия, обещавам ти. Помниш ли къде се пази то?

Тя се наежи и каза:

— Не е нужно да ме обиждаш. То е в катедралата и над него вечно бди въоръжена стража.

— Разглеждал съм това ковчеже от всеки ъгъл. Веднъж дори ми се удаде да го подържа в ръце. По кристалния ръб има толкова малка ключалка, че е невидима за човешкото око. Поръчах да ми направят миниатюрно лостче, което влиза в прореза, и с него ще я отворя.

Никак не изглеждаше успокоена, както се бе надявал. Даже се разтревожи.

— Ако се притесняваш, че няма да отворим ковчежето и народът ще ни се нахвърли, ако заради това отричаш коя си, ще ти се закълна в гроба на майка си. Ние заедно ще отворим ковчежето и заедно ще бъдем крал и кралица.