Кристина Дод
Изчезналата принцеса (31)

31

Огньове бучаха в двете камини на кралската спалня, обаче Еванджелин зъзнеше от студ по ризка, докато четири млади прислужнички наливаха вода в медната вана с висока облегалка. Дворецът бе стар, огромен и средновековен — досущ както си го бе представяла — и в него ставаше ужасно течение. Дългите восъчни свещи в канделабрите хвърляха кръгове трептяща светлина и правеха ъглите още по-тъмни. По възраст мебелировката варираше от новата лъщяща банкетна маса, купена и поставена в трапезарията за утрешните празненства, до хилядолетното легло, където спели именно кралят и кралицата, които така се изпокарали, че разцепили държавата.

Това високо, широко легло пазеше като страж в спалнята, привличайки погледа на Еванджелин, и накрая тя можеше да мисли единствено за Даниор и целувката му в каляската: сладка и целомъдрена, докосване на устните без помен от страст.

Беше удивена, докато той не се отдели от нея, поглеждайки я. Тогава разбра. Скулите му руменееха, сините му очи пламтяха като огньове, а от тялото му струеше топлина на вълни.

— Докосна ли те — рече той, — ще те обладая в каляската, докато се движим по кралския път в Плезонс, а нашите поданици ни поздравяват и аплодират.

— Така поне ще има за какво да ни аплодират — духовито бе отвърнала Еванджелин.

Даниор не бе намерил нищо смешно в тази възможност, но тя подозираше, че го измъчва известно неудобство.

Тя, колкото и да е странно, не намери огромната му ерекция за страшна. Всъщност я пролази сладостна тръпка. Беше направила финалната, необратимата стъпка. Беше заявила, че е принцесата и завинаги се бе оставила в ръцете на Даниор. Щеше да бъде кралица. Неговата кралица.

Възбудата й продължи, докато не пресякоха река Плезонс и тя не видя Двореца на Двете кралства.

Тогава реалността си дойде на мястото.

Беше чела за държавни пиршества, но никога не бе участвала в такова нещо. Беше чула как се посрещат чуждестранни посланици, но никога не беше поздравявала такъв сановник. Беше чела какво поведение е подходящо за една принцеса, но никога не се бе поставяла на нейно място.

Сега обаче беше принцесата и не смееше да се провали в който и да било детайл.

— Ваше Височество?

Най-малката камериерка се усмихваше и й правеше реверанси, докато Еванджелин не осъзна, че момичето говори на нея.

— Да?

— Ще желаете ли да изпробвате водата?

Еванджелин отиде до ваната и за кратко се почуди има ли някакъв предписан начин, по който принцесите да изпробват дали водата е достатъчно топла. Надделя здравият разум и тя натопи пръст.

— Съвършена е. — Тя се усмихна на Тацита, една от петте камериерки, удостоени да я обслужват от извънредно достолепния иконом.

Еванджелин би искала да попита как да измисли работа за цели пет камериерки. После й хрумна, че Етелинда навярно щеше да знае, затова си затвори устата и се усмихна. Продължи да се усмихва при срещата с майордома, лакея, кухненската прислужница и старата гувернантка, която я прегърна със сълзи на очи и възкликна колко е пораснала. Цялата работа представляваше мъчение, тя не запомни половината имена, а Даниор набързо се омете, за да говори с министър-председателя, който пръв трябваше да изрази удоволствието си, че отново вижда принцесата след дванайсетгодишно отсъствие.

Една тревога можеше да зачеркне от списъка си: приличаше на принцесата.

Но как издържаше една принцеса на безкрайния оглед? Половината дворец се беше събрал да гледа, докато тя ядеше вечерята си от поднос. Петелът върху канапе от някакво зърно беше подправен с розмарин, но не й се услади истински, защото готвачката, лакеят и кухненският персонал отваряха уста всеки път, щом тя се наканеше да отхапе.

Дори сега пет чифта очи дебнеха всяко нейно движение, а на нея й се искаше да се върне обратно в планината и да се скрие в онзи горещ минерален извор.

Особено когато Тацита се опита да й смъкне долната риза.

Еванджелин се отскубна.

— Трябва да ви изкъпя, Ваше Височество — подхвана с разтапящ глас Тацита.

— Аз трябва да се изкъпя, благодаря — отговори Еванджелин с решимостта на благоприлична англичанка.

Долната устна на Тацита затрепери, очите й се напълниха със сълзи и тя погледна към другите прислужнички, сякаш ги призоваваше за подкрепа.

Еванджелин смекчи тона си и добави:

— Дълго време не съм имала камериерка и предпочитам да се изкъпя сама. Но ти можеш да ми приготвиш чисто бельо.

— Както желаете, Ваше Височество.

Обаче тонът на Тацита не оставяше съмнение, че момичето е жестоко разочаровано. Еванджелин не се трогна. На никого нямаше да се показва гола.

Е, почти на никого.

— Има ли параван или нещо подобно, което да сложим — да сложите — тук? — Посочи до ваната.

— Разбира се, Ваше Височество. — Тацита даде знак на другите прислужнички, които въздъхнаха жално и побързаха да изпълнят повелята на Еванджелин.

Донесеният параван беше китайски, от твърда дървесина, излъскан до блясък и украсен с перли и нефрит. Еванджелин реши, че само нефритът струва повече от всички пари, които Леона й беше оставила, и й се прииска да помоли за друг параван, подходящ за мнима принцеса.

Удържа се, докато прислужничките го нагласяха, за да й осигурят уединена ниша с вана и кърпи, разгънати на един стол пред огъня, за да се топлят.

Когато и последната камериерка неохотно излезе от нишата й, Еванджелин свали долната си риза, ослушвайки се да не би Тацита да се върне. Не изключваше девойката да се опита да изпълни дълга си въпреки изричното й нареждане.

Предпазливо метна ризата си на паравана — и подскочи, когато някой я дръпна от другата страна.

— Благодаря ви, Ваше Височество — извика Тацита. — Беше наредено дрехите ви да бъдат запазени в музея, така че всички хора да видят как сте страдали при пътуването към Плезонс.

— И копринената рокля ли? — ужаси се Еванджелин.

— Най-вече тя. — Тацита почука по паравана. — Готова ли сте? Вече мога ли да измия косата ви?

— Аз ще си я измия. — Еванджелин твърде припряно стъпи във ваната и ароматизираната вода се разплиска чак до ръба.

Еванджелин паникьосано се опита да спре разливането; в края на краищата цял живот беше почиствала след другите. Виновно погледна ръба на паравана, обаче край леглото Тацита и останалите коментираха с ахкания плачевното състояние на долната й риза.

Горещата вода отпусна стегнатите й мускули и проникна в костите й, когато тя натърка с ароматния сапун един пешкир и се изми колкото се може по-чевръсто.

Каза си, че бърза, понеже се тормози, че прислужничките ще си измислят някое извинение да надзърнат зад паравана.

Всъщност знаеше, че се залъгва. Бързаше, понеже се боеше, че Даниор ще нахълта вътре и на всички ще им стане ясно като бял ден, че те са любовници, а прислужничките моментално ще разнесат клюката. Той беше типът мъж, който умишлено ще стори подобна глупост, за да й втълпи, че няма друг избор, освен да му стане жена.

Като че ли това щеше да й повлияе.

Не й харесваше да е толкова самомнителна, обаче това можеше да го преживее. Не можеше да преживее очакването на утрешния ден. Тъкмо сега Мари Терезия изглеждаше страшно далеч с глупавия си съвет и на Еванджелин й се въртеше една мисъл: ами ако Даниор бърка? Ами ако кристалното ковчеже е омагьосано? Беше бленувала наистина да бъде обичната принцеса, да си има дом, да бъде част от фамилия, която може да проследи корените си назад до мъглите на античността.

Но накрая се бе отдала не заради страната, дома или фамилията Шартриер, а заради принца.

Принцът. Мъж, на когото може да се разчита.

Мъж, дотолкова тласкан от чувството си за собствена непогрешимост, че беше в състояние да я гледа и да вижда принцеса. Би могла да го разиграва цял живот. Той никога нямаше да узнае, че тя действително е Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол — освен ако проклетото кристално ковчеже не откажеше да се отвори.

Този кошмар й късаше нервите.

Тя си насапуниса косата.

Другият кошмар бе едва ли не по-жив. В него истинската принцеса, прелестна и елегантна млада дама с ореол около главата, прекъсва церемонията със съобщението, че Еванджелин е самозванка, при което стражарите я хвърлят в тъмница, където да гние, докато е жива. Или пък я убиват. Представяше си как Даниор идва на равномерни промеждутъци, за да й се надсмива преди екзекуцията. В края на краищата, това бе сполетяло лейди Джейн Грей, четвъртата жена на Хенри VIII.

Наведе се да се изплакне. Когато се изправи да си изстиска косата, с ужас забеляза как водата отново се разплиска и преля. Локвата плъзна по лъснатия с восък паркет към безценния китайски параван. Знаеше, че трябва да повика Тацита или някоя от другите, за да я попият. Те бяха нейни прислужнички.

Обаче истинската принцеса нямаше да се покаже толкова немарлива. Една истинска принцеса нямаше откъде да изпитва състрадание към тези, които се трудят за прехраната си.

Зад паравана се разнесе кикот и това реши въпроса. Не й трябваше пет прислужнички да клечат около ваната й, за да обършат водата, която тя бе разплискала.

Еванджелин застана на колене и се протегна към една суха кърпа.

— Възхитително — обади се Даниор.

Тя така рязко цамбурна във ваната, че отново заля пода с вода.

Той стоеше до паравана, стиснал ръба му с една ръка, сякаш се канеше да го сгъне.

Еванджелин протегна към него длан с разперени пръсти:

— Недей!

— Какво недей? Недей стоя тук? Недей се приближава? Недей се съблича и не влизай при мен във ваната?

Кикотът зад параван се усили. Даниор щракна с пръсти и хиленето спря. Вратата на спалнята се отвори и затвори тежко.

Сами. С Даниор бяха сами както в горещия извор, защото Даниор така бе наредил, а никой не проявяваше непослушание към принца.

Кърпата бе малка, но Еванджелин храбро опита да се покрие, като с помощта на водата долепи ефирния лен до гърдите си.

— Щях да кажа да не мърдат паравана. Но на тази гледка казвам „да“.

Официалното сако и шалчето, които бе носил по-рано, бяха захвърлени, атлазеният жакет бе разгърден, ръкавите му бяха навити. Приличаше повече на Даниор, нейния спътник, и по-малко на престолонаследника на Баминия. Нищо чудно, че прислужничките така се кикотеха.

— Не е редно да си тук. — Опита се да си придаде решителен и благоприличен вид — обречено начинание, докато седеше чисто гола във вана, където оставаше все по-малко вода.

Той изсумтя и свали жакета си.

— Където си ти, миличка, там съм и аз. Едва понесох да те изпусна от поглед, за да говоря с онзи дърт многознайко, понеже се страхувах, че когато дойда тук, ти отново ще си изчезнала.

— Казах, че ще се омъжа за теб. — Колкото и глупаво да звучеше, заболя я от недоверието му.

Даниор метна жакета отгоре на паравана.

— Наговори ми много неща, повечето — лъжи.

— Щом мислиш така, защо ти е да се жениш за мен? — Моментално пожела да си вземе обратно думите. Въпреки че я беше омаял с нежни любовни слова, Еванджелин знаеше, че той не иска да се женят. Той трябваше да се ожени за нея.

Еванджелин стисна кърпата, когато Даниор клекна до ваната.

— Защо ми е да се женя за теб ли? — Разбърка водата с пръст като вещер, който забърква магическа отвара. — Защото ти ме видя в най-лошата ми светлина и въпреки това ме обикна. Или може би тъкмо заради това ме обикна — кой знае? При всички положения ще съм глупак да те изпусна.

Ръката му се промъкна към крака й, но Еванджелин я улови.

— За човек без врат много те бива в сладките приказки.

— Не ми вярваш.

Тя обърна дланта му към светлината: широка и силна, с червени мазоли под всеки пръст от гребането по реката след нея.

— Убедена съм, че щом разбереш, че съм от простолюдието, от всичките ми добродетели няма да остане помен.

— Искаш да кажеш, ако наистина беше Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол?

— Да, това искам да кажа.

Той се ухили от ухо до ухо. Толкова беше самоуверен, че й се дощя да го удари.

— Слава богу, никога няма да ми се наложи да правя този избор. Ще е невъзможно да се откажа от единствената жена, която иска мъжа, а не принца.

Беше прав и я заболя, че той не изпитва същата силна обич към нея.

Гласът му стана по-дълбок, преливащ от задоволство:

— В каляската каза, че ме искаш както в Бланка, луд по теб, без да сдържам нищо.

Еванджелин нежно помилва всеки мазол, сякаш можеше да ги изцери — не с кралско, а с любящо докосване.

— Коя жена би искала да полудее в обятията ти, докато ти старателно крепиш своя самоконтрол?

— Ти, невинно птиченце такова! — Даниор я накара да замълчи, когато тя понечи да го обори. — Непрекъснато се страхувах, че ако загубя самообладание, дори само за веднъж, ще заприличам на баща си, който отчаяно търсеше своята мъжественост в цяла върволица жени.

— Даниор, излишно се безпокоиш. Притежаваш морална сила за десетима мъже. Бил си закален в огън и вода и олицетворяваш всичко, което един принц трябва да бъде. — Тя хвана палеца му, преди да добави: — Освен това ако потърсиш удоволствия с друга жена, ще ти клъцна кралските скъпоценности.

Палецът му потрепери и докато Еванджелин се поздрави, че го е поставила на място, другата му ръка дръпна кърпата от гърдите й. Тя посегна към нея, обаче той не й я даде.

— Стани и си я вземи — предизвика я той, както си знаеше.

Палецът му се изплъзна от юмрука й и Даниор я изправи, като я хвана под мишниците.

— Нуждаеш се от урок. — Взря се в благоуханното й тяло, по което течаха струйки топла вода, и добави: — Аз ще ти преподам този урок.

Странно, думите му бяха заплашителни, но тя не се чувстваше заплашена. Чувстваше се напълно отпусната и същинска палавница, сякаш сладостно е предвкусвала действията му. Погали лицето му.

— Мокър си.

— Знам. — Даниор си съблече ризата. — Навсякъде има вода, даже по пода.

— Трябва да си събуеш и панталоните. — Тя стисна раменете му.

— Това и ще направя. — Той плъзна длани до гърдите й. Обхвана ги в шепи, наведе се и ги целуна. — Виждал съм те на лунна светлина, сега и на светлината от свещите. Утре сутринта ще те видя посред бял ден в нашия палат.

Засмука гърдите й и тя притвори очи. Той не вярваше в магията, но грешеше. Когато езикът му я помилва, а устните му силно задърпаха зърното, той призова онова магическо усещане за разтапяща се мекота вътре и извън нея.

Но сега Еванджелин разбра: и тя бе магьосница. Накара го да излезе от себе си, да загуби контрола си, да полудее от желание.

Заедно творяха вълшебство. Разгърди му ризата, разкопча му панталона и го смъкна надолу. Плъзна ръце в гащите му, но той я спря.

— Още не. — Отмести ръцете й и се отдръпна.

— Защо?

— Ако го направиш, всичко ще се повтори както в Бланка.

— Хареса ми в Бланка.

— На мен също. — Той изхлузи ризата през главата си и си събу ботушите. — Обаче има други, неизследвани пътища, други удоволствия, които мога да ти доставя, а когато ме докосваш, мога да мисля единствено за моята наслада.

— А кога ще мога да те докосвам?

— След година-две.

Измъкна се от панталона, свали си гащите и евентуалните възражения на Еванджелин изчезнаха в заклинание за забрава. Първия път, когато го зърна в трапезарията на Шато Фортюн, й се беше сторил едър и силен като селски труженик; мъж, който изпълваше дрехите и би могъл да носи каквото и да е.

Сега, като го видя гол на светлината, устата й пресъхна, а кожата й поруменя. Дрехите бяха недостойни за това великолепно създание. Яките му плещи бяха доказателство за силата, благодарение на която я бе носил на гръб през планини и гори. Белезите му бяха признаци на юначност. Гърдите и коремът му изпъкваха релефно под фините черни косъмчета във формата на стрела, която прикова погледа й надолу, сякаш природата се боеше, че ако не я насочи, тя би могла да изпусне разкошната гледка на възбудения му член. Даниор имаше бедрата на ездач: дълги, мускулести и без грам тлъстина. Стъпалата му бяха загрубели и мазолести; стъпала, които пеша бяха пребродили половината страна и ако се наложеше, още утре щяха да обиколят другата половина.

Остави я да гледа и когато тя го беше разучила от глава до пети, каза:

— Каквото виждаш, ти харесва.

Някак си беше разбрал колко е развълнувана, може би тялото й се беше издало. Тя бе просто длъжна да му признае възхищението си, дори ако това засилеше неговата самомнителност.

— Ако ти беше Адам в Райската градина, господ никога нямаше да поиска да се облечеш.

Той се засмя с отметната назад глава.

— Ако аз бях Адам в Райската градина, грехопадението щеше да настъпи моментално, защото ти, Ева, си моята изкусителка.

Тя също се усмихна, обаче студът щипеше, а тя бе мокра. Кожата й настръхна. Даниор го забеляза и веднага се огледа за хавлия.

Неговият гръб по нищо не отстъпваше на гърдите му: мускулест и широк, преливащ в толкова стегнат ханш, че кожата прилепваше и се движеше като фина коприна. На лявото полукълбо, точно под кръста, имаше мъничък цветен белег, който я стресна. Когато той донесе хавлията, тя го обърна към светлината от огъня и прокара пръст по белега.

Преди не беше виждала такова нещо, но веднага се сети какво е това: татуировка на ревящ лъв.

— Красиво е — рече тя.

— Това е моята емблема. — Той я уви в кърпата и й помогна да излезе от ваната. — Емблемата на рода Леон. Сега стой тук. — Той я заведе пред огъня и отиде да вземе останалите сухи дрехи.

Ненадейно я обзе свян. Еванджелин плътно уви хавлията около гърдите си, чудейки се защо никой не шие по-големи хавлии, които да покриват човек не само от зърната на гърдите до горната част на бедрата. Не можеше да си представи как изглежда в очите на Даниор: с разрошена и влажна коса и тяло, чийто силует пламъците очертаваха ясно. Сякаш му бе заповядала да я забележи — и той определено я забеляза. Въпреки че току-що я бе видял гола-голеничка във ваната, спря и я загледа с такава гордост, че тя се почувства почитана като планините и долините на Двете кралства.

— С теб подивявам. — Гласът му предрезгавя. — Твърдиш, че ме искаш какъвто съм. Ако е истина, трябва да си подготвена, защото смятам да те имам всеки ден и всяка нощ. Искам да те целувам тук долу. — Той докосна триъгълника от косми, който надничаше под хавлията. — Искам да усетя вкуса ти на устните си, когато стигнеш върха. Искам да бъда в теб точно сега. И теб ще накарам да го искаш.

Тя вече го искаше. Почувства се отмаляла, докато той сушеше косата й с кърпата. Използва друга кърпа, за да попие лицето и шията й. Дръпна хавлията, с която тя се бе увила, и нарочно бавно започна да бърше водата от ръцете и раменете й.

Как да го остави да се погрижи за нея по толкова интимен начин? Цял живот се бе грижила за себе си, а през изминалата седмица бе принудена да остави Даниор да я носи, да я спасява… да я лекува. Сега той й прислужваше, посвещаваше й се, сякаш тя наистина е принцеса, а той наистина е само мъж.

Еванджелин се опита да поеме командването, но Даниор избута ръцете й.

— Не. Това е моя привилегия.

Всичките му действия сякаш се сливаха в една дълга, томителна ласка. Зърната й щръкнаха, когато ръката му небрежно премина по тях. Кожата на корема й изтръпна, когато той го погали, и се подпря с ръка на раменете му, когато той коленичи пред нея и я подсуши интимно. Притискаше я толкова внимателно, с такова изражение на блажена невинност, че тя би се засмяла — ако й бе останал дъх. Той нежно разтърка бедрата и прасците й. Вдигна стъпалата й и установи, че тя има гъдел. После я обърна по корем и започва да се придвижва нагоре към задника й.

Там спря. Не се движеше, не я разтриваше, просто стоеше на колене зад нея.

Времето застина, тишината се проточи и Еванджелин отначало се засрами, после се притесни, а накрая си спомни за Доминик и изключителния му пристъп на смях. В нея заклокочиха объркване и гняв.

— Какво има? — Опита да се обърне, но той я прикова на място. — Какво си ме зяпнал?

Даниор не отговори, въпреки че тя продължи да се гърчи и огъва.

Тъкмо се канеше да му оскубе косата, а той взе, че целуна дупето й — първо едното полукълбо, после другото, и накрая основата на гръбнака.

— Зяпнал съм най-красивата жена в Двете кралства и се благодаря на Бога, че е моя.

Изправи се, подсуши я, отнесе я на леглото и така я люби, че тя разбра: беше й се отдал изцяло.

По-късно, преди да си тръгне, Даниор се наведе и прошепна в спящото й ухо:

— Даже да не си истинската принцеса.