Кристина Дод
Изчезналата принцеса (6)

6

Еванджелин заглуши в шепи ужасеното си изохкване. Даниор имаше право. Революционерите, които считаха бомбите за вид изкуство, сега я мислеха за принцеса.

— Заради вас — Ваше Височество! — От нейната уста титлата прозвуча като обида. Тя се освободи и го погледна в лицето. Поразяващ бе контрастът на хлътналите очи с веждите и плътта, бледи на светлината от полумесеца. За пръв път от избухването на бомбата тя забрави за парите си.

— Ти си довел тези революционери при мен. Те са те преследвали.

— Да. Колкото и да е невероятно, те някак са открили дирята ни.

Проклетникът беше прав. Нямаше значение дали е принцеса Етелинда. Ако революционерите наистина ги бяха намерили — а нямаше причина да смята, че Даниор лъже — значи тя, Еванджелин Скофийлд, бе в опасност. А този побъркан принц бе нейното единствено спасение.

Засега, поправи се тя. Преди винаги се беше спасявала сама, щеше да се измъкне и от тази беда. Щеше да използва помощта му, за да избяга от това място. Когато бяха далеч от революционерите, щеше да му се изплъзне и да се върне в Англия, където да обмисли последиците.

Решена да поеме контрол над живота си, Еванджелин попита:

— Къде са Рафаело и Виктор?

— Отидоха да вземат нашите коне.

Тя се огледа внимателно и зърна някакво движение по пътечката. Понечи да каже, че са там, но Даниор бързо й запуши устата.

— Тихо — промълви в ухото й.

Сега виждаше, че двамата са непознати. Облечени в черно, те вървяха досами края на пътечката. Светлината на горящия замък не показваше нищо от лицата им, защото носеха черни шалове. Личаха си само техните напрегнати, присвити очи, които се стрелкаха насам-натам, преброждайки сенките. Една жена се затича към тях, изпаднала в паника заради пожара. Уловиха я и Еванджелин видя проблясването на острието, което допряха в гърлото й. Жената изпищя от страх. Те я зашлевиха, избутаха я и тя побягна с хленч. Не търсеха нея.

А Еванджелин.

Пистолетите им лъщяха на сиянието от пламъците.

Пистолети. О, господи. Беше прочела каква вреда може да причини пистолетът. Куршумът можеше да засегне мускула и костта на даден крайник, довеждайки до ампутация. Можеше да засегне жизненоважен орган, довеждайки до… смърт. Сърцето й прескочи един удар, после заби с главозамайваща бързина. Впери поглед право пред себе си, боейки се да помръдне, и смело задиша, когато убийците ги подминаха.

— Отидоха си — най-сетне рече Даниор.

Червени точици заплуваха пред очите й, краката й се подкосиха. Даниор я прихвана.

— Не се тревожи, мъничка Етелинда. Няма да те дам.

— Не съм Етелинда — слабо възрази тя.

— Разбира се, че не, Серефински очи — взе я на подбив той.

— Казах ти, че съм кръгло сираче. — Еванджелин дълбоко вдъхваше хладния въздух. — Не знам кои са родителите ми. Може би са от тези планини.

Може би бяха избягали от революцията, за която Даниор говореше. Дори би могла да е благородничка. Графиня или дукеса.

Даниор настръхна:

— Ние сме с кралско потекло.

— Аз съм с най-обикновено — отговори тя.

— Ако това бе истина, щеше да е цяла трагедия, защото обикновена жена и принц не могат да се оженят. — Гласът му стана богат и силен като турско кафе. — А аз имам твърдото намерение да се оженя за теб.

Британското общество бе разделено на класи, но такава помпозност не й се нравеше, още повече, когато идваше от един бездруго надменен принц.

— И каква страшна беда ще се случи, ако един принц се ожени за обикновена жена?

— Не е прилично и ти чудесно го знаеш. Рибата се съешава с риба, птиците — с птици. Ако благословените от бога с кралско потекло се смесят с по-долните класи, това ще е против естествения порядък.

— Вашият народ е длъжен да ви обича — саркастично подметна тя.

Той отговори простичко, с огромна увереност:

— Обича ме.

Уф, какво я интересуваше? Щом народите на Баминия и Серефина искаха да ги управлява един наперен здравеняк, това не я засягаше. Все някак щеше да се отърве от тази каша.

— Ами ако този Доминик се добере до истинската принцеса, докато ти си губиш времето с мен?

— Ако Доминик плени принцесата, ще го разтръби нашир и надлъж. Знае, че ще хукна подир нея… подир теб. Мечтае да устрои трибунал, както селяните във Франция, и да ни осъди за престъплението, че сме кралски особи, сякаш убийството на престолонаследника ще го издигне от помията, в която се въргаля.

Той бе сноб по отношение на обикновените хора, а омразата му към революционерите беше безгранична. Някакъв инстинкт я накара да попита:

— Майката и бащата на принцесата живи ли са?

— Майката и бащата на принцесата загинаха в бунта през деветдесет и шеста, също и моите, както много добре знаеш.

През 1796-а Еванджелин е била на четири годинки.

— Значи е имало бунт?

— Краткотраен, ала все пак ужасна трагедия.

Подозрението отново я завладя. В тая работа имаше нещо гнило, което не й се връзваше.

— Щом родителите ти са били убити, защо не са те коронясали за крал? Това е трябвало да стане щом си навършил пълнолетие.

— Не мога да бъда коронясан, преди да се оженим. — Баритоновият му шепот трептеше от негодувание. — Така гласи част от пророчеството, с което съм обвързан, и затова съм длъжен да те имам, тъй че престани да ми се правиш на неразбираща.

Как бе възможно Леона да пропусне толкова важна част от историята на Серефина и Баминия? Какви други неща също не й бе споменала?

— Не ми харесва — промърмори тя.

— Нито на мен. — Той се огледа зорко. — Виктор и Рафаело твърде дълго се забавиха.

Еванджелин също се огледа, мъчейки се да убеди Даниор и себе си, че не е някоя ревла, дето все подсмърча и се нуждае от мъжка закрила. Налагаше се да бъде силна, дръзка, ловка. Беше минала школата на сиропиталището.

Развали ефекта, когато потрепери.

— Студено ти е — каза той, макар че тя би се заклела, че Даниор не й обръщаше внимание.

— Ще ми мине. — Утеши се с мисълта, че й е било и по-студено. Разбира се, не за дълго време. Освен това тялото привикваше редовно да получава топлина. Но тя щеше да се кали.

— Добре, защото те идват. — Стисна я за рамото и я избута пред себе си. После спря. — Само че не водят конете.

Телохранителите хукнаха към тях и Виктор задъхано поде:

— Конете… пропъдени. Конюшнята… капан.

Даниор не изглеждаше изненадан или смутен от липса на план.

— Ще вървиш пешком.

— Пешком ли? — Еванджелин размърда пръстите на краката си в тънките пантофки. — Къде?

— Накъдето ви поведа. — Даниор твърдо я побутна с длан по гърба.

Виктор и Рафаело чевръсто и мълчаливо се носеха към скалите. Еванджелин ги следваше, а Даниор крачеше зад нея с ръка, готова да я подхване, в случай че тя падне — или се опита да избяга.

Излишно се безпокоеше. Точно в този момент бягството не влизаше в плана й.

Виковете на гостите позатихнаха, пламъците не светеха толкова ярко. Еванджелин почувства присъствието на своите спътници. Мълчанието, бледият полумесец и тъмата засилваха среднощния хлад. Достигнаха сянката на канарите и там свърнаха по една пътечка. Рафаело и Виктор се движеха уверено, сякаш бяха вълци, които се връщат при глутницата си. Знаеше, че са пред нея, но едва ги виждаше. Даниор бе също тъй невидим. Чакълът хрущеше под нозете й, но колкото и да се ослушваше, Еванджелин не чу нищо друго. Тази пътечка бе зловеща и страховита, трудна за изкачване. Еванджелин потреперваше от студ, по едно време направо започна да зъзне. Тънката копринена рокля не представляваше преграда за хладния въздух. Дори физическото напрежение не успяваше да я сгрее. Всеки дъх прорязваше дробовете й.

Изкачваха се все по-високо. Къпините я дращеха, в пантофките й се навираха камъчета, превръщайки в изтезание всяка стъпка. Тя започна да мърмори недоволно и да хленчи много, много тихо. Накрая се набоде на един остър камък.

— Ох!

— Какво има? — Даниор явно беше ядосан.

— Тези обувки не са предназначени за походи в пресечена местност с камънаци и буболечки. — Тя посегна да смачка един комар. Повече от час вървеше бог знае къде с някакви пълни непознати, по петите ги гонеха революционери и тя смяташе, че е проявила храброст. Даниор би могъл да го признае.

Вместо това той щракна с пръсти и Виктор и Рафаело безмълвно застанаха от двете й страни. Тя изумено ги загледа, когато се наведоха, кръстосаха ръце и зачакаха.

Столче. Направиха й столче. Ако хранеше съмнения относно искрената им вяра, че е тяхната принцеса, този раболепен жест напълно ги разсея. Заради нейното удобство те драговолно предложиха носилка — на този неравен терен посред нощ.

— По-чевръсто — изкомандва я грубиянът Даниор.

— Къде сме се запътили? — пак попита тя и този път той отговори:

— В метоха.

Метох. Божи храм.

Тя се опря върху раменете на телохранителите и седна. Те я повдигнаха и в един кратичък миг споменът изплува от дебрите на съзнанието й.

Седеше между двама човека, които я носеха в люлката на ръцете си. Страхът им беше осезаем, дишаха затруднено, докато бързаха нагоре-надолу по планински пътеки, подобни на тукашните. А тя, твърде мъничка, за да разбере за какво е припряността им, усещаше нужда от тишина и огромен ужас от чудовището, което се криеше в мрака.

Мъжете взеха да подтичват. Даниор — отпред, те тримата — отзад и споменът потъна в бездната, от която бе изплувал.

— На Ваше Кралско Височество й е студено — продума Рафаело.

— Не. — Нощният въздух хапеше, но двамата мъже я топлеха.

— Току-що потреперихте.

— Има поверие, че когато някой потрепери, значи призрак е минал по гроба му.

— Много скоро цяла армия от революционери ще тъпче гробовете ви, ако не говорите по-тихо — свирепо се обади Даниор с тон, който не й беше по вкуса.

Мръщеше й се. Не беше нужно да го вижда, за да знае. Щом прецени, че достатъчно ги е наплашил, потегли напред.

— Няма нищо — тихичко успокои тя Рафаело. Той доближи уста до ухото й: — Ако желаете, вземете наметалото ми.

Ето така трябва да се държи един истински принц! После триумфът на Еванджелин поугасна. Той не беше принцът, а телохранителят. Тя не беше принцесата, а самозванка.

— Шшт! — предупреди Виктор.

Подлизурко, реши Еванджелин. Рафаело обаче изглеждаше вежлив, даже човечен въпреки приликата си с Даниор и странната си отдаденост на него.

— И така ми е топло — прошепна му.

Даниор пообърна глава и тя се приведе. Не биваше да се интересува от мнението му, но той някак си я беше наплашил, докато бяха в стаята й. Вероятно се дължеше на варварските фанфари, с които тръбеше, че ще заплоди утробата й. Не я плашеше, о, не. Беше видяла какво се случи с малката Джоун Билби, когато я хванаха с лопата в пещта. Господарката й я изхвърли и ако Леона не се беше смилила, Джоун и бебето щяха да попаднат в приюта за бедни.

Да, това беше. Еванджелин се страхуваше да не остане сама, бременна и отчаяна, когато Даниор разбере, че тя не е истинската принцеса. Тя не се боеше от проявите му на изключително собственическо чувство или от мимолетния вкус на димяща страст.

Пътеката се гънеше в подножието на канарите нагоре-надолу. Телохранителите бяха във великолепна форма, но при всяко нанагорнище почваха леко да пъхтят. Само че поддържаха добро темпо и навярно скоро щяха да стигнат до метоха.

В метоха. Дали не можеше да се примоли на светите жени за убежище?

Взря се в широките рамене, които определяха пътя пред тях.

Дали пък Даниор нямаше да скалъпи някаква история, че е луда и трябва да я държат между четири стени? Щяха да я затворят в клетка и да я излагат на показ пред разни кикотещи се пътници, които ще казват „Подозирах, че е никаквица“. Или пък ще я приковат за каменна стена и ще я поливат със студена вода, докато тя не се побърка и не си въобрази, че е принцесата. Тогава щеше да си „признае“ и да получава кралски почести до края на дните си.

Или пък Доминик щеше да й види сметката.

О, и щеше да се омъжи за Даниор.

Погледна мълчаливата, по-тъмна сянка.

Въобразяваше си разни работи. Даниор наистина я мислеше за принцесата и не би допуснал някой да се държи зле с нея. По-вероятно щеше да съчини някаква измислица, че му е съпруга, за да я вземе в леглото си.

Устата й пресъхна и тя напразно се опита да преглътне. Благодарение на фантазията си мършавото, уплашено, дръзновено сираче си съчиняваше приказки, когато не останеше надежда. Тази фантазия я пренасяше от къщата на Леона в Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол, в Китай, Канарските острови и Турция. Нейната фантазия бе нейното спасение.

Сега въображението й я рисуваше между чаршафите с Даниор, в клопката на сладостното предвкусване и страха.

— Какво ще сторите, господа, ако узнаете, че не съм истинската принцеса? — обърна се към телохранителите с най-тихия си гласец.

За нейна изненада Виктор отговори:

— Ще ви стоваря точно тук, на пътеката, за да ви докопат революционерите.

Така установи, че Виктор изобщо няма чувство за хумор.

Даниор отново се извъртя назад:

— О, Санта Леополда! — Той я издърпа от живия стол. — Щом те не могат да те накарат да млъкнеш, аз пък мога!