Кристина Дод
Изчезналата принцеса (4)

4

Еванджелин се отдръпна към ъгъла.

— Но вие не може да сте принц! Не може!

Гъстите черни вежди на Даниор се надигнаха.

— Защо пък?

— Защото сте прекалено… прекалено… — Голям. Широкоплещест Мускулест.

В книгите беше виждала потрети на купища принцове. Принцовете носеха обточени с коприна плащове, небрежно наметнати през едното рамо. Носеха кадифени шапки с меки пера. Пристъпяха толкова леко, че земята беше благодарна да издържа тяхното тегло. Бяха тънки, грациозни — и обаятелни.

Един принц не носеше черно и бяло, като най-обикновен благороден господин. Един принц нямаше бедра, яки и стройни като римски колони, и мишци като на римски центурион. Един принц определено не крачеше така, че подът стенеше, а съдинките потракваха: същински великан, който маркира територията си.

Съдинките наистина потракваха, докато Даниор вървеше към нея, очевидно ядосан, с устни, свити в тънка линия.

— Защо? — отсечено я изкомандва той.

— Нямаш врат — изгъргори тя, притискайки се до нощното шкафче край леглото.

Той пипна възела на обикновеното си бяло шалче.

— Разбира се, че имам врат. Иначе как щях да преглъщам? — Сякаш осъзнал какво е казал, той отвратено махна с ръка. — Ти говориш глупости, а аз съм тръгнал да се защитавам! — Изгледа я яростно. — Дванайсет години не съм те виждал, да, само че бях на четиринайсет в деня, когато ти казах сбогом, и ми се струва, че оттогава не съм се променил значително. Ако моята външност не ти се нрави, съжалявам, но това не е причина да бягаш от дълга си. Сигурен съм, че с течение на времето ще свикнем с начина, по който изглеждаме.

Еванджелин разполагаше с избор. Можеше да се опре на теорията си, че той е побъркан или да приеме, че този мъж канара е Даниор Бамински. Боеше се, че вярно е второто и посрещна с въздишка кратката и болезнена смърт на поредната си фантазия — тази за елегантния принц.

— Значи смяташ, че изглеждам различно?

— Разбира се, че изглеждаш различно. Беше дете, още неоформена и неразвита. — Погледът му бързо я обгърна от глава до пети, спря се на пищната й гръд, очертана извънредно примамливо от кройката на роклята. — Макар че никога не съм очаквал да пораснеш толкова… висока.

Висока ли? Би се заклела, че не е смятал да коментира ръста й, а очите му искряха захласнато. Ръката й тайно напипа дръжката на каната с вода.

— Защо?

— А?

Да. Това беше интерес, изразен от собственическия блясък в очите, който й бе направил впечатление в трапезарията. Тревогата й се удвои.

— Защо не си очаквал да порасна толкова?

— О! — Той погледна лицето й. — Беше една такава дребничка. Не си ли спомняш как поданиците ни се хилеха, когато застанехме един до друг?

Налагаше се да бъде твърда. Просто се налагаше.

— Не, защото не съм била там. Аз не съм твоята принцеса.

Той я изгледа, сякаш потънал в дълбок размисъл, и сурово кимна веднъж.

— А аз очевидно не съм твоят принц.

Сърцето й се обнадежди за кратко, преди той да продължи:

— Забравям, че си млада и може би предпочиташ животът ти да не е бил уреден от мига на твоето рождение. Затова ще ти дам шеметна романтика. — Даниор коленичи пред нея и пое свободната й ръка. — Принцесо Етелинда, ще зачетете ли нашия годеж и след церемонията на Разкритието ще се венчаете ли за мен в Плезонската катедрала?

Еванджелин се вторачи в нескромно наведената му глава и си даде сметка, че го е загазила както никога досега. Даже не като гладно и безпризорно дете. Даже не както в сиропиталището. Даже не както преди два месеца, когато се измъкна от Ийст Литъл Тийнмут в среднощна доба.

— Заедно можем да обединим кралствата си и да създадем благополучие за нашите народи — изтъкна Даниор.

Беше загазила, защото искаше той да е Даниор Бамински. Искаше да бъде Етелинда от Серефина. А повече от всичко на света искаше да вярва, че има дом, където да отиде, където хората ще я гледат с обич и упование и ще я считат за сбъднало се пророчество.

Преглътна. Разхлаби пръстите си около каната, ръката й закръжа над главата му и за малко не докосна буйната черна коса.

С една дума можеше да промени живота си. Нямаше да се връща в Англия и да открива там книжарница. Помнеше всеки разказ на Леона за Двете кралства. Кацнали върху гръбнака на Пиренеите, Баминия и Серефина някога били обединени. Глупав спор ги разединил и въпреки че по границата им никога не се провели битки, двата народа върло се презирали. Според пророчеството на Санта Леополда принц Даниор и принцеса Етелинда били обречени наново да обединят страните си, но по някаква причина — Еванджелин се взря в Даниор и реши, че знае защо — истинската принцеса написала писмо, с което се отричала от свето наследство.

А тук удобно се появяваше Еванджелин, която говореше бамински, познаваше обичаите и историята на държавата. Би могла да излъже, че е принцесата и никой нямаше да разбере истината.

Беше застанала на ръба на най-голямото приключение в живота си. Приключението, за което открай време мечтаеше.

Понечи да каже „Да, ще се венчая за теб“.

Но вместо това каза:

— Аз съм Еванджелин Скофийлд от Корнуол. Нямам благородно потекло, сираче съм и като се върна в Англия, ще отворя книжарница.

Тъканта на приключенията, сравнена с тази на мечтите, съдържаше твърде проблематична реалност за обикновената Еванджелин Скофийлд.

Но ето че приключението я стискаше за ръката и името му бе Даниор. Той я стисна по-здраво и преднамерено, надигна глава и я погледна в очите.

Решителност. Този мъж излъчваше решителност.

— Ще се оженя за теб — рече той, — дори ако за тази цел трябва да пресека всички реки на ада.

— Може да е необходимо. — Еванджелин стисна керамичната дръжка и описа широк кръг с каната. Водата се разплиска, когато тя се опита да разбие главата на Даниор, но той мушна лице в гърдите й. Тежестта на каната я изкара от равновесие, а принцът я хвана през кръста и я повдигна.

— Ти си много предсказуема жена, Етелинда — рече той с мрачно задоволство и я метна върху кревата. Сетне се стовари отгоре й като пън и, независимо от твърденията му, в този пън нямаше нищо благородническо.

— Казах, че ще се оженя за теб.

Тя опита да се нагласи така, че да измъкне ръцете си изпод него. Даниор обаче я затисна още по-здраво върху пухения дюшек.

— Държа да запомниш, че това не е предпочитаният ми способ за ухажване.

— Не мислех, че ме ухажваш… мен… нея. Стори ми се, че просто казваш… Ох, не мога да дишам!

Той не отговори. Само се поотмести, но продължи да я затиска с тяло и ръце. А тя наистина не можеше да диша. В сиропиталището трябваше да се изправя срещу директорката и кохортите й. Те се определяха като „милостиви жени“, които управляват „училище“. Според Еванджелин те бяха вещици, побойнички, които шамаросваха малките момиченца, щом подмокреха леглото или викаха насън заради кошмар.

Оттам бе научила, че смелостта се наказва, а мечтите никога не се сбъдват. Как бе забравила този урок?

Под него беше тъмно, а пухът я обгръщаше отстрани. Задушаваше се, мъчеше се да се измъкне, трепереше от страх.

— Даниор, моля те!

Изведнъж се оказа свободна. Лежеше запъхтяна, вдишвайки въздуха, който й се струваше оредял, и се взираше в начумерения Даниор. Той се извисяваше над нея, сякаш очакваше някой номер.

— Интересно. Да не би в училището, където си ходила, да са те затваряли в килера?

— Понякога. — Като си даде сметка, че той няма да я нападне отново, тя въздъхна и се отпусна.

Пръстите му се плъзнаха по челюстта й, повдигайки брадичката до предишното дръзко положение.

— Не им плащахме за това.

— Вие въобще не сте им плащали.

Даниор прибра ръката си, изтегна се на хълбок и я загледа неотклонно.

— Направо не е за вярване, че имаш дързостта да ме гледаш с тези очи и да твърдиш, че си англичанка.

Дюшекът хлътна в неговата посока и Еванджелин положи усилие, за да не се претърколи до тялото му.

— Аз съм англичанка.

— Говориш английски много добре, вярно. Освен това се държиш ужасно независимо за свое собствено добро. Само че — той издуха едно перце от бузата й — имаш очите на серефинка.

Разтърсена, Еванджелин опита да седне в леглото, борейки се с издутия дюшек, който желаеше да я обгърне в мекотата си. Подпря се на лакти и с бдителен поглед отвърна:

— Да, те са нетипични. Но какво искаш да кажеш с това „серефински“?

— Скосени очи с цвета на махагон. Очи, наследени от първата кралица на Серефина. Кралицата, която била покорена от един мавър и която на свой ред го покорила.

— Нима?

Шепот от спомен се раздвижи в ума й. Една възрастна жена с очи, синкави като пламъчета, която гледа единайсетгодишното й личице. Повдига брадичката й. Обръща я напред-назад, докато извършва безмилостен анализ. И казва на една от вещиците настоятелки „Ще я взема“.

Даниор правеше кажи-речи същото, галеше я с пръст по брадичката, разглеждаше я обстойно.

— Кралицата и мавърът оставили наследство от легендарна хубост и безпощадност в моята държава — и в твоята.

Еванджелин отбранително повдигна колене към гърдите си.

— И аз кое съм? Легендарната хубост или безпощадността?

Гъстите му вежди остро се свъсиха.

— Струва ми се, Етелинда, че не е моментът да си разменяме празни приказки.

Тя не се правеше на интересна. Мъчеше се да се защити от неговите подигравки. И от този докачлив, собственически маниер, който проявяваше по отношение на нея.

— Предполагам, че е в рамките на възможното родителите ми да са от Серефина.

Той вдигна небрежно захвърления й шал и го прокара през шепите си.

Гледката на нежната дантела в широките му пръсти предизвика у нея непонятно усещане, почти като заплаха.

— Не помня родителите си.

Пръстите му престанаха с движението.

— Зная.

— Не е толкова зле да си сираче, след като посвикнеш. — Съпротивлявайки се на придърпването, което тежестта му създаваше, Еванджелин се помръдна към горната табла. — Това ме научи да си бъда самодостатъчна.

Един самопровъзгласил се принц и една мнима принцеса се намираха в нейната спалня — сами. Принцът беше повалил принцесата на дюшека. Вярно, пусна я, когато го помоли, но отначало беше направил доста неясен коментар. Какъв? „Това не е предпочитаният ми способ за ухажване.“

— Не ме познаваш добре — рече тя, — а определено нямаш причина да се тревожиш за някаква си непозната. — Хвърли му премрежен поглед.

Той уви шала й около врата си и го метна през рамо с разточителен жест.

Би трябвало да изглежда женствен. Вместо това дантелата образуваше контраст с черния жакет. Ресните се спущаха по якия му гръб. Несъответстваща украса за мъж, изваян като статуя.

— Обаче не е нужно да се притесняваш, че не умея да се грижа за себе си. — Пролази към края на леглото и отпусна един крак на пода. — Доста съм практична. Това приключение беше само временно отклонение от правия курс на живота ми.

Пръстите й едва бяха докоснали дървения паркет, когато ръката му я сграбчи за другия глезен.

— Колкото и да се възхищавам на старанието ти да ме разсееш, като ми напомниш за трагедиите в твоето детство, откривам, че не съм трогнат, Принцесо.

Наблегна на титлата — според Еванджелин с излишна енергичност.

— Освен това изглеждаш скептична, че в Серефина и Баминия се нуждаят от теб.

— Допуснали сте грешка. — Тя дръпна глезена си.

— Аз съм престолонаследникът на Баминия и не допускам грешки. — Пръстите му се впиха по-дълбоко в нейната плът, до кокал. Той се изправи до седнало положение и продължи да приказва с увереността на мъж, който никога не греши. — В качеството си на принц често се смесвам с моите поданици и не бих сбъркал човек от простолюдието с благородник. За твое щастие, аз добре съзнавам не само своя дълг, но и твоя и разполагам със средствата да те принудя към подчинение.

Очите му горяха като пламъка в най-горещия център на огъня и Еванджелин почти виждаше как въздухът помежду им трепери от маранята. Подтиквана от онова ужасено любопитство, което кара хората да проточват врат към преобърната карета, тя се поинтересува:

— Какви са тези средства?

— Имам силата. Имам решимостта. — Той улови ръката й и я притисна между краката си. — Имам и това.

Тъй като беше напълно невежа, с изключение на наученото от книгите, минаха няколко мига, преди да осъзнае какво означава издутината под панталона му и да изкудкудяка като кокошка, снесла първото си яйце. Би могла да го кастрира, технически знаеше как. Но разумът отстъпи пред доказателството, че да, Еванджелин Скофийлд може да изпълни един мъж с похот.

И че Еванджелин Скофийлд няма ни най-малка представа какво да прави с този мъж, след като го е възбудила.

Даниор положи ръка върху рамото й, бутна я към възглавниците и заяви своята цел:

— Веднъж да ви компрометирам, Ваше Височество, няма да имате избор, освен да изпълните дълга си, който е да се завърнете с мен в градчето Плезонс навреме за Разкритието — и нашата сватба — където ще обединим страните си, както е записано в пророчеството. Там, в двореца на Двете кралства, ще родите кралското дете, което аз съм посял в утробата ви, и ще живеем с доволното съзнание, че сме изпълнили нашите обязаности.

Бодна я съжаление към истинската принцеса. А когато той се наведе отгоре й, Еванджелин потрепери от паника за собствената си участ.

— И ще сторите това съвсем хладнокръвно?

Нещо се промени в сините му очи.

— Хлад ли? Обещавам, че няма да зъзнеш.

Острото убеждение, че той й се надсмива я накара изведнъж да се отскубне. Принцът пак я хвана и двамата се сборичкаха. Еванджелин се оказа прикована към таблата. Изгледа го страшно, когато Даниор сведе главата си.

— Отпусни се — промърмори той и устните му докоснаха нейните. — Това е най-приятната част от нашия дълг. Ще видиш.

Досущ съблазнителен шепот от коприна, устните му обходиха лицето й. Помилваха очите, които той твърдеше, че познава, отдадоха почит на високите скули, които толкова отличаваха Еванджелин, и нежно като пеперуда, кацаща върху цветенце, се спряха на устата й.

Прелъстяване, напомни си тя. Хладнокръвно прелъстяване с много прозаична цел.

Само че Даниор беше казал истината. Тя изобщо не зъзнеше. Даже й се стори, че може да помирише опърлена от знойна страст плът.

Сетне звукът от строшено стъкло го накара да вдигне рязко глава. Еванджелин зърна как едно кръгло, черно, лъскаво топче прелетя във въздуха, отскочи от леглото и тупна на пода с металически звук.

— Какво?… — заекна тя, но Даниор се изстреля от леглото и я повлече със себе си. Еванджелин падна на коляно.

— Бягай! — нареди той. — Това е бомба.