Метаданни
Данни
- Серия
- Принцесите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Runaway Princess, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Боянов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 72 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych (2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Кристина Дод. Изчезналата принцеса
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 2010
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 978-954-455-067-7
История
- — Добавяне
5
— Бомба ли? — тъпо попита Еванджелин. — Бомба!
Тя се отпусна и извъртя ръката си. Даниор я изпусна.
— Къде си мислиш, че отиваш? — кресна й, когато тя запълзя към кревата.
— Парите ми. — Еванджелин се гмурна под дюшека. — Трябва да си прибера парите.
Пръстите й тъкмо напипаха скъпоценната торбичка, когато той я награби отзад за колана.
— Проклета да си, жено!
Тя пищеше и се съпротивляваше, но той я метна през рамо.
— Няма и ти да ми умреш!
Даниор изтича в коридора. Ребрата й се удряха в коравото му рамо, а тя викаше и се протягаше към отворената врата, където бяха останали парите й, скъпоценните й пари. Почти бяха достигнали главното преддверие, когато проблясъка на експлозията я заслепи. Ушите й звъннаха. Даниор залитна от ударната вълна.
Щом отвори очи, Еванджелин видя пламъци да излизат от вратата на нейната луксозна спалня.
Даниор се обърна с лице към пожара и целият потрепери.
— Досущ като преди — промърмори той.
В трапезарията се надигна глъчка. Дами и господа, някои стиснали салфетки, някои попиващи устата си, се тълпяха на прага. Зяпаха ту Даниор и Еванджелин, ту огнения ад.
Еванджелин притисна длан към гърдите си.
— Това наистина беше бомба. — Бомба. В нейната спалня. А тя изгуби всичко. — Моите пари! Моето бъдеще!
— Тихо — просъска Даниор.
Той не проумяваше. Никога не е гладувал. Сграбчи го за панталона и с всичка сила ритна онези интимни мъжки части, с които той толкова се гордееше.
— Гръм и мълнии! — Даниор я тръшна на краката й — крака, които мигом се опитаха да избягат, но не стигнаха доникъде. — Ха си го направила отново, ха съм те… — Дълбоко си пое дъх и бавно го изпусна. — Ще бъдем късметлии, ако с теб двамата избягаме, за да имаме бъдеще. Не разбираш ли? Те са ни открили.
Еванджелин не разбираше. И от къде на къде да разбира? Мащабната заплаха, която той така ясно съзираше, нищо не означаваше за нея. Разбираше само, че когато недоразумението с принцесата се изясни, Еванджелин Скофийлд ще се върне в Англия и ще се изправи пред бедността, от която цял живот се беше страхувала. Тя разтри с юмруци мокрите си страни и изхленчи:
— Книжарничката ми. Няма я!
Даниор оголи зъби, но преди да я е разтърсил, за да се опомни, гостите се раздвижиха. Дамите се разпискаха, когато двама мъже в тъмни дрехи се втурнаха през тълпата, разбутвайки всички около себе си, без да зачитат пол или възраст.
Даниор им махна и като привидения те се накачулиха около Еванджелин, измервайки я с погледи. Въпреки оцапаните от сълзи бузи и подивелия поглед, очевидно прецениха, че е от благородно потекло, понеже сведоха глави в едно кратко, отсечено кимване. После се обърнаха към Даниор и беглата проява на уважение към нея се превърна в много лично свещенодействие. Еванджелин предположи, че тези мъже са Рафаело и Виктор, вездесъщите телохранители, които явно обожаваха господаря си.
— Копелетата ще ни причакват навън — каза единият. Носеше елегантни дрехи в убити тонове, обаче шалчето му бе раздърпано, а раменете — прегърбени. Макар че свободно владееше френски, устните му едва се движеха, сякаш самият акт на говоренето бе уморителен.
— Чакат да побегнем. — Другият мъж бе изтънчен от грациозната извивка на късия си плащ до равно подрязаните нокти. Изразяваше се непринудено, с шлифованата дикция на аристократ.
Каквито и да бяха различията им, тримата общуваха с лекотата на онези, които са заедно от години наред.
— Имай грижата, Рафаело — нареди неговият господар.
Аристократът се обърна към гъмжилото, изливащо се от трапезарията. Със съвършен английски акцент извика:
— Според мен това беше бомба. Смятате ли, че през прозорците на трапезарията ще полетят още?
Това подейства за отклоняване на вниманието. Добре облечени хора се разпищяха и като поток се понесоха към голямата всекидневна.
Оберкелнерът скокна подире им и Еванджелин се развика:
— Анри, на помощ!
Голямата длан на Даниор затисна устата й, но Анри така или иначе не я погледна. Вместо това се втренчи в пламъците, които поглъщаха неговия замък, и се разкрещя на прислужниците:
— Донесете ведра! Легени! Каквото ви попадне под ръка! Направете жива верига от кухненския кладенец или тази зима ще мръзнем на снега!
— Не чакай помощ от него — измърмори Даниор. — Препитанието му гори сред пушека. И то по ваша вина, Ваша Светлост.
Когато тя продължи да мълчи, я пусна. Само че сега нямаше значение. Не беше в състояние да мисли ясно. По нейна вина. От къде на къде?
Еванджелин напразно търсеше носна кърпичка. Лудостта на събитията я помиташе. Писъците и нарастващата истерия я накараха да се зачуди ще успее ли да се добере обратно до Англия. Дали и други нямаше да се съгласят с Даниор и някак си да стигнат до извода, че този катаклизъм е по нейна вина. В края на краищата, светът беше полудял.
Подсмръкна и изтри нос с опакото на дланта си.
— Жени. — Даниор набута квадратно парче чист ленен плат в ръката й.
Сякаш не биваше да плаче след всичко това! Еванджелин си избърса очите, изхълца и допря кърпичката до устата си, желаейки отчаяно да се издуха.
— Навън ще бъде по-безопасно — изкрещя Рафаело с глас, който се разнесе над шумотевицата. Той подкани множеството с жест и макар че неколцина разумни глави повдигнаха възражения, истеричното стадо се юрна към външната врата.
Виктор наметна раменете на Даниор с плащ. Като сгъна яката, принцът покри бялото на ризата и шалчето си и мрачната му осанка определено доби злокобен оттенък. Тримата мъже се вляха в потока бегълци, приклещили Еванджелин по средата. Когато тя опита да се измъкне, Даниор просто я сграбчи над лакътя и я помъкна.
Тези мъже, с консервативното си облекло и напрежението, което излъчваха, направо я задушаваха. По-лошо, двамата телохранители приличаха забележително на Даниор по ръст, цвят на кожата и без съмнение по темперамент.
Беше обкръжена от побойници.
Изпъкваха дори в тълпата, но щом прекрачиха прага, се приведоха, за да изглеждат по-ниски и да се смесят с навалицата.
Людското множество се разпръсна по верандата и моравата, насърчавано от командите на Рафаело, тяхното куче-пазач: „По-сигурно ще е далеч от замъка“ или „Това е дело на Наполеон. Сигурно французите се опитват да го освободят“.
— Защо му е на някой да хвърля бомба тук, за да освободи Наполеон? — зададе логичен въпрос Еванджелин.
Нейните натрапили се спътници подминаха както нейните коментари, така и драматичното й подсмърчане, движейки се с тълпата към най-дълбоките сенки. Там го удариха на бяг в посока конюшните. По някакъв предварително уговорен сигнал Рафаело и Виктор набраха скорост, оставяйки я с Даниор.
Даниор я дръпна в сянката на едно дърво, невидим за оборските ратайчета, които тичаха покрай тях, помъкнали кофи с вода.
— Помощ! — викна тя. — Трябва ми…
— Тихо! — Даниор грубо притисна лицето й в гърдите си, придържайки я за врата — като котарак, уловил полска мишка, после отстъпи встрани от пътя, по-далеч от суетнята.
Все едно. Тя можеше да крещи колкото си иска. Можеше да се бори. Никой не би й обърнал внимание. Никой не го интересуваше отвличането на една жена. Не и когато замъкът гореше.
Виковете на отчаяно трудещите се слуги почти заглушаваха сподавените стенания на Еванджелин.
— Кой го направи?
Вече не плачеше, но изтеклата от очите й влага навярно бе намокрила ризата му, понеже той отговори:
— Революционерите.
Тя загуби ума и дума. Революционери ли? Как така революционери? По всичко личеше, че според Даниор тя е наясно за какво говори.
— Затова се налага да заминем, при това без много шум.
— Революционерите. — Тя вкуси думата и ароматът никак не й допадна.
— Проклети да са душите им. — Той трепереше от гняв.
— Но аз мислех, че в Серефина и Баминия цари мир.
— Вярно е. Трябва да се доберем дотам.
По някаква причина даже не беше мислила да посети двете държавици, макар да знаеше, че не са далеч. Изглежда, тази причина е била основателна.
— Гледай. — Той я обърна с лице към каменистите възвишения. — Серефина е оттатък онези канари.
Пролази я ледена тръпка.
— Толкова близо.
— Да, но канарите се точат дълги мили от изток на запад и трябва да ги заобиколим. Конете са яки, обучени за преходи в планината, и с късмет след два дена ще пресечем границата.
— Само два дена. — За да му избяга и да се върне при здравомислещия свят.
Ръката му леко се отплесна, за да се успокоят схванатите мускулчета на врата й.
— Въпреки цялото ми старание шайката на Доминик отново се е развихрила.
— Отново.
— Да. А нали помниш какво се случи последния път.
— Нима? — Еванджелин се замисли. Леона не беше отваряла дума за някакви проблеми.
— Това бе време на голяма скръб за всички ни.
Стори й се, че той положи целувка върху главата й, макар да не бе сигурна.
— Бандата на Доминик иска края на монархията и смята, че целта оправдава средствата. Биха минали през труповете ни като нищо. — Завъртя я в ръцете си. — Ето защо трябва да те заведем в Плезонс и да изпълним пророчеството.
Еванджелин засече нещо в гласа му: огорчение може би, че не е съумял лично да овладее положението.
— Затова ли каза, че бомбата е по моя вина? — попита тя в меката ленена кърпичка.
— Говорех, без да мисля. Не е правилно да ти стоварвам вината. Но ти разбираш, че писмото ти бе неприемливо.
— Писмото. — Споменаваше го за втори път. — И какво съобщаваше принцесата в това писмо?
Даниор очевидно се подразни:
— Чудесно знаеш какво ми съобщи.
— Ала аз не съм принцеса Етелинда.
С неимоверно задоволство той отвърна:
— Що се отнася до Доминик, си.