Кристина Дод
Изчезналата принцеса (32)

32

Еванджелин не ядеше.

Нито наденицата с подправки, нито цвърчащия бекон, нарязан на прозирни резенчета, нито печената пъстърва, плуваща в кисел сметанов сос, нито ростбифа с кралски размери. Не беше докоснала картофите, въпреки че те бяха приготвени по десет различни начина, нито пък десетките хлебчета и сладкиши, наредени върху големия бюфет в трапезарията. Даже когато Даниор я примами с поруменели ягоди, поднесени до устните й със собствените му ръце, тя успя да преглътне едва няколко, преди да го отблъсне.

— Прекалено съм уплашена.

Вярно беше. Не бе дотолкова бледа, когато я натика в малката тъмна дупка в Бланка. Даниор се стараеше да й вдъхне увереност, да я убеди, че всичко ще бъде наред, но тя не го слушаше.

Всичко щеше да бъде наред. Знаеше го, както знаеше репликите си на церемонията по Разкритието.

— Еванджелин. — Погали пръстите й, мъчейки се да им предаде от топлината си. — Заедно посрещнахме всичко. Бомби, революционери, контузии. Отварянето на кристалното ковчеже ще е проста работа за нас.

Придворни и прислужници зяпаха кралската двойка, уединена в нишата си, но никой не смееше да прекъсне техния тет-а-тет.

— У теб ли е инструментът? — Шепотът й се заглушаваше от гоблените около тях.

Даниор потупа кесийката, която висеше от златния му колан.

— Ей тук е.

— Ами ако не го отключи?

— Тогава ще го занесем в крепостта на рода Леон и ще го пуснем от кулата върху скалите — пошегува се той.

Тя скри лице в шепите си.

Даниор улови китките й и я погледна право в очите.

— Вярваш ли, че е омагьосано?

— Вече и аз не зная в какво да вярвам.

И как иначе? Целият й живот бе в пълен безпорядък и само той можеше да го оправи.

— На мен вярваш ли?

— Да — отговори тя без колебание.

— Тогава повярвай ми, като ти казвам, че днес всичко ще мине като по ноти.

Така щеше да стане.

Принцът ще прегърне най-голямата си тревога и ще я направи част от себе си.

Засмя се под мустак, когато си спомни пророчеството и колко весело бе предрекъл значението му. Пророчествата бяха мътна работа, ясни единствено на магьосниците и светиите, а страхът, който Даниор бе приел за свой, нямаше нищо общо с революционерите и много общо с гордостта, лудостта и любовта.

Взря се в своята лудост, в своята любов и каза:

— Твое Кралско Височество принцеса Еванджелин, кълна ти се, че заедно ще отворим кристалното ковчеже.

Тя изстена тихо.

— Но тогава ще трябва да се оженим. — Умът й прескачаше от една грижа на друга.

— Ами да? Какво ще стане, ако залееш с вино роклята си? — направи се на остроумен Даниор.

Очите й се оцъклиха. Тя стисна тежката дамаска и прошепна:

— Какво ще стане?

Даниор се прокле, че е добавил още една тревога в душата й.

— Това ще бъде твоята рокля, а ти ще бъдеш кралица. Никой не би дръзнал да укорява кралицата.

Това очевидно не я утеши, затова той добави:

— И тъй като става дума за нашата сватба, ако разлееш вино, обещавам и аз да разлея. Така ще положим началото на традиция, която да продължи нови хиляда години.

— Да. Звучи ми като добра идея. — Еванджелин прокара ръка по средновековния воал и набърчи чело под тясната синя лента, с която той бе прикрепен за главата й.

— Даниор, една сватба законна ли е, ако не се използват верните имена?

Даниор се облегна назад и погледна безхитростната си невеста. Тя носеше разкошната сребриста рокля, носена от Първата кралица преди хиляда години, небесносиния прозрачен воал на владетелката и сини копринени пантофки с бродерия. Патината на времето бе приглушила цвета на материите, освен това кралицата е била по-ниска, обаче костюмът стоеше като излят на Еванджелин. Дори страхът не можеше да помрачи сиянието, породено от тяхното любене, и той й се усмихна, докато тя също не си спомни нощта, обмяната на страсти, непрекъснатите му атаки, любящия й отклик.

— Престани. — Погледна към хората, които изчакваха на дискретно разстояние тя да приключи с храненето си. — Вече знаят, че през нощта сме били заедно. Излишно е да отправяш още намеци.

— Не съм казал и дума.

— Толкова ти личи.

— Само на теб. — Той оправи кожения подгъв на деколтето й, което му се струваше твърде дълбоко. — Всеки архиепископ и свещеник в кралствата беше подал молба именно той да ръководи службата и аз удовлетворих всички до една. Нашият съюз ще бъде изцяло благословен пред очите на господ и понеже той знае всичко за нас, включително истинските ни имена, сватбата ще е законна. — Не дочака отговора й, а се изправи, подавайки й ръка. — Да вървим, ако си сигурна, че повече не можеш да изядеш. Народът ни чака.

Тя положи ръка в очакващата му десница.

— Даниор, имам да ти казвам…

Той припряно я издърпа на крака:

— Ще ми го кажеш довечера. — Повика тяхната въоръжена стража: — Да ви е направило впечатление, че Рафаело и Виктор не са с нас?

Значи и Виктор, и Рафаело бяха предатели.

Еванджелин си спомняше нахалната усмивка на Виктор, когато я беше повикал като куче. Погледна Даниор, препасал меч, нагизден като средновековен принц в кадифетата и кожите на крал, мъртъв от почти хиляда години, и си пожела да не трябваше да му казва истината, която така щеше да го нарани.

— Видях ги. Видях Виктор и Рафаело в града.

За ненаблюдателното око Даниор не се трогна от новината. Но Еванджелин го видя как се спира за миг и очите му да се притварят, докато понасяше удара. Сетне спокойно, все едно му беше съобщила какво е времето навън, пое от майордома плаща с внушителен шлейф.

— Къде? — попита, докато се загръщаше. — Знаеш ли на коя улица?

— При фурната на Честния Гелорд. Виктор се опита да ме хване, но аз му се изплъзнах… в градината на метоха, където ти ме чакаше.

— Значи се спотайват в града. Подозирах… така де, бяхме чули, че е вярно. — Даниор изглеждаше навъсен, когато се обърна да поговори с четиримата яки телохранители, които ги заобиколяха.

Всичките му братя го бяха предали.

Той се върна при нея и призна:

— Недей се коси. Тези добри мъже ще ни защитават, а Паскал ще ги предвожда — най-ниският мъж й стори поклон, щом чу името си, — също както кралската гвардия и множество войници в цивилно облекло, които са се смесили с навалицата. Ще бъдеш в безопасност.

— Виктор и Рафаело няма да стрелят по мен. — Понеже нямаха общ баща.

— Не е изключено.

Само ако те пропуснат.

Още една грижа, за която да се тревожи. Виктор и Рафаело, Разкритието и сватбата, истинската принцеса, Даниор, който ще научи истината… ако Еванджелин успееше да изкара този ден без божествено възмездие за прегрешенията си, щеше да стане най-добрата кралица, която светът е виждал.

Ако успееше да изкара този ден…

Даниор закопча плаща си с брошка от масивно злато в същата форма като татуировката му. Тя утеши Еванджелин: времето и употребата бяха заличили фините детайли на гривата и бяха притъпили носа, но ревящият лъв си оставаше страшен, а рубинените му очи искряха като живи.

Даниор я улови за ръка и я изведе от двореца. Когато се озоваха под слънчевите лъчи, силата на оглушителните овации едва не я събори. Тя помаха на грандиозното множество и се спъна, когато шлейфът й се уви около една колона.

Даниор използва нейната непохватност като предлог да обвие с ръка талията й. Тълпата нададе одобрителни възгласи.

Това не я утеши. Тълпата не разбираше истината. Една истинска принцеса не би се опитала да падне върху носа си. Докато народът ги обсипваше с цветя, Еванджелин жално подсмръкна:

— Даниор, трябва да ти кажа нещо.

Той я стисна и й помогна да се качи в откритата каляска, която щеше да ги закара до катедралата. Буйните коне се вдигаха на задните си крака и цвилеха; пътуването им започна с рязък тласък. Телохранителите, по един във всеки ъгъл, вървяха пешком, докато каляската бавно и ритмично пътуваше из Плезонс. Хората изпълваха улиците, ръкомахаха и надаваха възгласи, някои даже плачеха от радост. Изглежда, никой не забелязваше, че Еванджелин е самозванка. Колкото и да се взираше в навалицата, тя не откриваше елегантна жена с ореол около главата, която да е истинската кралска особа.

На катедралния площад беше построена дървена платформа до каменната стена недалеч от вратите. Над нея висеше древен герб, обединяващ емблемите на родовете Шартриер и Леон. Драпериите от пурпурно кадифе образуваха цветен фон за дъбовата маса, покрита с петна от старост, която стоеше в центъра. Два вековни стола достолепно почиваха от двете страни на масата и щом ги зърна, Еванджелин си помисли: „За посланиците“. После се сети: „Не, за мен“.

Каляската спря пред стъпалата. Даниор скочи долу, а когато отпъди лакея и лично помогна на Еванджелин да слезе, ликуването достигна епидемични размери. Еванджелин се помъчи да си внуши, че народът нямаше да крещи от възторг, ако знаеше истината, но въодушевлението му беше заразно и тя грейна в усмивка.

Докато лакеят внимателно й помагаше с шлейфа, Даниор измърмори:

— Последния път, когато бяхме тук, краката ми толкова бяха изпреварили тялото ми в растежа, че се пльоснах на стъпалата.

— Нима?

— Това е то кралската привилегия. — Целуна невероятно пламенно ръката й и се ухили толкова порочно, че избухнаха поредните радостни възгласи.

Заедно се изкачиха по стъпалата и махаха на народа, докато Еванджелин не я заболя рамото. Телохранителите заеха местата си от четирите страни на платформата. А Еванджелин отново затърси принцеса Етелинда. И отново видя хора, които познаваше. Селяните от Бланка се бяха скупчили в един ъгъл и размахваха ръце. Лаури беше вдигнал Мемо, така че да вижда. Честния Гелорд беше затъкнал палци в бродираните си тиранти и разговаряше със съседа си със самодоволна усмивка на широкото лице.

Огромен брой монахини — вероятно от всеки метох в Двете кралства бяха дошли представителки — си проправяха път към трибуната. Сестра Констанца предвождаше своята групичка и разговаряше с хората по такъв начин, че те незабавно й правеха път. В центъра вървеше Мари Терезия. Тя улови погледа на Еванджелин, усмихна й се сериозно и радостно, след което подкрепи старата калугерка до себе си — изключително стара, ако се съдеше по прегърбените й рамене.

Докато гледаше старицата, за миг Еванджелин се озова обратно в Англия, където зърна едно старо, възтясно, костеливо лице, знаещи очи и ръка с изпъкнали вени, която отгръща страницата на книга…

Гръмнаха фанфари. Вниманието на Еванджелин рязко се насочи към големите катедрални порти, където стоеше архиепископът с широкото и плоско кристално сандъче в ръце. То събираше слънчевите лъчи като гигантски диамант и пръскаше хиляди частици светлина по площада. Множеството притихна и в гърлото на Еванджелин заседна буца. Като гледаше кристалното ковчеже, като знаеше предългата му история и имаше шанс да помогне на Двете кралства, в душата й нахлу благоговение.

Как така принцеса Етелинда се бе отказала от подобен шанс? Къде бе тя? Защо не беше тук?

Еванджелин се огледа, търсейки отчаяно непозната девойка, сигурна, че само нечестна игра може да я спаси от съдбата й. Идеше й да извика да спрат с церемониите. Стисна ръката на Даниор, за да привлече вниманието му — и видя как сред тълпата слънцето се отрази в метално оръжие.

Реагира инстинктивно. Хвърли се върху Даниор и го блъсна.

Един куршум близна ухото й.

Даниор я повали, използвайки тялото си като щит, и я набута под масата. Разнесоха се писъци. Отекнаха още изстрели. Еванджелин започна да се бори с него и да вика „Не!“. Той я натика още по-навътре към края на платформата, където бе стената на катедралата.

Тя неистово го сграбчи за яката.

— Слушай, Даниор. Аз трябва да те защитя. Не съм истинската принцеса.

— Зная. — Затисна я с лице към пода и сграбчи масата, за да я прекатури и превърне в барикада. Но преди да успее да я събори, прогърмяха изстрели. Той се завъртя като пумпал и падна.

Моментално се надигна, но вече не можеше да я държи. Еванджелин се хвърли като тигрица, бранеща малкото си. Кръв покриваше гърдите му. Еванджелин за малко не го удари в лицето, за да не му позволи да стане, но той улови юмрука й.

— Престани. Слушай!

Тя се ослуша, но чу само крясъци.

Гърмежите бяха престанали. Тя бързо се огледа и видя празни места в тълпата, където граждани и селяни се бяха нахвърлили върху нападателите. В центъра на тълпата, откъдето бе прозвучал първият изстрел, се водеше ожесточена схватка. Който и да беше стрелял, отказваше да се предаде. Който и да се биеше с него, бе решен на всяка цена да победи.

Мирисът на барут се носеше във въздуха, но убийците никъде не се виждаха.

Това чудесно устройваше Еванджелин. Тя се обърна към Даниор и му заповяда:

— А сега залегни.

Той се мъчеше да изпълзи изпод масата и викаше:

— Хванете убийците! Заведете ги на…

Дъхът му секна, когато тя рязко го дръпна назад.

— Не ставай. — Застана между него и тълпата.

Бяха сравнително скрити, ако не се смяташе човешкото стълпотворение, което се биеше или проточваше вратове да види какво става под масата.

Еванджелин се пресегна към кралската брошка на плаща му. Лъвът укоризнено я гледаше с едно рубинено око. Другото бе отнесено от куршума. Изведнъж ръцете й се разтрепериха и Даниор ги улови.

— Добре съм.

— Има кръв. — Тя яростно опита да се изтръгне.

— Брошката се разчупи. Целият съм посипан с парченца и — той неловко сви рамене — куршумът може би е засегнал ключицата ми. Обаче се нуждая от превръзка, не от ковчег.

— Дай да видя. — Еванджелин шепнеше, понеже гласът й беше паднал, понеже светът й се беше преобърнал, понеже Даниор беше красив и здрав принц, а тя за пореден път бе едно нищожество.

По платформата изтрополиха стъпки и Паскал надзърна под масата.

— Ваши Височества!

— Не пускай никого! — изкомандва го Даниор. — И намери ленен плат. Принцесата желае да превърже раната ми.

Паскал се удари по гърдите в знак на послушание и застана на пост, за да ги брани от натрапници.

Даниор намери прореза в кадифения си жакет и раздра древния костюм на рамото си. Раната бе по-зле, отколкото той бе предположил преди малко. Вероятно оловната сачма бе пукнала ключицата му и Еванджелин се обзалагаше, че страшно го боли. Но това сякаш не го засягаше. Той я наблюдаваше със същата напрегнатост, както в трапезарията на Шато Фортюн.

— Еванджелин…

— Защо не ми каза? — Една сълза се стече по бузата й и капна върху гърдите му. Хората ги виждаха, но тя пет пари не даваше. — През цялото време си знаел, че не съм принцесата…

— Не знаех до снощи.

— Остави ме да се преструвам…

— Не беше преструвка.

— Кога щеше да го оповестиш? Преди Разкритието? Преди сватбата? Довечера…

Той нежно избърса сълзите й.

— Еванджелин, с Етелинда имаме кралски белези, които представляват емблемите на нашите родове. Снощи ти видя моя.

Тя незабавно разбра за какво става въпрос.

— Лъвът.

— На задника ми. — Той я приканваше да се усмихне. Но тя не се усмихна. — А снощи видях, че ти нямаш татуировка.

Тя се сети как той бе коленичил зад нея, спомни си онова дълго, дълбоко мълчание. Сети се как Доминик я беше освободил, смеейки се като побъркан.

— Ваши Височества, ето го чистия лен. — Без да ги поглежда, Паскал подаде на Еванджелин навит на кълбо бинт, който беше намерил бог знае откъде, и отново застана на пост.

Не й се искаше да докосва Даниор. От всички кошмари, които я тормозеха, точно този не си бе представяла. Че той ще разбере, че тя е самозванка и ще остави маскарада с „принцесата“ да продължи.

Кръвта продължаваше да се стича от раната му, затова Еванджелин първо оформи дебел тампон.

— Какво правиш? Използваш ме, докато не намериш истинската принцеса, така ли? — Тя силно притисна тампона в ключицата му. — Изправи се.

Той изръмжа, опита се, но рухна по гръб.

Еванджелин скръцна със зъби, прегърна го и му помогна да се изправи до седнало положение. Странно, колкото и да се считаше за длъжна да го мрази, чувстваше Даниор като своя най-близък човек на света. Стори й се, че съзира покана в погледа му. Едва не се наведе да го целуне.

Насочи вниманието си към бинта.

— По тъмно се любехме, а по светло бързахме. — Той говореше тихо, нежно, интимно.

— Значи сега знаеш, че съм проста жена. Дръж това. — Подаде му тампона.

— „Проста“ е последната дума, която бих употребил по отношение на теб.

За да постави превръзката, трябваше да бръкне под дрехата му, да се допре до голата му плът. Плътта, която снощи се притискаше към нейната, споделяйки нейния екстаз, сливайки се с нейната.

Каква илюзия.

Продължеше ли да се колебае, щеше да разкрие колко силно я е наранил. Дръзкото сираче вече издигаше преграда около себе си.

Но Даниор не я остави да се скрие там. Започна да мълви:

— Ти си храбра, ти си красива, ти си доблестна, ти си находчива и знаеш всичко, което трябва да знае една принцеса.

Еванджелин започна да навива бинта.

— И ти искаш да се ожениш за мен?

— Аз ще се оженя за теб.

Как бе възможно този мъж да звучи толкова арогантно и самоуверено, както в нощта на първата им среща?

— Няма да смесиш благородната си кръв с тази на една селянка. — Плъзна ръка под мишницата му, около гърба му, около рамото му и въздействието на неговата кожа до пръстите й я разтърси точно толкова, колкото се боеше. — Твърде много пъти го повтори, за да не ти вярвам.

— Много ми е голяма устата.

Да, а тя обичаше тази голяма уста. Там беше проблемът. Обичаше всичко у него.

— Стягай, колкото можеш — нареди той. — Недей се притеснява, че ще ме заболи. Помисли си какво магаре бях.

От изненада Еванджелин го погледна и страните й поруменяха — толкова красноречиво бе изражението му. Ако не ги гледаха десетки хиляди очи, престъпници за осъждане и герои за награждаване — о, и едно Разкритие — щяха да се озоват в леглото.

— Това ми харесва — рече тя. — Магаре.

— Ти си моето сбъднато пророчество. Спомняш ли си? Принцът ще прегърне най-голямата си тревога и ще я превърне в част от себе си. Ти си най-голямата ми тревога. Еванджелин, ако се налага, ще се откажа от кралството, за да те задържа.

Тя едва пророни едно „О!“.

— Обаче не се налага.

Притеснена, Еванджелин оформи възела на превръзката.

— Тогава къде е принцесата?

— След като с теб… свършихме снощи, изпратих един от най-доверените си хора да поразпита дискретно. Очевидно — той повдигна брадичката й — не съм преследвал принцесата, която трябва. Еванджелин, днес ще се оженим.

— Защо?

Даниор се приведе по-близо до ухото й:

— Обичам те, Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол, и винаги ще те обичам.